Автор Венцислав и Стефан Каравълчеви

Днес Църквата празнува паметта на своя първомъченик св. Стефан. Животът на светеца до времето на избора му за дякон от апостолите (Деян. 6:5) за нас остава напълно неизвестен. Ние не знаем нито кога се е родил, нито кога и от кого е бил обърнат в християнството. Нещо повече, всичките ни основни сведения за подвига и делото на този дивен „мъж, изпълнен с вяра и Дух Светий“, дължим на перото на св. ап. Лука и неговата книга „Деяния на св. апостоли“. Св. Епифаний Кипърски († 403 г.) в Срещу ересите (Πανάριον), споменава св. Стефан измежду числото на седемдесетте апостоли. Някои изследователи смятат, че това свидетелство на св. Епифаний не заслужава доверие, но техните мнения не се базират на някакво конкретно доказателство. Сведения от по-късно време дават на някои основание да допуснат, че св. Стефан е роднина на св. ап. Павел. Името на светеца е гръцко (στέφανος – „венец“) и затова едни изследователи смятат, че той е от еврейската диаспора, но други изказват мнение, което изглежда много достоверно, а именно, че името на светеца е гръцки превод на арамейското Kelil (kelila – „венец“, „корона“). Интересно е, че при откриването на мощите на светеца, според преданието, в гроба е намерена плоча, на която е изписано името Келил, което кара мнозина изследователи да смятат, че това е рожденото име на светеца. Като допълнителен аргумент в полза на това твърдение е фактът, че в кн. Деяния (6:5), където се изреждат имената на новоизбраните дякони, единствено за дякон Николай изрично се посочва, че е „прозелит от Антиохия“.

Отваряне на целия текст

Автор Борис Маринов

Една история, написана преди две хилядолетия, четена толкова много пъти и по толкова различни начини, понякога най-противоречиви, става актуална всеки път на границата между старата и новата година – историята на Иисус от Назарет, на Младенеца, „Който е Христос Господ“.[1] Едновременно Божия и човешка, тъжна и радостна, необикновена и съкровено близка, тя не се натрапва, но задължава. Изисква честен отговор, но опитите да бъде прочетена докрай водят до истинско изтощение и ума, и чувствата, и волята. За читателите си представлява същинско предизвикателство, и все пак поколения наред дават най-доброто от себе си, за да успеят да решат поставената им от главния Герой на разказа задача: да разчетат не само богочовешката Му Личност, но и Неговата богочовешка история.

А когато се роди Иисус във Витлеем Юдейски в дните на цар Ирода…[2]

Трудно е да си представим по-непринуден и по-достоверен разказ за нечие раждане от този, който ни предоставят евангелистите. Тук са всички необходими подробности: родословието, времето и мястото на събитието, дори маловажни на пръв поглед детайли, като яслите и нощната стража на пастирите. Има обаче една подробност, която завинаги остава камък за препъване – разказано е, че Той е Син на Всевишния, Син Божи, че Той е Словото, Което „беше у Бога“, ще рече, че Той е Самият Бог, Който „стана плът, и живя между нас“.[3]

Отваряне на целия текст

Автор Марио Коев

„Но защо ми е небето, щом аз самият съм станал небе!“ – казва св. Йоан Златоуст и именно това е християнското настроение и разбиране, което в днешно време сме изгубили. За огромното мнозинство от нас, независимо дали вярващи или атеисти, светът е разделен: от едната страна е религиозното, църковното, от другата – реалният живот, ежедневието. Това разделяне на света на „свещено“ и „профанно“ всъщност е чуждо за християнството, но ние вече не го знаем. „Християнството – пише проф. прот. Александър Шмеман – в най-пълния смисъл е край на всяка религия. Иисус Христос дава ясно да се разбере това в евангелския разказ за самарянката при Якововия кладенец (Иоан 4:19-21, 23)... Самарянката попитала Христос за култа, а в отговора Си Той променил цялата перспектива на този въпрос. Всъщност никъде в Новия Завет християнството не е представено като култ или религия. Религията е нужна само там, където между Бога и човека е издигната преграда. Но Христос, Който е и Бог, и човек, е разрушил тази преграда. Той поставил началото не на нова религия, а на нов живот“.

От казаното, разбира се, не трябва да се прави произволният извод, че няма нужда от никакъв ритуал, от догматика и от канони и в крайна сметка – от Църква. Само трябва да започнем „от началото“, да се опитаме да си припомним първо същината на Рождеството, за да можем да разберем и същината на Кръста и Възкресението.

Отваряне на целия текст

Автор Междуправославна подготвителна комисия