Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]
Автор Свещ. Милан Гьоргевич

Fr M_ĐorđevićТи ли си Оня, Който има да дойде, или другиго да чакаме?[1]

Тъкмо чрез отношението на традиционната православна егзегетика към този въпрос на св. Йоан Предтеча се вижда начинът, по който идеологическата интерпретация се налага върху евангелската действителност. Йоан е в затвора и наближава денят на неговата екзекуция, която той явно предусеща. Чрез своите двама ученици той изпраща един въпрос към Христос, който въпрос всеки на негово место би поставил: „Дали това, че съм в зандана и че набързо ще си загубя главата, че целият ми живот е минал в най-строг подвиг, напълно посветен на Божията воля, има смисъл или не?”.

Въпросът е напълно легитимен. И цар Соломон се пита какво е смисълът на живота и съществуването и с болка извиква: „Суета, всичко е суета”. Йов стои над „руините” на своя живот и упорито отхвърля настойчивото твърдение на приятелите си, че страданието му има смисъл. И Соломон, и Йов застават с въпрос пред Бога: „Как да вярвам в Тебе, Господи, в този миг на страдание и болка?”. Защо тогава би било немислимо Йоан да зададе същия въпрос? И той е човек, не е безгрешен, не е нестрадален, не е лишен от съмнението и страданието.

Йоан изпраща двамата си ученици. Тъй като ги изпраща, ясно е, че му е било позволено да бъде посещаван в затвора. Но между посетилите го не били нито Христос, нито учениците Христови – защото в такъв случай той би поставил въпроса направо на Христос или би Го попитал посредством учениците Му. Точно по това време Христос проповядвал в галилейските градове. Все пак какво са няколко дни път, за да се посети близък човек, който е несправедливо затворен? Защо Иисус не идва, защо Той не изпраща никого от учениците Си, за да ме посети? Забравил ли ме е? Грижа ли го е изобщо?

Отваряне на целия текст

Автор Марио Коев

1 JobБог се превръща в паразит в душите,
където доминира етиката
Н. Г. Давила

1

Господ отговори на Иова из бурята и рече: кой е тоя, който омрачава Провидението с думи без смисъл? Препаши сега кръста си като мъж: Аз ще те питам, и ти Ми обяснявай (Йов 38:1-3)

Нека първо си дадем сметката, че подобен диалог – какъвто е този между Йов и Бога – за нас, съвременните хора, звучи неестествено сам по себе си. Такъв разговор сме в състояние да възприемем, ако го интерпретираме само като дидактично поучение, един вид етически трактат. И изкушението да го направим, разбира се, не просто е голямо; моралната аргументация като че ли е първото, което изобщо може да ни хрумне. Тя като че ли е задължителна.

Но дали е точно така? Дали е само това?

По същество християнският въпрос, който трябва да си зададем именно в този контекст, е: За какъв морал да говорим пред Лицето на Онзи, Който ни познава така, както ние никога няма да успеем да познаваме себе си? В този смисъл „моралното” отношение между Бога и човека е еднопосочно: само Бог има морално отношение, тъй като Неговото познание за нас е абсолютно. Да, наистина, може да се каже, че и човекът – доколкото проявява и носи в себе си любовта към Бога – всъщност отговаря на моралното отношение на Бога към нас и в този смисъл също проявява такова. Само че, ако Бог е Любов, колкото и парадоксално да звучи на пръв поглед, то единствено нелюбовта към Всевишния би следвало да се определя като морално отношение, защото любовта е дар от Него. В състояние сме да изпитваме любов към Бога само защото преди това Той я има към нас. Любовта не е едно от „съдържанията” или „проявите” на човешката морална воля, а е онтологичната основа на самото ни битие. И, следователно, не любовта, която сме в състояние да изпитваме – независимо дали към Бога или към ближния – е „част” от човешкия морал, а точно обратното – човешкият морал съществува, защото човекът е жива душа, сътворена от и със Любов. Така онова, което ни остава, е да признаем, че любовта не е въпрос тъкмо на морал, макар редица морални съдържания и въпроси да следват по естествен път от нейното наличие.

Отваряне на целия текст

Автор Свещ. Георги Чистяков

Fr G_ChistjakovЗа гърците проблеми с религиозната нетърпимост и съответно с толерантността просто не е имало, защото гърците, – рязко противопоставяйки себе си на „варварите”, що се отнася до езика и културата, много просто и органично са включвали в пантеона си боговете на граничещите с тях народи, различни източни култове и т. н. Още преди 5 в. пр. Хр. те с лекота са отъждествявали египетския Амон със своя Зевс, Тот – с Хермес и т. н. По същия път са вървели и римляните. В Рим не се делели на „свои” и „чужди”, но затова пък римските граждани са имали значително повече права от тези, които не са имали римско гражданство. При което гражданин може да бъде човек с произволен национален произход. Да напомним, че именно такъв е бил св. ап. Павел – чистокръвен евреин – „обрязаният в осмия ден, от Израилев род, от Вениаминово коляно, евреин от евреите” (Фил. 3:5). При това както и гърците, римляните също охотно са включвали в сонма на своите богове божествата на покорените от тях народи или пък просто са ги отъждествявали със собствените си богове. Ето защо, в античната епоха фанатизмът и религиозната нетърпимост са били невъзможни.

Нито при гърците, нито при римляните не е имало Писание, а, следователно – и религиозната норма, появила се при евреите, християните и в исляма. Християните са преследвани в Рим само защото не са приемали обществените (социални!) ценности на държавата и обществото (религията не е имала нищо общо). Трябва да се предположи, че фанатизмът винаги е бил свързан с изолационизма – с географския, политическия и религиозния изолационизъм. Че се заражда в общества, които живеят изолирано, при което смятат собствената си религия за единствено вярна. Следователно фанатизмът и религиозната нетърпимост са възможни тогава, когато истината се интерпретира като открита на мен или нас, като дарувана на моя народ и т. н. В онзи случай, когато, – ако използваме терминологията на Ерих Фром, вярата се изповядва не на принципа какво „съм”, а какво „имам”.

Отваряне на целия текст

Автор Марио Коев

M KoevТози, който не се приспособява

към живот сред противоречиви очевидности,

накрая се приютява сред добре подредени измами

Н. Г. Давила

1. Няколко предварителни думи

От края на 19 век и до Първата световна война най-вече в Германия и Австро-Унгария (а след това вече предимно в Германия до края на Втората световна война) постепенно се развиват и получават гражданственост особени настроения и идеи за „освобождаване на човека от културата”. Те са свързани с някои езотерични и окултни кръгове, проповядващи особена смесица от западни митове и източни учения. От тях, както и от измислиците на Гуидо фон Лист, Ланц фон Либенфелс, Дитрих Екарт, Елена Блаватска и др. се изгражда в частност и идеологията на националсоциализма. Идеята за освобождаването на човека от културата, т. е. превръщането му в „истински човек”,[1] съдържа в себе си предположението, че човекът може да съществува без култура. От тяхна гледна точка културният прогрес опростява и изключва реалността на митовете и по този начин се разкрива като възход и власт на профаните. Тези учения бленуват една квазидуховност – едновременно романтична и агресивна, чиито основания се търсят посредством еклектичното надграждане на езически митове (западни и източни) върху историята. Така в крайна сметка се постулира и чисто спекулативното и идеологическо (расово и (или) квазирасово) противопоставяне между „човек” и „свръхчовек”, но далеч не в смисъла, който влага Ницше в това понятие.[2] На практика изразът „неинтенционален свръхчовек” може да бъде и съвременна дефиниция за демон. Атмосферата, в която възникват и се разгръщат тези наукообразни възгледи, е описана от Роберт Музил: 

Отваряне на целия текст

Автор Ганчо Пашев

G PashevВелик-ден! Камбаните на катедралата „St. Pierre” в Montpellier тържествено бият. Има нещо радостно в този звън, нещо което ти говори на сърцето, което ти припомня детинските години, което те отнася в родния край, защото тези камбани бият като у нас.

Вървя към църквата и рояк мисли се тълпят в главата ми. Платаните[1] по булевард „des Arceaux” шумолят някак сладко и тържествено. А от към високите стени на Peyeron на вълни още долита радостния, призоваващ към храма звън.

Изведнъж се пренесох далеч, много далеч. Стори ми се че съм в Киев… Градът цял е облян от „пасхалния трезвон”,[2] тъй радостен, тъй тържествен. Струва ми се, че чувам живите весели припеви на „Пасха Господня”.

Църквите се пълнят с народ. Улиците са оживени. Движение навред. В тъмнината на нощта хилядите свещи около църквите и по улиците правят картината вълшебна. До полунощ хората ходят от църква на църква. След това се почва тържествената пасхална служба. Свещениците са облечени в бели одежди. С напрегнато внимание следим службата. Ние чакаме първото Христос Воскресе. Това е един тъй хубав, тъй напрегнат момент. Като буен поток се леят радостните църковни песни. Във всяка дума, във всеки тон се изобразява тържеството на светлината над тъмнината…

Отваряне на целия текст

Автор Зилонски еп. Александър (Семьонов-Тян-Шански)

Ep Alexandr_Semenov1.1

Колкото и критично да се отнасяме към социализма, не може да не признаем поне една негова заслуга.

Социализмът свърза проблема за бедността с този за несвободата. Но главното зло в тази несвобода се състои, разбира се, не в имущественото неравенство, нито в продажбата на труда, който е често неизгоден, както и не е в труда, сам по себе си, а в това, че все повече намалява полето за творческа дейност на мнозинството хора и все по-малко радостен и все по-малко творчески става техният труд.

Изход от тази ситуация може да се намери само ако разберем, че проблемът за свободата е неотделим от проблема за ценноста и този за времето.

1.2

Единствено преживяването на ценното, или истински ценното преживяване дава свобода и това е така, понеже в истински ценното вече липсва елементът на средствата, или той е преобразен.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Василий Зенковски

Fr V_ZenkovskyВеянието на свободата е в целия християнски свят. При всички различия – както на цели изповедания, така и на отделни християнски групи – то никъде не е загубено докрай, макар често да се чувства твърде слабо. По свидетелството на св. ап. Павел, ние сме призвани към свобода (Гал. 5:13) и всички вярващи в Христос – в тайните местенца на своите сърца – чуват този призив и доколкото могат да го вместят, го следват. Според друго свидетелство на същия апостол, „дето пък е Духът Господен, там има свобода” (2 Кор. 3:17), – а оттук и всичките благодатни озарения, посещаващи нашата душа, носят със себе си свобода, научават ни на нея. Свободата в Христос я има в целия християнски свят, независимо от всички съществуващи, външни или вътрешни, нейни стеснявания – ако не ѝ е дадено да намери външно изражение, тя живее в сърцата, и свети и ни храни отдалече – ако ни е дадено само отдалече да я чувстваме.

Не само в християнския свят обаче звучи призивът към свобода, а се разнася и из целия свят. Подобно на камбанен звън, той прониква в скришните местенца на душата и предизвиква ответното на него движение. В съзнанието това откровение на свободата вече не се свързва с името и делото на Христос, а сякаш идва изотдолу, от дълбините на човешката природа, сякаш вече има „природен” характер. По-зоркият поглед може да открие и това, че тази „природна” свобода и свободата в Христос не са никак далечни – че Христовата свобода представлява връх и оправдание на същото, което, в сърдечното ясновидство, се е привиждало на „натуралния” човек. Това взаимоотношение на двете свободи обаче е сложно и заплетено – и в емпиричната действителност двата пътя на свободата се разгръщат така различно, че мисълта за вътрешната им връзка по-скоро пречи, отколкото да помага.

Отваряне на целия текст

Автор Марио Коев

M KoevПри хуманитарните науки сложните идеи не произхождат от простите,

както това е при естествените науки.

В хуманитарните науки сложните идеи се израждат в прости.

Н. Г. Давила

В една от своите книги (Крадец на време) Т. Пратчет иронизира отъждествяването на информацията със знанието. Вземайки повод оттам, ще поговорим за феномена на социалните мрежи в неговия богословско-философски аспект, а доколкото ще става дума за съвсем нови и непознати в досегашната човешка история реалии, все още недостатъчно проучени и разбрани, статията по необходимост ще носи и голяма доза хипотетичен заряд. От друга страна, поради неизбежното за този формат ограничение, текстът няма и претенцията да изказва нещата в някаква „пълнота” или завършеност. В огромна степен също така разчитаме на предварителната осведоменост на читателя по някои от използваните понятия.[1]

„Социална мрежа” и ентропия

Днес непрекъснато са в обръщение думи и понятия като „мрежово общество”, „технологична култура”, „виртуална култура” и т. н. По странен начин всички те са навлезли в езика и мисленето, без обаче да са докрай осмислени и обхванати в един или друг концептуален философски ред (подозрението ни е, че такова нещо е принципно невъзможно, но то е друга тема). Типичен пример за това са медиите. Ние все още ги възприемаме като „елемент” от живота, като нещо, от което имаме единствено някаква информационна необходимост (и дори полза), без обикновено да си даваме сметка, че съвременната култура изобщо не би съществувала без Медията. Сиреч, че самата култура е медийна, а не просто „съдържа” медийното в себе си. Това обаче са фундаментално различни неща. Тази характеристика изобщо на съвремието внезапно напусналият ни наскоро кинорежисьор, писател и – ще го добавим – стар и добър приятел Красимир Крумов – Грец определи в последната си книга като Медиален Левиатан.[2]

Отваряне на целия текст

Наши партньори

Християнство и култура

HK 184Прот. Андрю Лаут
Св. Силуан и отец Софроний (Сахаров): виждайки Бога, както си е

Св. Софроний (Сахаров)
Тайната на „Аз съм“

Прот. Думитру Стънилоае
Кръстът и обновяването на творението в православното учение

Андрей Десницки
Какво казва Св. Писание за смъртта

Прот. Павел Събев
Няколко текстологични бележки върху Евангелие според Лука

Полезни връзки

 

Препоръчваме