Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]
Автор Марио Коев
1_15.jpgАко някой знае всичко за всичко – си каза Мечето, -
то това е Бухала,
който знае нещо за нещата.
Името ми да не е Мечо Пух – а то е! –
прибави той, - значи: така е ![1]

 

Res in tantum intellegitur, in quantum amatur.[2]

 

... Затова се обръщаме към приказките, познати ни от детинство, пък и оттогава не сме прочели нищо по-смислено.[3] Нещо повече, с годините все повече и все по-често отказваме да четем неща, които не са приказни. Нещата, в които няма приказки, са празни приказки. Репортажи, а не бележки по маншетите. Там всички знаят за всичко. По дяволите всички! Некрасов и възкръсналите алкохолици.[4] Ще пишем за високите технологии. Високи са, колкото е била висока Вавилонската кула. Бездруго не може да има по-високо от това от гледна точка на архетипа. От друга страна, достатъчни са ни и триста шейсет и пет щампи право в лицето всеки ден по кални пътища и откъде ли не. Стоканален иригатор в дланите на съдбата. На съдбата ли казахме? Не, не. Не е там, съдбата няма нищо общо с това, отче Аврелие. Все едно да кажеш “все едно”. Те, медиите, пишат и говорят по нас и почти нито една дума, която се пише или изговаря там, не се съчетава с другите. Чуваме как съгласните се трият една в друга с метално скърцане, а гласните им припяват като негри под мост.[5] Вие не ги ли чувате? Как така да не ги чувате? Чувате ги, разбира се, само че сте привикнали и не им обръщате внимание.

Отваряне на целия текст

Автор Марио Коев
521750586_691d4b5cd9.jpgТак грустно тлится жизнь моя
И с каждым днем уходит дымом,
Так постепенно гасну я
В однообразье нестерпимом...[1]

Божества на ужаса, съюзници на страха, владетели на скуката, коментатори на болката - живеем сред тях, често - за тях, още по-често сме същите като тях, сякаш без избор, сякаш друго няма. Но кои са те, какво са, защо са - не знаем, а след време и не искаме да знаем – та нали и ние сме “те”; привикваме, както конят с ездача, както безсънието с нощта. Хора на лъжата, творци на полуистини, непослушни пред дребното и слепи за важното, живеем въображаемо и празно като абортирани деца, а дните ни летят по-бързо от совалка и се свършват без надежда (Иов 7:6); и поглеждайки назад, в себе си откриваме пустош и се залъгваме с бъдещето на потомството си, което сме направили същото – нравствено разглезено и умствено разтляно в абстрактни словоформи. Земята е отдадена в ръце на нечестивци (Иов 9:24), обаче днес нечестието им просто ни забавлява, а от безсрамието им се стремим да крадем за себе си поуки, така че да ни приемат за свои. И ставаме “свои”. Яростта ни е завистлива, а тъгата ни – от гордост и егоизъм. “И ни дави непозната гадост. Сякаш ни целуват похотливо бебета с мустаци и бради”.[2]

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Александър Мен

1_30.jpgКогато ви говорих за съдържанието на библейските пророчески книги – тази най-важна и в известен смисъл централна част на Стария Завет, ги нарекох „книги на надеждата“, защото те са устремени и винаги ще останат устремени към най-високия връх, към необозримото бъдеще, което след време философите биха могли да нарекат пневмосфера, сфера на духа, която ще замени ноосферата – настоящия период от битието.

Тази надежда сякаш има две посоки. Едната е насочена към вечността, развива се в безкрайността на историята и преминава отвъд пределите на земното време там, където заложените в нас вечни потенции могат да се реализират в пълнота. Втората посока е устремена към центъра и като че в сърцето на историята: това е Новият Завет – най-важната ос в световното развитие.

Въпреки че в самия текст на Новия Завет рядко срещаме указания, че Иисус Назарянина се яви в света „в края на времената“, трябва да помним, че става дума за края на определен исторически отрязък, или, както са казвали в древността, еон – голям промеждутък от време. Можем да попитаме: защо е било необходимо това?

Отваряне на целия текст

Автор Месогийски и Лавреотикийски митр. Николай (Хаджиниколау)
1_25.jpgЩе се постараем да опишем една реалност, която трудно се изказва с думи, и ще се опитаме да очертаем нейните основни белези. По своята природа тя трудно може да се опише и е по-лесно съкровено да се почувства; тя е нещо, повече скрито, за което  може само да предполагаш, а не толкова видимо, което може да коментираш. Може да определим своята цел, но опитът трудно се ограничава в езикови рамки - колко повече това важи  за автентичността на опита на вярата и благодатта, която е свързана с най-съкровеното битие на човешката природа, с истината за човека; тя е тайна, която непрекъснато ни се открива, а не толкова външна проява, образ, форма или поведение, с които човек се съобразява.

Когато духовният опит е автентичен, той открива божествеността на човека. В противен случай той не позволява на Божията благодат да действа в човешкия живот. Затова автентичността е необходима предпоставка на духовния живот.

И така, как да подходим към автентичността на опита? Как да я разпознаем? Със сигурност не става въпрос за интелектуално съждение.

Отваряне на целия текст

Автор Венцислав и Стефан Каравълчеви

2_5.jpgДнес Църквата празнува паметта на своя първомъченик св. Стефан. Животът на светеца до времето на избора му за дякон от апостолите (Деян. 6:5) за нас остава напълно неизвестен. Ние не знаем нито кога се е родил, нито кога и от кого е бил обърнат в християнството. Нещо повече, всичките ни основни сведения за подвига и делото на този дивен „мъж, изпълнен с вяра и Дух Светий“, дължим на перото на св. ап. Лука и неговата книга „Деяния на св. апостоли“. Св. Епифаний Кипърски († 403 г.) в Срещу ересите (Πανάριον), споменава св. Стефан измежду числото на седемдесетте апостоли. Някои изследователи смятат, че това свидетелство на св. Епифаний не заслужава доверие, но техните мнения не се базират на някакво конкретно доказателство. Сведения от по-късно време дават на някои основание да допуснат, че св. Стефан е роднина на св. ап. Павел. Името на светеца е гръцко (στέφανος – „венец“) и затова едни изследователи смятат, че той е от еврейската диаспора, но други изказват мнение, което изглежда много достоверно, а именно, че името на светеца е гръцки превод на арамейското Kelil (kelila – „венец“, „корона“). Интересно е, че при откриването на мощите на светеца, според преданието, в гроба е намерена плоча, на която е изписано името Келил, което кара мнозина изследователи да смятат, че това е рожденото име на светеца. Като допълнителен аргумент в полза на това твърдение е фактът, че в кн. Деяния (6:5), където се изреждат имената на новоизбраните дякони, единствено за дякон Николай изрично се посочва, че е „прозелит от Антиохия“.

Отваряне на целия текст

Автор Борис Маринов

3.jpgЕдна история, написана преди две хилядолетия, четена толкова много пъти и по толкова различни начини, понякога най-противоречиви, става актуална всеки път на границата между старата и новата година – историята на Иисус от Назарет, на Младенеца, „Който е Христос Господ“.[1] Едновременно Божия и човешка, тъжна и радостна, необикновена и съкровено близка, тя не се натрапва, но задължава. Изисква честен отговор, но опитите да бъде прочетена докрай водят до истинско изтощение и ума, и чувствата, и волята. За читателите си представлява същинско предизвикателство, и все пак поколения наред дават най-доброто от себе си, за да успеят да решат поставената им от главния Герой на разказа задача: да разчетат не само богочовешката Му Личност, но и Неговата богочовешка история.

А когато се роди Иисус във Витлеем Юдейски в дните на цар Ирода…[2]

Трудно е да си представим по-непринуден и по-достоверен разказ за нечие раждане от този, който ни предоставят евангелистите. Тук са всички необходими подробности: родословието, времето и мястото на събитието, дори маловажни на пръв поглед детайли, като яслите и нощната стража на пастирите. Има обаче една подробност, която завинаги остава камък за препъване – разказано е, че Той е Син на Всевишния, Син Божи, че Той е Словото, Което „беше у Бога“, ще рече, че Той е Самият Бог, Който „стана плът, и живя между нас“.[3]

Отваряне на целия текст

Автор Марио Коев

7.jpg„Но защо ми е небето, щом аз самият съм станал небе!“ – казва св. Йоан Златоуст и именно това е християнското настроение и разбиране, което в днешно време сме изгубили. За огромното мнозинство от нас, независимо дали вярващи или атеисти, светът е разделен: от едната страна е религиозното, църковното, от другата – реалният живот, ежедневието. Това разделяне на света на „свещено“ и „профанно“ всъщност е чуждо за християнството, но ние вече не го знаем. „Християнството – пише проф. прот. Александър Шмеман – в най-пълния смисъл е край на всяка религия. Иисус Христос дава ясно да се разбере това в евангелския разказ за самарянката при Якововия кладенец (Иоан 4:19-21, 23)... Самарянката попитала Христос за култа, а в отговора Си Той променил цялата перспектива на този въпрос. Всъщност никъде в Новия Завет християнството не е представено като култ или религия. Религията е нужна само там, където между Бога и човека е издигната преграда. Но Христос, Който е и Бог, и човек, е разрушил тази преграда. Той поставил началото не на нова религия, а на нов живот“.

От казаното, разбира се, не трябва да се прави произволният извод, че няма нужда от никакъв ритуал, от догматика и от канони и в крайна сметка – от Църква. Само трябва да започнем „от началото“, да се опитаме да си припомним първо същината на Рождеството, за да можем да разберем и същината на Кръста и Възкресението.

Отваряне на целия текст

Автор Междуправославна подготвителна комисия
МЕЖДУПРАВОСЛАВНА ПОДГОТВИТЕЛНА КОМИСИЯ
(9-17 декември 2009 г.)

АВТОНОМИЯ И НАЧИНЪТ НА ПРОВЪЗГЛАСЯВАНЕТО Й
Одобрен текст
Междуправославната подготвителна комисия, която проведе своята работа въз основа на приносите на светейшите Православни църкви и на доклада на Секретариата по подготовката на Светия и велик събор по въпроса за автономията и начина на провъзгласяването й, проучи еклисиологичните, каноничните и пастирските страни на статуса на автономията, като потърси единодушна формулировка на единното всеправославно становище по въпроса.

Въпросите, които разгледа Междуправославната подготвителна комисия и които произлизат от предложенията по въпроса в съответните приноси на светейшите Православни църкви, се отнасят до:
а) смисъла, съдържанието и различните форми на автономния статус;
б) предпоставките, за да потърси дадена поместна църква своята автономия от автокефалната църква, на която е подчинена;
в) изключителната компетенция на автокефалната църква да задвижи и да приключи процедурата по предоставяне на автономия на част от нейната канонична юрисдикция, като автономни църкви не се учредяват в географското пространство на православната диаспора;
г) последиците от този църковен акт за отношенията на провъзгласената автономна църква както с автокефалната църква, от която зависи, така и с останалите автокефални православни църкви.
 

Редакционни

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме