Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]
Автор Сергей Аверинцев

S-AverintsevВерен е Бог, чрез Когото сте призвани за общение

със Сина Му Иисуса Христа, Господа нашего

1 Кор. 1:9

… което сме видели и чули, ви възвестяваме,

за да имате и вие общение с нас;

а нашето общение е с Отца и Неговия Син Иисуса Христа

1 Иоан. 1:3

Не аз, не аз трябва да говоря за това, що значи да общуваш с Бога. Тук трябва да бъдат питани онези, чието знание идва от опита. Аз въобще не приличам на тези хора – подвижници, именно заради общението с Бога отдали всичко до край. За това отново и отново се говори в евангелските притчи. „Царството небесно прилича още на имане, скрито в нива, което човек намери и укри, и от радост за него отива, та продава всичко, що има, и купува тая нива. Царството небесно прилича още на търговец, който търси хубави бисери, и като намери един скъпоценен бисер, отиде, та продаде всичко, що имаше, и го купи” (Мат. 13:44-46). Скритото съкровище, скъпоценния бисер придобива онзи, който жертва земните си пристрастия и собствената си „самост“ (ненапразно при пострижението монахът се отказва от дотогавашното си име). Както казва великият аскетически учител от 7 в. св. Йоан Лествичник, това е безвъзвратно оставяне, дълбина на мълчанието. Подвижниците, отдаващи за общението си с Бога всичките сили на своето неразделено сърце, ни гледат не само от древните икони и фрески, не само от заспалата памет на вековете, както казва Вл. Соловьов. И днес реалността на подвижничеството е жива. В същата минута, в която аз обмислям тези редове, или когато ти, читателю, ги виждаш някой извършва безмълвния си подвиг. За себе си и за нас. Някой отвръща своя поглед от всичко и от собствената си воля, за да може непрестанно да гледа само към Бога. Някой навлиза в дълбините на мълчанието, – по св. Йоан Лествичник – за да слуша Божия глас, Божия зов. Тези хора знаят.

Отваряне на целия текст

Автор Йером. Рафаил (Нойка)

Jerom Rafail_NoicaКакво е словото? Свикнали сме да го разбираме като способ за установяване на контакт с другите с цел обмен на информация. Но виждаме, че Св. Писание ни казва нещо друго за словото: „В начало беше Словото, и Словото беше у Бога, и Бог беше Словото”, „и Словото стана плът...” (Иоан 1:1, 14). „Рече Бог: да бъде светлина. И биде светлина” (Бит. 1:3). И всичко онова, което Бог е нарекъл слово, е станало. И отново се връщам към словата на Спасителя: „Думите, що ви говоря, са дух и живот” (Иоан 6:63).

Какво е словото? Как да го разбираме? Бих искал, с Божията помощ, да свържа думата слово с понятието култура, с културата на Духа. Св. Писание ни показва, че Бог, като твори света, до сътворяването на човека, го твори с едно единствено слово: Да бъде! Когато идва времето да бъде сътворен човекът, Бог говори различно: „… Да сътворим човек по Наш образ, (и) по Наше подобие…” (Бит. 1:26). И разбираме, че човекът не е създание като всяко друго. Разбираме го не от гордост, а от словото, което Бог ни е дал.

Виждаме как – посредством словото – Бог продължава да вика, да държи връзка с човека. Бог – чрез словото – наставлява Адам. След падението беззаконието обгръща земята напълно до времето на Ной и гибелния потоп. Но настъпва момент, когато Бог отново се обръща към човека и му дава закон чрез пророка Моисей. Предназначението на този закон е било главно да завърне човека от беззаконието към закона – морален закон, който посочва какво Бог ще направи в края на времената или, по-точно, когато се „изпълни времето”. Това изпълнение не е само хронологично събитие, а преди всичко онтологическо – въплъщението на Същото Слово. Както казва св. ап. Павел в своето Послание до евреите: „Бог, след като в старо време много пъти и по много начини говори на отците чрез пророците, в последните тия дни говори ни чрез Сина, Когото постави за наследник на всичко, чрез Когото сътвори и вековете” (1:1-2). Иначе казано, това е самият Син Божи – Словото Божие: Словото Божие, Което сега се завръща, за да продължи делото Си чрез диалога с човека, да го продължи отново, след отчуждението, което е настъпило в Рая. Можем да разберем това слово като енергия, като съзидателна енергия.

Отваряне на целия текст

Автор Свещ. Петър Петров

Fr Petar_PetrovПрез настоящата 2013 г. се навършиха шест десетилетия от възстановяването на патриаршеския статут на Българската православна църква – добър повод за църковна и богословска рефлексия върху достойнството както на поместната ни църква, така и по-общо погледнато – на всяка друга църква в голямото семейство, което познаваме като Вселенско православие. Достойнството е измерение на духовния живот, чиято същност е добре известна в Църквата, но не и на широката аудитория. Днес мнозина – и с право твърдят, – че нашата поместна църква е достойна за своето звание, но влагат в подобно заявление различен смисъл. За едни достойнството се изразява в нейната древност, за други, в ролята ѝ за опазването на Кирилометодиевото дело, за трети – преди всичко в административното ѝ устройство и във възстановения автокефален статут. Има ги най-сетне и четвъртите, които продължават да са на мнение, че достойнството на БПЦ се състои преди всичко в опазването на българския народ или нация. Ако пък се запитаме, на какво се дължи това разнообразие от толкова различни по същността си мнения, отговорът може да се даде с малко думи: на недостатъчно познаване на Преданието на Църквата и на съответстващия подход към тълкуването на нейния исторически път.

Отваряне на целия текст

Автор Марио Коев

1 JobИ ето, към мене скришом долетя дума, и ухото ми долови нещо от нея.

Сред размишления за нощни видения, когато сън наляга човеците,

мене обхвана ужас и трепет и разтресе всичките ми кости.

Иов 4:12-14

Един от основните културни принципи на съвременността е идеята за homo faber, работещият човек, за човека, който върши нещо. Разбира се, той има изцяло позитивни измерения – добре и правилно е да си работещ и да създаваш блага, и в това на пръв поглед няма нищо лошо или пък укорително. Нещо повече – да работиш е нещото, което отличава човека от животните, доколкото животните не създават блага. С други думи, да работиш, това означава да бъдеш човек в собствения смисъл на тази дума. Ще се съглася отчасти с този възглед – но само отчасти, и ще се опитам да обясня защо.

Имаше един човек в земята Уц, по име Иов; тоя човек беше непорочен, богобоязлив и справедлив и отбягваше злото. И родиха му се седем сина и три дъщери. Имотът му беше: седем хиляди овци, три хиляди камили, петстотин рала волове, петстотин ослици и твърде много слуги; и тоя човек беше най-прочут между всички синове на Изток (Иов 1:1-3).

Отваряне на целия текст

Автор Сергей Аверинцев

S-AverintsevНаистина, не съм пророк и син на пророк (Ам. 7:14) и тази задача е трудна за мен. Най-много от всичко ми се ще да се предпазя от двата симетрично противопоставени рода глупост: от Сцилата на оптимизма и от Харибдата на песимизма.

На нас, християните, не ни е позволено да бъдем песимисти, доколкото от опит знаем, че нашият Бог – въпреки всички идеолози и дори теолози на смъртта на Бога – е жив Бог и Бог на живи; че против общността на онези, които останат докрай верни на обещанието, вратите адови действително са безсилни; накрая, че Провидението и днес, както винаги, намира най-неочакваните и – нещо повече – непредставими и за хората, и за бесовете пътища. Тактиката на Бога е такава: и историята, и преживяното лично от всеки от нас учат, че тя е напълно неочаквана. Не тази ли особеност на Провидението, посрамващо сметките и човешките прогнози, описват загадъчните думи на псалома за Божия смях над замислите на земните царе? „Оня, Който живее на небесата, ще се насмее, Господ ще ги поругае“ (Пс. 2:4).

Тъй като казаното дотук е безспорно, песимизмът е безсмислица. Но и тъй като всичко останало е във висша степен проблематично, оптимизмът е лъжа. По думите на Шилер, човекът е обречен да губи пътя си, докато вярва в златното време, когато доброто и благородното ще победят окончателно – доброто и благородното водят вечна битка и противникът няма да отстъпи никога.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Василий Зенковски

Fr V_Zenkovsky „…защото без Мене не можете да вършите нищо”

(Иоан 15:5)

Една от съществените особености на нашето време е все повече забележимото и решително завръщане към религиозната етика. Кризата на независимия морал започна отдавна, но вече говорим не просто за смяна на някое течение във философската етика, а за дълбока и същностна промяна в самите основи на модерното морално съзнание. Трябва само да си спомним каква роля играеше идеята за независим морал в системата на културата на новото време, за да разберем, че пред очите ни се извършва прелом с изключително значение. Връщането към религиозната етика, появата на теономната психология – всичко това дълбоко се разминава с психологията на културния човек на новото време. Съвсем до неотдавна официалната идеология се градеше на принципите на Просвещението с неговата вяра в прогрес и постепенна рационализация на живота, а вярата в човека и свързаният с нея социален утопизъм владееха умовете и определяха социалния живот в Европа. На религията бе отреден тесният ъгъл на строго интимна и чисто индивидуална страна на духовния живот. По сполучливия израз на Зимел, съвременната религиозност стана музикална, т. е. неизразима в конкретни, отчетливи форми. Такава безсилна, затворена и вяла религиозност, разбира се, не можеше да има претенцията да бъде определяща сила в живота. Само отделни ярки и силни личности, от края на 18 и все по-често в 19 в., проправяха пътя към завръщането на религиозния житейски строй, за което често, като например Гогол, бяха осмивани и оскърбявани, а дори и обявявани за луди.

Отваряне на целия текст

Автор Мчк Михаил Новоселов

Martyr Michael_NovoselovСебелюбието като основа за юридическото разбиране за живота

Себелюбецът живее за себе си, поставя собственото си аз в центъра на света, от гледна точка на това аз оценява всичко, което се случва в личния му и в обществения живот. Целта му е собственото благополучие, висше благо за него е наслаждението под формата на чувствени удоволствия, на някакъв вид нирвана или подобен род неща.

Грехът (който в същността си е себелюбие) доставя наслаждение в този живот и, заедно с това, причинява неизмеримо повече страдания в отвъдното – установеният от Бога порядък в света се оказва пагубен за себелюбието и по необходимост води към наказание. Себелюбецът като такъв, разбира се, няма отношение към правдата или неправдата на този световен порядък. Нещо повече, той с цялото си същество е готов да се възмути от него, да протестира против това ограничение за своето аз, чийто желания смята за закон. Но като себелюбец не може да не желае да избегне горчивата участ, до която води неразкаяното противостоене на враждебния световен порядък. И ето че той започва, както сам казва, да се спасява, т. е. с голямо съжаление да отсича любимите си и скъпи желания, да изпълнява закона, положен от Бога, като го изпълнява именно поради това, че противозаконното се оказва в крайна сметка неизгодно за него, без обаче да престава да бъде желано и приятно. В душата си себелюбецът е враг на Бога (Рим. 8:7) и иска да слуша своя отец – човекоубиеца (Иоан 8:44). Готов е да ухапе милващата го ръка (да си спомним юдеите, избиващи пророците и убиващи с камъни пратените при тях, да си спомним разпнатия Иисус Христос). Но той – себелюбецът – трепери пред Бога, тъй като знае, че Бог е всемогъщ, че всичко и самият себелюбец е в Неговите ръце, че от Бога, следователно, не можеш да се скриеш. Принуден е да се подчини на волята Му от собствена изгода. Затова и се подчинява, но като роб, с вътрешно отвращение и ропот, подканван с бич, или като наемник, воюващ заради изгода, заради награда.

Отваряне на целия текст

Автор Димитриос Караянис

600281 57882570546

„Християните не се различават от останалите хора нито по местоживеене, нито по език, нито по нрави” (Послание до Диогнет)

Започна постмодерният период в историята на човечеството.

Става дума за огромен пожар, който се разпростира върху все по-голяма част от земята и е на път да я обхване цялата. Като главни негови елементи се посочват: преодоляването на разстоянията чрез съвременните транспортни средства и електронни устройства за комуникация, краят на границите между държавите и цивилизациите чрез господството на мултиетническите компании, които търсят печалбата в рамките на глобализирания пазар.

В този контекст всяко поместно различие – език, култура, религия се смята за пречка. В по-ранния етап различността не се забранява открито, но се смята за дразнещ елемент, който трябва да се изолира. Следователно, елементите, върху които се е градило съществуването на народите, днес се поставят под съмнение.

Отваряне на целия текст

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме