Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]
Автор Зилонски еп. Александър (Семьонов-Тян-Шански)

Ep Alexandr_Semenov1

Смъртта е – преди всичко – отвратителна. В нея има позор, срам, оскърбление и гнусота.

Смъртта не е сътворена от Бога, но Той я е допуснал. Ако Той, в определения от Него срок, изпраща ангела на смъртта, то многото последствията от смъртта на земята са дело на тези, за които преп. Серафим Саровски е казвал, че са гнусни (демони).

Случвало ми се е в болницата да виждам как изнасят починал от стаята. Увиват го в чаршаф, така че да не се подава нищо, и на лицата, на онези, които го изнасят се случва да се забележи саркастична усмивка. Но тя не е обидна, а естествена – те носят неприятна, вече нечиста вещ… Смъртта – това е поругание.

Ужасът и гнусотата от смъртта особено е чувствал Бунин. В Животът на Арсениев наличието в дома на покойника на миризмата от тленното човешко тяло, която сякаш пронизва всичко, е описана с особена сила. Унищожителната сила на смъртта Бунин е показал и в знаменитото си Господинът от Сан Франциско. Ужасно е преди всичко това, че човекът, или поне неговото тяло, се превръща в ненужна вещ – в такава, която аха да стане непоносима, която трябва по-скоро да бъде зарита, може би изгорена или, както се прави на корабите – превързана с камък и хвърлена в морето.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Георги Флоровски

Fr G_FlorovskyВ едно свое пастирско послание великият руски епископ от 19 век, св. Теофан Затворник († 1894 г.) прави поразително изявление. Той казва, че това, от което най-много се нуждае Руската църква, е банда луди глави, които да подпалят света. Самите подпалвачи трябва така да горят, че да успеят да разпалят човешките умове и сърца. Св. Теофан не вярва на „остатъчното” християнство. Той казва, че обичаите могат да бъдат увековечавани от инерцията, но убежденията и вярата могат да се опазят само с духовна бдителност и с непрестанни духовни усилия. Епископът е почувствал, че в живота на християните в Русия вече има твърде много рутина и конвенционалност. Св. Теофан предчувства криза и дори погибел. Така той се отказва от своя диоцез и се завръща в манастира, тъй като чувства, че може да принесе много повече полза на Църквата като пише книги, отколкото като управлява епископията си.

Св. Теофан е човек с широко образование и с много опит. За известен период е Ректор на Духовната академия в Санкт Петербург. Пътува много из Християнския изток и е тясно свързан със Света Гора. Има добри познания за гръцкия език, които използва в своите преводи. С особена сила настоява, че неговото оттегляне не е с цел напредване в духовния живот (нещо не само възможно, а и което трябва да се прави във всекидневния живот), а за да има време и свобода за литературната си и научна дейност. В своята монашеска килия той занася всичките свои книги: добре подбрана библиотека, включваща още книги на западни изследователи и светска литература. Той прави това, защото иска да познава света, на който желае да занесе послание за спасението. В същото време обаче не обсъжда трудовете и постиженията на онези, които не принадлежат към православната общност.

Отваряне на целия текст

Автор Марио Коев

1 Job„И тъй, не се грижете за утре,

защото утрешният ден сам ще се грижи за своето:

доста е на всеки ден злобата му”

(Мат. 6:34)

Тези думи на Христос вероятно са една от онези истини, които най-трудно могат да бъдат възприети, особено от нас – съвременните. Практически те са истина, която не може да бъде банализирана, доколкото влиза в пряко противоречие със стереотипа на непрекъснато и трескаво „грижещия се за утре” човек. Ако се замислим внимателно над израза обаче, ще видим, че в него „грижата” и „злобата на деня” са тясно свързани; те са като двете страни на една монета – „монетата” на обществения живот. Живот, в който човекът наистина е обвързан с „утрешния ден” – по същия начин, по който и с „вчера”; в който не сме освободени от „грижата”, но едновременно с това и единствено там сме в състояние да реализираме свободата си. Строго богословски погледнато, „грижата за утрешния ден” е следствие от грехопадението: „С пот на челото си ще ядеш хляба си, докле се върнеш в земята, от която си взет; защото пръст си и в пръст ще се върнеш” (Бит. 3:19).

Точно поради тази връзка тук възниква един особено тежък и неприятен за всеки вярващ въпрос. Накратко той би звучал приблизително така: В чисто етически план „грижата за утрешния ден” и „ходенето по Бога” не са ли в крайна сметка едно и също? Не са ли това просто различни примери за желанието да получиш нещо срещу определен труд? И ако е така, вярата в Бога не се ли превръща във вид застраховка за бъдещето, а тогава с какво право и по какъв признак противопоставяме едната „грижа” на другата? Както би казал някой атеист, откъде накъде поставяш такава нравствена разлика между желанието да живееш добре и желанието да се спасиш?

Отваряне на целия текст

Автор Волоколамски митр. Иларион (Алфеев)

Metr Hilarion_AlfeevПрез 2013 г. целият християнски свят тържествено отбеляза 1700-годишнината от издаването на Медиоланския едикт. За Руската православна църква това събитие съвпадна с друг знаков юбилей – 1025 години от Кръщението на Русия. Пред в-к „Российская газета” Волоколамсксият митр. Иларион (Алфеев) споделя свои размисли във връзка с тези юбилеи.

Според мен, нашата епоха има в себе си нещо дълбоко сходно с епохата, която е последвала обнародването на Медиоланския едикт. През връзките между отделните епохи изпъква понятието свобода.

В същността си Медиоланският едикт е първият официален държавен документ на Римската империя, благодарение на който Християнската църква получава не само правото си на съществуване, но и държавно и обществено признание. Като пълноценен участник в обществените процеси тя започва не само свободно да устройва вътрешния си живот, но и да има съществено влияние върху живота на държавата и на обществото.

Новото положение на християните в обществото ги заставя да се замислят върху качеството на това общество и върху собствената си роля в него – роля на активни граждани, на молитвеници за отечеството и хора на добрата воля.

Отваряне на целия текст

Автор Виктор Судариков

2215Как да проповядваш Христос, когато брат се изправи срещу брата и всеки един от тях призовава една и съща Църква за помощ? Сега и двете воюващи страни не само не се борят с Бога, но Го призовават за помощ с едни и същи молитви. Отивайки на бой един срещу друг, хората се молят пред едни и същи икони.

„Също ще чуете за войни и за военни слухове. Внимавайте, не се плашете, защото всичко това трябва да стане, но все още не е краят“ (Мат. 24:6).

Война и мир

Честно казано, дълго време не разбирах понятието „богословието след…“ („след Освиенцим“ и даже „след ГУЛаг“). Да, преди много години се е извършило голямо зло, то е очевидно, то е осъдено от всички, то не може да се повтори. Но какво отношение има това към богопознанието, към делото на апостолите и подвижниците, което по никакъв начин не зависи от престъпленията и отстъплението на падналия свят?

И ето, че за да осъзнаеш тази връзка между войната, Църквата и живота на хората, беше необходимо да станеш съвременник на събитията, случващи се сега съвсем наблизо. И изобщо, преди петнадесет години ми се струваше, че всички принципни духовни въпроси са решени и остава само да се следва написаното от св. отци, да се принася покаяние за ежедневните грехове, редовно да се прибягва към тайнствата и духовният живот ще бъде благоустроен, и целият живот ще се промени.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Джон Бер

Fr John_BehrКаква е истината за Иисус?

Попитай онези, които познаваха

Неговите най-ранни последователи,

казва Ириней

„Църквата – пише св. Ириней Лионски – като е приела това учение и тази вяра, макар и да е разсеяна по целия свят, внимателно ги пази, като да обитава един дом. И еднакво вярва в тях, като че ли има една душа и едно сърце, и в съвършено съгласие ги проповядва, преподава и предава – като да има една уста”.[1]

От самото начало християните са били увещавани да се придържат към вярата, която е „веднъж (завинаги) предадена на светиите” (Иуда 3). Ала въпреки това, също от самото начало, някои от тях започват погрешно да разбират или да тълкуват тази вяра. След като очевидците и апостолите отминават от този свят, вярващите вече не могат да задават въпросите си на онези, които са положили основите на Църквата. Във всеки по-голям град различни учители и водачи претендират да са представители на истинското християнство и всеки от тях настоява, че се придържа към истинната вяра, позовавайки се на написаното от апостолите.

Отваряне на целия текст

Автор Марио Коев

1 JobОтговори Вилдад Савхеец и рече: дълго ли ще говориш тъй? Думите от устата ти са бурен вятър! Нима Бог извръща съда и Вседържителят изопачава правдата? Ако твоите синове са съгрешили пред Него, Той ги е и предал в ръката на тяхното беззаконие. Но ако подириш Бога и се помолиш на Вседържителя и ако си чист и прав, Той сега още ще стане над тебе и ще умиротвори жилището на твоята правда. И ако изпърво си имал малко, отпосле ще имаш твърде много…

Виждаш, Бог не отхвърля непорочния и не поддържа ръката на злодейците. Той ще напълни още със смях устата ти и устните ти с радостно възклицание.

(Иов 8:1-7, 20-21)

„Той трябва да расте, пък аз да се смалявам” (Иоан 3:30). Така казва св. Йоан Кръстител за себе си по отношение на Онзи, Който иде подире му и кръщава с Дух Свети и с огън (Мат. 3:11). И още: „А когато влезе Иисус в Капернаум, приближи се до Него един стотник, молеше Го и казваше: Господи, слугата ми лежи у дома разслабен и люто страда. Иисус му казва: ще дойда и ще го излекувам. А стотникът отговори и рече: Господи, аз не съм достоен да влезеш под покрива ми; но кажи само дума и слугата ми ще оздравее; защото и аз съм подвластен човек и имам мен подчинени войници; едному казвам: върви, и отива: другиму: дойди, и дохожда; и на слугата си: направи това, и прави. Като чу това, Иисус се почуди и рече на ония, които вървяха подире Му: истина ви казвам, нито в Израиля намерих толкова голяма вяра” (Мат. 8:5-10).

Отваряне на целия текст

Автор Ивайло Маринов

Ivajlo MarinovОтражения, паралели, връзки на измеренията и рефлексии на причастността от семантиката на Литургията, можем да открием буквално навсякъде – в концепцията за разширяващата се Вселена, в законите на термодинамиката, в законите на светлината, в органичната химия, в биологичните системи. Съществени са и паралелните процеси в семейните взаимоотношения, училищната система, както и в доста от икономическите принципи, които ни се отразяват ежедневно, без дори да подозираме. Откриваме ги и в политиката, в прийомите на масмедиите и в почти всяка социална организираност и индивидуална задълбоченост. А всичко това се дължи на единния Център на замисъл и осъществяване на Творението. То е нараствало постепенно, от структура към структура, но не с „чужд произход” и без „еволюция” – като граматика. Да бъде подчертано това е особено важно, тъй като се отнася към зрелите текстове на „любимия ученик” (писани като наследство не по-малко от шест десетилетия подир Възнесението Христово – факт достатъчно красноречив), в които е изведено учението за Бога Логос.

Духовните принципи на Божието домостроителство са подчертани в притчите Христови, като някои от тях са изказвани в една или друга форма още от древността, от разни духовни учители спрямо разни народи и религиозни форми.[1] Знаем, че Христос дойде и благовести „царството Божие”, което оприличи и на квас „в три мери брашно” (Мат. 13:33) – според трихотомността на човека. Това съответства на трите вида време, в нашите измерения: линеарното, божественото и светския административен индиктион (малък и голям), а така също и на трите богослужебни кръга[2] – денонощен, седмичен и годишен. Без да се впускаме в „троичност”, ще припомним само и самата трисъставна структура на литургичните чинове, като анализът на анафората – като кулминация – показва, че тя се състои от десет – сравнително отчетливо обособени – молитвени части (символът на „10” може също да бъде откриван постоянно). Първозданите пропорции, които владеят в Творението, често са бивали обект на съзерцания и интерпретации от мнозина и само ще припомним обобщително, че „Църквата е допълнение на Христос така, както и главата допълва тялото, и тялото се допълва от главата… Той е подготвил целия човешки род причастно да Го последва и да Го съпровожда”.[3]

Отваряне на целия текст

Редакционни

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме