Писма - Двери БГ

Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Автор Иван Снегаров

София, 21 февруари 1946 г.

Драги дядо Михаиле,

Седнах тази вечер да пиша писма и ето пиша и на тебе. Касае се все за моята книга „Кратка история на православната църква”. Благодаря на Русенската митрополия за откупените екземпляри. Надявам се, че още ще купи. Също така Пловд[ивската] и Ста[розагорската] митрополия се отзоваха (мога да кажа) сърдечно. Обаче Търновската (централна в българската църковна история), Варненската и др. митрополии съвсем неохотно се откликнаха – само по два екземпляра откупиха. Това отношение към един научен труд ме очудва и ме наскърбява. Има епархии, които нищо не са взели. Как ще се движи нашата книжнина, когато няма кой да я чете? Историята е учителка на живота. Как ще поучава духовните пастири, когато не се интересуват от историята на християнската църква? Много печално явление. Нямам известие дали Врачанската митрополия е купила някой екземпляр. Ако и тя се въздържа, дали не се наскърбява духът [на] Софроний Врачански, сподвижника на о. Паисия?

Вдигам тревога за I том. А какво ще бъде за II том на същата книга? Той е готов да излезе на бял свят. Остава само показалците. За съжаление той излиза непълен – обхваща само три поместни църкви: българска, руска и сръбска (ок. 28 печ. коли). Вземам даже повече коли, отколкото ми се отпуснаха от Акад[емичния] съвет. Другата част (с поместни църкви ромънска, […] полска, албанска, литовска, естонска, латвийска, финландска) ще трябва да излезе като трети том (15-20 коли). Питам се: кой друг може да го издаде освен Св. Синод, та да подам заявление.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Георги Флоровски

Praha Bubeneč kb. 597 č. b. 36.

30.12.1925 г.

Скъпи[1] отец Сергий, благодаря за възпоменанието. Приемете от нас сърдечен рождественски привет и поздравления с настъпващото Новолетие. Да даде Бог в новата година да се изясни и закрепи съдбата на Богословския институт и в неговата работа да може да бъде внесен строг ред и планомерност. Много ме зарадвахте с положителната оценка за сегашното състояние на Академията – през цялото време достигаха вести по-скоро неутешителни и даже тревожни (имам предвид летните разкази на Л. А. Зандер[2] и други, забележките на В. В. Зенковски[3] и т. н.). В края на краищата това трябваше и да се очаква и изобщо не трябваше да се разчита веднага и изведнъж да се споят различни и нови един за друг хора в това живо и съборно единство, което и трябва, и единствено може да бъде истинската пастирска школа. Заедно с това обаче в мен нямаше никакви съмнения, че с Божията помощ рано или късно всички грапавини ще бъдат изгладени. Няма да скрия, че в дълбочината на душата си Ви завиждам и съжалявам, че сега вече не сме с Вас и нямам утешение в интензивната и обемиста работа. Много ми тежат това принудително отшелничество и тази самота, на които съм обречен по стечение на обстоятелствата. Цялото ми време отива в затворена и самотна книжовна работа, в четене и писане. В това има и своя плюс, но затова пък се усилва и така присъщото ми саможивство, и аз съвсем отвиквам от общуване с хората. Впрочем, напоследък започват да се подреждат добри и приятелски отношения с Н[иколай] О[нуфриевич] Лоски. Смея да смятам, че в последно време те бързо и постоянно нарастват. Вас може би ще Ви удиви, че съм се оказал в единодушие с него относно религиозния смисъл на творческия път на Соловьов.[4] Сега ние възнамеряваме да организираме privatissimum[5] за изучаване на отеческите творения. За работата си сега няма да говоря. Смятам скоро да свидетелствам не само с думи, но и на дело. Темата за Соловьов отново прие за мен острота – и като историческа, и като систематическа. И в края на краищата чувствам, че досегашното ми съждение беше, вероятно, даже твърде меко. Впрочем, знаете ли кой ме подтикна към още по-голяма непримиримост? Авторът на Тихи думи…[6] Впрочем, попадал ли Ви е бр. 25 на Вяра и Родина, който е посветен на „защитата” на Соловьов? Точно вчера Н. О. Л[оски] в беседа с мен се възмущаваше от грубостта на кат[олическите] методи на „полемика”. Какво означава намекът за изгаряне на съчиненията на Соловьов в Съв[етска] Русия? Колкото лично до мен, оттеглянето си от Соловьов аз чувствам по всички линии като личен религиозен дълг и поредна задача пред съврем[енната] руска рел[игиозно]-фил[ософска] мисъл. С това отричане ние ще се освободим и от цялата смутна традиция, която води чрез масонството към извън-църковната мистика на мнимите тайнозрители с лош вкус, а тази именно традиция – според моето чувство – е сковавала творческите ни сили. В „Дома на Отца” трябва да се влезе, свалил светската мъдрост, и там да се въоръжиш отново – с новото богатство и с благодатната панагия. За Соловьов пък следва да се съставят не панегирици – още по-малко акатисти, а заупокойни моления със сълзи – за смутната и бездомна душа.[7]

Отваряне на целия текст

Автор Брюкселски и Белгийски архиеп. Василий (Кривошеин)

Брюкселски и Белгийски архиепископ Василий (Кривошеин)

5 ноември 1976 г., Брюксел

До Негово Високопреосвещенство Ювеналий, митрополит Тулски и Белевски,

председател на Отдела за външни църковни връзки на Московска патриаршия.

Ваше Високопреосвещенство, Високопреосвещеннейши Владико!

При нашата среща с Вас в Москва през август тази година, по време на работата на Англикано-православната богословска комисия, Вие ме помолихте да изкажа своето мнение относно „темите” на предстоящото Всеправославно съвещание. Многобройните ми пътувания през годината (Атина, Атон, Съединените щати) и нуждата от богословска подготовка за някои от тези теми не ми даваха възможност досега да изпълня Вашата молба, за което моля да ме извините. За съжаление, не съм си записал всичките тези „теми” и сега не съм сигурен, че правилно съм ги запомнил.

Въпросът за целесъобразността на свикването на Всеправославен, не и Вселенски, събор, – не, разбира се, защото без римокатолиците ние нямаме правото да свикваме вселенски събори, това би било абсурдно, защото Православната църква не е изгубила своята пълнота, а защото не сме готови за такъв събор и от него не съществува крайна богословска необходимост, и само бъдещето би определило ще се окаже ли този събор Вселенски или не, или дори ще се окаже разбойнически – та, въпросът за свикването дори само на Всеправославен събор понастоящем е сложен и далеч не е безспорен. Не говоря само за липсата на материални средства, пък и на благоприятните обществено-политически условия, необходими, за да бъде свикан „истински” събор, т. е. такъв, на който да би присъствала пълнотата на епископата на всички автокефални църкви и да би могъл този епископат да заседава продължително време – достатъчно за спокойно проучване и разглеждане на предлаганите за решение въпроси (предварителното им обсъждане от комисиите на отделните църкви в никакъв случай не може да замени тяхното съвместно разглеждане от пълнотата на православието) – вън от всичко това не съществува никаква сигурност, че богословските постановления, които предстои да бъдат внесени, ще се окажат на необходимата висота и ще могат да получат авторитетност, подобна на решенията на древните събори. А ако това е така, то защо да се предлагат богословски определения, които скоро биха изгубили своето значение. Единствените богословски въпроси, с които следва да се занимае бъдещият събор, са признаването за Осми вселенски събор на събора от 879-880 г. при папа Йоан VІІІ и патриарх Фотий, на който за последен път е била представена цялата Църква – Източната и Западната – и на който съвместно е бил провъзгласен Никео-Константинополският Символ на вярата без Filioque. Както и всеправославно да бъдат утвърдени Константинополските събори от 1341 и от 1351 г., одобрили богословското учение на св. Григорий Паламà, което все още не е достатъчно внедрено в съзнанието на мнозина от православните.

Отваряне на целия текст

Автор Архим. Софроний (Сахаров)

S^te Geneviève-des-Bois, 16 март 1958 г.

Скъпи отец Георги!

Тъй като не пиша непосредствено на френски, а нахвърлям на руски и след това предавам за обработка на френски, моите чернови нямат съвсем „подреден” характер и би следвало да ги препиша преди да Ви ги пратя. Това обаче ще отнеме много време, така че поемам риска да Ви ги изпратя във вида, в който ги имам. Простете.

От онази част на моята статия,[1] която ще бъде публикувана в следващия брой на Контакт[2] – като продължение на първата – избрах най-художественото. По-нататъшното развитие на предлаганата от мен схема се състои в това, че веднага след като нарушим равновесието на тъждествата и различията, ние неизбежно падаме или в „обективизъм” (природен), или пък в „субективизъм”.

В плана на познанието въобще признаването на „онтологично върховенство” на същността над личностите води или до търсене на „обективно” знание – „свръх-лично”, за да не кажем направо безлично – и това е т. нар. научен принцип на „експеримента”, стеснен до признаване само на „материално” доказуемото, или, във философията – до търсене на „универсалния разум” и на непоклатимите закони на логиката, очистени от всичко „субективно”, „психологическо”, което нататък довежда до откъсване от всичко човешко, а още по-нататък – до „метафизиката”, свръхчовешкото, трансценденталното и пр. (на Вас ли да обяснявам това).

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Павел Недосекин

(Писмото на атонските монаси до Хитлер)

В годините след Втората световна война вече неведнъж е бил повдиган въпросът за позицията на светогорските манастири в периода на германската окупация на този полуостров. В Гърция този въпрос започва широко да се обсъжда от обществеността веднага след извеждането на немските войски. При това той възприема ярко изразена антиславянска насоченост. По същество това представлява продължение на политиката на гръцките власти за елинизация на Атон.[1] „След Втората световна война – пише през 1963 г. до Вселенския патриарх Атинагор игуменът на руския Пантелеимонов манастир Илиан – Министерството на външните работи на Гърция ни създаде нови, почти пагубни трудности, целта на които е да възпрепятстват пристигането тук на нови монаси… Това действие влиза в тотално противоречие с последния международен акт [в тази връзка], т. е. с Конвенцията за малцинствата от Лозанския договор, която ни гарантира всички привилегии и права, които сме имали отдавна. По този начин действителната цел на това е не друго, а унищожаването на нашия свят манастир, като тази цел се постига по пътя на необновяването на нашето, изчезващо с времето, братство”.[2]

След края на войната някои от монасите в славянските манастири са обвинени в сътрудничество с окупаторите. На 25 септември 1947 г., например, е изфабрикувано съдебно дело (протокол 394 от 25.9.47 г.), в което на две години е осъден антипросопът[3] на Пантелеимоновия манастир – монах Василий (Кривошеин). Подписването от него, заедно с останалите антипросопи, на писмо до канцлера на Германия Адолф Хитлер е инкриминирано. Заедно с Василий от Света Гора са изведени и други монаси-славяни. По-късно, в началото на 70-те години, самият архиепископ Василий пише: „В гръцкия печат отново възобновиха нападките срещу руското монашество на Атон… Все същите стари припявания: руснаците нямали никакви права над Пантелеимоновия манастир, руските монаси искали да завладеят Атон, те са органи на панславизма, чужд и вреден елемент и т. нат.”.[4]

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Йоан Романидис

Уважаеми г-н Декан,

Имам честта да представя на преценката на господа преподавателите в Богословския факултет на Атинския университет следните отговори на изложеното от уважаемия професор г-н П. Трембелас по отношение на моя докторат, за да докажа безпочвеността на обвиненията му и да изясня разликата между схоластиката и гръцкото светоотеческо богословие.

Обвиненията на уважаемия г-н професор засягат като цяло три теми: 1) написаното от мен за връзката между Бога и света 2) теорията на Анселм и 3) безсмъртието. Ще отговарям по ред:

За връзката между Бога и света

Изложената от г-н професора теза за западното учение за благодатта и енергията на Бога е синтезирана, но не винаги точна. Учението на западните (християни) е еретично, тъй като под различни форми влиза в сблъсък с гръцките отци, а латинската форма е отхвърлена по време на споровете между Изтока и Запада за filioque и накрая е осъдено от Константинополските събори през 1341 г. и 1351 г.

Отваряне на целия текст

Автор Никита Струве

Отец Александър Шмеман беше убеден „привърженик на Движението”[1] и деен сътрудник на Вестник РСХД, член на редакционната му колегия в течение на повече от 30 години – до последните си дни. Във Вестника се печаташе Евхаристията – главната книга на живота на отец Александър – отначало в първия ѝ вариант, а след това, след дългото прекъсване (свързано с прекомерната му заетост, начело на семинарията „Св. Владимир”, и неговата апостолска мисия в САЩ), и в окончателната ѝ редакция. Във Вестника бяха отпечатани и етюдите му върху Солженицин – може би най-дълбокото от онова, което и до днес е казано за великия писател (преиздадени по-късно в отделна брошура). В неговата обширна преписка с Н. А. Струве се срещат критични разбори на списанието, предложения и обсъждане на нужните мерки за подобряването му. През 1975 г. о. Александър написа: „Никъде не се чувствам духовно така у дома и при своето дело така, както във Вестника”. Тук привеждаме редица откъси от неговите писма.

1. 15 януари 1952 г.

537 West 121 Street

New York 27, N.Y.

Скъпи Никита,

Благодаря Ви за поздравленията. Бързам да Ви уведомя, че следващият откъс от Литургията – „Двери, двери…” – вече е почти готов и ще бъде изпратен най-късно след пет-шест дни. Прекъсването ми се обяснява единствено с онзи гръм от ясно небе, който за новопристигналия представлява Америка. Сега отново се захванах за работа и макар времето да е много малко, мисля да изпращам съвсем регулярно. Не знам само дали не досадих вече на читателите с моя „ултра-реализъм”?

Отваряне на целия текст

Автор Навпактски митр. Йеротей (Влахос)

Кореспонденцията между отец Йоан Романидис и преподавателя Панайотис Трембелас, публикувана с увод и коментари от отец Георги Металинос, е интересна от всяка гледна точка и мисля, че ще обогати богословската наука. Става дума за диалога, започнал между двамата големи академични богослови, след като отец Йоан депозира своя докторат в Богословския факултет на Атинския университет – сравнително млад и израснал в Америка, а Трембелас по онова време е сред най-изявените преподаватели по практическо богословие в този факултет и член на оценяващата комисия.

За да бъде обаче разбран този важен богословски диалог, е необходимо да го поставим в контекста, в който се е провел, както и да се видят неговите последици. Поради тази причина ще споделя тук своето мнение, опирайки се на сведенията, с които разполагам, както и на публикуваните от отец Георги Металинос.

Отваряне на целия текст