Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]
Автор Момчил Методиев

Fr P Vasilkovsky„В социалистическа България няма забранена литература. Има литература с клеветническо съдържание”, заявява следователят на стъписаната френска гражданка Катрин Лвов-Макаров, арестувана през 1973 г. по обвинение в разпространение на „инкриминирана литература” и осъдена за това на 4 години затвор. През 70-те години в политическия речник на епохата навлиза думата „дисидент”, а един от нейните символи става Александър Солженицин. През 1973 г. властите в Москва започват срещу него кампания, която бързо обхваща и другите страни от Източна Европа. На 7 януари 1974 г. „случаят Солженицин” е обсъден от самото Политбюро на съветската Комунистическа партия. На 12 февруари 1974 г. той е арестуван, гражданството му е отнето и на следващия ден е качен на самолета и депортиран в Западна Европа.

И в България по това време се разиграват драматични събития, но за тях не се говори нито в българските, нито в чуждите медии. По стечение на обстоятелствата пет дни след заседанието на съветското Политбюро, на 12 януари 1974 г., в Казанлък от „разрив на сърцето” умира един от почитателите на Солженицин, положил усилия съчиненията му „нелегално” да достигнат и до български читатели. Петър Василковски, свещеник в манастира „Въведение Богородично” в Казанлък, в продължение на година е разработван по подозрение за разпространение на антисъветска литература, заради което е преследван не само от държавните, но и от църковните власти. Той е задържан за кратко по делото, по което е осъдена Катрин Лвов-Макаров, а присъдите по това дело са прочетени на 13 февруари 1974 г., същия ден, в който Солженицин е изгонен от Съветския съюз.

Отваряне на целия текст

Автор Борис Маринов

Memory eternalОсмислянето и оценката на комунистическото минало на страните и народите от бившия „социалистически блок” е процес, който продължава вече трето десетилетие, и проблем, който все още не е намерил еднозначно решение в обществата, преминали през практическото реализиране на идеите на марксизма и ленинизма. За мнозина това минало е травматичен спомен за отнета свобода и преживени репресии, докато за други то продължава и до днес да бъде обект на носталгия. Така, в страните, преминали през епохата на изграждането на „развитото социалистическо общество”, днес сме свидетели на най-различни начини за справяне с това минало, вариращи от тоталното му отричане и морално заклеймяване до оправдаването му и повече или по-малко прикритите опити за неговото легитимиране като време на някакъв „възход” и естествен етап от развитието на съответните общества и държави.

Нееднозначно продължава да бъде осмислянето на комунистическото минало и в неговия църковен контекст. Държавното преследване на християнската вяра и опитите за нейната подмяна с комунистическата идеология е горчив опит, преживян във всички страни и общества от „социалистическия лагер”. На репресии и гонение са подложени християните от всички изповедания, попаднали в хватката на комунистическата власт – както православни, така и римокатолици, и протестанти от различните разклонения на реформираното християнство. Тоталитарният атеистичен режим не подминава никого.[1] За всички християни, преживели десетилетията на държавен атеизъм през двадесетото столетие, тази епоха може без преувеличение да се сравни с времената на най-тежките и кървави гонения против Църквата: в Римската империя или под мюсюлманска и друга иноверна власт. Същевременно обаче нашите църкви и общества все още остават в дълг към паметта за стотиците и хиляди жертви на комунистическите репресии, а причините за това са от най-различен характер, но всички те имат отношение към механизмите на функциониране на паметта за живите свидетели на Христос от тази епоха.

Отваряне на целия текст

Автор Тодор Събев

Todor SabevПрез 865 г. християнството става официално изповедание във всестранно укрепващата славянобългарска държава. Покръстителят княз Борис I (852-889) ратува за добре подготвено, високопросветено и родолюбиво духовенство, за благоустроена автокефална Църква с ранг на патриаршия, която ще съдейства за културния подем, укрепване народностното единство, утвърждаване новия обществен строй, държавната независимост и международния престиж на средновековна България. След съответни пратеничества и тактични преговори с представители на Християнския изток и запад (866-869), използвайки умело историческата обстановка, аспирациите и съперничеството между Рим и Константинопол на Балканите, княз Борис и неговите сътрудници на дипломатическото поприще ускоряват подготвителния процес за основаването на самостойна Българска църква. На 4 март 870 г. авторитетен църковен форум в Константинопол, на който участват и български пратеници, делегати и представители на древните източни патриаршии, учредява отделна църковна област в новопокръстена България. Оттук започва историческият път на поместната Българска църква – осма по ред в тогавашната органическа православна общност (след Константинополската, Александрийската, Антиохийската и Йерусалимската патриаршии, Кипърската, Синайската и Грузинската архиепископии),[1] втора – след Грузинската – народностна православна църква.[2]

Отваряне на целия текст

Автор Венцислав Каравълчев

DSC09777Архим. Ириней (Попконстантинов) е роден в семейство, което спазва една библейска семейна традиция, за съжаление пресечена от комунизма, а именно едно дете, обикновено първородният син, в семейството да се посвещава на Бога.[1] Баща му е свещ. Константин поп Николов, син на о. Николай поп Стоянов, син на отец... и така по спомени най-малко пет поколения преди архим. Ириней в неговото семейство е имало поне един свещеник.[2] Бащата на архим. Ириней, о. Константин поп Николов, е духовник с възрожденски плам и дух. Той е основател на храма в Подуене, към който организира и християнско братство, занимаващо се с благотворителност. Братството дава стипендии на няколко талантливи български деца от бедни семейства да продължат своето образование. Едно от тези деца, които получат стипендия от храма, е именитият български оперен певец – тенорът Тодор Мазаров.[3] В семейството на свещ. Константин поп Николов и Николина поп Николова се раждат общо девет деца – седем момчета и две момичета. Две от тях Стоян и Летен, умират малко след раждането.[4] От останалите деца по-голямото момиче става медицинска сестра, а по-малката е домакиня, помага на майка си в обгрижването на многолюдното семейство. От братята един става духовник – архим. Ириней, друг адвокат (Борис),[5] трети офицер, четвърти архитект (Недялко), а петият, най-малкият брат, е известен финансист, за известно време търговски консул в Истанбул, който след 1944 г. не се завръща в България.[6] Освен архим. Ириней, който е убит от комунистите, в семейството има и други, пострадали от комунистическите репресии. Недялко, който завършва архитектура в Италия, непрекъснато е под наблюдението на ДС, редовно е арестуван и пребиван в полицията. Възможно е една от причините за това да е близостта му с папския нунций в България Анжело Ронкали, който става папа Йоан ХХІІІ и който е бил много добър приятел на цялото семейство.[7] Проблеми с комунистическите власти има и братът на архим. Ириней, който е царски офицер.

Архим. Ириней пише: „Роден съм на 27 септември 1910 година”.[8] На тази дата в семейството на о. Константин и Николина поп Николови се ражда поредното дете, което кръщават с името Донко. Младият Донко расте в благочестива среда и от рано попива в себе си християнските добродетели и възлюбва Бога. „Завърших първоначалното си и прогимназиално образование в София, след което постъпих през 1924 година в Софийската духовна семинария, която завърших на 1929/30 год. Записах се в Богословския факултет на Софийския университет...”.[9]

Отваряне на целия текст

Автор Момчил Методиев

M MetodievПроверката на Комисията по досиетата от януари 2012 г. показа, че сътрудниците на комунистическата Държавна сигурност в Св. Синод на БПЦ са 11 от 15 митрополити или 73% от общия състав.[1] Мнозина бяха неприятно изненадани от тези резултати, тъй като във всички останали институции, с изключение на Министерството на външните работи, броят на сътрудниците се оказа около 10%. Безспорно проверката на ръководното тяло на Църквата бе насочена към ограничен кръг лица и показа моментна снимка, отнасяща се към началото на 2012 г., но това не промени общото тягостно усещане. Разкритията предизвикаха огромно медийно и обществено напрежение и наложиха мнението, че Българската православна църква и по-конкретно нейното ръководно тяло – Св. Синод, е била „превзета” от Държавна сигурност. Макар да стана ясно, че оповестените досиета разкриват различни житейски истории и различна степен на сътрудничество, се затвърди убеждението, че след като броят на сътрудниците през 2012 г. е бил толкова висок, той е бил такъв и през предходните десетилетия. В следващите месеци и години дебатът сякаш затихна, главно поради нежеланието на архиереите да вземат участие в него, но темата за проникването на Държавна сигурност в средите на висшето духовенство продължи да занимава и тормози общественото съзнание и църковната съвест.

Всъщност проблемът заслужава по-дълбоко изследване, тъй като някои въпроси останаха в сферата на предположенията. Дали проверката, оповестена в началото на 2012 г., е представителна за цялата Православна църква и целия комунистически период? Макар да изглежда ненаучен и опростенчески, в общественото съзнание продължава да стои въпросът дали БПЦ трябва да бъде причислена към „жертвите” на комунистическия режим, или е по-скоро част от неговите „сътрудници”? Дали тя е била превърната в казионна организация (подобно на БЗНС, получило правото да съществува като присъдружна на БКП партия в името на запазване на многопартийната фасада на режима), или е успяла да запази в рамките на режима относително автономен живот?

Отваряне на целия текст

Автор Монах Елисей (Меняйлов)

Metr Nikolay JarushevichВ резултат от студената война от началото на петдесетте години на миналия век международната обстановка в Европа рязко се влошава. Усилва се и конфронтацията между световните сили – СССР и САЩ. Според мнението на историка О. Ю. Василева, един от главните фактори за противопоставянето е „ядреният монопол на САЩ”.[1] Тъй като СССР значително е пострадал от Втората световна война, подобна международна ситуация за него е несвоевременна и опасна. В така създалата се напрегната атмосфера съветската държава активизира усилията си за създаване и развитие на международно движение за мир. Както отбелязва изследователят С. В. Болотов, „… то [движението] е могло да спомогне да се спечели време за това, да се компенсира изоставането на СССР от западните страни във военен и икономически потенциал”.[2]

Идеята на движението за мир става приоритетно идеологическо направление на външната политика на СССР, поради което за пропагандата му в чужбина държавната власт започва активно да привлича Руската православна църква (РПЦ). Т. Волокитина – историк – отбелязва, че обръщането към авторитетния глас на Църквата е обосновано с това, че „миролюбието, и съответстващата на него политика, са изначално заложени в самата същност на Църквата, докато в държавата те могат да бъдат и преходен етап”.[3]

Официален представител и участник от РПЦ в главните форуми и конференции в защита на мира е Крутицки и Коломенски митр. Николай (Ярушевич) – един от най-влиятелните архиереи както в Руската църква, така и в чужбина. От 1946 г. той е пръв председател на Отдел за външни църковни връзки. Дипломатическите му способности, известни на православния свят, са се разкривали и в диалога с инославните конфесии, с които е изграждал приятелски отношения в условията на антирелигиозна политика на съветската власт.

Отваряне на целия текст

Автор Венцислав Каравълчев

VKaravulchev 0За делото на св. княз Борис І Михаил и приемането на християнството от българската държава са изписани хиляди страници, но то винаги ще си остане не докрай проучено и осветлено. Основната причина за това е, че делото му е толкова значимо и епохално и няма как да бъде вместено в изследванията и на най-талантливите автори. В своите разработки по въпроса винаги сме твърдели, че този напълно осъзнат и доброволен акт на най-големия държавник, който България е имала, далеч надхвърля чисто регионалните измерения и е събитие с огромно европейско и световно значение.[1] В настоящата статия ще спрем вниманието на читателите върху един неизвестен на българската наука манастир, основан от български монаси в сърцето на Източната римска империя – столицата Константинопол, вероятно непосредствено след приемането на християнството от българския народ през 864 г.

Приемайки християнството, нашите предци започват интензивно строителство на култови сгради, като често строят такива и далеч извън границите на територията, която обитават. Това показва и дълбочината, с която те осъзнато приемат и живеят християнската вяра, която e над-етносна, вселенска и не се съобразява с чисто човешките политически граници на държавите и империите, защото в Христос всички са едно (Гал. 3:28). На науката са известни няколко манастира, основани от една от основните съставни части на българския народ – траките, непосредствено след приемането на християнството от тях през 4-5 век. От житието на св. Теодосий Киновиарх († 529 г.)[2], съставено от Теодор от Петра (ок. † 536 г.), научаваме за съществуването на манастир на бесите, наречен Кутила (Κουτιλά), в Светите земи, покрай р. Йордан.[3] Св. Йоан Мосх също говори за „манастир на бесите” (Σούβιβα τῶν Βέσων) покрай р. Йордан, чийто игумен той лично среща, но дали става въпрос за същия манастир, споменат в житието на св. Теодосий Киновиарх, или за друг, не може да се каже със сигурност.[4] От актовете на Константинополския събор от 536 г. се вижда, че там е присъствал и Андрей – игумен на манастира на бесите в Константинопол. Този манастир е бил посветен на Пресвета Богородица (ἁγίας ἐνδόξου Θεοτόκου καὶ ἀειπαρθένου Μαρίας τῆς τῶν Βεσσῶν).[5] Съществуват податки, че това не е бил единственият тракийски манастир в пределите на Константинопол. Изворите също така говорят за наличието на манастири на бесите в Египет, при това не само на един.[6] Съществуват данни и за монашеско присъствие на траките и на други места в пределите на Източната римска империя, включително и на планината Синай.[7] Това важи не само за траките – по принцип византийската монашеска култура познава „етническите” манастири, каквито има във всички краища на империята.

Отваряне на целия текст

Автор Генадий Литаврин

G LitavrinКакто и в други страни, приели християнството в периода 9-11 век, новата вяра e въведена в България като официална религия с акт на държавната власт. Към 927 г. България e вече повече от половин век християнска страна. Мрежа от църковни енории обхваща цялата държавна територия. Повечето свещенослужители са славяноезични, с местен, български произход. С активната подкрепа на върховната власт се разраства и обучението в славянската писменост, която се употребява не само в областта на вярата, но и в държавната дейност и в бита.[1] Оформен е необходимият на духовенството цикъл от църковно-богослужебна литература. Завършва започналият в края на управлението на Борис преход към църковно богослужение от гръцки на славянски. Още от времето на Климент отношението между понятията български език и славянски език започва да се възприема като отношение между част и цяло: в „Пространно житие” на Климент се казва, че Евангелието е преведено „на тукашния български диалект”.[2]

Няколко думи за вътрешното и външнополитическо положение на България във времето, разглеждано в настоящия очерк. Неговият сюжет хронологично е ограничен в едно столетие, съвпадащо с времето на управление на Петър (927-968) и Самуил (969-1014). Това време отчетливо се дели на два периода: период на мир – от смъртта на цар Симеон до нахлуването в страната на войските на руския княз Святослав (968 г.) и смъртта на Петър (970), отличаващ се с интензивни дипломатически и конфесионални връзки с Византия, и втори – почти толкова голям, на непрекъснати войни и църковно отчуждение, продължил от сблъсъка на византийците с русите на територията на България (971 г.) до нейното завладяване от империята през 1018 г.

Отваряне на целия текст

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме