Продължение: Старчеството в църковната традиция. 4.

Като се изхожда от схващането за духовното ръководство като за един естествен и закономерен компонент от християнския аскетизъм, може ясно да се разбере кой – във всяка конкретна историческа обстановка – може да бъде наричан старец. В ранната апологетична литература върху старчеството, която се опира на конкретни примери на старци, които като правило са представители на черното духовенство, този въпрос не е поставен. Всички оптински наставници са били както свещеници, така и духовници на братството (или поне на части от него) и на поклонниците. Такова положение е заемал и изтъкнатият вдъхновител на руското старчество от това време, преподобният Паисий Величковски. Някои от изследователите прокарват дори идеята за тясна връзка между старческото ръководство и сакраменталното духовенство.

В своята епохална статия-доклад „Старчеството” (от 1917 г.) Киевският богослов Василий Екземплярски, като анализира свидетелства на древните паметници относно православната аскетика, и преди всичко патеричните повествования за старците на Египет, улавя една важна подробност от облика на стареца, която други автори не са отбелязвали – старецът далеч не на всяка цена е чудотворец или прозорливец; нещо повече: за да изпълнява своя дълг към послушниците той дори не е длъжен да бъде човек, който е достигнал до безстрастието. Много по-важно е той да е опитен в борбата с онези страсти, от които е бивал пленен неговият послушник.