Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]
Автор Николай Глубоковски
Glubokovsky.jpg

Въпросът за същността на православието няма догматически утвърден отговор. В своята всеобхватност той допуска многообразни осветлявания, а по отношение на инославния Запад може да се твърди, дори без риск от липса на деликатност, че изглежда там най-малко го познават, макар и да го мислят за най-древното християнско изповедание. Това е причината да смятаме, че за православния богослов, като частно лице, е уместно разясняването на този въпрос от гледна точка на същността на неговото съдържание, както и с цел отстраняване на множеството предубеждения във връзка с него – особено на Запад. 

Що се отнася до богослужението, където – по силата на общението им в Личността на Иисус Христос – се проявява най-вече животът на вярващите, либералното протестантство в лицето на известния професор Адолф Харнак, в Das Wesen des Christentums,[1] заявява, че при православните се наблюдава само обикновено мърморене (murmeln) на стереотипни възгласи и молитви. Други виждат в православието своеобразен римокатолически ритуализъм, докато в същото време самите римокатолици упорито подозират православните в не съвсем достатъчна почит към Божията майка. Те смятат, че почитанието, което православните отдават на Пресветата Дева, е по-малко дори от онова, което следва да се отдава на светците. Така православното учение се свежда до неподвижно съхраняване на разни традиционни догматически формули, символи и вероопределения, които не са получили рационално обяснение и имат само подражателна схоластическа обработка, докато на практика – едва ли не на всички равнища – като че ли господства суеверието.

Отваряне на целия текст

Автор Марио Коев
1_30.jpg
1.
“Върколакът на Киркегор”

Напоследък говоренето за Бога сякаш се утвърди окончателно като говорене за някаква безлична, абстрактна res; препредаване и преподаване на определени понятия и категории – форми на човешкото разумяване, като постепенно се игнорира фактът, че Той е Жив Бог на живи[1]. Затова, поне според нас, богословието днес вече не бива да се опитва да говори на “всички хора”[2], а само на отделния човек пред Бога. Нали търсещият Го е човек-в-драма, той не е просто хладнокръвен изследовател, нито е някакъв логично аргументиращ вътрешните си “проблеми” психоаналитик. По същество болката и страданието са форми[3] на човешката природа и са в основата както на боготърсачеството, така и на богоотхвърлянето. Накъде в такъв случай ще се обърне лицето на човека – дали към Бога или към Княза на “този свят”? И как ще му бъде “обяснено” на този човек какво прави? Тук православното богословие не бива да си позволява нито “аристократизъм”, нито незаинтересуваност, защото разговорът за човека и за Бога е разговор на възможния за нас (‘възможността’, както я задава св. Дионисий Ареопагит[4]) предел.

Отваряне на целия текст

Автор Венцислав Каравълчев
1.jpgНа 14 ноември Църквата чества паметта на един от най-бележитите императори на Византия – Юстиниан, който в славянските жития се отбелязва като „св. благоверни цар Управда – Юстиниан”. Трябва да отбележим, че имп. Юстиниан се чества от славянските църкви на 14 ноември, докато Гръцката църква чества паметта на императора заедно със съпругата му Теодора на 2 август. В Синаксара са вписани като светци от Константинополския патриарх Йоан ІХ Агапит (1111-1134). Тази грешка с честването обаче поражда редица въпроси. Едни източници посочват за този ден (14/27 ноември) честването на Юстиниан и Теодора, а други на Юстин І и Евтимия. Интересното е, че някои източници посочват, че имп. Юстин І след смъртта на съпругата си Евтимия се жени повторно за жена с име Теодора, което пък е вероятно причината за объркването на деня на честването, което продължава и до днес.

Името Управда, според спорното житие „Vita Justiniani”, е славянското рождено име на император Юстиниан. Мнозина считат, че точно поради този отхвърлен от повечето учени факт – славянския произход на императора, славяните го включват в църковния си календар. Настоящата статия няма за цел да даде отговор на въпросите, които поставя личността на имп. Юстиниан, а по-скоро да запознае читателите със сложната проблематика, която ги поражда.

Отваряне на целия текст

Автор Момчил Методиев
1_6.jpgПрез 1978 г. се провежда най-важното събитие в историята на българската църковна общност в Америка през комунистическия период. Това е посещението на българска църковна делегация, водена от патриарх Максим, в която са включени също митрополитите Панкратий Старозагорски, Филарет Видински, Калиник Врачански, протодякон Васил Велянов и проф. Тодор Събев. Това посещение е и едно от най-добре документираните събития в историята на Българската църква, като за него съществуват много и най-разнообразни информации. От една страна, това е официалната книга на Св. синод, чийто автор е протодякон Васил Велянов[1]. Книгата представя подробно основните моменти от посещението и без да е пропагандна, тя все пак подминава най-деликатните моменти в него. Значително по-голямо внимание заслужава официалната записка за посещението, подписана от цялата църковна делегация. Като скандален може да се окачестви поверителният доклад, подписан от всички членове на делегацията с изключение на патриарха, който съдържа и доста критики към предстоятеля на Църквата. Посещението е следено много внимателно и от Държавна сигурност, в чиито архиви се съдържат донесения на двама от членовете на делегацията – агентите Бойко и Дамянов[2], както и обобщителният доклад на Шесто управление на ДС. Един от преките резултати от тази бюрократична активност е полукриминалното отзоваване от Америка на Главиницкия еп. Симеон. Всички тези документи са показателни също така за различния подход към църковния живот от страна на конкретни архиереи, както и за начина на взимане и прокарване на решенията в Св. синод.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Стефан Цанков

scankov_small.jpg

Изминаха две десетилетия от 10 ноември 1989 г. – дата, която, с всички възможни уговорки, донесе коренна промяна в живота на българите: на държавата ни, на обществото ни и, разбира се, на Православната ни църква. Макар и не малко време, две десетилетия все пак не са достатъчно дълъг период, от чиято перспектива да се дават валидни обобщения върху смисъла и съдържанието на т. нар. „преход”. Ето защо в навечерието на този ден на читателите на „Двери на православието” предлагаме наблюдения и изводи, направени от един от най-ерудираните учени и църковници, с които родното ни богословие може да се похвали, и изказани относно един друг преходен период от най-новата ни история – тежки и лично ангажирани думи на свидетел и активен участник в църковния живот на младата Българска православна църква от края на ХІХ и началото на ХХ век; думи, от които става безпощадно ясно, колко много проблемите, пред които сме изправени днес като Църква, са сходни в същността си с онези, които са съществували и през първите десетилетия от живота на нова България…
 

Отваряне на целия текст

Автор Архим. Софроний (Сахаров)
1_14.jpgСътворяването на свободни личности е съдържало в себе си „творчески риск”. Липсата на външна детерминираност е създала възможност за отстъпление на творението, т. е. да се извърши падението с последвалата го трагедия в цялата история на нашия свят.
 
Хуманизмът, появил се през епохата на Възраждането, отначало е съдържал елементи на християнско влияние, но негов основен импулс е художественото и културно творчество, вдъхновено от класическата епоха на древна Гърция. Едновременно с това се заражда и експерименталната наука.

По-нататъшната еволюция на хуманизма е свързана с все по-голямо отдалечаване от Бога и появата на култ към човека: всичко се създава в името на човека, превърнал се в най-висша ценност в битието на мирозданието. Не е трудно да се види в това движение „възраждане” с нова сила в човешката история на падението в рая. Всеки хуманизъм, вследствие на частичното или по-пълно отдалечаване от Бога, принизява равнището на човека – и той се превръща в „продукт на природата”, подвластен на тварните космични стихии, както и на собствените си абстрактни идеи.

Отваряне на целия текст

Автор Златина Иванова
1_16.jpgИсторически преглед

През последната седмица обществото ни отново се оказа въвлечено в дискусия на религиозна тема, без да бъде готово за такъв разговор. Хората научиха за забранените за венчание дни, преди да знаят каквото и да било за църковния брак, за тази „велика тайна”, случваща се между мъжа и жената, която апостол Павел не се поколеба да сравни с връзката между Христос и Неговата Църква. Поставено на толкова висок пиедестал от апостола на народите, създаването на семейството изведнъж беше поставено от някои български митрополити в положение на заварена дъщеря, чиято мащеха от нямай къде трябва да настани някъде в дома си, приготвен за много по-важни гости. Така се оказа, че в църковното календарче на БПЦ за 2010 г. в цялата седмица има само два дни, през които може да се случи „великата тайна” между мъжа и жената, наречена брак. Пет дни – вторник, сряда, четвъртък, петък и събота, се оказаха твърде свети, за да приютят тайнството венчание – сряда и петък като осветени от поста, предхождащите ги вторник и четвъртък като озарени от светостта на постните дни, а пък съботата... като ден на траур или пък „заради светостта на неделята, която е Господният ден”. При тази осветена от различни поводи седмица естествено е да остане малко подходящо място (не толкова осветено) за ядене, пиене и секс – каквото е сватбата.

Отваряне на целия текст

Автор Архим. Софроний (Сахаров)
1_99.jpgАзиатските народи, особено народите на Средна и Далекоизточна Азия, не са приели откровението за Личността нито по отношение на Първобитието, нито по отношение на Неговия образ – човека. Три хиляди и половина години се оказват недостатъчни за това цялото човечество да усвои пълнотата на благословението, изляло се върху света: отначало на Синай, а после и чрез явяването на Логоса на Отца и слизането на Светия Дух. Нещо повече, в наше време се наблюдава отстъпление, при това масово, дори сред онези народи, които векове наред са смятали себе си за „християнски”. Без съмнение, християнският персонализъм сам по себе си е изключително съвършенство и като такова е трудно постижимо.

Съвременният комунизъм също е отрицание на персонализма. Марксистите, които са взели някои елементи от учението на Христос, а са отхвърлили други, по-съществените, неимоверно са принизили разбирането за човека. Тяхната антропология е твърде близка до зоологията. Като образ на Абсолютния, човекът е ценност, по-висша от целия останал свят, а една отделна човешка личност, постигнала пределно възможното познание на Вечния Бог, променя достойнството на цялата земя.

Отваряне на целия текст

Редакционни

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме