Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]
Автор Алън Сторки

alan-storkeyХристос и политика? Странна история

Християнството оказва политическо влияние над немалка част от човечеството, като по особен начин засяга повече от четвърт от населението на земята. Историята на взаимоотношенията между християнството и политиката е доста необичайна. От една страна, християнството сякаш подронва авторитета на земните владетели. В молитвата Душата ми величае Господа се казва: „Той показа сила с мишцата Си; разпръсна ония, които се гордеят с мислите на сърцето си; свали силни от престоли и въздигна смирени” (Лука 1:51-52). И наистина е така. Изминава известно време[1] и имп. Константин Велики направо от трона пада на колене пред Бога. През вековете императори и крале са коленичили пред Бога, докато папи, патриарси и архиепископи са ги коронясвали, за да царуват. Част от тях, не по своя воля са принудени да напуснат трона: през 17 в. богобоязливите англичани обезглавяват своя крал по време на първата в съвременната история революция. Приблизително по същото време предани на християнската вяра отци-пилигрими напускат Англия в търсене на по-добро „царство”, където да не им бъде нужен цар и полагат основите на американската демокрация. Съвсем неотдавна, на водачите на комунистическата империя на СССР се противопостави християнин – Александър Солженицин, което предизвика голямо недоволство и раздразнение сред властимащите. А тогава противопоставянето на един човек могло да се сравни с комар, който жили слон, но се оказва, че след известно време слонът умира.[2] В християнството има нещо, което трудно се подлага на определение, което постоянно нарушава покоя на всяка политическа система, независимо дали е империя, диктатура, комунистически режим или езическо царство.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Борис Бобрински

Fr Boris_BobrinskyАгнецът Божий взима върху Си човешката немощ

„Ето Агнецът Божии, Който взима върху Си греха на света” – казва св. Йоан Кръстител (Иоан 1:29). Тези думи, струва ми се, твърде едностранчиво съсредоточават вниманието върху понятието грях, докато в действителност товарът, взел на плещите Си Агнецът, е неизмеримо по-голям и по-сложен. За изразяването на тази сложност, нееднородност, многостранност бих предпочел друга, не така еднозначна дума: немощ. „Ето Агнецът Божи” – с тези думи св. Йоан Кръстител на два пъти обозначава Човека, отиващ към р. Йордан. Предтеча отнася към Христос най-потресаващото старозаветно пророчество, в което съвпадат и взаимно се освещават Законът и пророците: песните за страдащия Раб (Ис. 42-45), едно наистина Пето Евангелие, които след Петдесетница ще съставят ядрото, самата буква на християнската проповед. Именно около тази песен ще се развие учението за извършеното от Христос изкупление във всички, без изключение, книги на Новия Завет. Моите размисли върху Страданията Христови и страданията на човека също ще бъдат построени на основата на този пророчески месиански текст.

Когато се говори за човешки страдания, смисълът на тези думи често ограничават само до страданията, изпитанията, тревогите и борбите на човека. При което забравят за другото значение на думата страдание – страст, което е взето от езика на аскетиката: унизителната и обезличаваща скованост от греха в крайната му степен, когато настъпва цялостното поробване на човешкото същество. А нима може да се говори за страсти-страдания, без да се посочат причините за тях, които се коренят в греха, в злото?

Отваряне на целия текст

Автор Иван Илин

Ivan IlynЖивеем в епоха на огромен смут. Правдата и лъжата, честта и безчестието, верността и предателството, вярата и лицемерието – ето вече повече от тридесет години те преднамерено се смесват и подменят, за да заглушат и ослепят хората, да предизвикат в душите объркване, замайване и безпомощност, и така заблудените и обезсилените да бъдат подчинени на чужда им власт. С това намерение – да излъжат и поробят – възникват цяла редица организации, начело, разбира се, с левите и десни тоталитаристи…

Който е чел през годините съветската преса и не се е поддавал на нейната пропаганда, той е минал през добрата и нагледна школа на интелектуалната и духовна бдителност. В съветските вестници лъжата е непрекъсната вълна. Тя се поднася с тона на безпрекословния авторитет и фалшивия, лицемерен патос, присъщ на грубите драматични актьори. Четеш и си мислиш: лъже! И сам знае, че лъже; и даже не крие, че знае… „Да, лъжа! А ти ме слушай и мълчи! И само опитай да не се съгласиш! И повтаряй моята лъжа след мен! Да, без уговорки, без колебание! Уверено! С чистосърдечно убеждение! Лъжи искрено! Лъжи с патос, заедно с мен! Лицемер с темперамент, за да мога аз – първолъжецът и оберизмамникът – да имам основание да стоя с доверчива физиономия…!”.

Отваряне на целия текст

Автор Никола Антонов

story-top„Поредното доказателство, че религията не е нищо по-различно от инструмент за контролиране на масите. Единствената възможност за противодействие е образованието. В противен случай не ни остава нищо друго, освен да се самозатрием като вид”.

Взимам повод от горното мнение. Не познавам човека и не знам с какво се занимава. Неговото мнение не е уникално, то е просто едно от многото подобни в момента, издаващи опасна тенденция.

Обикновено такива мнения се изказват от младежи с добро образование, най-често чуждестранно, работещи и реализиращи се в чужбина. В момента са хванали живота „за гушата”, гонят здраво успехите си и всичко им изглежда ясно, дърпат яко напред и смятат, че всичко се свежда до усвояването на опредлени знания, взимането на купчина изпити и гоненето на кариера. Наивен позитивизъм. Успехът става новата религия! Намират се в режим на интензивен бяг напред и нагоре, затова не виждат смисъл човек да се замисля кой знае колко дълбоко за неща, които не влияят пряко на успеха му. Рядко имат семейства или са още само в началото на пътя, не им остава време да се огледат, да се замислят, не са се сблъскали с това да се простят с родител, с близък човек (или са го направили на прекалено ранна възраст), нищо още не ги е съкрушило. Умовете им са големи, но сърцата – малки. Религията е за слаби, Библията е за безпросветни средновековни мозъци (нищо, че мнозина от професорите им може да се окажат вярващи).

Отваряне на целия текст

Автор Варненски и Великопреславски митр. Йоан (Иванов)

Varnensky mitr_IoanОбщество и духовност – християнската гледна точка

Така поставена, темата изглежда практически необятна, неизчерпаема. Разбира се, тук ще пристъпим към нея не от гледна точка на някаква духовност изобщо или на която и да било духовност (както вече е модерно да се говори), а гледано от хилядолетния опит на Църквата – в различни епохи и общества, в срещи с най-различни духовни и културни традиции да проповядва едната и съща вяра в Христос Разпнатия и единия и същ живот в Неговото общество, което е тя самата – Църквата, Която Сам Той си придоби със Своята кръв (Деян. 20:28). От тук, следователно, следва да тръгнем и в разглеждането на нашата тема – от факта, че самата Църква – такава, каквато е замислена, е именно общество. Да – тя е по-особено – така да се каже, специфично общество – общество, което радикално се отличава от всички останали, но, от друга страна, носи и всички характеристики на всяко друго общество и най-вече признака да се обединява около нещо общо, около свой – ако заемем известната концепция от века на Просвещението – обществен договор. Тук обаче е особено важно да подчертаем, че това, около което се обединява Църквата като общество не е „нещо”, а е Някой и Този Някой не е никой друг, освен Богочовекът Иисус Христос – Този, Когото в продължение на вече две хилядолетия християните изповядват и очакват като Свой Спасител и Избавител не просто от цялото, окръжаващо ги в този свят зло и неправда, а от тлението и смъртта. Че за тях единственият обществен договор е Неговото Евангелие и сключеният в Негово лице Нов Завет на Бога с човечеството.

Отваряне на целия текст

Автор Калин Янакиев

Plousios-kai-Lazaros mesaНякой си човек беше богат, обличаше се в багреница и висон и всеки ден пируваше бляскаво. Имаше тъй също един сиромах, на име Лазар, който струпав лежеше при вратата му и петимен беше да се нахрани от трохите, що падаха от трапезата на богаташа, и псетата прихождаха, та ближеха струпите му. Умря сиромахът, и занесоха го Ангелите в лоното Авраамово; умря и богаташът, и го погребаха; и в ада, когато беше на мъки, подигна очите си, видя Авраама отдалеч и Лазаря в лоното му и, като извика, рече: отче Аврааме, смили се над мене, и прати Лазаря да намокри края на пръста си във вода и да ми разхлади езика, защото се мъча в тоя пламък. Авраам пък рече: чедо, спомни си, че ти получи вече доброто си приживе, а Лазар – злото: сега пък той тук се утешава, а ти се мъчиш; па освен това между нас и вас зее голяма пропаст, та ония, които искат да преминат оттук при вас, да не могат, тъй също и оттам към нас да не преминават.

(Лука 16:19-26)

Преди десетина дни ми се случи да бъда на неделна литургия в един от големите градове на страната. Предстоятелят на храма – млад и интелигентен свещеник, с когото се познаваме добре и отдавна – настоятелно ме помоли да кажа проповед след четивото от Евангелието: беше именно притчата за богаташа и бедния Лазар. Не бях предварително подготвен, но още повече бях смутен от обстоятелството, че ще ми се наложи да говоря върху текст, който трудно бих могъл да адресирам непосредствено, „екзистенциално“, към точно това евхаристийно събрание. Участващите в литургията, знаех го, защото част от тях познавах и лично, принадлежаха към градската академична интелигенция, а освен това имаха твърде добра богословска образованост, за да бъде подходящо да се впускам в тълкувания на символите на „праотеца Авраам“, „лоното Авраамово“, задгробните вярвания на юдеите и християните, както е обичайно да се постъпва от проповядващите върху тази притча. „Та между тези хора няма нито един истински богаташ и значи и аз, както често съм чувал да се прави по повод на този текст, ще трябва да започна да морализаторствам абстрактно – с адрес към неприсъстващите между нас „богаташи“. Каква би могла да бъде ползата от това?“ – казах си обезсърчен и за да потърся помощ преди изпитанието, насочих поглед към олтара. И ето: там, непосредствено над царските двери, беше изображението на Тайната вечеря на Христос с учениците. Осъзнах тутакси: след молбата на свещеника мисълта ми безкрило беше потеглила в погрешна посока. Защото изобщо, изобщо не беше вярно, че в това събрание нямаше богати хора! Тъкмо напротив: то се състоеше (би трябвало да се състои) дори изцяло от хора, на които е дадено да имат най-голямото възможно богатство – храната на вечния живот, угощението със Самото безсмъртно Тяло и Самата безценна Кръв на Господ Иисус – светата Евхаристия. Та какъв „богаташ“ в сравнение с нас, с църквата беше въобще онзи, обличал се в „багреница и висон“ притчов персонаж? Същинските „богаташи“ след прозвучаването на Благата вест – ако действително сме я приели – от тогава насам и до ден-днешен сме тъкмо ние – няма никаква нужда да ги търсим някъде навън, по стъгдите на стария свят, откъдето да ги привличаме тук като „топос“ за беседата ни.

Отваряне на целия текст

Автор Марио Коев

1 JobНо аз към Вседържителя бих искал да говоря,

желал бих с Бога да се препирам

(Йов 13:5)

Ще започна с въпрос, който привидно всички сме си задавали и на който сякаш имаме отговор. Бих казал дори нещо повече: някак сме решили, че той е банален, че е въпрос, който само атеистът, само далечният от Църквата приема като смислен: каква е разликата между човека и Бога? Няма да се спирам, разбира се, върху отговорите, давани през вековете от отците на Църквата, които са известни на аудиторията. Това, от една страна. От друга обаче – ще си позволя тази игрословица – тези от-говори все по-малко говорят на съвременника като цяло (имам предвид онзи, чийто културен фундамент, независимо дали е съзнаван, все пак е християнството, Християнската църква). Това ми се струва по-важното в случая – та нали самата вяра, самият акт на повярване е тайна и за повярвалия. Никой не е в състояние да изкаже изцяло причините, доводите, идеите, мислите, чувствата и т. н., довели го до вярата; накарали го не само да реши логически, че „има Нещо”, а и удостоверили вътре в него, че Нещото е въплътилият се от Светия Дух и Богородица Богочовек Иисус Христос, Второто Лице на Светата Троица: Логосът, пострадал, умрял и възкръснал заради нашето спасение.

Отваряне на целия текст

Автор Зилонски еп. Александър (Семьонов-Тян-Шански)

Ep Alexandr_Semenov1

Смъртта е – преди всичко – отвратителна. В нея има позор, срам, оскърбление и гнусота.

Смъртта не е сътворена от Бога, но Той я е допуснал. Ако Той, в определения от Него срок, изпраща ангела на смъртта, то многото последствията от смъртта на земята са дело на тези, за които преп. Серафим Саровски е казвал, че са гнусни (демони).

Случвало ми се е в болницата да виждам как изнасят починал от стаята. Увиват го в чаршаф, така че да не се подава нищо, и на лицата, на онези, които го изнасят се случва да се забележи саркастична усмивка. Но тя не е обидна, а естествена – те носят неприятна, вече нечиста вещ… Смъртта – това е поругание.

Ужасът и гнусотата от смъртта особено е чувствал Бунин. В Животът на Арсениев наличието в дома на покойника на миризмата от тленното човешко тяло, която сякаш пронизва всичко, е описана с особена сила. Унищожителната сила на смъртта Бунин е показал и в знаменитото си Господинът от Сан Франциско. Ужасно е преди всичко това, че човекът, или поне неговото тяло, се превръща в ненужна вещ – в такава, която аха да стане непоносима, която трябва по-скоро да бъде зарита, може би изгорена или, както се прави на корабите – превързана с камък и хвърлена в морето.

Отваряне на целия текст

Редакционни

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме