Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]
Автор Русенски митр. Наум (Димитров)

Metrpolitan Naum of RusseОт самото начало на Христовото Благовестие идеалът на християнското отношение към света и на присъствието на християнина в него може да бъде най-добре изразен чрез добре известната антиномия: в света, но не от света. Постоянното удържане в рамката на тази антиномия е белег за вникване в дълбокия смисъл на Боговъплъщението и признак за вярно стоене във вярата на Църквата, която утвърждава едновременно две истини: че този свят е сътворен като нещо „твърде добро“ (Бит. 1:31), но и че той е един паднал свят, паднал – поради отказа на човека да живее в съгласие с първоначалния Божи замисъл за него. Ето защо, свети апостол Йоан Богослов съветва: „Не обичайте света, нито което е в света…“ (1 Иоан. 2:15). Казаното непосредствено кореспондира с онова, което е говорил Самият Христос, Който неведнъж разграничава Царството Божие – Царството на Отца, от този свят и неговия княз – едно разграничение, намиращо кулминацията си в думите: „Моето царство не е от тоя свят, … царството Ми не е оттук“ (Иоан 18:36). Същевременно отново свети апостол Йоан свидетелства, че „… Бог толкоз обикна света, че отдаде Своя Единороден Син, та всякой, който вярва в Него, да не погине, а да има живот вечен“ и че „Бог не проводи Сина Си на света, за да съди света, а за да бъде светът спасен чрез Него“ (Иоан 3:16-17).

През първите три столетия от историята на Църквата – през периода на гоненията – християните живеят съвсем естествено с тези две истини и всекидневно се убеждават в това колко е бил прав Спасителят, когато им е казвал: „Да бяхте от света, светът щеше да люби своето; а понеже не сте от света, но Аз ви избрах от света, затова светът ви мрази… Ако Мене гониха, и вас ще гонят“ (Иоан 15:19-20). С постепенното затихване на гоненията обаче и провъзгласяването на християнската вяра за позволена от закона, и особено след окончателното „покръстване“ на Империята и началото на нейното покровителство към Църквата, всичко това коренно се променя и изворите за историята на Църквата от края на третото и началото на четвъртото столетие започват все повече да говорят за появата и разгръщането на явлението на християнското монашество.

Отваряне на целия текст

Автор Венцислав Каравълчев

VKaravulchev 0България е страна с изключително богата история, с богато историческо минало и наследство. Българската църковна история, която е неделима част от цялостната история на българския народ, е не по-малко значима и богата. За да поражда обаче тази история заслужена гордост и за да ни дава самочувствие в тези смутни за националната ни идентичност години, необходимо е тя да се популяризира, за да се знае и да се помни. Само двадесетина години след Христовото Възкресение земите на днешна България са осветени от проповедта на апостолите и техните ученици. Тази проповед е толкова силна и действена, че още в първото столетие християнството пуска корени в земите ни, а кръвта на предците ни – мъченици, които са приели тази вяра, напоява корените ѝ така обилно, че дървото на църквата ни няма да се поклати, независимо от превратностите и безплодието на времето. През мъглата на вековете едва ли можем ясно да оценим величието на Българската православна църква и огромния урожай добри плодове, която тя е принесла и до ден днешен принася – знайните и незнайни български светци, мъченици, преподобни.[1]

Заради този обилен плод Божият промисъл отрежда на Българската църква да стане начатък за всички славянски църкви, да бъде съборно определена за първата патриаршия извън древната пентархия: Константинопол, Рим, Александрия, Антиохия и Йерусалим.

Отваряне на целия текст

Автор Цветомира Антонова

Tsvetomira AntonovaНа 14 март 1920 г., две седмици преди Земеделският съюз да спечели голямата си изборна победа и да установи самостоятелно управление,[1] в цялата страна се провеждат всенародни чествания на петдесетгодишния юбилей от учредяването на Българската екзархия (1870).[2] Юбилейните тържества обаче не могат да скрият дълбоката криза, в която се намира по това време Българската православна църква. След поражението на страната в Първата световна война Българската екзархия търпи териториални загуби в своя диоцез, намира се в схизма спрямо останалите православни църкви, няма екзарх и няма ясна концепция за бъдещето. Всеобщото разочарование и униние поради краха на националния идеал се съчетава с нарастващото недоволство и критика в обществото срещу Св. Синод на БПЦ поради несвикването на църковно-народен събор в продължение на петдесет години и ограничената роля на миряните в църковното управление. Както посочва Николай Поппетров, „пресата непосредствено след войната изобилства от констатации за разколебаване на религиозността, отлив от богомолци от храмовете, спадане на интереса към Църквата, включително засилване на недоверието и снижаване на авторитета ѝ“.[3]

Стремежът към реформи и обновление в Църквата намира политическа подкрепа от правителството на БЗНС. Въпросът за по-широкото участие на миряните в църковното управление политически се интерпретира от Александър Стамболийски като налагане на „народовластие“ в Църквата. Затова земеделското правителство се ангажира със свикването на Втория църковно-народен събор (нататък – 2 ЦНС), което довежда до конфликт със Св. Синод. Провеждането на единствения църковно-народен събор (1921-1922) в историята на Третото българско царство е и единственият компромис, постигнат между Св. Синод и земеделското правителство.

Отваряне на целия текст

Автор Венцислав Каравълчев

Cover V Karavalchev BookВ периода от 9.9.1944 до 15.9.1947 г., когато влиза в сила подписаният на 10.2.1947 г. в Париж мирен договор между държавите от антихитлеристката коалиция и България, страната ни се намира в ситуация на международно политическо затъмнение, в което под „егидата“ на Червената армия и Москва се извършват чудовищни престъпления срещу българския народ „в името на народа“. Комунистическите идеолози не просто обещават, но и действително извършват радикални промени в живота на всяка една от страните, където започва социалният експеримент за създаването на атеистична тоталитарна държава. Тези промени не могат да бъдат осъществени с помощта на естествените механизми на социално развитие, а единствено чрез прилагане на терор и насилие, защото целят не просто социални реформи, а дълбока промяна в самата сърцевина на човешката идентичност чрез насилствена подмяна на основните човешки ценности с техни имитации (антиценности в духа на противопоставянето на антихриста на всичко автентично Христово) и изтриване от човешката идентичност на всяко религиозно измерение и порив към вечността. Тази фундаментална задача, фокусирана върху самата човешка природа, не може да не доведе до превръщането на отделната личност в незначителен детайл. Поради тази причина в комунистическата идеология животът на отделния човек не представлява висша ценност и винаги може да бъде жертван в името на друга такава, обозначена със събирателното и абстрактно понятие „народ“ (народни маси). Но дори и „народът“ няма своя абсолютна ценност – без да го извеждат дефинитивно, комунистите включват в това понятие само една част от него, която според тях най-лесно би възприела модела на „новия човек“ на комунизма – хомогенната нискообразована и лесна за манипулиране маса, наричана „пролетариат“. „Пролетариатът“ е противопоставен на всички останали от „народа“ и преди всичко на цвета на всяка една нация – християните, интелигенцията, носителите на традиционните морални и човешки ценности, които са обявени за реакционни и срещу които е необходимо да се води непрекъсната борба.[1] За да могат да бъдат осъществени „радикални промени“, е необходима „диктатура на пролетариата“, която е „фактически терор и върху самия пролетариат“.[2] Изпълнението на този терор не може да се повери на всеки, а и нормален човек не може да осъществи подобен терор. Това, от своя страна, изисква комунистическите лидери да мобилизират „утайката на обществото“, защото, както беше отбелязано, нормалните хора не могат да извършат такова насилие, човешката природа противостои и не може да се примири с терора.[3]

Отваряне на целия текст

Автор Даниела Калканджиева

Memory eternalПадането на комунизма в Източна Европа има двоен ефект върху местните религиозни общности. Тази политическа промяна провокира не само възвръщане към модели на религиозен живот от времето на Третата българска държава, но и засилен интерес на българското общество към жертвите на бившия тоталитарен режим. През годините въпросът за преследването на православни свещенослужители – епископи, свещеници и монаси, както и на представители на други религиозни общности, претърпели мъченическа смърт от ръцете на войнстващи атеисти, ангажира не само съответното вероизповедание, но и цялото общество. Всъщност без спомена за тези мъченици религиозните общности не биха могли да възстановят връзката със собственото си минало, брутално прекъсната от комунистическия режим. Българското общество също се нуждае от този спомен, за да преодолее раните от идеологията на войнстващия атеизъм.

След 1989 г. Римокатолическата църква е първата религиозна организация в България, която предприема стъпки за възпоменанието на своите жертви.[1] През 1998 г. папа Йоан Павел II обявява за светец Евгений Босилков, пасионисткия епископ на Никопол, убит жестоко в затвора по време на големия антикатолически процес от 1952 г. Четири години по-късно трима свещеници-успенци, осъдени на смърт заедно с него, също са провъзгласени за мъченици на вярата. Протестантските църкви полагат не по-малко усилия да възстановят спомена за своите пастори – жертви на комунистическия терор.[2] Единствено Българската православна църква не е канонизирала нито един от своите духовници, пострадали от репресиите на бившия атеистичен режим.

Отваряне на целия текст

Автор Венцислав Каравълчев

St Boris MichaelНеимоверно трудно е да се направи словесен портрет, да се опише делото на една личност, за която добродетелите се изписват само в превъзходна степен. Личност, която, сигурен съм, и симпатизанти, и критици могат единствено да определят като най-големия (и всичко, което може да бъде сложено след това – дипломат, родолюбец, строител, книжовник и т. н.) български владетел. Владетел, чието дело, безкористност и преданост, чиято далновидност и енергия ще останат завинаги ненадминати в историята на България.

Когато става въпрос за делото на св. цар Борис, в съзнанието изникват няколко ключови думи, с които през вековете Църквата и признателният български народ са го характеризирали: „Нов Авраам“, „Равноапостолен“, „Нов Константин“, „Строителят“, „Дипломатът“, „Политикът“, „Просветителят“, „Държавникът“. Ще се спра накратко на някои от тях, които, макар и непълно, описват делото на св. цар Борис.

Отваряне на целия текст

Автор Св. Синод на БПЦ

Synodical Palase SofiaПисмо на Св. Синод от 26 юни 1944 г.

Господине министре председателю,

Българската Света Православна Църква е народна в пълния смисъл на тая дума. Тя е народна не само защото попрището на нейното служене е българският народ, но защото тя всякога и при всички исторически обстоятелства дели съдбата на народа; тя е негова крепителка и добра вдъхновителка във времена на изпитание, а в честити дни – съветница на мъдрост и възход. Тя е майка на тоя народ и с майчинска обич страда и се радва заедно със своите духовни чеда, стоейки всякога край тях като верен и предан страж.

Такива са разбиранията и чувствата, които вдъхновяват висшите служители на нашата Света Църква – българските епархийски архиереи. Водени от тия разбирания и чувства, те с голяма загриженост се отнасят към днешната участ на народа ни и полагат старания да му бъдат полезни с ясни ответствени увещания и с открито слово, което не се колебае да посочва действителните недъзи и опасности, както и средствата за тяхното отстранение. А положението, в което се намира днес българският народ, както вътрешно, така и външно, е твърде тежко. Събрани на редовна синодна сесия епархийските архиереи в редица заседания направиха изложения по общото положение в епархиите и обстойно обсъдиха действителното положение на страната, като взеха под внимание тежненията и настроенията на народа. В резултат на тия обсъждания Светият Синод в пълен състав реши да предложи на просветното ви внимание следното:

Отваряне на целия текст

Автор Христо Темелски

Bulgarian ExarchateТази година се навършват 1155 години от покръстването на българския народ при княз Борис І (865 г.); 1150 години от основаването на самостойната Българска православна църква (4 март 870 г.); 785 години от провъзгласяването на Търновската патриаршия (1235 г.); 645 години от избирането на св. Евтимий за Търновски патриарх (1375 г.); 160 години от Българския великден (4 март 1860 г.); 180 години от рождението и 105 години от смъртта на екзарх Йосиф I (5 май 1840 – 20 юни 1915 г.); 150 години от издаването на султанския ферман за учредяването на Българската екзархия (27 февруари 1870 г.); 75 години от избирането на последния български екзарх Стефан (21 януари 1945 г.) и 75 години от вдигането на схизмата (22 февруари 1945 г.)

В паметната 865 г. българският владетел княз Борис I покръства своя народ, като пет години по-късно успява да се сдобие с независима църковна йерархия. Така от 4 март 870 г. започва сложният и трънлив исторически път на поместната Българска църква – осма по ред в тогавашната органическа православна общност.[1] В края на 14 в. българите губят своята държавна независимост и са завладени от Османската империя. Малко по-късно (ок. 1416 г.) идва и залезът на Търновската патриаршия, чийто диоцез преминава в юрисдикция на Вселенската гръцка патриаршия.[2] Някои обаче югозападни и западни български земи влизат в диоцеза на погърчената Охридска архиепископия. Към края на 1445 г. или началото на 1446 г. сръбската Ипекска патриаршия също е присъединена към Охрид.[3] През 1520 г. Охридската архиепископия брои 32 епархии (без Охридската), 12 от които се намират в Македония.[4] Това продължава до 1557 г., когато игуменът на Милешевския манастир (в Сърбия) Макарий, брат на Великия везир Мехмед Соколович, се провъзгласява за автокефален Ипекски архиепископ. Той отнема от Охрид всички сръбски епархии и няколко български: Скопска, Моровиздка (по името на някогашния град в Кочанско), Нишка и Банска (Кюстендилска) заедно с Разлог.[5] От 1557 г. води началото си и Самоковската епархия, която е обособена върху източните територии на старата Банска (Кюстендилска) епархия.[6]

Отваряне на целия текст

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме