Автор Андрю Сопко

Category: Преводни

Date Published

Last updated on 08 Февруари 2017

Created on 08 Февруари 2017

Hits: 736

Историческият контекст

От времето на обръщането им към християнството, започвайки от 9 в., славяните имат не само своя първи писмен език, но още и потенциала да създадат своя собствена християнска литература. По своя колорит предаденото им, – посредством творенията на отците и житията на светците, – византийско християнско литературно наследство е многостранно. В центъра му стои реалността на Бога, разкривана в Неговото личностно отношение със сътворения порядък и по-конкретно с човека. Фактът, че човекът често отхвърля своето легитимно взаимоотношение с Бога се превръща в открояваща се тема на тази литература. Независимо обаче от човешкото безразличие и отричане, Божието присъствие в света, – особено в личността на Иисус Христос, – придава на сътворения порядък по-висока степен на правдоподобност и практически неограничен потенциал. Светът е нещо, на което може да се има доверие, защото той е нещо „твърде добро”.[1] И ако един би страдал заради неговата вкорененост в Бога, поради същата тази причина в него друг би достигнал святост. Тези теми отново и отново се повтарят и в славянската литература през столетията и особено в нейните по-съвременни изражения.

Безброй пъти те са представяни, например, в огромна част от същинската руска литература. Започвайки от нейния средновековен период (1000-1700 г.), агиографията и хрониката отразяват християнските ценности и особено божественото предназначение на човешкото съществуване. В хрониките, например, акцентът е поставен върху ролята на божественото провидение в живота на отделните хора и държавите. Тъй като обаче с вековете жестокостта и несправедливостта се увеличават, по-оптимистичният тон от ранните времена е променен – особено през т. нар. „смутни времена” и катастрофите, на които започва да се гледа като на наказание за извършените грехове. Към 18 в. чрез озападнените богословски академии в литературата навлиза влиянието на барока. Още веднъж акцентирането върху преходността на този свят, върху бедите и обезверяването потиска по-ранния оптимистичен (и повече „православен”) подход до такава степен, че от това е повлиян даже такъв велик светец като Димитрий Ростовски (1651-1709). След това идва класицизмът, достигнал апогея си с Александър Пушкин (1799-1837). Докато обаче великото значение на Пушкин за развитието на руския литературен език трудно може да бъде отречено, вярата му в това, че литературното изкуство стои по-високо от всеки морал и етика още веднъж показва продължаващо отстъпление от православния етос. По подобен начин и песимизмът на Михаил Лермонтов (1814-1841) по отношение на безсмислието на неговия живот говори сам за себе си, въпреки че психологическият му подход се превръща в модел за по-късните православни руски писатели.

Отваряне на целия текст

Автор Архим. Симеон (Томачински)

Category: Преводни

Date Published

Last updated on 27 Април 2015

Created on 27 Април 2015

Hits: 945

Руската литература е една от главните пазителки на ценностите, които съставят нашата православна цивилизация. Вече разказвах подробно за това в моя доклад пред пленарното заседание на Знаменските четения. Днес пък бих искал да засегна темата за щастието, тъй като от тълкуването на този термин до голяма степен зависи към какъв тип цивилизация принадлежи една или друга общност.

В булевардното съзнание понятието щастие се свързва, като правило, с някакви материални блага, делови успехи, с изобилие от развлечения и удоволствия. В живота обаче нещата не се подреждат така и понякога богатите и успешни хора се оказват най-нещастните, а някои от тях дори завършват живота си и със самоубийство. Множество социологически изследвания в различни години, в една или друга страна, показват, че жителите на бедните държави често се чувстват много по-щастливи от гражданите на „страните на благополучието”. Къде е причината за това?

За това, що е щастие, много се е разсъждавало още в античната епоха. Стоиците, например, смятали, че щастието се състои в аскетичния начин на живот и в свободата от страстите. Към безстрастието пък скептиците добавяли безстрашието пред смъртта. Епикурейците виждали щастието в удоволствията и наслажденията, ала и те смятали разума за висше благо, което трябва да управлява човека. Известно ни е изказването на Епикур, че удоволствията, които носят след себе си вреди, трябва да бъдат избягвани.

Отваряне на целия текст

Автор Никита Басманов

Category: Преводни

Date Published

Last updated on 04 Юни 2016

Created on 04 Юни 2016

Hits: 818

В 1054 г. християнският свят се разделя на Изток и Запад. Разбира се, идейното и дори духовното различие започва да се формира много по-рано, и все пак общоприето е да се смята, че формалната точка на отброяване на паралелното развитие на тези две традиции е тази година, макар и тя да се отнася по-скоро до политиката, отколкото до същността на историческия процес. Ние знаем, че културно, исторически, философски тези два свята, два полюса понякога изобщо не си приличат един на друг. Историците, изкуствоведите могат да назоват множество различни причини за възникването на тази културна раздвоеност. На нас ни се струва, че тук ключовата причина за тази разлика е свързана с по-дълбоки неща. Именно богословието задава тук културния, философския тон, по който се е развивал всеки от тези два полюса. Като под богословие в случая ние разбираме не толкова учебниците по догматика, колкото начина, по който народът ще чувства божеството: какъв е Бог, какво Той представлява, как Той се отнася към нас? Тук богословието представлява по-скоро един мистичен път на народите – мистичен път на два свята. И именно в този смисъл богословието диша във всичко – в храмовия камък, в църковната живопис, в музиката, дори народните суеверия в някаква степен обуславят богословието. И, разбира се, когато гледаме средновековните паметници на културата, ние изпитваме различни чувства. Манделщам, например, е написал: „Добрата стрела в готическата камбанария е зла, защото целият неин смисъл е в това, да убоде небето, да го укори за това, че е пусто”. И, обратно, един човек от другата традиция – Честъртън – се възхищава, когато казва: „Днес ми се откри защо заострените прозорци се стесняват към върха”. Така, ако културната, етническата разлика е очевидна и до голяма степен е обусловена от богословската традиция, то и богословското своеобразие ще се проявява, може би, и в литературата. Дали това е така?

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Георги Флоровски

Category: Преводни

Date Published

Last updated on 24 Октомври 2018

Created on 24 Октомври 2018

Hits: 721

В творчеството на Достоевски съществува вътрешно единство. Едни и същи теми са тревожили и занимавали целия негов живот. Достоевски е смятал себе си и се е наричал реалист – „реалист във висшия смисъл”. Неточно е да го наричаме психолог. И невярно е да обясняваме неговото творчество от душевния му опит, от неговите преживявания. Достоевски е описвал и е изобразявал не душевната, а духовната реалност. Изобразявал е първичната реалност на човешкия дух, неговите хтонични дълбини, в които Бог се бори с дявола, в които се решава човешката съдба. Невярно е да се говори, че Достоевски бил обективирал или въплъщавал в своите творчески образи собствените си преживявания, собствените си идеи. Достоевски съвсем не се е затварял в своите уединени мисли. Вярно, в младостта си той е бил „мечтател”. Но този съблазън на „мечтателството” той много рано е преодолял в себе си. Душата му се е открила за всички впечатления от битието. Достоевски е бил наблюдателен до болезненост. Той е бил неспокойно заинтересуван от всичко, което се е случвало около него. По-скоро е страдал от любопитство, отколкото от невнимание към живота. И това е било не обикновено любопитство, а метафизическа любознателност. Достоевски е бил съзерцател, не визионер. И му е било дадено да вижда тайнствеността на първоосновите на емпиричните събития. Виждал е онова, за което е разказвал – описвал е онова, което е и виждал. И в това е основата на неговия реализъм. Неговото творчество не е тълкуване, а изобразяване на човешката съдба.

Отваряне на целия текст