Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]
Автор Прот. Емануил Клапсис

Fr E ClapsisНаселението на САЩ е дълбоко разделено и поляризирано в своите политически позиции и в политическия си избор. Разединението и поляризацията в САЩ в сферата на политическото са засегнали и християнските църкви и общности, макар някои от тях да са си избрали формално да не се занимават с предизвикателствата, които политиката отправя към личния и общностния живот на хората. Отношението между политиката и християнската вяра е изключително сложен въпрос, който заслужава голямо внимание, тъй като християнската вяра и политиката определят до голяма степен личния и общия живот на хората. Когато се залавяме с отношението между религията и политиката, за нас е наложително да бъдем предпазливи да не сведем или да изоставим едното в полза на другото или обратно. Още повече, поради сложната природа на отношението между религията и политиката, сме длъжни да се противопоставим на изкушението да гледаме на собствените си мисли по тази тема като на някакво окончателно предписание за това как религиозните общности и християнските църкви следва да установяват дълбинните причини за предизвикателствата на политическото и как да подбират въпросите, които заслужават сериозно участие от тяхна страна.

Отваряне на целия текст

Автор Сергей Фудел

S FudelНа Църквата е поверена Божията светлина
св. Ириней Лионски

Животът на Църквата е продължение в историята на живота на Иисус Христос. В това е цялото обяснение на Църквата. Христос в Неговата Тайна вечеря, на Голгота и във Възкресението, Христос в Своята святост продължава – чрез Светия Дух – да живее в тялото на Църквата. Ние можем да говорим само за такава, т. е. за действително светата Църква, тъй като само такава Църква е любов и надежда за човечеството. Тя е светлина, която „в мрака свети, и мракът я не обзе“ (Иоан 1:5). И тя наистина съществува: следите от нозете на светците ние виждаме и в наши дни. В историята е имало достатъчно много тъмнина. Езически императори са се опитвали да изличат Църквата от лицето на земята. Всички еретици, от гностиците и до Толстой, са се опитвали да я изопачат. Далеч по-страшна за Църквата обаче винаги е била вътрешната тъмнина: не османските султани, които са рязали глави, нито хората, които явно и примитивно са изопачавали догматите на вярата и със самото това сами са се отделяли от Църквата, а тази сила на злото, която, без външно по какъвто и да било начин да се отделя от Църквата, без да я отрича, отвътре е развращавала тялото ѝ, отвоювайки си полето на порока вътре в църковната ограда. Тази вътрешна тъмнина е следствие от откъсването на вярата от любовта, на учението на вярата от живота, от създаването на една призрачна, словесна или „символическа“ вяра, която не върви по пътя на подвига на любовта, по пътя на изпълнението на заповедите.

Отваряне на целия текст

Автор Виенски и Австрийски архиеп. Натанаил (Лвов)

Archbishop Natanail LvovЗа Църквата много говорят и пишат разни хора. Нападат я, говорят от нейно име, предявяват към нея изисквания. Много често обаче, при това, може да се забележи, че в разговорите и споровете за Църквата тя бива представяна различно от начина, по който сама мисли себе си.

Разбира се, в една кратка статия не е възможно да се даде изчерпателна представа за църковното учение за Църквата, само че на нас ни се иска, макар и само схематично, да напомним за тази страна от представата за Църквата, която, наричайки я „мистична“, най-често забравят, но която по същество е най-главната за християнина, който вярва в Църквата.

Когато определят Църквата като „общество от вярващи“, това е особено неточно, тъй като Църквата не е само общество. Сама себе си, чрез устата на апостолите и св. отци, Църквата най-често определя като „тяло Христово“, организъм, глава на който е Христос (Еф. 1:22; 5:23; Кол. 1:18).

Което не е просто метафора, образ, подобно на почти нищо неизразяващия образ, който представлява наименованието на „главата“ на ръководителя на една или на друга организация, на председателя на едно или друго общество.

Отваряне на целия текст

Автор Архим. Василий (Гондикакис)

Vasilios GondikakisАдът на разделението

Адам не е възприел евхаристийно (с благодарност) цялото творение, любовта и Божията заповед. Не е послушал Бога. Движил се е индивидуалистично. Действал е насилено, а впоследствие – с фалшива храброст. Уплашил се от Бога, когато Го чул да върви из рая. Хвърлил вината на другиго, на Ева, на змията. Осъдил Другия. Осъдил Бога. Спечелил си ада.

Не е разбрал каква е природата и каква е мисията на човека. Разделил се е с другия. Разделил се е с Бога. Разделил се е с общуването, с божественото Причастие, със съборното общение, което е божествено. Навлязъл е в ада на разделението, на не-общението, в налудния стремеж да спаси своя „аз“ в ущърб на другия.

Тогава, както казва св. Симеон Нови Богослов, цялата природа е въстанала против първозданните човеци. Животните озверели. Станали зверове и се спуснали да разкъсат човеците. Те се отбранявали. И започнала познатата история – не на перихорезата в любовта, а на индивидуалната отбрана, на разделението. Всеки се усамотява в своето самолюбие – телесно и духовно. Оттам хвърля морални и материални шрапнели по тялото на другия.

Отваряне на целия текст

Автор Архид. Джон Хрисавгис

Archdeacon John ChryssavgisВинаги съм се възхищавал на древните монаси и монахини, живели в пустините. Не защото те са открили как да избегнат плащането на данъци. Не само защото думите им са били вдъхновяващи, а молитвата им – преобразяваща. И не толкова защото са се противопоставяли на могъществото на империята и на изпитанията на времето. А защото те са възтържествували като символи на един алтернативен начин на действие. Макар техният идеал често да е бил митологизиран или схващан по романтичен начин, и дори манипулиран и експлоатиран в много църковни кръгове, той при все това остава отражение на стойността на мълчанието.[1] На вършенето на по-малко или на вършенето на нищо. На безмълвието и незабележимостта. На това да се молиш, вместо нещо да произвеждаш. С една дума: просто да бъдеш.

За разлика от тях глобалната пандемия, предизвикана от коронавирусната болест 2019 (COVID-19), разкри много относно приоритетите и слабостите ни като общество: като една удивително сложна общност, една заплетеност от политически, финансови, здравни, образователни и религиозни институции, които засягат всеки човек по света. Всяка от тези институции днес отчаяно се опитва да излезе с решения на въпроса как да възстановим живота и да спасим света – такъв, какъвто го познавахме. Никой не е имунизиран, дори „безсимптомните“, дори най-мощните нации, най-сигурните икономики и най-праведните вярващи.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Александър Шмеман

Nativity Icon„Който не приеме царството Божие като дете, той няма да влезе в него“ (Марк 10:15) – тези удивителни думи откриваме в Евангелието. Въобще за децата в Евангелието е написано много, за тях там се говори често. „Оставете децата и не им пречете да дойдат при Мене, защото на такива е царството небесно“ (Мат. 19:14) – какво означава това? Този свят, в който ние живеем, тази цивилизация, която определя всичките наши възгледи и мисли, и вкусове, почти не е способна вече да чува тези евангелски думи, да им повярва и, ще добавя още – да се зарадва поради тях. Защото този свят, тази цивилизация са преди всичко друго намусено сериозни и се гордеят с тази своя сериозност.

Неотдавна, поддали се на това общо настроение, някои християни на Запад дори започнаха да твърдят, че тъй като светът, както те казват, е достигнал своето пълнолетие, тъй като човекът е станал съвършено възрастен, старата детска религия вече не подхожда на този свят. Че трябва да бъде претълкувана и да му бъде преразказана по начин, който е подходящ за възрастни. А това означава – в мисълта на тези „възрастни“ християни – да бъде тя преработена на езика на съвременната наука. Религиозно настроените хора са започнали дори да се стесняват, по този начин, от своята детска вяра, да се опитват да я приспособяват към възрастния, научен светоглед на нашата цивилизация.

Отваряне на целия текст

Автор Ивайло Найденов

Monreale adam enteringПреди години един наш митрополит, чиято памет отбелязахме преди няколко дни (шестнадесет години от кончината му), казваше шеговито с усмивка: „Играем си на Църква“.

Играта свърши! Комфортното ходене до храма в неделя, сладките приказки след това на кафе или друга напитка, дългите и парадни служби с назидателни проповеди, голяма част от тях проспани, целувките и прегръдките секнаха.

Друго е! В тази нова ситуация, ние, които сме земната Църква, имаме нужда да сме заедно помежду си и заедно с нашия Господ Иисус Христос. Тази заедност е имено Църквата и тя трябва да се изрази чрез личната молитва и вярата, трябва да преодолее отдалечеността в социалната изолация. Не става дума да мерим разстоянието, което трябва да спазваме на опашка и в търговски обект, а да се потопим в онази близост, която е между нас и Христос, която ни прави Христови.  

Отваряне на целия текст

Автор Свещ. Георги Чистяков

21294 4049457973208 1206887748 nПонякога хората молят да изложим основните принципи на християнството във вид на тезиси, точки, питат какво ни учи Христос в Евангелието. И се оказва, че да се изложи в двадесет, тридесет или дори четиридесет точки онова, на което Той учи, е невъзможно, а за да навлезем в това – съществува друг, и то само един начин, един път, за който Господ ни подсеща многократно в Евангелието – да вървим след Него. Сигурно, ако преброим коя фраза се повтаря най-често в Новия Завет, това ще бъде пределно простата фраза: „върви след Мен“. И ние както можем, както умеем, започваме да следваме Христос. Но по този път срещаме изискването: не просто „тръгни след Мен“, а „вземи кръста си и тръгни след Мен“. Тези думи се повтарят в Евангелието пет пъти, с някои малки разлики (два пъти при Матей, два пъти при Лука и един път – при Марк), и ето, в този момент внимателният читател на Евангелието пита: „Защо тук се говори за кръста, когато Иисус казва това преди разпъването Му на кръста? Нелогично е“. Но не бива да забравяме, че Евангелието не е стенограма на онова, което Божият Син ни проповядва по време на Своето служение, думите Му са нещо, което Той ни говори днес, на всекиго от нас. И всяко евангелско четиво, което четем по време на Литургията или просто с молитва в сърцето – е явяване на Възкръсналия Спасител сред Своите ученици.

Отваряне на целия текст

Редакционни

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме