Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]
Автор Полина Спирова

imagesСамо малка част от юбилеите в нашата Църква се отбелязват така, че тяхното послание да достигне до голяма част от народа. Повечето годишнини – на събития или личности  или се почитат в много тесен кръг, или отминават незабелязано. Още по-малко се сещаме за починалите вече наши архиереи. Скоро след смъртта им те минават в забвение, сякаш паметта им става ненужна за Църквата. Един от забравените юбилеи на 2012 г. е 80-годишнината на Пловдивския митрополит Арсений (избран през 1987 г., починал през 2006 г.). Официално той не беше честван и вероятно годишнината щеше да остане съвсем незабелязана, ако в Пловдив не беше се случило нещо наистина необикновено.

През лятото у богослова Димитър Арнаудов при странни обстоятелства попада част от архива на митрополит Арсений. Безценните писма, снимки, книги, записки на архиерея са подготвени за унищожаване, но оттам по чудесен начин са спасени и предадени на г-н Арнаудов.

Отваряне на целия текст

Автор Цветомира Антонова

Христос и_болшевикиБолшевишката революция в Русия от 25 октомври (7 ноември) 1917 г., извършена от комунистическата партия под ръководството на дръзкия си вожд, се превръща по силата на обстоятелствата в събитие-образец, което ще определи по сетнешния ход на историята през ХХ век, подобно на това, което направи в своето време Френската революция. Специфична особеност на утвърдилия се на власт след края на Първата световна война болшевишки режимi е неговата крайна религиозна нетърпимост и антицърковност, проявили се в безпрецедентния опит за подчиняване на религиозните институции чрез тяхното преследване и унищожение. Руската православна църква е първата църква в света, която опитно познава и понася пряката конфронтация, гонения и физическо изтребление от страна на болшевиките и фактите за нейната мъченическа съдба през 20-те и 30-те години на ХХ век постоянно присъстват на страниците на българския църковен печат и в множество официални решения и документи на Св. Синод от това време.

Отваряне на целия текст

Автор Емил Иванов

i400Размисли за една църковна традиция, която обединява двата съседни народа

Религиите не винаги са добър пример за единство и общение между хората. Нещо повече, миналото е оставило дълбоки белези между иначе близки народи, именно заради религиозни противоречия. В по-новата история на бившите социалистически страни не липсват и примери за разделение на маси от хора, именно заради техните религиозни различия. Липсата на позитивна съпричастност за съжаление вече не е рядкост и сред младите хора. Случайно ли е негативното взиране в историята или зависи от това, как тя ни бива поднасяна още в най-ранна възраст?

Всъщност историята изобилства от позитивни примери за взаимно проникване между съседни народи и този факт ни обвързва с размисъл, дали хората и традициите не изпреварват в правилна посока онова, което учени, държавници и църковни администрации често пропускат. На това място си спомням за една по-нова църковна традиция между гръцкия и българския народ, която е устойчива и в последните години придоби значителна масовост. Причината се корени в чудотворната молитвеност на един събирателен образ за хората и от двата народа, рилският светител Йоан.

Отваряне на целия текст

Автор Христо Темелски
sabor_nomera01.JPGПо повод 140 години от провеждането му

Както е известно, Първият църковно-народен събор заседавал в Цариград от 23 февруари до 24 юли 1871 г. Участвуващите в него 50 „комисари” и представители на българските епархии, по една или друга причина не успели никога да се съберат всички заедно. В първите заседания все още не били пристигнали всички представители, а през мартенските заседания отделни лица започнали да напускат едно по едно събора. Някои от напусналите били заместени от други лица, но не всички получили разрешение да бъдат пълноценни заместници. Едва на последното, 37-мо заседание, някой се сетил да покани фотограф, за да се увековечи това паметно събитие.

В „Протоколите” откриваме, че „това последно заседание на Народния събор стана на отворено място в градината на Екзархийския дом, дето се и фотографира цялото съборно тяло, с колкото представители присъствуваха...”. Представителят от Преславска епархия Величко Христов, който си водил нещо като дневник на Събора, за фотографирането е записал следното: „... и тъй като си бяхме целокупно, дойде фотографчий и като слязохме в градината, извади портрета ни”.

Отваряне на целия текст

Автор Свещ. Петър Петров

1_146.jpgЗа странниците на този свят, за свидетелите Божии, за светците на Църквата разказват агиографските текстове. Житията на светците са повикани за живот от Църквата в изпълнение на една от главните ѝ задачи – да свидетелства за истинността на Откровението. Именно като свидетелство те съпътстват Църквата в историческия ѝ път от Петдесетница и до днес. Специфичното при тях е това, че за разлика от всички останали исторически документи и въпреки всички превратности на времето, в основата си житията не променят своята същност.

Житие се съставя, когато е необходимо подвигът на вече засвидетелстван светец да бъде съхранен в съкровищницата на Църквата. Житието представлява своеобразен завършек на процеса на канонизация, поради което е повече документ, повече акт на Църквата, отколкото някакво умение да се съставя повествование и така съставеното повествование да се излага върху хартия. В този смисъл, ако житието бъде разглеждано само като литературно произведение, ако в него се търсят само земни, исторически факти или благочестиви разкази, т. е. ако бъде откъснато от естествената си църковна среда, то едва ли ще бъде добре разбрано. Следователно съставянето на жития, както и канонизацията като цяло, не може да бъде произволна дейност.

Църквата няма догматизирано учение за светците и тяхната прослава. Това обаче не означава, че тя няма ясни критерии, според които да установява достоверността на светителския подвиг. Точно обратното – за църковното съзнание, за опита на Църквата критериите са толкова очевидни, че не се налага те да бъдат догматизирани, макар че в днешно време – най-вече поради влиянието на инославните изповедания и окултизма – се налага принципите за удостоверяване на светостта да бъдат нарочно разяснявани и потвърждавани от специални комисии.

Отваряне на целия текст

Автор Христо Темелски

св. Иван РилскиПървото неофициално честване на празника било осъществено през 1909 г. в Пловдив. По-късно, след злополучния край на Първата световна война и понесената Втора национална катастрофа, настъпил национален погром, душевна разруха и всенародна покруса. За българското общество рухнали възрожденските идеали и налице била реална заплаха от разпадане на националната ни ценностна система. Ето защо на 13 декември 1922 г. 19-то обикновено Народно събрание приело Закон за допълнение на Закона за празниците, съгласно който „Първи ноември да се празнува като всенароден празник на заслужилите българи... Да стане един постоянен национален празник в памет на всички труженици за българското националното и просветно-културно възмогване и преуспяване на българския народ“. Предложението за новия празник направило правителството на Александър Стамболийски на 31 октомври 1922 г. по идея на тогавашния министър на народното просвещение Стоян Омарчевски. В мотивите към закона четем:

„Допреди войната образованието и възпитанието в нашите училища бе насочено към едно планомерно и системно развитие всред учащата се младеж на национални и отечествени добродетели, от една страна, и на граждански и културни, от друга. Любов и почит към старинно българското, благоговение пред дейците и строителите на нашето национално верую, старание и съревнование към доброто и хубавото, увлечение към идеалното – бяха мили, симпатични явления, които със своята същност трогваха и правеха живота приятен, съдържателен и високо осмислен. Тия добродетели, насаждани в душите на поколения в продължение на цели десетилетия, бидоха разклатени от отрицателните резултати на войната, преди всичко в самото общество, а оттам – и отражението на отрицателните прояви всред учащата се младеж. Последната се увлече по всекидневното, забавителното и лекото в живота; волност, безгрижие и лекомислие обладаха душите им и лека-полека тя се отдалечи от ценното и същественото в живота и миналото. А в полумрака на нашето минало се откриват големите фигури на редица велики българи, които с необикновеното увлечение и с една завидна самопожертвователност са служили на своя народ; които не са пожалили ни сила, ни младост, за да положат основите на нашия културен и политически живот. От Паисия насам до наши дни се редят светлите и лъчезарни образи на големи културно-обществени дейци, далечни и близки строители на съвременна България“.

Отваряне на целия текст

Редакционни

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме