Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]
Автор Светослав Риболов

Svetoslav RibolovИзборът на тема за това изследване не е случаен. Той е израз на необходимостта пред общественото съзнание в България да се представи действителното положение на междухристиянския диалог през вековете. В разрез със системно прокарваната линия на нетърпимост към различния, и дори дискриминиране на християнските общности в страната, тук ще се опитам да изложа реално постигнатото от Вселенска патриаршия в областта на диалога през 17 в. Тъй като съвременна България и повечето православни християни не само в Югоизточна Европа и Украйна, но и в Централна Европа през повечето време от османската история живеят тъкмо в диоцеза на тази църква, то и воденият тогава диалог засяга всички нас. Тя е и активната действаща страна в диалога както с римокатолици, така и с протестанти през онази епоха, а и в ново време.[1]

През 17 в. най-изявените представители на Патриаршията в Константинопол,[2] осъществили диалог с протестантски мислители и църковни функционери, са Кирил Лукарис и Митрофан Критопулос. Първият е роден в Ираклион на о-в Крит в 1571 или 1572 г., получава образованието си във Венеция и Падуа, и заедно с други християни интелектуалци от Османската империя пътува до Швейцария, Германия и Холандия, където общува с протестантски интелектуалци и университетски професори. На 21 години е постриган за монах, а в 1601 г. е избран за патриарх на Александрия в Египет. В 1620 г. е избран за Константинополски патриарх. Втората личност, изиграла особено важна роля в този етап от православно-протестантския диалог, е сътрудникът на патр. Кирил на име Митрофан Критопулос. Той е роден във Верия (Южна Македония) през 1589 г. В младежка възраст става монах на Света гора – Атон, а между 1617 и 1627 г. учи в Англия, в Оксфордския университет, и слуша лекции последователно в няколко немски университета. През 1630 г. се установява в Александрия и е ръкоположен за митрополит на Мемфис, а в 1636 г. е избран за Александрийски патриарх.

Отваряне на целия текст

Автор Евгения В. Жукова

Agia Sophia Old PhotographyРусия и Гръцката църква са свързани от столетия на най-тесни взаимоотношения. Историята на тези отношения минава през различни етапи. Първоначално Русия е облагодетелствана от Византия и от нейната църква, на която е дължала влизането си в семейството на християнските народи, образуването на държавата си. След това, когато Православният изток попада под османска власт, Русия оказва всяческа помощ: военна, материална и духовна. Именно на втората фаза от отношенията между Русия и Гръцката църква, и по-точно на периода 17-19 в., е посветена настоящата статия.

Като извори ни послужиха грамоти от два Московски архива – РГАДА (Российский Государственный архив древних актов) и АВПРИ (Архив внешней политики Российской империи), където са съхранява богата колекция от документи, отразяващи връзките между гръцкото духовенство и Русия. В РГАДА е събрана голяма колекция документи, отразяващи връзките с Константинополския патр. Кирил Лукарис (1570-1638). Във Фонд 52 (опис 2) се наброяват 56 патриаршески грамоти, което превишава броя на грамотите на всеки друг йерарх или църковен център от Християнския изток и е свидетелство за особения интерес на Лукарис към Русия. В политическите му планове тя заема централно място, а цар Михаил Фьодорович и патр. Филарет (Никитич) разглеждат Константинополския патриарх като опора на взаимоотношенията на Русия с Османската империя и приемат съвети и сведения за състоянието на нещата на Изток. В архива има 6 собственоръчно написани писма на патр. Кирил[1] – секретни донесения до цар Михаил Фьодорович и до патр. Филарет, съдържащи информация за положението на Империята, политическата ситуация в редица европейски страни, където тогава бушува 30-годишната война, плановете на османското правителство и дворцовите интриги. Секретната кореспонденция е носена в Русия от много доверени хора. Сред тях и някой си Йоан Тефрали – гръцки политически агент, свързан с Русия в продължение на десетилетия – до 50-те години на 17 в.

Отваряне на целия текст

Автор Антониос-Емилиос Тахиаос

A E TachiaosАрхиепископията на Първа Юстиниана, Охрид и цяла България е създадена, както е известно, със сигилий на имп. Василий II през 1018 г.[1] След продължителен живот от седем и половина века тя минава в духовен и икономически упадък до такава степен, че през 1767 г. да бъде закрита, а подчинените ѝ митрополии и епископии да минат под юрисдикцията на Константинополския патриарх. Последният архиепископ на Охрид е някой си Арсений, известен ни само от двата документа за своята оставка – първият, от Охридската архиепископска катедра, а вторият – от Пелагонийската катедра. Тези два документа са многократно публикувани, но с грешки и пропуски, без каквито и да е палеографски и други бележки.

Биографичните сведения за Арсений са изключително оскъдни. Той е избран за Охридски архиепископ в 1763 г.,[2] като дотогава е митрополит на Пелагония, без обаче да се оттегли от управлението на тази митрополия. Печатът на Арсений като Охридски архиепископ е направен през февруари 1764 г. Може би трябва да предположим, че е поел задълженията на архиепископ в началото на 1764 г. През април 1765 г. той пристига в Константинопол и присъства на заседанието на Патриаршеския синод, на който е низвергнат Корчанският митр. Дионисий. На 24.11.1765 г. посещава манастира „Св. Йоан Предтеча” в Мосхополис и дава сумата от 1200 аспри, за да се поменава името му на 40 литургии.[3] Арсений със сигурност е бил със славянски произход. Палеографският анализ на подписа му създава впечатлението, че произлиза от монашеско братство, в което е имал възможността да чете славянски ръкописи и е свикнал с ортографията на това писмо. Изглежда, че не е бил родом от Охрид,[4] нито от Мосхополис е поддържал някакви връзки с този и други градове в Македония, развивали в онзи период гръцката култура.[5] По отношение на гръцкия език последният архиепископ на Охрид е напълно невеж. Арсений наследява епископския трон на Охрид от гръцкия архиеп. Ананий – един от великите протосингели на Вселенската патриаршия. Изглежда странно, че след толкова дълга традиция на гръцки Охридски архиепископи на тази катедра е избран българин или сърбин, не знаещ дори частично официалния език на архиепископията. Няма никакво съмнение, че Арсений е бил незначителен Охридски архиепископ.[6] Най-вероятно изборът му е продиктуван от тежкото положение на архиепископията – вече изпаднала в многобройни и непосилни дългове, както и сам той признава, така че след Ананий митрополитите са решили да изберат (в 1761 г.) Пелагонийския[7] Арсений, тъй като са нямали личен интерес към затъналата икономически катедра. Така е избран за архиепископ Арсений, при когото задълженията на тази църква не само не намаляват, но напротив – с много се увеличават.

Отваряне на целия текст

Автор Василиос Ставридис

Ecumenical PatriarchateВъведение

Истанбул, градът обиколен от водите на Златния рог, Босфора и Мраморно море (Хелеспонта), има дълга история. Днес сигурно знаем, че когато гръцките колонисти от Мегара под лидерството на Бизас (658 г. пр. Хр.) пристигат на това място, там вече е съществувало селище на местното тракийско население. С идването на гърците градът взема името на техния предводител и става Византион. Константин Велики, след своето триумфално влизане в града (324 г.), го избира за център на Източната римска империя или, както е по-позната днес, Византия. От този момент градът ще бъде познат като Константинопол или Нов Рим. От 1453 г. до 1923 г. под името Истанбул градът ще бъде столица на Османската империя, която идва на мястото на Византия. Дори в пределите на модерна Турция, за чиято столица е избрана Анкара, Истанбул продължава да бъде главният град след столицата.

Християнската общност или Църквата в този град е позната с различни имена: Църквата и епископия на Византия; Църквата, епископия, архиепископия и патриаршия на Константинопол или Новия Рим; Великата църква Христова; Вселенската патриаршия и Фенерската църква. На турски е позната като Истанбулска или Фенер Рум патрикханеси.

1. Византийски период (324-1453 г.)

С възкачването на престола на имп. Константин Велики и края на преследването на християните започва епоха в отношенията църква-държава, по специфичен начин придаващи облик на Византия. Във Византия църква и държава се възприемат като две паралелни, взаимосвързани власти, едната начело с патриарх, а другата – с император, но и двете принадлежащи на един съюз, който служи на един Господ за установяването на Неговото царство на земята и за благосъстоянието на всички.

Отваряне на целия текст

Автор Венцислав Каравълчев

VKaravulchev 0Падането на Константинопол в ръцете на османските турци е събитие, което разтърсва дълбоко християнския свят. Макар и краят на Източната римска империя да е отдавна предизвестен, никой – дори и най-големите скептици от онова време – не са искали да вярват, че подобно нещо действително ще се случи. „В деня, в който турците превзеха Константинопол, слънцето помръкна”, така описва събитието един грузински хронист.[1] Дори слънцето да не е променило своите функции, психологическият ефект от падането на столицата е истинско затъмнение, което сериозно стряска цяла Европа и въобще християнството. От гледна точка на Православната църква, – която четири века по-рано се е отделила от Западната, – падането на Константинопол бележи края на една епоха и начало на нова, напълно непозната и изпълнена с безброй предизвикателства и трудности. За първи път в историята ѝ първият по чест предстоятел на тази църква – Константинополският патриарх, престава да бъде субект и главен съветник по религиозните въпроси на един християнски император за да се превърне в поданик на мюсюлмански султан.

Разбира се, това не е първи случай в историята на Православната църква, когато православен патриарх се подчинява на мюсюлмански управител и е принуден да се съобразява със законите и устройството на друга, различна и нехристиянска държава. Има ги примерите на Йерусалимската, Антиохийската и Александрийската църкви, които още в началото на 7 век падат под мюсюлманска власт. Само че с падането на Константинопол подвластна на управлението на иноверен народ става самата Велика църква, имперската църква, която през вековете активно се е опитвала да се асоциира с цялото православно християнство, с цялата християнска икумена.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Теодорос Зисис

zisisВеликите учители на Църквата и на християнския род в Османската империя Макариос Нотарас, Никодим Светогорец и Атанасиос Париос (т. е. от о-в Парос), работили в края на 18 и началото на 19 век, са нова триада големи просветители – подобно на светите Трима светители. Те обаче, разбира се, разполагат с даденостите на своята епоха и с историческото време, в което живеят – с отликите и приликите спрямо епохата на големите древни учители и отци на Църквата.

Към гореспоменатите трима просветители можем да прибавим и Неофит Кавсокаливитис – първенец в хронологично отношение в движението на коливадите. За разлика от него обаче останалите трима са се наредили в числото на светците поради несравнимо по-разгърнатата си и важна за обновата на Православието дейност. В онези години те всичките биват наричани от своите противници на Света Гора иронично „коливади”, тъй като се противопоставяли на нетрадиционната практика да се пренасят помените от събота в неделя. Техният довод бил, че тази практика помрачава възкресния и празничен характер на Господния ден.

Отваряне на целия текст

Автор Венцислав Каравълчев

MGL9536

Последните десетина година са особено успешни за българската археология. Бяха направени важни открития с огромно значение не само в регионален, но и в световен мащаб. Наред до феноменалните находки на траколога Георги Китов се нареди и тази на проф. Казимир Попконстантинов от острова „Св. Иван” до Созопол, където в по-ранната църква на едноименния манастир през 2010 г. беше открит реликварий с частици от мощи, вероятно на св. Йоан Предтеча. Откритието предизвика широк отзвук у нас и в чужбина. Беше направена експертиза от учени в европейски университети, която подкрепи хипотезата за принадлежността на мощите.

Така или иначе археологическата находка от 2010 г. постави много въпроси, чиито отговори тепърва трябва да бъдат търсени. Тя привлече интереса на научната общност и отвори нови хоризонти и страници от историята на южното българско Черноморие, Созопол и неговите манастири. Историята на едно голямо духовно и книжовно средище – островният манастир „Св. Йоан Предтеча”, получи шанса да бъде възкресена и написана, така че той да не тъне в забвение подобно на десетки други уникални обекти в България.

Отваряне на целия текст

Автор Венцислав Каравълчев
1_9.jpgПо време на най-големия си възход Османската империя почти достига Виена на север, Йемен на юг, Алжир на запад и територията на днешен Иран на изток. Формата на управление на империята е вид теокрация, базирана на идеята за ясно разграничен йерархичен порядък, начело на който стои султан, притежаващ и упражняващ абсолютна божествена власт. В границите на тази империя за близо 600 години три големи религиозни групи – християни, мюсюлмани и юдеи са принудени да живеят заедно. Нито една от тези религиозни групи не е нито етнически, нито верово еднородна. В стремежа си да намали конфесионалните противоречия между различните групи и опитвайки се да моделира вътрешния си комфорт, Османската система разделя поданиците си на две основни сфери (групи): сферата на верните (на мира) – мюсюлманите, и сферата на войната – немюсюлманите. Правата и задълженията на всеки индивид в различните групи се определят както от неговия социален статус, така и от спецификата на самата група, към която принадлежи. Мюсюлманите винаги са в положение на доминиращо мнозинство, противопоставено на подтиснатите малцинства навсякъде в империята, независимо от факта, че в повечето региони те самите се явяват малцинство по отношение броя на населението.[1]

Отваряне на целия текст

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме