Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]
Автор Йерод. Петър (Граматиков)
1_31.jpgОткриването на ръкописите от Мъртво море между 1947 и 1956 г. стана събитие, открило нова епоха за изучаване на Библията, ранния следбиблейски юдаизъм и началото на християнството. Написани на еврейски и арамейски език и датиращи от 200 г. пр. Хр. до средата на първи век сл. Хр., те позволяват несравнен и революционен поглед към еврейския живот и мировъзрение в Палестина през един съдбовен период в развитието на еврейската и християнската религиозна мисъл. С тяхната първа публикация през 1962 г. и ревизираното издание от 1975 г. тези небиблейски текстове от Кумран станаха достъпно и удобно въведение в организацията, обичаите, историята и вярванията на общината, която ги е създала. Тези забележителни документи ни служат за авторитетен водач в изучаването на древния юдаизъм и зараждащото се в същия времеви отрязък християнство.

Отваряне на целия текст

Автор Оливие-Морис Клеман

1_10.jpgЗаписът е излъчен на 19 април 2009 г. в неделното предаване „Пътищата на вярата“ на Френската национална телевизия – „Франс 2“

Христос Воскресе! В тази пасхална утрин Православната църква празнува – скромно, но тържествуващо – победата на Живота над смъртта. Искам да се спра по-специално на един аспект от тази победа – фундаментален и все пак понякога забравян на Запад: темата за слизането на Христос в ада.

Помня, бях в Константинопол, работих с патр. Атинагор върху една книга с диалози. Беше лято, беше горещина и след обяда той ми предложи кратка почивка. Не ми се почиваше, вместо това се заизкачвах из Фенер, стигнах до една стара църква, „Христос Спасител“ в Хора, по-късно превърната в джамия, а днес – музей. Там, в нещо като параклис близо до централния кораб видях един изумителен стенопис, който просто ме плени! Гледах го часове наред. Той изобразяваше слизането на Христос в ада. Представете си Христос, облечен в ослепителна светлина, Христос в силата на Светлината, Който се спуска в бездната и строшава под нозете Си портите адови (виждаме строшените порти, разпръснати на парчета, отдолу разпознаваме мрачния силует на разделителя), и улавяйки буквално за китките Адам и Ева, ги измъква от гроба, т. е. вас, мене, цялото човечество. Струва ми се, че в това е същината на християнското послание. Особено за нас, днешните хора, когато се чувстваме сякаш обкръжени от нищото, от насилието, от нихилизма. Питам се дали не е това историческото промислително място, от което се разнася благата вест, че Христос слиза в ада, за да победи ада, смъртта и всички форми на ада и смъртта – винаги, сега, днес, защото случилото се тогава се е превърнало в постоянна реалност.

Отваряне на целия текст

Автор Христос Янарас

1_45.jpgНякога думите „Христос възкръсна“ са били много повече от поздрав, те са носели убеденост, към която хората са се приобщавали, казвайки си един другиму: „Христос воскресе!“. „Воистину воскресе!“ – отговаряли им другите и на тази убеденост във Възкресението като факт всички градели своето ежедневие. Христос възкръсна – и значи не всичко свършва със смъртта. Не за да се утешават с лъжливи фантазии са се поздравявали така предците ни, а защото от тази емпирична убеденост са черпели смисъл и съдържание, черпели са ценностите на живота си. Ако Христос възкръсна, Който е самата сърцевина на нашето съществуване, то субектът или човешката личност не свършва с биологичната смърт. Тогава дори политиката, икономиката, обществените институти получават друг смисъл и перспектива. Ако отговорността на човека не се ограничава до условните предели на ортологизма и формалните задължения, ако отговорността за действията на човека в крайна сметка отвежда до разпнатата и възкръснала за него Любов, тогава и политиката се превръща в служение на любовта, в себеотдаване, в копнеж да служиш на братята си и на техните нужди.

По нашите земи тази вяра във Възкресението и това предание за Бога не като отмъстител, а като любим и Жених на човека, е крайъгълният камък, върху който се е организирал животът и социалното тяло… Десетилетия вече с упорство изкореняваме всяка вяра и всяка надежда, всяка истинска любов от душата на народа. Разрушихме душите с мъртъвината на „прогресивното“ самомнение, на маймунското подражание на уж модерни идеи, които оставят човека без корен и без чувства в ужасяваща пустош и самота. Катастрофата, която ни сполетя през последните години, и особено в образованието, е страшна. И въпреки това никой не говори за величието на нравствеността и за човешката надежда, надежда за нещо повече от инстинкта за оцеляване и потребителската истерия. А тяхното възраждане е единствената ни надежда – за да открият тези земи отново краеъгълния камък на живота. Това е молитва и необходимост.

Превод от гръцки: Златина Иванова

Автор Свещ. Антоний Кониарис

1_44.jpgНякой беше казал, че „Великден е единственият ден от годината, когато всеки може да влезе в храма, без да се страхува, че ще бъде заподозрян доколко дълбоко е обвързан с християнската вяра и живот“.

И наистина, Великден е най-светият ден на нашата православна християнска вяра. Без Възкресението на Иисус животът няма никакво значение. Като споменава погребването на телата ни след смъртта, Паскал казва: „Колкото и да е била красива цялата пиеса, нейното последно действие е кърваво. Върху главите ни изсипват пепел и с това тя се прекратява завинаги“. Без Възкресението окончателният край на човека не е нищо повече от една лопата, пълна с кал, хвърлена върху мъртвото му тяло. Без Възкресението на Иисус, ако използваме думите на Ерик Хофер, „ние сме осъдени на смърт още от нашето раждане, а целият ни живот е само едно пътуване с автобус към мястото на нашата екзекуция. И цялата ни борба и съперничество е за местата в този автобус, но пътуването свършва преди дори да сме разбрали това“.

Отваряне на целия текст

Автор Ирина Филипова
В предверието на Христовите страсти

1.14.jpg
Поведоха Иисуса от Каиафа в преторията. Беше заран; и те не влязоха в преторията, за да се не осквернят, та да могат да ядат пасхата. Тогава излезе Пилат при тях и рече: в какво обвинявате Тоя Човек?

Отговориха му и рекоха: ако Той не беше злодеец, не щяхме да ти Го предадем.
Пилат им рече: вземете Го вие и Го съдете по вашия закон. Иудеите му рекоха: нам не е позволено да убием никого; за да се сбъдне думата Иисусова, която беше казал, когато даваше да се разбере, от каква смърт щеше да умре.

Тогава Пилат пак влезе в преторията и повика Иисуса и Му рече: Ти ли си Иудейският Цар? Иисус му отговори: от себе си ли говориш това, или други ти казаха за Мене? Пилат отговори: та аз иудеин ли съм? Твоят народ и първосвещениците Те предадоха на мене; какво си сторил? Иисус отговори: Моето царство не е от тоя свят: ако беше царството Ми от тоя свят, Моите слуги щяха да се борят, за да не бъда предаден на иудеите; но сега царството Ми не е оттук. (Йоан 18:28-32)

Отваряне на целия текст

Автор Венцислав Каравълчев
Археологът Джонатан Рийд е изготвил списък с най-важните за християнството археологически открития в Израел и Палестина. Предлагаме на читателите на Двери” да се запознаят с тези открития, които според Д. Рийд имат голямо значение за изясняването на Св. Писание и живота на нашия Господ Иисус Христос. В своя списък авторът на настоящата статия е включил и няколко открития, чиято достоверност обаче днес се поставя под съмнение.

Caiapha.jpgКостохранителницата на Йосиф Кайафа (Каяфа)

Според погребалната практика в Палестина през 1 в. сл. Хр. телата на починалите са полагани в специално изработени гробници. След известен период от време роднините на починалия са събирали костите в специално изработен каменен контейнер (осуарий – лат. ossuarium от os, ossis – кост, бел. прев.) – костохранителница. През ноември 1990 г. археолозите откриват костохранителницата на първосвещеника Йосиф Кайафа. В нея върху част от костите е изписано името Кайафа, а на една дори има надпис: Йосиф бар Кайафа” (Йосиф, син на Кайафа – бел. прев.). Той умира на около 60-годишна възраст. Името му се споменава в Мат. 23:3; 26:57-68; Лука 3:2; Иоан 3:2; 18:13-28 и в Деян. 4:6. Първосвещеникът Йосиф Кайафа се споменава също в трудовете на историка Йосиф Флавий. От Св. Писание е известно, че Кайафа председателства съденето на Иисус Христос от Синедриона. В Деяния на апостолите се споменава също, че той участва в разпита на ап. Петър.

Отваряне на целия текст

Автор Момчил Методиев
1_8.jpgПриемането на стария устав на БПЦ в самото начало на 1951 г. може да се окачестви като последната значима победа на Църквата над комунистическата държава. Някои от съвременниците на тези събития окачествяват постигнатия от Синода по този въпрос компромис като „капитулация”, а част от научната литература вижда в Устава само поредния етап от успешното налагане на властта на комунистическата държава над Църквата. В тази статия нямам за цел да полемизирам с тези два възгледа, тъй като Уставът действително е договорен и приет именно в условията на най-тежката държавна репресия спрямо Църквата. Но именно като се вземат предвид историческият контекст и наличието на твърде радикални идеи за „демократизирането” на Църквата в този период, може да бъде защитена тезата, че това представлява трудно извоювана от Синода победа. За това говорят и някои документи на Дирекцията на изповеданията от този период, които до този момент не са били цитирани в историческата литература.

Отваряне на целия текст

Автор Димитриос Гонис

1_67.jpgВъпросът за родния език в Църквата преди и след времето на св. Кирил и Методий

Ако изследваме внимателно житията на св. Кирил и Методий и се опитаме да обозначим основната идея на апостолското им дело, със сигурност ще заключим, че тя би могло да се изрази по следния начин: всеки народ има правото да почита Бога на своя майчин език. За осъществяването на този принцип е било необходимо всеки народ да има и собствен писмен език, т. е. собствено писмено слово. Продължение и следствие на този принцип е и един друг принцип: всеки народ трябва да има духовни водачи (архиереи, свещеници и т. н.) от собствения си род, които да говорят неговия език, защото така е възможно успешно да се упражнява пастирска и духовна дейност. Този принцип не е бил заявен чрез слово от св. двама братя, но те са го приложили на практика като учители, събирайки голям брой ученици, от които са направили отлични познавачи на старославянския език.

Принципът на св. братя не е бил някаква новост в нашия Православен изток. Това особено ясно изтъква и подчертава св. Кирил в диалога си с привържениците на триезичната ерес във Венеция, когато изброява списъка с дванадесетте народа, които имали свой писмен език, на който да възхваляват Бога. Безспорно този списък е свързан с много проблеми, които все още не са намерили своя отговор, но така или иначе той ни представя една даденост, свързана с народи, живеещи в източните и югоизточните краища на Византийската империя, а също така с народи, граничещи с нея както на север, така и на изток. При това някои от тези народи са били компактни и са обитавали както Византия, така и територии, излизащи от пределите ѝ (египтяни, сирийци, арменци, иверци или грузинци), като към тях биха могли да бъдат причислени и етиопци, и беси. Заслужава да се отбележи също така и случаят с арабите, които са се намирали в договорни отношения с империята и чиито военни части са служели заедно с византийски войски в Палестина. За обслужването на духовните им нужди Йерусалимският патр. Ювеналий в 427 г. назначава за отделен техен епископ, на Паремволи, сарацинеца Аспевет, който приема християнското име Петър. След него епископи на Паремволи са били: Авксолай, Йоан, Валент и Петър (536 г.). Подразбира се, че те са извършвали службите си на арабски.

Отваряне на целия текст

Редакционни

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме