Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]
Автор Навпактски митр. Йеротей (Влахос)
1_63.jpgНовият грип, който се превърна в пандемия, и най-вече паниката и страхът, които се създават у хората, извежда на повърхността нещо изключително важно, свързано с психологическата несигурност и екзистенциалния страх на съвременния човек.

Всички преувеличени реакции на хората към подобни въпроси като болестите са свързани със страха от смъртта. Когато попитаме лекаря за симптомите на някоя сериозна болест, ние внимаваме не толкова какво ще ни отговори, а търсим онова, което според нас той се опитва да скрие. Тази наша реакция е плод на страха от смъртта, на страха ни да не би даденото заболяване да доведе до смърт. Затова много повече от болестта е необходимо да се изправим пред страхa си от смъртта, който има най-различни причини.

Смъртта е биологичното и екзистенциално бреме, което човек носи от мига на оплождането на яйцеклетката. От близо 20 000 човешки гени една част от тях са свързани с процеса на стареенето и тлението и закономерно водят до смъртта.
 

Отваряне на целия текст

Автор Архим. Максим, игумен на манастира “Св. Дионисий Олимпийски”
1_10.jpgКакто е известно, Църквата е единственото пространство, в което се осъществява Тайната на нашето изкупление. Тя е живото Тяло Христово, където се извършва срещата на нас, грешните и отстъпилите, с нашия Спасител и Изкупител. И ние, монасите, като членове на това Тяло сме засадили завинаги целия си живот - в душа и в тяло - в това пространство, трудейки се за своето спасение.

Засаждането ни в Църквата прави възможни всички наши останали действия. Нито аскезата, нито молитвата, нито духовния ни подвиг, дори и мъченичеството не принасят спасение без нашето оцърковяване. Като казвам оцърковяване, имам предвид засаждането в Тялото Христово и осъзнаването, че всеки един от нас е в жива връзка с другите членове, които съставят Тялото Христово, следователно и с Главата на това Тяло - Христос. Основната сила, която свързва членовете с Христос и помежду им, е общението на любовта. Според 12 глава от първото Послание на св. ап. Павел до коринтяни любовта не е обикновена добродетел или чувство, което апостолът се опитва да посее сред коринтяните, а неговото най-висше учение за общението и единството на Христовата Църква, където всички дарове на Богочовека в Светия Дух се пренасят от Главата - Христос, към членовете. Именно това Тяло - Църквата, която по чудесен начин можем да отъждествим с любовта, т. е. с взаимното екстатично междуличностно общение на Христос с членовете, на членовете с Христос и на членовете помежду им, е мястото, което гарантира единството, без да оставя поле за автономизиране на членовете или за подценяване на даровете. Никой от членовете не може да каже: “Не ми трябваш!” И най-смирените и незначителни служения са дарове, които съграждат Църквата.

Отваряне на целия текст

Автор Венцислав Каравълчев
1_9.jpgПо време на най-големия си възход Османската империя почти достига Виена на север, Йемен на юг, Алжир на запад и територията на днешен Иран на изток. Формата на управление на империята е вид теокрация, базирана на идеята за ясно разграничен йерархичен порядък, начело на който стои султан, притежаващ и упражняващ абсолютна божествена власт. В границите на тази империя за близо 600 години три големи религиозни групи – християни, мюсюлмани и юдеи са принудени да живеят заедно. Нито една от тези религиозни групи не е нито етнически, нито верово еднородна. В стремежа си да намали конфесионалните противоречия между различните групи и опитвайки се да моделира вътрешния си комфорт, Османската система разделя поданиците си на две основни сфери (групи): сферата на верните (на мира) – мюсюлманите, и сферата на войната – немюсюлманите. Правата и задълженията на всеки индивид в различните групи се определят както от неговия социален статус, така и от спецификата на самата група, към която принадлежи. Мюсюлманите винаги са в положение на доминиращо мнозинство, противопоставено на подтиснатите малцинства навсякъде в империята, независимо от факта, че в повечето региони те самите се явяват малцинство по отношение броя на населението.[1]

Отваряне на целия текст

Автор Свещ. Михаил Кардамакис
1_37.jpg...Страхът от свещеното стана по-голям от копнежа за Светия

Всяко дело на Бога от Сътворението до Въплъщението и всяко Божие действие от първото до второто Пришествие е имало и има като крайна цел човека, Неговото висше творение. Сътворяването на всичко чрез Иисус Христос има за свой завършек неговото възсъздаване във въплътения Христос, т. е. във Въплъщението, централното тайнство в цялото пътуване на Божията Икономия. Тази “вечно пребъдваща тайна” на Въплъщението възглавява целия промисъл на Бога Творец не за тварната природа по безличен и неопределен начин, а за човека по един ипостасен начин и с болка, и оттук за цялата тварна природа. Човекът е средоточие на цялото творение, ясла и Божи гроб, когото Бог е избрал заради голямата Си любов и на когото е предал Своя истински и вечен живот.

“Паметник Господен е в еднаква степен и този свят, и сърцето на всеки един вярващ (св. Максим Изповедник, Добротолюбие, т. 2, с. 61) 

Отваряне на целия текст

Автор Алексей Беглов
1Старчеството в църковната традиция. 8.

Порталът „Богослов.ру” завършва публикуването на доклада на Алексей Лвович Беглов, посветен на мястото на старческото ръководство в духовната традиция на Руската църква
 
Вече отбелязаната характерна черта на руското старчество от синодалния период – неговата откритост към света и чувствителността му към неговите нужди и стремежи, може да постави следния въпрос: не се ли е превърнало през този период духовното ръководство в достояние не само на монашеството, но и на изтъкнатите представители на бялото духовенство? Още повече, че – както видяхме – изключителното положение на духовното ръководство в църковния живот през този период обуславя появата сред старците на такива необичайни фигури, като Иван Троицки и отец Петър Томаницки. Нима това обстоятелство не потвърждава тезата, че на границата между ХІХ и ХХ век старчеството е прекрачило границите на манастирската практика в собствен смисъл, за да се превърне в достояние на белите свещеници?

Отваряне на целия текст

Автор Архим. Николаос (Йоанидис)
св. Григорий ПаламаБогословските отношения между Изтока и Запада винаги са били отношения на взаимно влияние. До ХІІ в. Изтокът оказва значително богословско влияние върху западния свят. Трудовете на големите източни отци (Василий Велики, Григорий Богослов, Григорий Нисийски, Йоан Дамаскин и др.) се превеждат и често са обект на коментари. Така например трудовете на псевдо-Дионисий Ареопагит са преведени от ирландския монах Джон Скот Ериугена. От ХІІ в. до падането на Константинопол се наблюдава обратното движение: силно западно влияние върху Византия. Това влияние съвпада с трите последни века на Византийската империя, които въпреки политико-икономическия упадък, в който навлиза империята, стават векове на голямо духовно възраждане. Този период дава множество известни философи, математици, лекари и други видни представители на науката. Периодът на духовно възраждане на Византия има две посоки на развитие: хуманистично и светоотеческо-богословско.

Отваряне на целия текст

Автор Лимасолски митр. Атанасий (Николау)
1_18.jpg... Вярваме, че спазването на Божиите заповеди е необходимо, знаем заповедите, които трябва да пазим, но въпреки това понякога у нас се надига възмущение. „Е, добре де, колко неща да спазвам? Защо да ги спазвам? За какво ще ми послужат?”. Тоест за този, който сега влиза в църковното Тяло, правилата и забраните на Църквата му създават негативен образ за нея. Защото в очите на такива хора Църквата изглежда като система от забрани, а самият човек не е уверен, че всички тези заповеди му помагат. И много пъти не разбира причината, поради която Бог ги е дал или дори се съмнява, че те са Негово дело и ги приписва на някой духовник или на друг човек. Вярно е, че здравият човек, такъв, какъвто е бил сътворен от Бога, няма нужда от никакви заповеди, както се казва и в Свещеното Писание „праведникът няма да се поколебае”. Тоест праведният човек, този, който действа по естествен начин, както е бил сътворен от Бога, не се нуждае от никаква заповед. Нито пък Бог би дал заповеди на човеци, които живеят богоугодно.

Отваряне на целия текст

Автор Алексей Беглов
1_70.jpgПродължение: Старчеството в църковната традиция. 7.

Като християнска аскетическа практика старчеството се появява в древността, но във всяка историческа епоха придобива особени, само нему свойствени черти. По-горе вече видяхме, че вътре в рамките на руската аскетическа традиция през ХІХ век имат място някои изключителни за източно-християнското старчество черти (по-конкретно появата на наставника-мирянин и на белия свещеник). С какво обаче може да бъде обяснена тази особеност на руското старчество през посочения период? За първи път с цялата си отчетливост този проблем е поставен от Василий Екземплярски. Той пише, че руското старчество не прилича на източното, че то е навлязло твърде много в света, че твърде много е свързано с него:

Отваряне на целия текст

Полезни връзки

 

Препоръчваме