Автор Калин Янакиев

Някой си човек беше богат, обличаше се в багреница и висон и всеки ден пируваше бляскаво. Имаше тъй също един сиромах, на име Лазар, който струпав лежеше при вратата му и петимен беше да се нахрани от трохите, що падаха от трапезата на богаташа, и псетата прихождаха, та ближеха струпите му. Умря сиромахът, и занесоха го Ангелите в лоното Авраамово; умря и богаташът, и го погребаха; и в ада, когато беше на мъки, подигна очите си, видя Авраама отдалеч и Лазаря в лоното му и, като извика, рече: отче Аврааме, смили се над мене, и прати Лазаря да намокри края на пръста си във вода и да ми разхлади езика, защото се мъча в тоя пламък. Авраам пък рече: чедо, спомни си, че ти получи вече доброто си приживе, а Лазар – злото: сега пък той тук се утешава, а ти се мъчиш; па освен това между нас и вас зее голяма пропаст, та ония, които искат да преминат оттук при вас, да не могат, тъй също и оттам към нас да не преминават.

(Лука 16:19-26)

Преди десетина дни ми се случи да бъда на неделна литургия в един от големите градове на страната. Предстоятелят на храма – млад и интелигентен свещеник, с когото се познаваме добре и отдавна – настоятелно ме помоли да кажа проповед след четивото от Евангелието: беше именно притчата за богаташа и бедния Лазар. Не бях предварително подготвен, но още повече бях смутен от обстоятелството, че ще ми се наложи да говоря върху текст, който трудно бих могъл да адресирам непосредствено, „екзистенциално“, към точно това евхаристийно събрание. Участващите в литургията, знаех го, защото част от тях познавах и лично, принадлежаха към градската академична интелигенция, а освен това имаха твърде добра богословска образованост, за да бъде подходящо да се впускам в тълкувания на символите на „праотеца Авраам“, „лоното Авраамово“, задгробните вярвания на юдеите и християните, както е обичайно да се постъпва от проповядващите върху тази притча. „Та между тези хора няма нито един истински богаташ и значи и аз, както често съм чувал да се прави по повод на този текст, ще трябва да започна да морализаторствам абстрактно – с адрес към неприсъстващите между нас „богаташи“. Каква би могла да бъде ползата от това?“ – казах си обезсърчен и за да потърся помощ преди изпитанието, насочих поглед към олтара. И ето: там, непосредствено над царските двери, беше изображението на Тайната вечеря на Христос с учениците. Осъзнах тутакси: след молбата на свещеника мисълта ми безкрило беше потеглила в погрешна посока. Защото изобщо, изобщо не беше вярно, че в това събрание нямаше богати хора! Тъкмо напротив: то се състоеше (би трябвало да се състои) дори изцяло от хора, на които е дадено да имат най-голямото възможно богатство – храната на вечния живот, угощението със Самото безсмъртно Тяло и Самата безценна Кръв на Господ Иисус – светата Евхаристия. Та какъв „богаташ“ в сравнение с нас, с църквата беше въобще онзи, обличал се в „багреница и висон“ притчов персонаж? Същинските „богаташи“ след прозвучаването на Благата вест – ако действително сме я приели – от тогава насам и до ден-днешен сме тъкмо ние – няма никаква нужда да ги търсим някъде навън, по стъгдите на стария свят, откъдето да ги привличаме тук като „топос“ за беседата ни.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Георги Флоровски

В едно свое пастирско послание великият руски епископ от 19 век, св. Теофан Затворник († 1894 г.) прави поразително изявление. Той казва, че това, от което най-много се нуждае Руската църква, е банда луди глави, които да подпалят света. Самите подпалвачи трябва така да горят, че да успеят да разпалят човешките умове и сърца. Св. Теофан не вярва на „остатъчното” християнство. Той казва, че обичаите могат да бъдат увековечавани от инерцията, но убежденията и вярата могат да се опазят само с духовна бдителност и с непрестанни духовни усилия. Епископът е почувствал, че в живота на християните в Русия вече има твърде много рутина и конвенционалност. Св. Теофан предчувства криза и дори погибел. Така той се отказва от своя диоцез и се завръща в манастира, тъй като чувства, че може да принесе много повече полза на Църквата като пише книги, отколкото като управлява епископията си.

Св. Теофан е човек с широко образование и с много опит. За известен период е Ректор на Духовната академия в Санкт Петербург. Пътува много из Християнския изток и е тясно свързан със Света Гора. Има добри познания за гръцкия език, които използва в своите преводи. С особена сила настоява, че неговото оттегляне не е с цел напредване в духовния живот (нещо не само възможно, а и което трябва да се прави във всекидневния живот), а за да има време и свобода за литературната си и научна дейност. В своята монашеска килия той занася всичките свои книги: добре подбрана библиотека, включваща още книги на западни изследователи и светска литература. Той прави това, защото иска да познава света, на който желае да занесе послание за спасението. В същото време обаче не обсъжда трудовете и постиженията на онези, които не принадлежат към православната общност.

Отваряне на целия текст

Автор Зилонски еп. Александър (Семьонов-Тян-Шански)

1

Смъртта е – преди всичко – отвратителна. В нея има позор, срам, оскърбление и гнусота.

Смъртта не е сътворена от Бога, но Той я е допуснал. Ако Той, в определения от Него срок, изпраща ангела на смъртта, то многото последствията от смъртта на земята са дело на тези, за които преп. Серафим Саровски е казвал, че са гнусни (демони).

Случвало ми се е в болницата да виждам как изнасят починал от стаята. Увиват го в чаршаф, така че да не се подава нищо, и на лицата, на онези, които го изнасят се случва да се забележи саркастична усмивка. Но тя не е обидна, а естествена – те носят неприятна, вече нечиста вещ… Смъртта – това е поругание.

Ужасът и гнусотата от смъртта особено е чувствал Бунин. В Животът на Арсениев наличието в дома на покойника на миризмата от тленното човешко тяло, която сякаш пронизва всичко, е описана с особена сила. Унищожителната сила на смъртта Бунин е показал и в знаменитото си Господинът от Сан Франциско. Ужасно е преди всичко това, че човекът, или поне неговото тяло, се превръща в ненужна вещ – в такава, която аха да стане непоносима, която трябва по-скоро да бъде зарита, може би изгорена или, както се прави на корабите – превързана с камък и хвърлена в морето.

Отваряне на целия текст

Автор Марио Коев

„И тъй, не се грижете за утре,

защото утрешният ден сам ще се грижи за своето:

доста е на всеки ден злобата му”

(Мат. 6:34)

Тези думи на Христос вероятно са една от онези истини, които най-трудно могат да бъдат възприети, особено от нас – съвременните. Практически те са истина, която не може да бъде банализирана, доколкото влиза в пряко противоречие със стереотипа на непрекъснато и трескаво „грижещия се за утре” човек. Ако се замислим внимателно над израза обаче, ще видим, че в него „грижата” и „злобата на деня” са тясно свързани; те са като двете страни на една монета – „монетата” на обществения живот. Живот, в който човекът наистина е обвързан с „утрешния ден” – по същия начин, по който и с „вчера”; в който не сме освободени от „грижата”, но едновременно с това и единствено там сме в състояние да реализираме свободата си. Строго богословски погледнато, „грижата за утрешния ден” е следствие от грехопадението: „С пот на челото си ще ядеш хляба си, докле се върнеш в земята, от която си взет; защото пръст си и в пръст ще се върнеш” (Бит. 3:19).

Точно поради тази връзка тук възниква един особено тежък и неприятен за всеки вярващ въпрос. Накратко той би звучал приблизително така: В чисто етически план „грижата за утрешния ден” и „ходенето по Бога” не са ли в крайна сметка едно и също? Не са ли това просто различни примери за желанието да получиш нещо срещу определен труд? И ако е така, вярата в Бога не се ли превръща във вид застраховка за бъдещето, а тогава с какво право и по какъв признак противопоставяме едната „грижа” на другата? Както би казал някой атеист, откъде накъде поставяш такава нравствена разлика между желанието да живееш добре и желанието да се спасиш?

Отваряне на целия текст