Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]
Автор Марио Коев

M Koev„Нищо не знаете за нас, самодоволни богчета!” – казва дяволът на абат Донисан в романа на Жорж Бернанос Под слънцето на сатаната.[1] И всъщност е напълно прав. Ние не просто не знаем нищо за „тях”, но и наистина сме самодоволни богчета. Цялата ни съвременна цивилизация е основана върху този принцип. Нищо вярно – поне според мен – няма в схващанията, че тя била наследила някакви християнски ценности. Това наследяване е дотолкова опосредствано, че е практически неработещо и обезсмислено в днешния момент. За да бъда по-ясен, нека си припомним първо кои са основите на християнството, след което и да разсъдим какво е тяхното съдържание в съвремието. Както е известно, те са изказани синтезирано в Символа на вярата – и не съществуват каквито и да било различни от тях „християнски ценности”. А именно:

1. Вярвам в един Бог Отец, Вседържител, Творец на небето и земята, на всичко видимо и невидимо.

2. И в един Господ Иисус Христос, Сина Божий, Единородния, Който е роден от Отца преди всички векове: Светлина от Светлина, Бог истинен от Бог истинен, роден, несътворен, единосъщен с Отца, чрез Когото всичко е станало.

3. Който заради нас, човеците, и заради нашето спасение слезе от небесата и се въплъти от Духа Светаго и Дева Мария и стана човек. 

Отваряне на целия текст

Автор Варненски и Великопреславски митр. Йоан (Иванов)

Varnensky mitr_IoanЗамисляйки се върху темата на тазгодишната юбилейна Двадесета конференция на Международния обществен фонд на тема „Държава – Църква – Общество: исторически уроци и перспективи” – не можем да не обърнем внимание и на още един, на пръв поглед маловажен юбилей. В настоящата 2014 г. отброяваме точно две хилядолетия от смъртта на Октавиан Август – първия римски император, поставил основите на pax Romana и един от общо двамата поименно споменати в Новия Завет римски императори, през чието управление – по Божия спасителен промисъл – с Рождеството на нашия Господ Иисус Христос започва и самата евангелска история, за да се разгърне малко по-късно в история на Църквата. История, изпълнена със слава, възходи и ентусиазъм, но и с немалко грешки, падения и превратности, оставили повече или по-малко трайни отпечатъци върху снагата на Църквата във времето и до днес. И тъй като тази тема е практически необхватна, в своя доклад ще се опитам, от една страна, да отбележа най-важното, засягащо присъствието на Църквата в света – не само като историческа институция, но още и като свидетелка и носителка на Благата вест, изхождайки от опита на изминатите две хилядолетия и, от друга страна, да предложа още един поглед към опита на съвременните православни църкви днес – две хилядолетия след преброяването при кесаря Август (Лука 2:1 сл.).

В света, но не от света

Антиномията, зададена от Спасителя още в дните на Неговото земно служение, остава валидна през всички епохи и на всички места, където Църквата се е опитвала да въплъщава в живота спасителното учение на своя божествен Основател и вечен Глава – Господ Иисус Христос. Както и придържането към тънкия баланс между онова „идете и научете всички народи” (Мат. 28:19), и другото, предпазващо всички ни, „не обичайте света, нито което е в света… Защото всичко, що е в света,… не е от Отца, а от тоя свят” (1 Иоан. 2:15-16). Тежка, за да не кажем непосилна задача, с която Църквата не винаги се е справяла с успех. Честността изисква от нас да признаем, че неведнъж в миналото – в лицето на своите водачи – тя не е успявала да остава на висотата на своята богодадена и богозададена неотмирност и, жертвайки свободата си в Христа в името на съмнителни и бързопреходни „успехи”, е заплащала спокойствието си и привидното си тържество с високата цена на оскъдяването на вярата и на благочестието, със загуба на онзи усет за реалността на есхатона и на обещаното ни от Спасителя ново творение, който е карал първите християни непрестанно да имат на уста молитвата: „Дойди, Господи Иисусе!” (Откр. 22:17).

Отваряне на целия текст

Автор Ивайло Маринов

Ivajlo MarinovВ света и природата действат неотменимо два характерни закона – законът на съединението и законът на ентропията. При което законът на ентропията представлява пак съединявания, но прогресивно от по-висш към по-нисш порядък. Така или иначе в природата почти не се наблюдават „неправилни” съединения. Неправилни или неточни съединения се наблюдават главно в света на хората, във връзка с тяхната воля (θέλημα) и тяхната вяра (πίστις).[1] Във Вселената няма неправилни решения – такива има в умовете на демони и хора. В природата няма грях – грехът е в демонския избор, цели и навици, подмолно въплъщавани в света на човека. Всеобщият закон на единението в природата и в човека е един от неотменните белези за Божието присъствие: нещо като отражение на Божествения характер.[2] Без Божия промисъл действат ентропията[3] и разслоението. А всяко единяване от по-нисше към по-висше състояние е продукт на Божествена намеса и вдъхновение.[4] Това може да се наблюдава и на квантово, и на физиологично ниво. Но все пак не квантите, а човекът и неговият геном са образ и подобие (selem-demut)[5] на Бога и по-точно – на Неговия Син: в Словото, чрез Духа. Така е във Вселената – по-нисшето е образ и има ипостас от по-висшето. Наблюдава се безкрайност и на макро, и на микро ниво: паралелни безкрайности, в които действат неумолими, устойчиви закони. Такива неотменими закони действат обаче и при, колкото и абстрактни да изглеждат понякога, човешките единения: „Каквото посее човек, това и ще пожъне” (Гал. 6:7). Не е виновен Бог за злото. Според Него – Който е написал природните закони – преживяването на обстоятелствата и предизвикателствата[6] в битието стои по следния начин: „А синовете на твоя народ казват: не е прав пътят Господен; когато тъкмо техният път не е прав… Аз ще ви съдя, доме Израилев, всекиго според пътищата му” (Иез. 33:17, 20). Поради грехопадението е нанесен ущърб не само на животинския свят, нито само на физико-климатичните процеси, но и на цялата зрима вселена, станала достъпна за демонични влияния: „Творението с нетърпение очаква апокалипсиса на синовете Божии, защото творението се покори на суетата не доброволно, а чрез подчинението, с надежда, че и самото то ще бъде освободено от робството на тлението при славното освобождение на чедата Божии” (Рим. 8:19-21).

Отваряне на целия текст

Автор Марио Коев

1 JobНай-голямата вина на болката

е, че е организирала Хаоса

и го е принизила до Вселена

Емил Чоран[1]

Стана дума, че страданието в собствения му модус според мен не може и не бива да бъде предмет на етическото; че макар и да поражда нравствени проблеми, само по себе си е безсмислено и от него не могат и – най-вече – не бива да се изграждат каквито и да било спекулативни тези. Страданието винаги е лично и в този смисъл непосилно за другия. Различията между отделните човеци, начините, по които те понасят своите страдания, сме склонни автоматично да отъждествим със страданието, а това е грешка. Защото подобно отъждествяване задължително довежда до сравняване и, съответно, до един или друг тип морализаторски, дидактични обобщения. Например твърдостта на даден човек, с която понася определена лична трагедия, в един момент се превръща в пример за понасяне изобщо на този вид трагедии. И когато друг бива сполетян от същото (външно погледнато), но не се държи по начина, приет вече за своеобразен стандарт, то веднага бива определен като слаб и безволев, като слабохарактерен и невярващ. Това е своеобразно обезличаване на човека, подвеждане под някакъв пределно обобщен общ знаменател. Но, както пише о. Юзеф Тишнер:

Да преживяваш другия означава да преживяваш „епифанията на Лицето”. В този преживян опит важното е следното: съдържанието не се вмества във възприетото понятие. Другият представлява нещо повече от нашето мнение за него.[2]

Отваряне на целия текст

Автор Свещ. Дмитрий Кирянов

Fr Dmitrij_KirjanovВъпросът за това, какво е културата – при цялата си привидна очевидност – и досега продължава да бъде спорен и не решен окончателно. Дори в определението на понятието култура се наблюдават разногласия. Прилага се спрямо всичко, с помощта на което човек усъвършенства и развива различните способности на душата и тялото, старае се чрез своите знания и труд да опознае вселената, твори социалния и семейния си живот, а също и гражданския в цялата му съвкупност, по-хуманен, благодарение на подобряването на нравите и учрежденията; най-накрая изразява, споделя и съхранява през времето величието на духовния опит и вътрешните стремежи на човека, за да са от полза на целия човешки род. Както казва френският философ Емануел Муние, „… културата – това не е отрасъл, а основна функция на човешкия живот. За този, който се формира, развивайки се, всичко е култура… Културата, това е човекът. Тя е израстване и преодоляване“.[1]

Разпространено и е по-тясно разбиране за културата – само като за дейност по създаване произведения на изкуството. При все това и двата подхода към разбирането на термина култура не отразяват напълно истинския смисъл на това понятие – такъв, какъвто се е утвърдил в езика. Думата култура е неразривно свързана с културен – говорейки за културата, ние преди всичко имаме предвид културата на човека, неговия духовен свят. Латинската дума „cultura”, която означава „отглеждане“, „възпитание“, „образование“, „развитие“, произлиза от cultus – „почитане“, „поклонение“, „култ“. Това сочи религиозните корени на културата. Създавайки човека, Бог го поставя в рая, повелявайки му да обработва и опазва Неговото творение (Бит 2:15).

Отваряне на целия текст

Автор Марио Коев

1 JobДа кажеш, че нещо е като куче,

е друг начин да кажеш, че то не е куче[1]

… Това обаче, че разумът и моралът не са философия, все още не означава, че са нещо повече от философията или пък коренно различни от нея. Ако транспонираме цитираните думи на Честъртън и кажем, например, че „разумът и моралът са като философията, т. е. не са философия”, ще видим, че изричаме безсмислица, че подобно сравнение е чиста езикова манипулация, свидетелстваща за наличието на своеобразна лого-патия в буквалния смисъл на понятието: „страдащо” и „болно” слово, изказващо смисловия си разпад чрез самия този разпад и нищо повече. Впрочем, съвременният свят дава все повече основания да говорим за възникването и развитието на такава културна лого-патия днес, но това би ни отвело твърде далеч от нашата тема.

Колко пъти например сме употребявали и чували израза игра на котка и мишка? А колко пъти сме се замисляли върху правилността му? Ако се вгледаме внимателно, ще видим грешката, състояща се в промяната на един съюз. Играта не е на „котка и мишка”, играта е на „котка с мишка”. Във футболния мач не играят двадесет и двама футболисти и топка, а двадесет и двама футболисти с топка. Така изказваме нещата като равно-присъстващи, което по един действително патологичен начин автоматично отъждествяваме с равно-стойностни. Изхвърляме качеството в опит да придадем равно-качественост. Мислим приблизително така: „Не може да има игра на котка с мишка, ако няма котка и мишка. Не може да има футболен мач, ако няма двадесет и двама футболисти и топка”. Всичко това звучи на пръв поглед много убедително и изглежда напълно коректно с едно изключение – най-важното – липсата на йерархия. Топката не е равностойна, „равно-качествена” на футболистите, нито пък мишката (в този контекст) – на котката. Тъй като мисленето ни, за да бъде изобщо мислене, работи с абстракции, то в някакъв момент като че забравя или пропуска да удържи тези абстракции в техните собствени (семантични, логически и т. н.) полета и съответно да ги съ-отнесе с другите.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Александър Мен

272851 390117317748096 615519605 oВ Стария Завет пророците не веднъж са предсказвали, че Вечно Съществуващият ще се яви на света и ще живее сред хората. Минавали столетия, хората очаквали обещаното, гадаели: как ще се случи това? Те, разбира се, искали да си представят Божието пришествие в Сила и Слава, с гръм и мълнии, с чудеса, поразяващи въображението – така, че всички да паднат ничком пред суровия Съдия. И всъщност, как по друг начин могат да се срещнат човешкият грях и нечистота с небесната Правда и Святост? Тази среща неизбежно би трябвало да предизвика онова, което наричаме гняв Божи.

Но Господ се явил умален, приел „образ на раб“. Той станал Човек, за да заговори с нас на човешки език. Бил Младенец в пелени. Избрал за Себе си горчивия жребий на изгнаника. Вместо царска корона – трънен венец, вместо сияеща Слава – Голгота; вместо жертви, които древните са принасяли на Бога, Той Сам станал Жертва за нас. Чрез кръвта Му ние придобихме път към спасението.

Отваряне на целия текст

Автор Свещ. Михаил Кардамакис

postmodernism1Показателно е твърдението, че в нашата епоха „не само Бог, но и човекът умря”.[1] Тази констатация, по отношение на своята втора част, е отговор на хулата на нашия век, отговор на триумфа на демоничното изкушение, че отхвърлянето на Бога и Неговото отсъствие би означавало освобождаване на човека и би позволило неговото всемогъщо присъствие в света.

Вместо освобождаване и непринудимост на човека, налице е робство, изолация, опустошение, безсилие, отчаяние, загуба. И всичко това е логично, защото загубата на Бога има за пряка последица загубата на човека. Отхвърлянето на Бога от страна на човека, за да осъществи, – бидейки привидно необвързан – хуманността и да живее нейните дела, стига дотам да нямаме човеци и да не живеем хуманността, защото сме престанали да вярваме в самия човек и в самите хуманни неща. Вярата в човека, в цялата негова дълбочина, не е хуманистичното дърдорене на повърхностния хуманизъм, а самата вяра в Бога, Който е тайната и величието на човека. Това е вярата в личността на Богочовека Христос, Който изпълва, спасява и извисява човека във вечността.[2]

Отваряне на целия текст

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме