Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]
Автор Алексей Беглов
1_43.jpgПродължение: Старчеството в църковната традиция. 6.

В историографията се е утвърдило мнението, че в Русия старческото ръководство идва сравнително късно – не по-рано от ХV, а може би и през ХVІІІ век.[1] Игор Смолич, например, предлага историята на руското старчество да бъде водена от преподобния Нил Сорски († 1508 г.). Толкова късното начало е обусловено от отсъствието в Русия в предходния период на преки свидетелства за старчество. В своя труд историкът пряко заявява това:
 
„За съжаление, иначе богатият материал по история на манастирите в Древна Русия, съдържа твърде малко от онова, което ни е необходимо, за да разберем какви са основните форми на старчеството и пътищата на аскетическото възпитание. Разказите за светците и манастирските устави не ни позволяват за хвърлим светлина върху този въпрос. Дори в житието на преп. Сергий Радонежки († 1392 г.), който е най-значимата личност на своето време, не се посочва пряко имало ли е в неговия манастир старчество като вече формирало се явление”.[2]

Отваряне на целия текст

Автор Алексей Беглов

1_37.jpg
Продължение: Старчеството в църковната традиция. 5.

 


Почти всички от древните паметници на аскетическата писменост, посветени на практиката на старчеството, отделят голямо внимание на действията и настроенията на ученика. Дори цитираното вече наставление на Ориген е обърнато, преди всичко, към потенциалния последовател на духовния ръководител, като описва именно неговите действия. Тези действия преминават през два основни етапа. И тук всички отци-аскети, които по един или друг начин са се докосвали до темата за духовното ръководство, са единодушни. Същността на първия етап се заключава в търсенето на стареца, понякога продължаващо дълго и трудно, при пълно съзнание за отговорността на извършвания избор. След като пък изборът е направен, започва вторият етап. Този етап се заключава в пълно послушание спрямо избрания наставник, послушание „дори до смърт”.[1] При това, на първия етап за ученика е важно да намери такъв старец, който да е опитен в лекуването на неговите (на ученика) страсти. Може да се каже, че от ученика се очаква да улови и със своя избор да изяви родството на своето вътрешно устроение с това на стареца. Това показва и цитираният по-горе преп. Йоан Лествичник:

Отваряне на целия текст

Автор Алексей Беглов
1_18.jpg
Продължение: Старчеството в църковната традиция. 4.

Като се изхожда от схващането за духовното ръководство като за един естествен и закономерен компонент от християнския аскетизъм, може ясно да се разбере кой – във всяка конкретна историческа обстановка – може да бъде наричан старец. В ранната апологетична литература върху старчеството, която се опира на конкретни примери на старци, които като правило са представители на черното духовенство, този въпрос не е поставен. Всички оптински наставници са били както свещеници, така и духовници на братството (или поне на части от него) и на поклонниците. Такова положение е заемал и изтъкнатият вдъхновител на руското старчество от това време, преподобният Паисий Величковски. Някои от изследователите прокарват дори идеята за тясна връзка между старческото ръководство и сакраменталното духовенство.

Отваряне на целия текст

Автор Алексей Беглов

Продължение: Старчеството в църковната традиция. 3.


В своята епохална статия-доклад „Старчеството” (от 1917 г.) Киевският богослов Василий Екземплярски, като анализира свидетелства на древните паметници относно православната аскетика, и преди всичко патеричните повествования за старците на Египет, улавя една важна подробност от облика на стареца, която други автори не са отбелязвали – старецът далеч не на всяка цена е чудотворец или прозорливец; нещо повече: за да изпълнява своя дълг към послушниците той дори не е длъжен да бъде човек, който е достигнал до безстрастието. Много по-важно е той да е опитен в борбата с онези страсти, от които е бивал пленен неговият послушник.

Отваряне на целия текст

Автор Константин Димитров
1_5.jpg(Някои размисли върху българската емиграция след промените)

Eмиграцията – това е погребение, след което животът продължава. Тадеуш Котарбински

Да се пише за емиграцията е трудно и рисковано, но достойно начинание – особено, когато подтикът за това иде някъде от дълбините на сърцето, където с времето се е превърнал в нравствена повеля. Немалко години живях в чужбина като частица от емигрантската вълна непосредствено след промените. Волю-неволю, през целия този дълъг период в мен протичаше непрекъснат процес на самоосъзнаване и самопреценка, изострен от липсата на привичните за родната среда опори.  Бих желал да споделя плодовете от него.

Отваряне на целия текст

Автор Алексей Беглов
Алексей БегловПорталът „Богослов.ру” започва да публикува доклада на Алексей Лвович Беглов,[1] посветен на мястото на старческото ръководство в духовната традиция на Руската православна църква. Този доклад, пълното заглавие на който е „Светоотеческото съзнание на руското старчество (ХІХ – началото на ХХ век)”, е четен през 2008 г. на Международната научно-богословска конференция на Московската духовна академия „Руската патрология”.[2]

Въпросът за мястото на старчеството въобще и на руското старчество, в частност, в църковната традиция може на пръв поглед и да изглежда неуместен. Нима в периода на най-големия му разцвет в руското старчество липсва светоотеческо съзнание? Нима то не се подхранва от потока на Преданието?

Отваряне на целия текст

Автор Алексей Беглов
Порталът „Богослов.ру” продължава да публикува доклада на Алексей Лвович Беглов, посветен на мястото на старческото ръководство в духовната традиция на Руската православна църква.

Продължение: Старчеството в църковната традиция. 2.

При всичката актуалност на проблема за старческото ръководство, в църковната литература от ХІХ-ХХ век няма подробно, внимателно проверено от богословска гледна точка определение за старец и старчество. Писалите за това явление са започвали от съществуващия църковен и манастирски опит – от онези образи на старци, които им е предлагала руската действителност. Като правило, старец са наричали опитния монах, който е надарен с особена харизма и приема за духовни беседи възможно най-широк кръг посетители – както монаси, така и миряни.[1] В какво се състои същността на тази особена старческа харизма обаче не се е определяло.

Отваряне на целия текст

Автор Константинос Скутерис
1_29.jpg
Status questionis

Напредъкът, който през последните години се отбелязва в медицината – както в областта на терапевтиката, така и в областта на генетиката и биологията, освен че е впечатляващ и често пъти преминава границите на човешките очаквания, е предизвикателство за богословието и очевидно го тласка към повторен прочит и преразглеждане на неговите традиционни схващания. В кръговете на богословите, но и на не-богословите, се задава въпросът: дали богословието притежава необходимите средства, за да даде отговор на въпросите, които съвременното научно изследване настоятелно поставя? Нима неговата етика е безрезултатна и не е актуална и способна да се изправи пред новите факти и скокообразното развитие по отношение на биологическото съществуване и функциониране на човека? Нима неговото слово се отнася само към духовната сфера на битието и не е съвместимо с реалността на еволюцията или по-точно на революцията, която се извършва в областта на биологията и медицината? Нима догматите, вярата на Църквата са наложили един формализиран етос, чийто характерни черти са скованост, липса на гъвкавост и безсилие за приспособяване към новите постижения на науката?

Тези въпроси имат много аспекти и в тях човек може да види многообразни поводи за обсъждане. Известно е, че биоетиката се появи през последните години първоначално в Америка, а след това и в Европа и очевидно е продукт на новите факти, които медицинският напредък и изследванията в областта на биологията излагат. Биоетиката е резултат от научното развитие и има за цел критичното разглеждане и оценяване на последиците, които новите познания са извели на повърхността на социалния живот. Следователно биоетиката се е появила като потребност да се посрещнат етическите проблеми, които имат връзка с напредъка на медицинската наука, но и онези проблеми, които произтичат от експериментите, свързани с биологическото съществуване на човека.

Полезни връзки

 

Препоръчваме