Автор Мариос Бензос

Нравствената проблематика на съвременната технокрация, която поставя въпроси и отправя предизвикателство към православното богословие, може да се сведе до два основни момента. Първият е самотата и общуването, а вторият е любовта и свободата. По-нататък ще видим по какъв точно начин властта на технологията поставя тези два въпроса и как богословието отговаря на тях.

Отношение и разделение. Ако се вгледаме по-внимателно в технологичното развитие и изследваме по-задълбочено научния прогрес, ще установим нещо много странно. В епохата, в която доминират средствата за масова комуникация - властва индивидуалната самота, а човекът се чувства отделен и отблъснат. Днес, когато благодарение на телефона и телевизията вече не съществуват разстояния, личното общуване изчезна. Това, което основно липсва на модерната цивилизация, в която живеем, е отношението. Модерната епоха се отличава с разделение, тоест с разпада на отношенията, разединението, противопоставянето, разцеплението и самотата. Днес актуалният екзистенциален проблем е преминаването от разделението към отношението, както и преодоляването на самотата и осъществяването на общуване между хората.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Георгиос Металинос

В Евангелията  се говори за „царство” и за „вечен огън”. В текста, който се чете на Месопустна неделя (Мат. 25 гл.), „царството” означава божественото назначение на човека. „Огънят” е „приготвен” за дявола и неговите ангели (демоните) не защото Бог иска това, а защото те не се покайват. „Царството” е „приготвено” за тези, които са верни на Божията воля. „Царството”, т. е. нетварната слава, означава рая, а вечният „огън” е вечната мъка. В началото на човешката история Бог приканва човека към рая, към общение с нетварната Му благодат. В края на историята човек се изправя пред рая и ада. По-нататък ще видим какво означава това. Но трябва да уточним, че това е централният въпрос на нашата вяра, крайъгълният камък на православието.

В Новия Завет често се говори за рая и ада. В Лука 23:43 Христос казва на разбойника: „Днес ще бъдеш с Мене в рая”. Но и разбойникът споменава рая с думите: „Спомни си за мене, Господи... в царството Си” (ст. 42). Според бл. Теофилакт Български „разбойникът е в рая, т. е. в царството”. Св. ап. Павел изповядва, че още в този свят той „беше грабнат и отнесен в рая и чу неизказани думи, които човек не може да изговори” (2 Кор. 12:3-4). В Откровението се казва: „На оногова, който побеждава, ще дам да яде от дървото на живота, що е посред Божия рай” (2:7). Арета Кесарийски дава следното тълкувание: „Раят трябва да се възприема като блажения и вечен живот”. Раят, вечният живот и Божието царство са една и съща реалност.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Джон Ериксън

Продължение

Окончателната промяна повдига винаги популярния въпрос за подходящия служител на тайнството. Кой може да прощава греховете? Върху какво се основава неговият авторитет? За преп. Анастасий Синаит (7 в.) отговорът е повече от ясен: единствени подходящи уредници (οἰκονόμοι) на спасението и Божии лечители са онези, които са духовни (πνευματικοί), истинските ученици на Христос, монасите, облечени в дрехата на покаянието.[1] Св. Симеон Нови Богослов (949-1020) е дори още по-конкретен: „Преди монасите единствени епископите по апостолско приемство са имали силата да връзват и развързват. Но с времето епископите започват да не употребяват или употребяват лошо тази власт. Ето защо тази вдъхваща уважение функция... е прехвърлена върху избраните от Бога люде, които са монасите“.[2] Духовните дарове са онези, които преди всичко правят от някого изповедник и които дават така необходимата за опрощаване на грехове παρρησία (дръзновение). Някои жития на светци съвсем ясно показват това.

Един сарацин издирва св. Симеон Стълпник (357-460), за да изповяда пред него, че – погазвайки своя обет – е пожелал да яде месо и сега идва да получи опрощение на греха „по всемогъщите молитви на светеца“.[3] Друг интересен пример е свързан с Антифотиевия събор от 869-870 г. Протоспатарий (висш военен) на име Теодор се явява пред папските легати, за да отговори на обвинение против него. Когато е попитан изповядал ли е прегрешението си и дали е получил епитимия, Теодор отговаря положително. Когато легатите питат за името на неговия изповедник, той отговаря: „Не знам. Знам само, че беше хартофилакс, беше плешив и беше прекарал четиридесет години на стълб“. Легатите го питат: „А беше ли той свещеник?“. Теодор отговаря: „Не знам. Той беше авва и имах вяра в човека, и му се изповядах“.[4]

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Джон Ериксън

Продължение

Системата на покайната дисциплина, засвидетелствана в древните канони, има своите силни страни – ясното разбиране за отношението между покаяние и Евхаристия, осъзнаване на църковното измерение на покаянието и помирението, силно настояване върху покаянието и неговите плодове. Тази система обаче има и своите слабости. Явна е опасността от мъртвото законничество, в което покаянието се разглежда като отдаване на собствената част, като плащане на личния дълг към обществото – опасност, която особено се засилва при изгубване на евхаристийната насоченост. Още повече тясната връзка между мисъл, воля и действие, която се предполага в модела на вероотстъпничеството, може да бъде провалена по много начини. Мисълта не винаги води до съгласието на волята; движението на волята не винаги е приведено в действие; в този процес винаги могат да се намесят незнание, страх, принуждение или просто глупост. Върху подобни проблеми са принудени да разсъждават древните правила и отделни църковни писатели, занимаващи се с въпросите на покаянието. Но те често проявяват крайна липса на чувствителност – Правило 4 на Неокесарийския събор (315 г.), например, любопитно илюстрира принципа de internis ecclesia non judicat:

Отваряне на целия текст