Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]
Автор Владислав Атанасов

N SchelechovВ продължение на около тридесет и пет години в България живее и твори един от най-добрите представители на старинната иконописна техника през втората половина на 20 в. – Николай Шелехов. Творенията му са толкова ценени, че той получава поръчки от много клиенти и от Европа, и от Америка, особено след като през 1967 г. напуска България. Едва ли има друг иконограф, творил в нашата страна, който да е получил такова международно признание. Все още обаче липсва систематично изследване на неговия живот и дело (напоследък проучвания в тази насока прави Лиана Гълъбова[1]). Настоящата статия се опитва да направи по-пълен преглед на неговата биография, като се надява по този начин да събуди интереса към личността на този забележителен иконописец, включително и като се съберат нови материали и свидетелства.[2] В нея са използвани основно документи от личния архив на Шелехов, както и статии (най-вече на немски медии) или книги, в които той е споменат, а също така и сведения от интернет (основно за негови творения в България).

Детство във Варшава и емиграция в България

На 16 април 1912 г., когато целият свят е разтърсен от новината за потъването на „Титаник“, във Варшава втората жена на Миколай Шелехов ражда син Георгий.[3] Миколай Шелехов е много богат руски търговец, заселил се в Полша, за да може по-добре да организира своя износ на хайвер и на рибни деликатеси за Западна Европа. Продуктите му са много търсени и той дори получава удостоверение, че е дворцов снабдител за Хабсбургите. Той произхожда от рода Шелехови, чието имение от векове се намира в гр. Рилск. Най-видният представител на този род е Григорий Шелехов (1747-1795 г.), чиито заслуги за руската колонизация на Аляска са толкова високо оценени от неговите съвременници, че от тогава до сега той е наричан „руският Колумб“, следвайки гравираните на надгробната му плоча стихове на Гавриил Державин, най-известния руски поет преди Пушкин: „Колумб здесь росский погребен: Преплыл моря, открыл страны безвестны“.

Отваряне на целия текст

Автор Светослав Риболов

St Seven SaintsХронология и методология

В настоящата презентация ще се опитаме да представим широката палитра от преводна светоотеческа литература от гръцки език в Първото българско царство, като отчитаме контекста и зависимостите, влиянията и историческите събития на епохата, за да получим максимално приближение до контекста на духовния живот и литературните вкусове в Първото българско царство, доколкото това е възможно въз основа на запазените от онова време документи. Трябва да се има предвид, че редица преводи са запазени само фрагментарно или през по-късни преработки; за други пък имаме само косвени податки, без да е запазен самият им текст. На трети са запазени само заглавията. За разлика от славистичните изследвания в областта тук няма да се интересуваме от оригиналните старобългарски или по-ранни славянски съчинения, писани още при Моравската мисия на св. братя Кирил и Методий, нито ще разгръщаме работата към всякакви литературни съчинения – чисто исторически, хронографски, природонаучни и др., каквито също са били превеждани в средновековна България.[1] Тук ще се съсредоточим върху високата патристична книжнина, нейната функция и влияние в църковния живот в Първото българско царство (864-1018).

Като пазители на православното предание, отците на Църквата представляват автентични изразители на нейното учение и затова са особено важни най-вече за всекидневния богослужебен живот, за манастирската дисциплина, за каноничното право – онези от тях, които са писали канони. Също така тяхната мисъл задава самия етос на православния начин на живот по пътя на спасението, свързана е с историческите форми на функциониране на Църквата в света. Както ще видим, това е добре известно на средновековния български преводач, така че той бързо се ориентира в ценните светоотечески текстове, имащи практическо значение за него. Със сигурност неговите книжовни предпочитания са непосредствено обусловени от онова, което се чете най-често в Константинопол и в другите византийски интелектуални центрове по онова време.

Отваряне на целия текст

Автор Момчил Методиев

Fr P Vasilkovsky„В социалистическа България няма забранена литература. Има литература с клеветническо съдържание”, заявява следователят на стъписаната френска гражданка Катрин Лвов-Макаров, арестувана през 1973 г. по обвинение в разпространение на „инкриминирана литература” и осъдена за това на 4 години затвор. През 70-те години в политическия речник на епохата навлиза думата „дисидент”, а един от нейните символи става Александър Солженицин. През 1973 г. властите в Москва започват срещу него кампания, която бързо обхваща и другите страни от Източна Европа. На 7 януари 1974 г. „случаят Солженицин” е обсъден от самото Политбюро на съветската Комунистическа партия. На 12 февруари 1974 г. той е арестуван, гражданството му е отнето и на следващия ден е качен на самолета и депортиран в Западна Европа.

И в България по това време се разиграват драматични събития, но за тях не се говори нито в българските, нито в чуждите медии. По стечение на обстоятелствата пет дни след заседанието на съветското Политбюро, на 12 януари 1974 г., в Казанлък от „разрив на сърцето” умира един от почитателите на Солженицин, положил усилия съчиненията му „нелегално” да достигнат и до български читатели. Петър Василковски, свещеник в манастира „Въведение Богородично” в Казанлък, в продължение на година е разработван по подозрение за разпространение на антисъветска литература, заради което е преследван не само от държавните, но и от църковните власти. Той е задържан за кратко по делото, по което е осъдена Катрин Лвов-Макаров, а присъдите по това дело са прочетени на 13 февруари 1974 г., същия ден, в който Солженицин е изгонен от Съветския съюз.

Отваряне на целия текст

Автор Тодор Събев

Todor SabevПрез 865 г. християнството става официално изповедание във всестранно укрепващата славянобългарска държава. Покръстителят княз Борис I (852-889) ратува за добре подготвено, високопросветено и родолюбиво духовенство, за благоустроена автокефална Църква с ранг на патриаршия, която ще съдейства за културния подем, укрепване народностното единство, утвърждаване новия обществен строй, държавната независимост и международния престиж на средновековна България. След съответни пратеничества и тактични преговори с представители на Християнския изток и запад (866-869), използвайки умело историческата обстановка, аспирациите и съперничеството между Рим и Константинопол на Балканите, княз Борис и неговите сътрудници на дипломатическото поприще ускоряват подготвителния процес за основаването на самостойна Българска църква. На 4 март 870 г. авторитетен църковен форум в Константинопол, на който участват и български пратеници, делегати и представители на древните източни патриаршии, учредява отделна църковна област в новопокръстена България. Оттук започва историческият път на поместната Българска църква – осма по ред в тогавашната органическа православна общност (след Константинополската, Александрийската, Антиохийската и Йерусалимската патриаршии, Кипърската, Синайската и Грузинската архиепископии),[1] втора – след Грузинската – народностна православна църква.[2]

Отваряне на целия текст

Автор Венцислав Каравълчев

DSC09777Архим. Ириней (Попконстантинов) е роден в семейство, което спазва една библейска семейна традиция, за съжаление пресечена от комунизма, а именно едно дете, обикновено първородният син, в семейството да се посвещава на Бога.[1] Баща му е свещ. Константин поп Николов, син на о. Николай поп Стоянов, син на отец... и така по спомени най-малко пет поколения преди архим. Ириней в неговото семейство е имало поне един свещеник.[2] Бащата на архим. Ириней, о. Константин поп Николов, е духовник с възрожденски плам и дух. Той е основател на храма в Подуене, към който организира и християнско братство, занимаващо се с благотворителност. Братството дава стипендии на няколко талантливи български деца от бедни семейства да продължат своето образование. Едно от тези деца, които получат стипендия от храма, е именитият български оперен певец – тенорът Тодор Мазаров.[3] В семейството на свещ. Константин поп Николов и Николина поп Николова се раждат общо девет деца – седем момчета и две момичета. Две от тях Стоян и Летен, умират малко след раждането.[4] От останалите деца по-голямото момиче става медицинска сестра, а по-малката е домакиня, помага на майка си в обгрижването на многолюдното семейство. От братята един става духовник – архим. Ириней, друг адвокат (Борис),[5] трети офицер, четвърти архитект (Недялко), а петият, най-малкият брат, е известен финансист, за известно време търговски консул в Истанбул, който след 1944 г. не се завръща в България.[6] Освен архим. Ириней, който е убит от комунистите, в семейството има и други, пострадали от комунистическите репресии. Недялко, който завършва архитектура в Италия, непрекъснато е под наблюдението на ДС, редовно е арестуван и пребиван в полицията. Възможно е една от причините за това да е близостта му с папския нунций в България Анжело Ронкали, който става папа Йоан ХХІІІ и който е бил много добър приятел на цялото семейство.[7] Проблеми с комунистическите власти има и братът на архим. Ириней, който е царски офицер.

Архим. Ириней пише: „Роден съм на 27 септември 1910 година”.[8] На тази дата в семейството на о. Константин и Николина поп Николови се ражда поредното дете, което кръщават с името Донко. Младият Донко расте в благочестива среда и от рано попива в себе си християнските добродетели и възлюбва Бога. „Завърших първоначалното си и прогимназиално образование в София, след което постъпих през 1924 година в Софийската духовна семинария, която завърших на 1929/30 год. Записах се в Богословския факултет на Софийския университет...”.[9]

Отваряне на целия текст

Автор Монах Елисей (Меняйлов)

Metr Nikolay JarushevichВ резултат от студената война от началото на петдесетте години на миналия век международната обстановка в Европа рязко се влошава. Усилва се и конфронтацията между световните сили – СССР и САЩ. Според мнението на историка О. Ю. Василева, един от главните фактори за противопоставянето е „ядреният монопол на САЩ”.[1] Тъй като СССР значително е пострадал от Втората световна война, подобна международна ситуация за него е несвоевременна и опасна. В така създалата се напрегната атмосфера съветската държава активизира усилията си за създаване и развитие на международно движение за мир. Както отбелязва изследователят С. В. Болотов, „… то [движението] е могло да спомогне да се спечели време за това, да се компенсира изоставането на СССР от западните страни във военен и икономически потенциал”.[2]

Идеята на движението за мир става приоритетно идеологическо направление на външната политика на СССР, поради което за пропагандата му в чужбина държавната власт започва активно да привлича Руската православна църква (РПЦ). Т. Волокитина – историк – отбелязва, че обръщането към авторитетния глас на Църквата е обосновано с това, че „миролюбието, и съответстващата на него политика, са изначално заложени в самата същност на Църквата, докато в държавата те могат да бъдат и преходен етап”.[3]

Официален представител и участник от РПЦ в главните форуми и конференции в защита на мира е Крутицки и Коломенски митр. Николай (Ярушевич) – един от най-влиятелните архиереи както в Руската църква, така и в чужбина. От 1946 г. той е пръв председател на Отдел за външни църковни връзки. Дипломатическите му способности, известни на православния свят, са се разкривали и в диалога с инославните конфесии, с които е изграждал приятелски отношения в условията на антирелигиозна политика на съветската власт.

Отваряне на целия текст

Автор Момчил Методиев

M MetodievПроверката на Комисията по досиетата от януари 2012 г. показа, че сътрудниците на комунистическата Държавна сигурност в Св. Синод на БПЦ са 11 от 15 митрополити или 73% от общия състав.[1] Мнозина бяха неприятно изненадани от тези резултати, тъй като във всички останали институции, с изключение на Министерството на външните работи, броят на сътрудниците се оказа около 10%. Безспорно проверката на ръководното тяло на Църквата бе насочена към ограничен кръг лица и показа моментна снимка, отнасяща се към началото на 2012 г., но това не промени общото тягостно усещане. Разкритията предизвикаха огромно медийно и обществено напрежение и наложиха мнението, че Българската православна църква и по-конкретно нейното ръководно тяло – Св. Синод, е била „превзета” от Държавна сигурност. Макар да стана ясно, че оповестените досиета разкриват различни житейски истории и различна степен на сътрудничество, се затвърди убеждението, че след като броят на сътрудниците през 2012 г. е бил толкова висок, той е бил такъв и през предходните десетилетия. В следващите месеци и години дебатът сякаш затихна, главно поради нежеланието на архиереите да вземат участие в него, но темата за проникването на Държавна сигурност в средите на висшето духовенство продължи да занимава и тормози общественото съзнание и църковната съвест.

Всъщност проблемът заслужава по-дълбоко изследване, тъй като някои въпроси останаха в сферата на предположенията. Дали проверката, оповестена в началото на 2012 г., е представителна за цялата Православна църква и целия комунистически период? Макар да изглежда ненаучен и опростенчески, в общественото съзнание продължава да стои въпросът дали БПЦ трябва да бъде причислена към „жертвите” на комунистическия режим, или е по-скоро част от неговите „сътрудници”? Дали тя е била превърната в казионна организация (подобно на БЗНС, получило правото да съществува като присъдружна на БКП партия в името на запазване на многопартийната фасада на режима), или е успяла да запази в рамките на режима относително автономен живот?

Отваряне на целия текст

Автор Генадий Литаврин

G LitavrinКакто и в други страни, приели християнството в периода 9-11 век, новата вяра e въведена в България като официална религия с акт на държавната власт. Към 927 г. България e вече повече от половин век християнска страна. Мрежа от църковни енории обхваща цялата държавна територия. Повечето свещенослужители са славяноезични, с местен, български произход. С активната подкрепа на върховната власт се разраства и обучението в славянската писменост, която се употребява не само в областта на вярата, но и в държавната дейност и в бита.[1] Оформен е необходимият на духовенството цикъл от църковно-богослужебна литература. Завършва започналият в края на управлението на Борис преход към църковно богослужение от гръцки на славянски. Още от времето на Климент отношението между понятията български език и славянски език започва да се възприема като отношение между част и цяло: в „Пространно житие” на Климент се казва, че Евангелието е преведено „на тукашния български диалект”.[2]

Няколко думи за вътрешното и външнополитическо положение на България във времето, разглеждано в настоящия очерк. Неговият сюжет хронологично е ограничен в едно столетие, съвпадащо с времето на управление на Петър (927-968) и Самуил (969-1014). Това време отчетливо се дели на два периода: период на мир – от смъртта на цар Симеон до нахлуването в страната на войските на руския княз Святослав (968 г.) и смъртта на Петър (970), отличаващ се с интензивни дипломатически и конфесионални връзки с Византия, и втори – почти толкова голям, на непрекъснати войни и църковно отчуждение, продължил от сблъсъка на византийците с русите на територията на България (971 г.) до нейното завладяване от империята през 1018 г.

Отваряне на целия текст

Редакционни

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме