Автор Зилонски еп. Александър (Семьонов-Тян-Шански)

1

Смъртта е – преди всичко – отвратителна. В нея има позор, срам, оскърбление и гнусота.

Смъртта не е сътворена от Бога, но Той я е допуснал. Ако Той, в определения от Него срок, изпраща ангела на смъртта, то многото последствията от смъртта на земята са дело на тези, за които преп. Серафим Саровски е казвал, че са гнусни (демони).

Случвало ми се е в болницата да виждам как изнасят починал от стаята. Увиват го в чаршаф, така че да не се подава нищо, и на лицата, на онези, които го изнасят се случва да се забележи саркастична усмивка. Но тя не е обидна, а естествена – те носят неприятна, вече нечиста вещ… Смъртта – това е поругание.

Ужасът и гнусотата от смъртта особено е чувствал Бунин. В Животът на Арсениев наличието в дома на покойника на миризмата от тленното човешко тяло, която сякаш пронизва всичко, е описана с особена сила. Унищожителната сила на смъртта Бунин е показал и в знаменитото си Господинът от Сан Франциско. Ужасно е преди всичко това, че човекът, или поне неговото тяло, се превръща в ненужна вещ – в такава, която аха да стане непоносима, която трябва по-скоро да бъде зарита, може би изгорена или, както се прави на корабите – превързана с камък и хвърлена в морето.

Отваряне на целия текст

Автор Марио Коев

„И тъй, не се грижете за утре,

защото утрешният ден сам ще се грижи за своето:

доста е на всеки ден злобата му”

(Мат. 6:34)

Тези думи на Христос вероятно са една от онези истини, които най-трудно могат да бъдат възприети, особено от нас – съвременните. Практически те са истина, която не може да бъде банализирана, доколкото влиза в пряко противоречие със стереотипа на непрекъснато и трескаво „грижещия се за утре” човек. Ако се замислим внимателно над израза обаче, ще видим, че в него „грижата” и „злобата на деня” са тясно свързани; те са като двете страни на една монета – „монетата” на обществения живот. Живот, в който човекът наистина е обвързан с „утрешния ден” – по същия начин, по който и с „вчера”; в който не сме освободени от „грижата”, но едновременно с това и единствено там сме в състояние да реализираме свободата си. Строго богословски погледнато, „грижата за утрешния ден” е следствие от грехопадението: „С пот на челото си ще ядеш хляба си, докле се върнеш в земята, от която си взет; защото пръст си и в пръст ще се върнеш” (Бит. 3:19).

Точно поради тази връзка тук възниква един особено тежък и неприятен за всеки вярващ въпрос. Накратко той би звучал приблизително така: В чисто етически план „грижата за утрешния ден” и „ходенето по Бога” не са ли в крайна сметка едно и също? Не са ли това просто различни примери за желанието да получиш нещо срещу определен труд? И ако е така, вярата в Бога не се ли превръща във вид застраховка за бъдещето, а тогава с какво право и по какъв признак противопоставяме едната „грижа” на другата? Както би казал някой атеист, откъде накъде поставяш такава нравствена разлика между желанието да живееш добре и желанието да се спасиш?

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Георги Флоровски

В едно свое пастирско послание великият руски епископ от 19 век, св. Теофан Затворник († 1894 г.) прави поразително изявление. Той казва, че това, от което най-много се нуждае Руската църква, е банда луди глави, които да подпалят света. Самите подпалвачи трябва така да горят, че да успеят да разпалят човешките умове и сърца. Св. Теофан не вярва на „остатъчното” християнство. Той казва, че обичаите могат да бъдат увековечавани от инерцията, но убежденията и вярата могат да се опазят само с духовна бдителност и с непрестанни духовни усилия. Епископът е почувствал, че в живота на християните в Русия вече има твърде много рутина и конвенционалност. Св. Теофан предчувства криза и дори погибел. Така той се отказва от своя диоцез и се завръща в манастира, тъй като чувства, че може да принесе много повече полза на Църквата като пише книги, отколкото като управлява епископията си.

Св. Теофан е човек с широко образование и с много опит. За известен период е Ректор на Духовната академия в Санкт Петербург. Пътува много из Християнския изток и е тясно свързан със Света Гора. Има добри познания за гръцкия език, които използва в своите преводи. С особена сила настоява, че неговото оттегляне не е с цел напредване в духовния живот (нещо не само възможно, а и което трябва да се прави във всекидневния живот), а за да има време и свобода за литературната си и научна дейност. В своята монашеска килия той занася всичките свои книги: добре подбрана библиотека, включваща още книги на западни изследователи и светска литература. Той прави това, защото иска да познава света, на който желае да занесе послание за спасението. В същото време обаче не обсъжда трудовете и постиженията на онези, които не принадлежат към православната общност.

Отваряне на целия текст

Автор Волоколамски митр. Иларион (Алфеев)

През 2013 г. целият християнски свят тържествено отбеляза 1700-годишнината от издаването на Медиоланския едикт. За Руската православна църква това събитие съвпадна с друг знаков юбилей – 1025 години от Кръщението на Русия. Пред в-к „Российская газета” Волоколамсксият митр. Иларион (Алфеев) споделя свои размисли във връзка с тези юбилеи.

Според мен, нашата епоха има в себе си нещо дълбоко сходно с епохата, която е последвала обнародването на Медиоланския едикт. През връзките между отделните епохи изпъква понятието свобода.

В същността си Медиоланският едикт е първият официален държавен документ на Римската империя, благодарение на който Християнската църква получава не само правото си на съществуване, но и държавно и обществено признание. Като пълноценен участник в обществените процеси тя започва не само свободно да устройва вътрешния си живот, но и да има съществено влияние върху живота на държавата и на обществото.

Новото положение на християните в обществото ги заставя да се замислят върху качеството на това общество и върху собствената си роля в него – роля на активни граждани, на молитвеници за отечеството и хора на добрата воля.

Отваряне на целия текст