Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]
Автор Ивайло Маринов

Ivajlo MarinovОтражения, паралели, връзки на измеренията и рефлексии на причастността от семантиката на Литургията, можем да открием буквално навсякъде – в концепцията за разширяващата се Вселена, в законите на термодинамиката, в законите на светлината, в органичната химия, в биологичните системи. Съществени са и паралелните процеси в семейните взаимоотношения, училищната система, както и в доста от икономическите принципи, които ни се отразяват ежедневно, без дори да подозираме. Откриваме ги и в политиката, в прийомите на масмедиите и в почти всяка социална организираност и индивидуална задълбоченост. А всичко това се дължи на единния Център на замисъл и осъществяване на Творението. То е нараствало постепенно, от структура към структура, но не с „чужд произход” и без „еволюция” – като граматика. Да бъде подчертано това е особено важно, тъй като се отнася към зрелите текстове на „любимия ученик” (писани като наследство не по-малко от шест десетилетия подир Възнесението Христово – факт достатъчно красноречив), в които е изведено учението за Бога Логос.

Духовните принципи на Божието домостроителство са подчертани в притчите Христови, като някои от тях са изказвани в една или друга форма още от древността, от разни духовни учители спрямо разни народи и религиозни форми.[1] Знаем, че Христос дойде и благовести „царството Божие”, което оприличи и на квас „в три мери брашно” (Мат. 13:33) – според трихотомността на човека. Това съответства на трите вида време, в нашите измерения: линеарното, божественото и светския административен индиктион (малък и голям), а така също и на трите богослужебни кръга[2] – денонощен, седмичен и годишен. Без да се впускаме в „троичност”, ще припомним само и самата трисъставна структура на литургичните чинове, като анализът на анафората – като кулминация – показва, че тя се състои от десет – сравнително отчетливо обособени – молитвени части (символът на „10” може също да бъде откриван постоянно). Първозданите пропорции, които владеят в Творението, често са бивали обект на съзерцания и интерпретации от мнозина и само ще припомним обобщително, че „Църквата е допълнение на Христос така, както и главата допълва тялото, и тялото се допълва от главата… Той е подготвил целия човешки род причастно да Го последва и да Го съпровожда”.[3]

Отваряне на целия текст

Автор Олга Седакова

Olga Sedakova„Що е човек, та го помниш (Боже)”

(Пс. 8:5)

Има стара китайска легенда: когато императорът пожелаел да разбере как стоят нещата в Поднебесната, той извиквал музиканти и поръчвал да се изпълнят пред него песните, които по това време най-често звучали в неговата страна. По тона, мелодията и хармонията на тази музика той си съставял ясна представа за онова, което се случва в държавата и за онова, следователно, което можело да се очаква в близко бъдеще. В тази процедура няма никакво гадание или друг вид магия. Повече от всичко тя прилича на медицинска експертиза. Музиката (и изобщо изкуството), освен всичко друго, с което са заети, представляват доста точен диагностичен прибор – своеобразен датчик, който изписва кардиограмата на епохата. Въпросът е в това, как да се чете този запис.

Ако днес опитаме да приложим този древен метод за диагностика, веднага ще се натъкнем на препятствия, които ще се окажат непознати в до-постмодерното общество. Преди всичко, нашата съвременност, за разлика от традиционните култури, като че ли не притежава устойчив и общ за всички символен език на формите – където една или друга тоналност, една или друга цветова гама или характер на линията, означават нещо определено, изразяват нещо (отец Павел Флоренски е замислял да събере и да опише минимума от общочовешки символи от този род в свой Symbolarium). Във всеки случай, съвременното („актуално”) изкуство настоява върху пълното отсъствие на универсален символен език – всички символни системи са условни, те са ни наложени („репресивни са”) и поради това подлежат на „деконструкция”. А всеки опит да се чете изкуството в „медицинска” светлина (т. е. етически, оценъчно) изглежда като напълно недопустим в нашата просветена съвременност. И това не е случайно! Опитът на 20 век – с неговите съдилища над „патологичното изкуство” в Германия или „сумбура[1] вместо музика” – в Съветския съюз – ни е научил да бъдем по-внимателни. За да избегна недоразуменията, ще отбележа, че далеч нямам предвид да бъде съдено изкуството – било то масовото или експерименталното, а да се чуе неговото послание, да се прочете кардиограмата на нашето съвремие. Да се види какво се пее в нашата Поднебесна.

Отваряне на целия текст

Автор Марио Коев

M Koev„И видя Бог всичко, що създаде, и ето, беше твърде добро” (Бит. 1:31). Ала какво означава твърде добро? Означава цялостно, смислено, красиво – космос. Означава и още нещо най-важно; такова, без което не би било цялостно, смислено и красиво, а именно живот-от-и-с-Бога. Сътвореното е жива красота – космос със собствено есхатологично предназначение. И тогава нека да помислим и поставим въпроса така: Може ли нещо тварно да бъде живо извън времето? Възможно ли е изобщо сътвореното да продължи да бъде извънвремево?[1] Очевидно е, че не може, тъй като тогава ще е Самият Бог. И тук възниква следващият въпрос: А може ли нещо сътворено, макар и биващо във времето, да бъде все пак независимо от него? Този въпрос на пръв поглед звучи безсмислено, но ще се опитам да покажа, че всъщност не е така.

На първо място, трябва да направим ясна разликата между пребиваване извън и независимо от времето. Тези две определения не са синонимни и съвпадат помежду си само в един случай. Ясно е, че съвпадат като изказвания по отношение на Бога, тъй като в Него същност и съществуване са едно и също. В този смисъл всяко човешко слово за Бога е едновременно „абсолютно” и релативно. Абсолютно, тъй като е онова, що изобщо може да се каже за Бога, и релативно, защото дори и онова, което може да се каже за Него, е невярно и многозначно точно по отношение на Самия Бог.

Отваряне на целия текст

Автор Иван Ж. Димитров

magdaliniДнес е неделята на мироносиците. В този ден и през цялата седмица след него песнопенията в православното богослужение са посветени на няколкото жени, следвали Иисус Христос през време на Неговата проповед в Галилея, Самария и Юдея, помагали на делото Му, а след това станали и първите свидетелки на възкресението Му. Заедно с тях се чества паметта и на двама видни юдеи, Никодим и Йосиф, неявни ученици на Спасителя, които участвали при погребението на Иисус, а Йосиф от почит и обич към Учителя дори предоставил за погребението Му гроба, изкопан в имота му за самия него.

Имената на жените-мироносици не са точно известни или поне не на всички жени, както не е известен и точният им брой. Но Бог ги знае „по лице“ и по сърце и отдавна ги е приютил в Своето небесно царство, за да са винаги при Него, при Неговия въплътил се, пострадал, умрял за нашите грехове и възкръснал от мъртвите Син, та да гледат те Неговата вечна слава. Това е наградата на жените-мироносици за тяхната вярност, обич, трудове, жертвоготовност.

Отваряне на целия текст

Автор Марио Коев

1 JobОтговори Иов и рече: о, да бяха вярно претеглени воплите ми, и заедно с тях да бяха турили на къпони страданието ми! То навярно би дошло по-тежко от морския пясък! Затова думите ми са жестоки!…

О, да благоволеше Бог да ме смаже, да простреше ръката Си и да ме поразеше! Това ще ми бъде все още утеха, и аз щях да се крепя в моята безмилостна болест, понеже не се отрекох от думите на Светаго! Колко ми е силата, та да се надявам на мене си?…

Към страдалеца трябва да има съжаление от приятеля му, стига само да не е престанал да се бои от Вседържителя…

Тъй и вие сега сте нищо: видяхте страшното и се уплашихте. Казах ли: дайте ми, или платете за мене от вашия излишък; избавете ме от ръката на неприятеля и ме изкупете от ръката на мъчителите?

(Книга на Иова 6:1-3, 9-11, 14, 21-23)

Видяхте страшното и се уплашихте. От кое страшно са се уплашили приятелите на Йов? Едва ли от думите му. Уплашили са се от сполетелите го бедствия и страдания и страхът им се изразява в техните правилни и по законнически благочестиви упреци-предупреждения към него. Елифаз Теманец, струва ми се, е убеден, че Бог наказва Йов за нещо, което е извършил или казал; за някакъв определен грях или грехове: Блажен е онзи човек, когото Бог вразумява, и затова не отхвърляй наказанието на Вседържителя (5:17). Казано от съвременна гледна точка, като че ли той се самосугестира, самоубеждава се в страха си, убеждавайки Йов да помни Божията благост. Този страх е съвсем естествен. Та нали всички се плашим от болките, болестите и страданията, сполетяващи когото и да било около нас. Проблемът далеч не е там, той по-скоро е в причините и в начина, по който проявяваме състраданието си.

Отваряне на целия текст

Автор Варненски и Великопреславски митр. Йоан (Иванов)

Varnensky mitr_IoanЗамисляйки се върху темата на тазгодишната юбилейна Двадесета конференция на Международния обществен фонд на тема „Държава – Църква – Общество: исторически уроци и перспективи” – не можем да не обърнем внимание и на още един, на пръв поглед маловажен юбилей. В настоящата 2014 г. отброяваме точно две хилядолетия от смъртта на Октавиан Август – първия римски император, поставил основите на pax Romana и един от общо двамата поименно споменати в Новия Завет римски императори, през чието управление – по Божия спасителен промисъл – с Рождеството на нашия Господ Иисус Христос започва и самата евангелска история, за да се разгърне малко по-късно в история на Църквата. История, изпълнена със слава, възходи и ентусиазъм, но и с немалко грешки, падения и превратности, оставили повече или по-малко трайни отпечатъци върху снагата на Църквата във времето и до днес. И тъй като тази тема е практически необхватна, в своя доклад ще се опитам, от една страна, да отбележа най-важното, засягащо присъствието на Църквата в света – не само като историческа институция, но още и като свидетелка и носителка на Благата вест, изхождайки от опита на изминатите две хилядолетия и, от друга страна, да предложа още един поглед към опита на съвременните православни църкви днес – две хилядолетия след преброяването при кесаря Август (Лука 2:1 сл.).

В света, но не от света

Антиномията, зададена от Спасителя още в дните на Неговото земно служение, остава валидна през всички епохи и на всички места, където Църквата се е опитвала да въплъщава в живота спасителното учение на своя божествен Основател и вечен Глава – Господ Иисус Христос. Както и придържането към тънкия баланс между онова „идете и научете всички народи” (Мат. 28:19), и другото, предпазващо всички ни, „не обичайте света, нито което е в света… Защото всичко, що е в света,… не е от Отца, а от тоя свят” (1 Иоан. 2:15-16). Тежка, за да не кажем непосилна задача, с която Църквата не винаги се е справяла с успех. Честността изисква от нас да признаем, че неведнъж в миналото – в лицето на своите водачи – тя не е успявала да остава на висотата на своята богодадена и богозададена неотмирност и, жертвайки свободата си в Христа в името на съмнителни и бързопреходни „успехи”, е заплащала спокойствието си и привидното си тържество с високата цена на оскъдяването на вярата и на благочестието, със загуба на онзи усет за реалността на есхатона и на обещаното ни от Спасителя ново творение, който е карал първите християни непрестанно да имат на уста молитвата: „Дойди, Господи Иисусе!” (Откр. 22:17).

Отваряне на целия текст

Автор Марио Коев

M Koev„Нищо не знаете за нас, самодоволни богчета!” – казва дяволът на абат Донисан в романа на Жорж Бернанос Под слънцето на сатаната.[1] И всъщност е напълно прав. Ние не просто не знаем нищо за „тях”, но и наистина сме самодоволни богчета. Цялата ни съвременна цивилизация е основана върху този принцип. Нищо вярно – поне според мен – няма в схващанията, че тя била наследила някакви християнски ценности. Това наследяване е дотолкова опосредствано, че е практически неработещо и обезсмислено в днешния момент. За да бъда по-ясен, нека си припомним първо кои са основите на християнството, след което и да разсъдим какво е тяхното съдържание в съвремието. Както е известно, те са изказани синтезирано в Символа на вярата – и не съществуват каквито и да било различни от тях „християнски ценности”. А именно:

1. Вярвам в един Бог Отец, Вседържител, Творец на небето и земята, на всичко видимо и невидимо.

2. И в един Господ Иисус Христос, Сина Божий, Единородния, Който е роден от Отца преди всички векове: Светлина от Светлина, Бог истинен от Бог истинен, роден, несътворен, единосъщен с Отца, чрез Когото всичко е станало.

3. Който заради нас, човеците, и заради нашето спасение слезе от небесата и се въплъти от Духа Светаго и Дева Мария и стана човек. 

Отваряне на целия текст

Автор Ивайло Маринов

Ivajlo MarinovВ света и природата действат неотменимо два характерни закона – законът на съединението и законът на ентропията. При което законът на ентропията представлява пак съединявания, но прогресивно от по-висш към по-нисш порядък. Така или иначе в природата почти не се наблюдават „неправилни” съединения. Неправилни или неточни съединения се наблюдават главно в света на хората, във връзка с тяхната воля (θέλημα) и тяхната вяра (πίστις).[1] Във Вселената няма неправилни решения – такива има в умовете на демони и хора. В природата няма грях – грехът е в демонския избор, цели и навици, подмолно въплъщавани в света на човека. Всеобщият закон на единението в природата и в човека е един от неотменните белези за Божието присъствие: нещо като отражение на Божествения характер.[2] Без Божия промисъл действат ентропията[3] и разслоението. А всяко единяване от по-нисше към по-висше състояние е продукт на Божествена намеса и вдъхновение.[4] Това може да се наблюдава и на квантово, и на физиологично ниво. Но все пак не квантите, а човекът и неговият геном са образ и подобие (selem-demut)[5] на Бога и по-точно – на Неговия Син: в Словото, чрез Духа. Така е във Вселената – по-нисшето е образ и има ипостас от по-висшето. Наблюдава се безкрайност и на макро, и на микро ниво: паралелни безкрайности, в които действат неумолими, устойчиви закони. Такива неотменими закони действат обаче и при, колкото и абстрактни да изглеждат понякога, човешките единения: „Каквото посее човек, това и ще пожъне” (Гал. 6:7). Не е виновен Бог за злото. Според Него – Който е написал природните закони – преживяването на обстоятелствата и предизвикателствата[6] в битието стои по следния начин: „А синовете на твоя народ казват: не е прав пътят Господен; когато тъкмо техният път не е прав… Аз ще ви съдя, доме Израилев, всекиго според пътищата му” (Иез. 33:17, 20). Поради грехопадението е нанесен ущърб не само на животинския свят, нито само на физико-климатичните процеси, но и на цялата зрима вселена, станала достъпна за демонични влияния: „Творението с нетърпение очаква апокалипсиса на синовете Божии, защото творението се покори на суетата не доброволно, а чрез подчинението, с надежда, че и самото то ще бъде освободено от робството на тлението при славното освобождение на чедата Божии” (Рим. 8:19-21).

Отваряне на целия текст

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме