Писма - Двери БГ

Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Автор Пергамски митр. Йоан (Зизиулас)

Общение и другост – могат ли двете да се съгласуват? Не се ли изключват взаимно и не са ли несъвместими помежду си? Не е ли истина, че по дефиниция „другият” е моят враг и моят „първороден грях” по думите на Жан-Пол Сартр?

Нашата западна култура изглежда e възприела този възглед в много отношения. Индивидуализмът е залегнал в самите основи на тази култура. Още откакто през 5 в. сл. Хр. Боеций отъждествява личността с индивида („личността е разумна по природа индивидуална същност”), а бл. Августин набляга на важността на самосъзнанието в разбирането на личността, западното мислене не е престанало да изгажда себе си и културата си на тази основа. Щастието на индивида даже е станало част от Американската конституция.

Всичко това предполага, че в нашата култура защитата от другия е основна необходимост. Чувстваме се все по-застрашени от присъствието на другия. Принуждавани сме и дори насърчавани да смятаме другия първо за свой враг, преди да може да погледнем на него или на нея като приятел. Общението с другия не е спонтанно – то се крепи на огради, които ни защитават от опасностите, подразбиращи се в присъствието на другия. Приемаме другия само доколкото не застрашава правото ни на личен живот или доколкото е полезен за индивидуалното ни щастие.

Отваряне на целия текст

Автор Румънски патр. Даниил (Чоботя)

Новоизбраният Румънски патриарх Даниил е един от най-известните богослови на Румънската православна църква. Доктор по богословие, преподавател по догматика и основател на редица богословски учебни заведения в страната си, Патриарх Даниил е автор на над 600 публикации. Станал популярен с мисионерската си визия за Църквата и като ръководител на либералното крило сред румънските епископи, мнозина очакват днес от него активизиране на междухристиянския диалог в Румъния. В тази връзка предлагаме на читателите на „Двери” един доклад на Негово Блаженство Даниил, в който той излага своите възгледи за природата на Църквата и нейната мисия. Докладът е изнесен по време на международната конференция „Православното учение за Църквата” провела се 17-20 Октомври 2003 г. в Москва.

Единството на Църквата е един от атрибутите, признаците на Църквата, за което се говори в Символа на православната вяра: „Вярвам в една свята, съборна и апостолска Църква”. Разбирането на единството на Църквата, неговата реализация и проява на нивото на конкретния църковен живот представлява сам по себе си постоянен проблем от богословски, духовен и пастирско-мисионерски характер. Възстановяването на християнското единство след векове на разкол и разделение и убедителното изповядване единството на Църквата на местно и вселенско ниво e един от най-важните въпроси от богословски и пастирско-мисионерски характер, особено в общество, развиващо се в дух на плурализъм, секуларизъм и дълбоко разделение в духовната сфера.

Отваряне на целия текст

Автор Пергамски митр. Йоан (Зизиулас)

Вероятно нищо не е така навременно в наши дни, както въпросът що е Църква. И вероятно нищо не е до такава степен забравено в наши дни, както есхатологичната природа на Църквата. Най-вече на Запад, но понякога и в “нашия Изток”, т.е. в Православието, в най-ново време се наблюдава твърде силна тенденция Църквата да се разглежда като орган и придатък на историята (това, което наричаме днес “осветскостяване”). Ето защо, в наши дни е наложително Църквата да си припомни, че нейната истинска същност не се изчерпва нито от миналото й, колкото и да е богата и славна нейната история, нито от настоящето й – от нейната дейност и слово, колкото и те да са богати и впечатляващи. В действителност същността на Църквата се определя от бъдещето, от виждането за един свят не както е бил или както е, а както ще бъде в края на историята. Това, както ще видим, не е отричане на историята, нито на миналото, нито на настоящето на нашия живот, но представлява критерий, по който Църквата бива съпоставяна толкова спрямо миналото, колкото и спрямо нейното настояще, т.е. спрямо историята и света.

Отваряне на целия текст

Автор Тео Хобсън

Йоан Д. Зизиулас вероятно е най-известният глас на Православната църква във Великобритания с около 40-годишен опит в напредъка и обратите на икуменическия диалог, като измежду мнозината, които му се възхищават, можем да причислим и Кентърбърийския архиепископ Роуън Уйлямс. Интервюто, публикувано неотдавна в католическия британски вестник "Tablet", е върху темата на последната му книга „Общение и другост”.

Ако запитате някой британски богослов за името на жив православен мислител, той или тя най-вероятно ще назоват Йоан Д. Зизиулас и също така ще са чели издадената му през 1985 г. книга Битието като общение. Това отчасти е поради факта, че Зизиулас е прекарал по-голяма част от академичната си кариера в тази страна, но донякъде се дължи и на това, че мисълта му е в съгласие* с преобладаващите течения в англиканското и римокатолическото богословие. През 2006-та година той публикува нова книга, наречена Общение и другост, която Роуън Уйлямс определя като „велика книга” и „изчерпателен модел за всяко християнско богословстване”.

Отваряне на целия текст

Автор Пергамски митр. Йоан (Зизиулас)

Откъс от лекционния курс „Православна догматика”, четен от митр. Йоан (Зизиулас) през 1987 г. в Богословския факултет на Солунския университет. Лекцията е предадена по магнетофонен запис.

Досега се спряхме на предпоставките за развитието на западното богословие, видяхме кои са основните характеристики на западната мисъл и след това проследихме как се проявяват тези характеристики в богословието и в конкретни богословски теми. Спряхме се на разликите между богословието (като слово за Бога) и икономѝята (като учение за Божието дело в света). Разгледахме проблема за filioque и последствията му, а сега ще пристъпим към други аспекти на богословието, които имат връзка преимуществено с икономѝята.

Когато говорихме за съществуването на Бога, отбелязахме, че трябва да кажем някои неща за западното богословие. Първо, че то не прави ясна разлика между икономѝята и богословието в собствен смисъл, т. е. смесва икономията с богословието и пренася троичните отношения, които наблюдаваме в икономѝята, в сферата на богословието, както и че filioque се явява следствие на това смесване и т. н.

Отваряне на целия текст

Автор Черногорско-Приморски митр. Амфилохий (Радович)

Митрополит Амфилохий

Нашето време се отличава с незапомнен в историята бунт срещу всякакъв авторитет. Какъвто и да е авторитетът: религиозен или морален, обществен или семеен – той е поставен под въпрос и е в дълбока криза. Тази всеобща криза е обхванала и възпитанието, неговите ценности и цели. И тук всичко е “поставено под въпрос”, по думите на известния педагог Пол Лангрън. Създава се впечатление, казва той, “сякаш човечеството е прерязало своите въжета и се е впуснало в огромна авантюра, на която не се виждат ясно нито основата, върху която се развива нито целите, които иска да постигне”. Авторитетът се е превърнал в символ на насилието и принудата. “Какво е авторитетът, какво е Бог?” – пишеше на стените на Сорбоната по време на студентските размирици през май 1969 г. В продължението пишеше “И едното и другото са представа за бащата, чиято естествена функция е насилничеството”.

Отваряне на целия текст

Автор Черногорско-Приморски митр. Амфилохий (Радович)

Продължение от част І

По какъв начин Църквата предава на хората и ги възпитава в това отчество, чрез което между тях отново да се утвърди не-проядената от егоизъм святост на живота и човекът да се роди духовно за вечен живот? За това говори цялото й битие и цялата й методология, и богочовешкото отношение към човека и света. Нейното отчество, независимо дали става дума за Божието отчество или за благодатното отчество на пророците, апостолите, светите отци и духовния отец, не е отчество на завладяването, тиранията и господство над човешките съвести и души, а е отчество в родилни мъки с неизразимо смирение и човеколюбиво себе-пожертвувание за другия. Ако физическото раждане създава неразривни връзки между бащата, който ражда и синът, който се ражда, толкова повече това важи за духовното раждане, на което физическото е само блед символ. За да бъде истинско, то трябва да представлява общение не само в славата и властта Христови, но най-напред в Неговата кръстна смърт и в страшното слизане в Бого-отчуждения ад.

Отваряне на целия текст

Автор Момчил Методиев

Основната цел в религиозната политика на комунистическата държава е обезличаването на Православната църква и превръщането ѝ в лишена от обществена значимост институция, чиято дейност е сведена до извършването на ограничен на брой „ритуали“. В по-късните години на комунизма идеолозите на системата изискват от Църквата и активно сътрудничество в две основни посоки. Едната е подкрепа за режима в „патриотичната пропаганда“ сред българската емиграция в чужбина. Другата е сътрудничество за пропагандата на самата комунистическа система чрез прокарване на удобни за режима декларации в международните църковни организации, където членува БПЦ (т. нар. икуменическо движение, представено от Световния съвет на църквите). Обезличена, но съществуваща Църква дава възможност на режима да декларира и наличие на свобода на изповеданията в страната.

Трябва да се признае, че комунистическият режим до голяма степен успешно прокарва своите цели по отношение на Църквата. Дори и в началото на 21 в. за голяма част от обществото Църквата има смисъл само като инструмент на националната държава и като изпълнител на „ритуали“, чийто смисъл реално малцина разбират. И все пак, макар и на пръв поглед политиката да е успешна, това далеч не означава, че тя е прокарвана без пасивната, а понякога и активна съпротива на Църквата, което може да се докаже чрез достъпните в момента архиви на Комитета по въпросите на Българската православна църква и на религиозните култове (преди 1944 г. и след 1989 г. – Дирекция „Вероизповедания“).

Отваряне на целия текст