Автор Прот. Георги Флоровски

Category: Преводни

Date Published

Last updated on 15 Юли 2019

Created on 15 Юли 2019

Hits: 303

Михаил Гершензон,[1] който почина тази година в Москва, заема видно място сред историците на руското общество. В Московския университет той получава солидна подготовка в историческата методология от проф. Павел Виноградов (по-късно сър Пол). Историята на древна Гърция е първата област на подготовката му, а неговата първа публикация има за предмет аристотеловата Конституция на Атина като исторически извор. Външни обстоятелства възпрепятстват Гершензон да стане университетски преподавател и той се ангажира с журналистиката. Дори и след това обаче той остава преди всичко учен. Воден от интересите си, той променя областта на своите изследвания и започва да се занимава с историята на Русия през 19 в. Гершензон винаги работи с извори. Всяка нова негова работа предполага пълно преразглеждане на източниците и много непубликувани извори влизат за първи път в обръщение чрез него. Само това е достатъчно значим аргумент за нашето признание. Гершензон обаче никога не остава просто обикновен събирач на документи, нито в своите изследвания се ръководи от любопитството на антикваря. Той събира само това, което му е необходимо за синтеза в изследването му. Стреми се да бъде не просто повествовател или разказвач, а интерпретатор на живота, опитва се да открие ръководната формула за еволюцията на руското общество. Вдъхновен е от психологическата и философската интерпретация на човешката цивилизация.

Отваряне на целия текст

Автор Алла В. Злочевская

Category: Преводни

Date Published

Last updated on 11 Март 2016

Created on 11 Март 2016

Hits: 1950

За човека, неговият поглед в огледалото винаги е заключавал в себе си и нещо от мистичния ужас: отражение, което е чисто физическо, а в същото време буквално като поглед от небитието, отчужден, не белязан от личностно отношение. По своята природа огледалото е двойствено – предмет едновременно битов и мистичен, то ни дава картина на света, която е уж абсолютно точна, а в действителност е във висша степен илюзорна. „Изображението е тъждествено с оригинала и едновременно с това различно от него, а резултатът от това е парадокс – парадокс на тъждеството: (А=А) & (А^А)”.[1] Погледът в огледалото фиксира разкола на нашето „аз” – на неоформената, а затова и безкрайната представа на личността за себе си, и завършен лик.[2] Завършен образ на незавършеното. И, напротив, множеството огледални отражения, изглежда, възсъздава многомерния и разнопланов (а значи и истинен?) образ на този свят и в същото време раздробява онзи цялостен негов образ, който възниква в нас тогава, когато го гледаме от една единствена гледна точка.

Огледалото и отразява, и изопачава реалността – ето го главният парадокс, скрит в самата му природа.

Безбройното множество от парадоксални и неочаквани ефекти, възникващи при общението на човека с огледалото, е предопределило и онази огромна роля, която този предмет – елемент от бита и част от интериора ни, художествена метафора и символ – е изиграл в историята на културата.[3]

Отваряне на целия текст

Автор Владислав Бачинин

Category: Преводни

Date Published

Last updated on 09 Февруари 2015

Created on 08 Февруари 2015

Hits: 1092

Съвременното културно съзнание на драго сърце признава съществуването на художествени текстове, в които има много, което не се поддава на обяснение не само от литературоведски, но даже и от философски, от социологически, от културологични, антропологични, психологически и други хуманитарни позиции. Като се позовава на присъстващите в такива текстове нерефлексируеми семантични резидиуми и смислови бездни, това съзнание обаче далеч не винаги си дава сметка, че констатациите от такъв род като правило са украсени в секуларни тонове. И съвсем рядко може да се чуе, че всички тези затруднения са свързани с игнориране на вътрешната трансцендентност, присъстваща във всеки художествено значим текст и че именно тази трансцендентност е и онзи килер с абсолютни смисли, ключовете от който могат да бъдат само в ръцете на онези изследователи, които са мотивационно предразположени и професионално подготвени за богословски интерпретации на художествените текстове.

В нашия секуларен век специалистите, склонни към интерпретации от този род, не са толкова много. Тъкмо затова аналитичните опити на руския богослов Александър Шмеман (1921-1983) са толкова ценни. Завършил Православния богословски институт в Париж, учил при С. Н. Булгаков, А. В. Карташев, Б. П. Вишеславцев и К. В. Мочулски, разностранно образован, влюбен в литературата, човек, който е предпочитал четенето пред всички останали форми на запълване на свободното си време, отец Александър е оставил след себе си множество интересни мисли и тънки наблюдения, отнасящи се не само до отделни писатели, – руски и западни – но и въобще до литературния процес като цяло. С такива мисли и наблюдения са изпълнени неговите дневници, издадени в Русия през 2005 г.[1]

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Александър Шмеман

Category: Преводни

Date Published

Last updated on 11 Февруари 2015

Created on 11 Февруари 2015

Hits: 1389

1

Почина Пастернак. И въпреки целия тътен на съвременността, въпреки всичките новини за световни събития, в света за минута стана тихо и пусто. Него този тътен го заглушаваше, в тези събития той не вземаше никакво участие. Но – както бе казал сам той в едно от стихотворенията си – „чудото чудо е”.[1] И чудото бе в това, че самотният му глас се чуваше дори и в самото му мълчание, че присъствието му – в живота, в света, в творящата се пред очите ни история – ние усещахме като радост и като надежда…

Беше хубаво да знаем, че в Переделкино, само на няколко километра от трескава Москва, живее човек, който не само че не е забравил за нещо най-важно, но и за хиляди и хиляди хора е станал свидетел на това най-важно…

Не е наша работа да говорим тук за мястото и значението на Пастернак в руската литература. Работа на всички нас е обаче да се постараем да разберем и да запомним неговото свидетелство. Което ни връща, разбира се, към онази удивителна книга, която – подобно на бомба – се взриви над света и сега, след смъртта на своя автор, съдържа в себе си неговото последно, обърнато към нас, свидетелство.

2

Когато романът на Пастернак престана да бъде злободневна сензация, след като всички го прочетоха и отмина времето на първите припрени и остри реакции, започна спорът за Доктор Живаго. Сред възторжените гласове се раздадоха и гласове на протест, които развенчаваха както романа, така и неговия автор. Всичко това е нещо естествено и може да се предполага, че този спор ще продължи дълго. Твърде много са темите, които се преплитат в Живаго, твърде живо той се докосва до времена и до дела, които все още не са забравени, които продължават да отекват с остра болка. Започна и още дълго ще продължава процесът на бавното асимилиране на Живаго, на усвояването му, на разбирането…

Отваряне на целия текст