Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]
Автор Оливие-Морис Клеман
1_72.jpgСекуларизираният свят е естествената среда, която обитаваме. Светското общество ни заобикаля, то е въздухът който дишаме, даже насън. Такива са условията, в които живее християнинът днес. Думата “лаик” произлиза от гръцкото “лаос” – народ. В християнски контекст „лаик” означава човек от Божия народ. Всеки кръстен и миропомазан е “цар, свещеник и пророк”. Цар – за да изпълни своето предназначение в осъществяването на Божието царство; свещеник – за да принася с молитвата и добродетелния си живот духовни жертви; пророк – за да засвидетелства пред хората, в техните делници, присъствието на вечността, откривайки пред тях нов път и ново бъдеще.

В християнството няма професионалисти. Може би ги е имало в “класическата християнска” епоха, във връзка с особената роля на свещенството. Но сега, особено на Запад, разбираме, че църковният клир не е привилегирована олигархия, а все повече и повече съсловие, призвано да служи на други. Що се отнася до монашеството, то, според думите на св. Иоан Златоуст, е “свято изопачение”, станало необходимо за обновлението на този свят. Обаче, ако през 13 в. в условията на едно изцяло християнско общество, да се обърнеш във вярата е значело да станеш монах, то в днешния свят това означава преди всичко да станеш християнин, да приемеш отговорността да служиш на Христос и Църквата Му и в светлината на Възкресението да носиш служението на хората.

Отваряне на целия текст

Автор Мариос Бензос
xl003.jpgНравствената проблематика на съвременната технокрация, която поставя въпроси и отправя предизвикателство към православното богословие, може да се сведе до два основни момента. Първият е самотата и общуването, а вторият е любовта и свободата. По-нататък ще видим по какъв точно начин властта на технологията поставя тези два въпроса и как богословието отговаря на тях.

Отношение и разделение. Ако се вгледаме по-внимателно в технологичното развитие и изследваме по-задълбочено научния прогрес, ще установим нещо много странно. В епохата, в която доминират средствата за масова комуникация - властва индивидуалната самота, а човекът се чувства отделен и отблъснат. Днес, когато благодарение на телефона и телевизията вече не съществуват разстояния, личното общуване изчезна. Това, което основно липсва на модерната цивилизация, в която живеем, е отношението. Модерната епоха се отличава с разделение, тоест с разпада на отношенията, разединението, противопоставянето, разцеплението и самотата. Днес актуалният екзистенциален проблем е преминаването от разделението към отношението, както и преодоляването на самотата и осъществяването на общуване между хората.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Георгиос Металинос
metalinos.jpgВ Евангелията  се говори за „царство” и за „вечен огън”. В текста, който се чете на Месопустна неделя (Мат. 25 гл.), „царството” означава божественото назначение на човека. „Огънят” е „приготвен” за дявола и неговите ангели (демоните) не защото Бог иска това, а защото те не се покайват. „Царството” е „приготвено” за тези, които са верни на Божията воля. „Царството”, т. е. нетварната слава, означава рая, а вечният „огън” е вечната мъка. В началото на човешката история Бог приканва човека към рая, към общение с нетварната Му благодат. В края на историята човек се изправя пред рая и ада. По-нататък ще видим какво означава това. Но трябва да уточним, че това е централният въпрос на нашата вяра, крайъгълният камък на православието.

В Новия Завет често се говори за рая и ада. В Лука 23:43 Христос казва на разбойника: „Днес ще бъдеш с Мене в рая”. Но и разбойникът споменава рая с думите: „Спомни си за мене, Господи... в царството Си” (ст. 42). Според бл. Теофилакт Български „разбойникът е в рая, т. е. в царството”. Св. ап. Павел изповядва, че още в този свят той „беше грабнат и отнесен в рая и чу неизказани думи, които човек не може да изговори” (2 Кор. 12:3-4). В Откровението се казва: „На оногова, който побеждава, ще дам да яде от дървото на живота, що е посред Божия рай” (2:7). Арета Кесарийски дава следното тълкувание: „Раят трябва да се възприема като блажения и вечен живот”. Раят, вечният живот и Божието царство са една и съща реалност.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Джон Ериксън

1_47.jpgПродължение

Окончателната промяна повдига винаги популярния въпрос за подходящия служител на тайнството. Кой може да прощава греховете? Върху какво се основава неговият авторитет? За преп. Анастасий Синаит (7 в.) отговорът е повече от ясен: единствени подходящи уредници (οἰκονόμοι) на спасението и Божии лечители са онези, които са духовни (πνευματικοί), истинските ученици на Христос, монасите, облечени в дрехата на покаянието.[1] Св. Симеон Нови Богослов (949-1020) е дори още по-конкретен: „Преди монасите единствени епископите по апостолско приемство са имали силата да връзват и развързват. Но с времето епископите започват да не употребяват или употребяват лошо тази власт. Ето защо тази вдъхваща уважение функция... е прехвърлена върху избраните от Бога люде, които са монасите“.[2] Духовните дарове са онези, които преди всичко правят от някого изповедник и които дават така необходимата за опрощаване на грехове παρρησία (дръзновение). Някои жития на светци съвсем ясно показват това.

Един сарацин издирва св. Симеон Стълпник (357-460), за да изповяда пред него, че – погазвайки своя обет – е пожелал да яде месо и сега идва да получи опрощение на греха „по всемогъщите молитви на светеца“.[3] Друг интересен пример е свързан с Антифотиевия събор от 869-870 г. Протоспатарий (висш военен) на име Теодор се явява пред папските легати, за да отговори на обвинение против него. Когато е попитан изповядал ли е прегрешението си и дали е получил епитимия, Теодор отговаря положително. Когато легатите питат за името на неговия изповедник, той отговаря: „Не знам. Знам само, че беше хартофилакс, беше плешив и беше прекарал четиридесет години на стълб“. Легатите го питат: „А беше ли той свещеник?“. Теодор отговаря: „Не знам. Той беше авва и имах вяра в човека, и му се изповядах“.[4]

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Джон Ериксън


1_42.jpgПродължение

Системата на покайната дисциплина, засвидетелствана в древните канони, има своите силни страни – ясното разбиране за отношението между покаяние и Евхаристия, осъзнаване на църковното измерение на покаянието и помирението, силно настояване върху покаянието и неговите плодове. Тази система обаче има и своите слабости. Явна е опасността от мъртвото законничество, в което покаянието се разглежда като отдаване на собствената част, като плащане на личния дълг към обществото – опасност, която особено се засилва при изгубване на евхаристийната насоченост. Още повече тясната връзка между мисъл, воля и действие, която се предполага в модела на вероотстъпничеството, може да бъде провалена по много начини. Мисълта не винаги води до съгласието на волята; движението на волята не винаги е приведено в действие; в този процес винаги могат да се намесят незнание, страх, принуждение или просто глупост. Върху подобни проблеми са принудени да разсъждават древните правила и отделни църковни писатели, занимаващи се с въпросите на покаянието. Но те често проявяват крайна липса на чувствителност – Правило 4 на Неокесарийския събор (315 г.), например, любопитно илюстрира принципа de internis ecclesia non judicat:

Отваряне на целия текст

Автор Свещ. Михаил Кардамакис
1_17.jpgПроблемът за диалектическото противопоставяне между „частната” и „кинонийната” – или между „индивидуалната” и „съборната” (църковна) духовност – не е познат в православието.[1] Съществува една и единствена духовност, която е личният живот и съборното съзнание на вярващите, които се формират в харизматичната реалност и във вътрешната съборност на Църквата.

Православната духовност не е индивидуален или частен, субективен или психологически, автономен или антропоцентричен въпрос. Тя е преодоляване на всички тези затворени нива и на безизходните ограничения. Тя е свободата на вярващия в откриването на съборната мярка и критерий за реалността; да бъде истински свободен с участието си във всеобхватната истина, в пълнотата на неизчерпаемия опит, в пълнотата на истинския духовен поглед на Църквата. Духовността е свързана с решението на вярващия да бъде смирен пред Бога и да приеме Божието Откровение, като със смиреномъдрие и доверие се включи в пътуването на Църквата и в нея намери себе си и живота.[2]

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Джон Ериксън

1_35.jpgПрез есента на 691 г. в резултат от работа на отците на Трулския (известен повече като Пето-шести) събор се появява една по-късна добавка към каноничното право на Православната църква. Съборът потвърждава и санкционира една вече съществуваща сбирка, която включва 85 т. нар. Апостолски правила, правилата на някои събори от 4 и 5 в. и различни правила на св. отци – най-вече на св. Василий Велики (Правило 2), към които са добавени нови 102 правила. С някои по-късни добавки тази сбирка остава основен corpus canonum на Православната църква – всеобщо приета норма и еталон на нейните църковни структури и дисциплина.

Така от късната античност до днес корпусът на каноните остава в същността си непроменен. Същото обаче не може да бъде казано за начина, по който тези канони се тълкуват и прилагат. Църковници от всяка нова епоха се изправят пред предизвикателството да увличат тези древни текстове в плодотворен диалог с нови културни контексти, с действителни практики и променящи се институции. Това е вярно както в общ план, така и особено по отношение на дисциплината и още по-специално на покайната дисциплина, върху която ще спра вниманието си тук.

Отваряне на целия текст

Автор Свещ. Михаил Кардамакис
1_3.jpgДуховността на литургичния живот
 
Като онтологично събитие духовността се преживява и изразява в Църквата. Само нейните верни чеда участват в общението на Светия Дух и се хранят с плодовете на спасителното Христово дело на трапезата на литургичните Тайнства.

В Църквата на свещените Тайнства имаме възможност да бъдем „служещи” човеци, свободни от всяка автономност и хетерономност, демонска нечистота и неразумие, влияние и омраза; да бъдем хора, придобили ново самопознание и етос, нови сетива и перспективи за живота и света. Да бъдем хора, които гледат на „историята не от илюзорната страна, където е тварното и преходното, а от истинската, вечната и светла страна, където е бъдещият Век. Тогава те се радват и на този свят, защото преживяват връзката, която той има с вечния и безсмъртен свят”[i].

Отваряне на целия текст

Редакционни

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме