Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]
Автор Архим. Софроний (Сахаров)

St Sofrony SacharovПредисловие

Този материал представлява тематичен подбор на писмата на отец Софроний от времето на пребиваването му на Атон. Адресирани са до англичанина Дейвид Балфур, приел православието, а сетне и монашеския постриг, с името Димитриос, и свещен сан (който впоследствие сваля от себе си и преминава на дипломатическа служба). Животът на Д. Балфур е изпълнен с противоречия, за които и до днес споровете в църковните кръгове в Англия и Гърция не престават. Понастоящем се подготвя пълно издание на преписката на о. Софроний с Д. Балфур, която ще бъде отпечатана в книга, озаглавена Подвигът на богопознанието. Писма от Атон. Подготовката ѝ за публикуване е на йерод. Николай (Сахаров).[1]

За едната Църква

Понастоящем значителна част от християнския свят клони към приемането на една от най-опасните ереси, която се състои в това, че в нашето време уж нямало нито една църква, която да е съхранила в пълнота истината на Христовото учение, която да притежава в пълнота познаването на тайната на светия благодатен християнски живот в нравствено-аскетично отношение, че многото църкви, именуващи се Христови, имат равна благодат и затова трябва да има съединяване на църквите на основата на някаква обща за всички тях програма.

Един от най-честите въпроси, с които се налага да се сблъскваме е за това, кой се спасява и кой – не. Обикновено тези хора мислят, че се спасява не само православният (съгласно учението на Православната църква) или не само римокатоликът (според това на Римокатолическата църква), но и всички въобще добродетелни хора, които вярват в Христос. От протестантите това мнение е преминало и към вярващи от други църкви – към това мнение се придържат и мнозина от православните. Някои смятат, че на нито една от съществуващите днес църкви не трябва да се признава пълнота на познанието и на благодатта, защото всяка от тях в една или друга мяра се е отклонила от истината; че те (тези мъдреци) едва сега „в края на вековете” са достигнали до духа на Христовото учение в пълнота, а досега, в течение на толкова много векове, целият християнски свят се бил заблуждавал; че сега е дошло времето да се съединят всички разпокъсани части от едната, съборна и апостолска Църква, която във всяко едно отношение ще пребивава в истината, ако при това съединение бъде прието само онова, което е общото за всички църкви. Други пък, – което е още по-лошо от първото, – имат в сърцата си помисли за някакво особено високо мистично свръхцърковно разбиране за християнската религия, което… за всичко това обаче няма да говоря.

Отваряне на целия текст

Автор Брюкселски и Белгийски архиеп. Василий (Кривошеин)

Basil Krivoshein-BrusselsБрюкселски и Белгийски архиепископ Василий (Кривошеин)

5 ноември 1976 г., Брюксел

До Негово Високопреосвещенство Ювеналий, митрополит Тулски и Белевски,

председател на Отдела за външни църковни връзки на Московска патриаршия.

Ваше Високопреосвещенство, Високопреосвещеннейши Владико!

При нашата среща с Вас в Москва през август тази година, по време на работата на Англикано-православната богословска комисия, Вие ме помолихте да изкажа своето мнение относно „темите” на предстоящото Всеправославно съвещание. Многобройните ми пътувания през годината (Атина, Атон, Съединените щати) и нуждата от богословска подготовка за някои от тези теми не ми даваха възможност досега да изпълня Вашата молба, за което моля да ме извините. За съжаление, не съм си записал всичките тези „теми” и сега не съм сигурен, че правилно съм ги запомнил.

Въпросът за целесъобразността на свикването на Всеправославен, не и Вселенски, събор, – не, разбира се, защото без римокатолиците ние нямаме правото да свикваме вселенски събори, това би било абсурдно, защото Православната църква не е изгубила своята пълнота, а защото не сме готови за такъв събор и от него не съществува крайна богословска необходимост, и само бъдещето би определило ще се окаже ли този събор Вселенски или не, или дори ще се окаже разбойнически – та, въпросът за свикването дори само на Всеправославен събор понастоящем е сложен и далеч не е безспорен. Не говоря само за липсата на материални средства, пък и на благоприятните обществено-политически условия, необходими, за да бъде свикан „истински” събор, т. е. такъв, на който да би присъствала пълнотата на епископата на всички автокефални църкви и да би могъл този епископат да заседава продължително време – достатъчно за спокойно проучване и разглеждане на предлаганите за решение въпроси (предварителното им обсъждане от комисиите на отделните църкви в никакъв случай не може да замени тяхното съвместно разглеждане от пълнотата на православието) – вън от всичко това не съществува никаква сигурност, че богословските постановления, които предстои да бъдат внесени, ще се окажат на необходимата висота и ще могат да получат авторитетност, подобна на решенията на древните събори. А ако това е така, то защо да се предлагат богословски определения, които скоро биха изгубили своето значение. Единствените богословски въпроси, с които следва да се занимае бъдещият събор, са признаването за Осми вселенски събор на събора от 879-880 г. при папа Йоан VІІІ и патриарх Фотий, на който за последен път е била представена цялата Църква – Източната и Западната – и на който съвместно е бил провъзгласен Никео-Константинополският Символ на вярата без Filioque. Както и всеправославно да бъдат утвърдени Константинополските събори от 1341 и от 1351 г., одобрили богословското учение на св. Григорий Паламà, което все още не е достатъчно внедрено в съзнанието на мнозина от православните.

Отваряне на целия текст

Автор Архим. Софроний (Сахаров)

safroniy-saharovSte Geneviève-des-Bois, 16 март 1958 г.

Скъпи отец Георги!

Тъй като не пиша непосредствено на френски, а нахвърлям на руски и след това предавам за обработка на френски, моите чернови нямат съвсем „подреден” характер и би следвало да ги препиша преди да Ви ги пратя. Това обаче ще отнеме много време, така че поемам риска да Ви ги изпратя във вида, в който ги имам. Простете.

От онази част на моята статия,[1] която ще бъде публикувана в следващия брой на Контакт[2] – като продължение на първата – избрах най-художественото. По-нататъшното развитие на предлаганата от мен схема се състои в това, че веднага след като нарушим равновесието на тъждествата и различията, ние неизбежно падаме или в „обективизъм” (природен), или пък в „субективизъм”.

В плана на познанието въобще признаването на „онтологично върховенство” на същността над личностите води или до търсене на „обективно” знание – „свръх-лично”, за да не кажем направо безлично – и това е т. нар. научен принцип на „експеримента”, стеснен до признаване само на „материално” доказуемото, или, във философията – до търсене на „универсалния разум” и на непоклатимите закони на логиката, очистени от всичко „субективно”, „психологическо”, което нататък довежда до откъсване от всичко човешко, а още по-нататък – до „метафизиката”, свръхчовешкото, трансценденталното и пр. (на Вас ли да обяснявам това).

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Павел Недосекин

Fr Pavel_Nedosekin(Писмото на атонските монаси до Хитлер)

В годините след Втората световна война вече неведнъж е бил повдиган въпросът за позицията на светогорските манастири в периода на германската окупация на този полуостров. В Гърция този въпрос започва широко да се обсъжда от обществеността веднага след извеждането на немските войски. При това той възприема ярко изразена антиславянска насоченост. По същество това представлява продължение на политиката на гръцките власти за елинизация на Атон.[1] „След Втората световна война – пише през 1963 г. до Вселенския патриарх Атинагор игуменът на руския Пантелеимонов манастир Илиан – Министерството на външните работи на Гърция ни създаде нови, почти пагубни трудности, целта на които е да възпрепятстват пристигането тук на нови монаси… Това действие влиза в тотално противоречие с последния международен акт [в тази връзка], т. е. с Конвенцията за малцинствата от Лозанския договор, която ни гарантира всички привилегии и права, които сме имали отдавна. По този начин действителната цел на това е не друго, а унищожаването на нашия свят манастир, като тази цел се постига по пътя на необновяването на нашето, изчезващо с времето, братство”.[2]

След края на войната някои от монасите в славянските манастири са обвинени в сътрудничество с окупаторите. На 25 септември 1947 г., например, е изфабрикувано съдебно дело (протокол 394 от 25.9.47 г.), в което на две години е осъден антипросопът[3] на Пантелеимоновия манастир – монах Василий (Кривошеин). Подписването от него, заедно с останалите антипросопи, на писмо до канцлера на Германия Адолф Хитлер е инкриминирано. Заедно с Василий от Света Гора са изведени и други монаси-славяни. По-късно, в началото на 70-те години, самият архиепископ Василий пише: „В гръцкия печат отново възобновиха нападките срещу руското монашество на Атон… Все същите стари припявания: руснаците нямали никакви права над Пантелеимоновия манастир, руските монаси искали да завладеят Атон, те са органи на панславизма, чужд и вреден елемент и т. нат.”.[4]

Отваряне на целия текст

Автор Никита Струве

2 Fr_Alexander_SchmemannОтец Александър Шмеман беше убеден „привърженик на Движението”[1] и деен сътрудник на Вестник РСХД, член на редакционната му колегия в течение на повече от 30 години – до последните си дни. Във Вестника се печаташе Евхаристията – главната книга на живота на отец Александър – отначало в първия ѝ вариант, а след това, след дългото прекъсване (свързано с прекомерната му заетост, начело на семинарията „Св. Владимир”, и неговата апостолска мисия в САЩ), и в окончателната ѝ редакция. Във Вестника бяха отпечатани и етюдите му върху Солженицин – може би най-дълбокото от онова, което и до днес е казано за великия писател (преиздадени по-късно в отделна брошура). В неговата обширна преписка с Н. А. Струве се срещат критични разбори на списанието, предложения и обсъждане на нужните мерки за подобряването му. През 1975 г. о. Александър написа: „Никъде не се чувствам духовно така у дома и при своето дело така, както във Вестника”. Тук привеждаме редица откъси от неговите писма.

1. 15 януари 1952 г.

537 West 121 Street

New York 27, N.Y.

Скъпи Никита,

Благодаря Ви за поздравленията. Бързам да Ви уведомя, че следващият откъс от Литургията – „Двери, двери…” – вече е почти готов и ще бъде изпратен най-късно след пет-шест дни. Прекъсването ми се обяснява единствено с онзи гръм от ясно небе, който за новопристигналия представлява Америка. Сега отново се захванах за работа и макар времето да е много малко, мисля да изпращам съвсем регулярно. Не знам само дали не досадих вече на читателите с моя „ултра-реализъм”?

Отваряне на целия текст

Автор Брюкселски и Белгийски архиеп. Василий (Кривошеин)

Basil Krivoshein Brussels18/31 декември 1971 г.

Скъпи в Господа отец Давид!

Като Ви поздравявам с настъпващия празник Рождество Христово, молитвено Ви желая всяко благо от Господа и сили за служението Ви в светата ни обител.

Много се зарадвах да получа Вашето интересно писмо от 19 ноември стар стил – в него за пръв път ми се разкри ясната картина на положението на манастирските дела, предвид Вашата характеристика на новодошлите монаси. Разбира се, това е твърде прискърбно, но трябва да се търпи – както сам Вие пишете, като няма риба, и ракът е риба. Слава Богу, че за двама от тях – отец Авел и отец Висарион – може да се мисли, че са добри хора и ще бъдат полезни на обителта. Но, разбира се, да се разказва за това не трябва на никого, тъй като нашите недоброжелатели ще се възползват от него като от предлог: едни, за да не дават занапред разрешения за идване на нови братя от нашето отечество, а други – за да хулят Руската църква, както и правят. Добре е, че митрополит Никодим знае за всичко това. Впрочем, четохте ли Вие в списанието на Московската Патриаршия, бр. 7 за 1971 г., с. 23, какво е казал в своя доклад на Събора митрополит, а сега Патриарх Пимен за Атон и в частност – за Пантелеимоновия манастир. Когато той говореше това, аз присъствах на Събора. И въобще, както Вие сам знаете, бъдещето и дори самото съществуване на руската обител на Света Гора е тясно свързано с Руската православна църква. Както в миналото, така и в настоящето и, дай Боже, и в бъдещето. Не съм против емиграцията, сам аз съм емигрант и оставам и досега такъв по паспорт, но ясно съзнавам, че освен от Църквата в самата Русия – от Московската Патриаршия – нашият манастир няма откъде да чака помощ и не ще получи нови монаси от другаде, освен от Русия.

Отваряне на целия текст

Автор Ксения и Никита Кривошеини

SolzhenicynКъм 50-годишнината от появата на повестта Един ден на Иван Денисович

На 7 януари 1974 г. в парижкото издателство YMCA-Press е отпечатан Архипелаг ГУЛаг. На заседание на Политбюро са обсъдени мерки за „пресичане на антисъветската дейност” на Солженицин. Въпросът е прехвърлен към ЦК. За изселване се изказват Ю. В. Андропов и други. За арест и заточение – Брежнев, Громико, Косигин, Подгорни, Шелепин и други. Надделява мнението на Андропов. На 12 февруари Солженицин е арестуван, обвинен в измяна на Родината и лишен от съветско гражданство, а на 13 с. м. – изселен от СССР (доставен със самолет във ФРГ).

На 16 февруари в Правда е поместено съобщение от Крутицкия и Коломенски митрополит Серафим със следното съдържание:

„На отцепника – презрението на народа

Като митрополит на Руската православна църква, постоянно излизащ в защита на мира, намирам указа на Президиума на Върховния съвет на СССР за единствено правилната мярка по отношение на Солженицин – заяви пред кореспондента на ТАСС Крутицкият и Коломенски митрополит Серафим. Солженицин е печално известен със своите действия в поддръжка на кръгове, враждебни на Родината и народа ни. Всички негови действия по същество са насочени против смекчаването на международното напрежение и установяването на траен мир на земята…”.

На 3 март с. г. в Париж е публикувано Писмо до вождовете на Съветския Съюз. Водещи западни издания и мнозина от демократично настроените дисиденти в СССР оценяват писмото като антидемократично, националистическо и съдържащо „опасни заблуждения”. Отношенията на Солженицин със западната преса продължават да се влошават.

На 29 март отпътува и семейството на Солженицин.

Цитираното съобщение от Правда предизвиква телеграма до Патриарх Пимен от Брюкселския и Белгийски архиепископ Василий (Кривошеин):

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Йоан Романидис

Fr John_RomanidesУважаеми г-н Декан,

Имам честта да представя на преценката на господа преподавателите в Богословския факултет на Атинския университет следните отговори на изложеното от уважаемия професор г-н П. Трембелас по отношение на моя докторат, за да докажа безпочвеността на обвиненията му и да изясня разликата между схоластиката и гръцкото светоотеческо богословие.

Обвиненията на уважаемия г-н професор засягат като цяло три теми: 1) написаното от мен за връзката между Бога и света 2) теорията на Анселм и 3) безсмъртието. Ще отговарям по ред:

За връзката между Бога и света

Изложената от г-н професора теза за западното учение за благодатта и енергията на Бога е синтезирана, но не винаги точна. Учението на западните (християни) е еретично, тъй като под различни форми влиза в сблъсък с гръцките отци, а латинската форма е отхвърлена по време на споровете между Изтока и Запада за filioque и накрая е осъдено от Константинополските събори през 1341 г. и 1351 г.

Отваряне на целия текст

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме