Автор Прот. Джон Ериксън

Продължение

Системата на покайната дисциплина, засвидетелствана в древните канони, има своите силни страни – ясното разбиране за отношението между покаяние и Евхаристия, осъзнаване на църковното измерение на покаянието и помирението, силно настояване върху покаянието и неговите плодове. Тази система обаче има и своите слабости. Явна е опасността от мъртвото законничество, в което покаянието се разглежда като отдаване на собствената част, като плащане на личния дълг към обществото – опасност, която особено се засилва при изгубване на евхаристийната насоченост. Още повече тясната връзка между мисъл, воля и действие, която се предполага в модела на вероотстъпничеството, може да бъде провалена по много начини. Мисълта не винаги води до съгласието на волята; движението на волята не винаги е приведено в действие; в този процес винаги могат да се намесят незнание, страх, принуждение или просто глупост. Върху подобни проблеми са принудени да разсъждават древните правила и отделни църковни писатели, занимаващи се с въпросите на покаянието. Но те често проявяват крайна липса на чувствителност – Правило 4 на Неокесарийския събор (315 г.), например, любопитно илюстрира принципа de internis ecclesia non judicat:

Отваряне на целия текст

Автор Свещ. Михаил Кардамакис

Проблемът за диалектическото противопоставяне между „частната” и „кинонийната” – или между „индивидуалната” и „съборната” (църковна) духовност – не е познат в православието.[1] Съществува една и единствена духовност, която е личният живот и съборното съзнание на вярващите, които се формират в харизматичната реалност и във вътрешната съборност на Църквата.

Православната духовност не е индивидуален или частен, субективен или психологически, автономен или антропоцентричен въпрос. Тя е преодоляване на всички тези затворени нива и на безизходните ограничения. Тя е свободата на вярващия в откриването на съборната мярка и критерий за реалността; да бъде истински свободен с участието си във всеобхватната истина, в пълнотата на неизчерпаемия опит, в пълнотата на истинския духовен поглед на Църквата. Духовността е свързана с решението на вярващия да бъде смирен пред Бога и да приеме Божието Откровение, като със смиреномъдрие и доверие се включи в пътуването на Църквата и в нея намери себе си и живота.[2]

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Джон Ериксън

През есента на 691 г. в резултат от работа на отците на Трулския (известен повече като Пето-шести) събор се появява една по-късна добавка към каноничното право на Православната църква. Съборът потвърждава и санкционира една вече съществуваща сбирка, която включва 85 т. нар. Апостолски правила, правилата на някои събори от 4 и 5 в. и различни правила на св. отци – най-вече на св. Василий Велики (Правило 2), към които са добавени нови 102 правила. С някои по-късни добавки тази сбирка остава основен corpus canonum на Православната църква – всеобщо приета норма и еталон на нейните църковни структури и дисциплина.

Така от късната античност до днес корпусът на каноните остава в същността си непроменен. Същото обаче не може да бъде казано за начина, по който тези канони се тълкуват и прилагат. Църковници от всяка нова епоха се изправят пред предизвикателството да увличат тези древни текстове в плодотворен диалог с нови културни контексти, с действителни практики и променящи се институции. Това е вярно както в общ план, така и особено по отношение на дисциплината и още по-специално на покайната дисциплина, върху която ще спра вниманието си тук.

Отваряне на целия текст

Автор Свещ. Михаил Кардамакис

Духовността на литургичния живот

 

Като онтологично събитие духовността се преживява и изразява в Църквата. Само нейните верни чеда участват в общението на Светия Дух и се хранят с плодовете на спасителното Христово дело на трапезата на литургичните Тайнства.

В Църквата на свещените Тайнства имаме възможност да бъдем „служещи” човеци, свободни от всяка автономност и хетерономност, демонска нечистота и неразумие, влияние и омраза; да бъдем хора, придобили ново самопознание и етос, нови сетива и перспективи за живота и света. Да бъдем хора, които гледат на „историята не от илюзорната страна, където е тварното и преходното, а от истинската, вечната и светла страна, където е бъдещият Век. Тогава те се радват и на този свят, защото преживяват връзката, която той има с вечния и безсмъртен свят”[i].

Отваряне на целия текст