Рефлексии върху вярата и Църквата

Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Автор Никола Антонов

„Поредното доказателство, че религията не е нищо по-различно от инструмент за контролиране на масите. Единствената възможност за противодействие е образованието. В противен случай не ни остава нищо друго, освен да се самозатрием като вид”.

Взимам повод от горното мнение. Не познавам човека и не знам с какво се занимава. Неговото мнение не е уникално, то е просто едно от многото подобни в момента, издаващи опасна тенденция.

Обикновено такива мнения се изказват от младежи с добро образование, най-често чуждестранно, работещи и реализиращи се в чужбина. В момента са хванали живота „за гушата”, гонят здраво успехите си и всичко им изглежда ясно, дърпат яко напред и смятат, че всичко се свежда до усвояването на опредлени знания, взимането на купчина изпити и гоненето на кариера. Наивен позитивизъм. Успехът става новата религия! Намират се в режим на интензивен бяг напред и нагоре, затова не виждат смисъл човек да се замисля кой знае колко дълбоко за неща, които не влияят пряко на успеха му. Рядко имат семейства или са още само в началото на пътя, не им остава време да се огледат, да се замислят, не са се сблъскали с това да се простят с родител, с близък човек (или са го направили на прекалено ранна възраст), нищо още не ги е съкрушило. Умовете им са големи, но сърцата – малки. Религията е за слаби, Библията е за безпросветни средновековни мозъци (нищо, че мнозина от професорите им може да се окажат вярващи).

Отваряне на целия текст

Автор Варненски и Великопреславски митр. Йоан (Иванов)

Общество и духовност – християнската гледна точка

Така поставена, темата изглежда практически необятна, неизчерпаема. Разбира се, тук ще пристъпим към нея не от гледна точка на някаква духовност изобщо или на която и да било духовност (както вече е модерно да се говори), а гледано от хилядолетния опит на Църквата – в различни епохи и общества, в срещи с най-различни духовни и културни традиции да проповядва едната и съща вяра в Христос Разпнатия и единия и същ живот в Неговото общество, което е тя самата – Църквата, Която Сам Той си придоби със Своята кръв (Деян. 20:28). От тук, следователно, следва да тръгнем и в разглеждането на нашата тема – от факта, че самата Църква – такава, каквато е замислена, е именно общество. Да – тя е по-особено – така да се каже, специфично общество – общество, което радикално се отличава от всички останали, но, от друга страна, носи и всички характеристики на всяко друго общество и най-вече признака да се обединява около нещо общо, около свой – ако заемем известната концепция от века на Просвещението – обществен договор. Тук обаче е особено важно да подчертаем, че това, около което се обединява Църквата като общество не е „нещо”, а е Някой и Този Някой не е никой друг, освен Богочовекът Иисус Христос – Този, Когото в продължение на вече две хилядолетия християните изповядват и очакват като Свой Спасител и Избавител не просто от цялото, окръжаващо ги в този свят зло и неправда, а от тлението и смъртта. Че за тях единственият обществен договор е Неговото Евангелие и сключеният в Негово лице Нов Завет на Бога с човечеството.

Отваряне на целия текст

Автор Марио Коев

Но аз към Вседържителя бих искал да говоря,

желал бих с Бога да се препирам

(Йов 13:5)

Ще започна с въпрос, който привидно всички сме си задавали и на който сякаш имаме отговор. Бих казал дори нещо повече: някак сме решили, че той е банален, че е въпрос, който само атеистът, само далечният от Църквата приема като смислен: каква е разликата между човека и Бога? Няма да се спирам, разбира се, върху отговорите, давани през вековете от отците на Църквата, които са известни на аудиторията. Това, от една страна. От друга обаче – ще си позволя тази игрословица – тези от-говори все по-малко говорят на съвременника като цяло (имам предвид онзи, чийто културен фундамент, независимо дали е съзнаван, все пак е християнството, Християнската църква). Това ми се струва по-важното в случая – та нали самата вяра, самият акт на повярване е тайна и за повярвалия. Никой не е в състояние да изкаже изцяло причините, доводите, идеите, мислите, чувствата и т. н., довели го до вярата; накарали го не само да реши логически, че „има Нещо”, а и удостоверили вътре в него, че Нещото е въплътилият се от Светия Дух и Богородица Богочовек Иисус Христос, Второто Лице на Светата Троица: Логосът, пострадал, умрял и възкръснал заради нашето спасение.

Отваряне на целия текст

Автор Зилонски еп. Александър (Семьонов-Тян-Шански)

Смъртта е – преди всичко – отвратителна. В нея има позор, срам, оскърбление и гнусота.

Смъртта не е сътворена от Бога, но Той я е допуснал. Ако Той, в определения от Него срок, изпраща ангела на смъртта, то многото последствията от смъртта на земята са дело на тези, за които преп. Серафим Саровски е казвал, че са гнусни (демони).

Случвало ми се е в болницата да виждам как изнасят починал от стаята. Увиват го в чаршаф, така че да не се подава нищо, и на лицата, на онези, които го изнасят се случва да се забележи саркастична усмивка. Но тя не е обидна, а естествена – те носят неприятна, вече нечиста вещ… Смъртта – това е поругание.

Ужасът и гнусотата от смъртта особено е чувствал Бунин. В Животът на Арсениев наличието в дома на покойника на миризмата от тленното човешко тяло, която сякаш пронизва всичко, е описана с особена сила. Унищожителната сила на смъртта Бунин е показал и в знаменитото си Господинът от Сан Франциско. Ужасно е преди всичко това, че човекът, или поне неговото тяло, се превръща в ненужна вещ – в такава, която аха да стане непоносима, която трябва по-скоро да бъде зарита, може би изгорена или, както се прави на корабите – превързана с камък и хвърлена в морето.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Георги Флоровски

В едно свое пастирско послание великият руски епископ от 19 век, св. Теофан Затворник († 1894 г.) прави поразително изявление. Той казва, че това, от което най-много се нуждае Руската църква, е банда луди глави, които да подпалят света. Самите подпалвачи трябва така да горят, че да успеят да разпалят човешките умове и сърца. Св. Теофан не вярва на „остатъчното” християнство. Той казва, че обичаите могат да бъдат увековечавани от инерцията, но убежденията и вярата могат да се опазят само с духовна бдителност и с непрестанни духовни усилия. Епископът е почувствал, че в живота на християните в Русия вече има твърде много рутина и конвенционалност. Св. Теофан предчувства криза и дори погибел. Така той се отказва от своя диоцез и се завръща в манастира, тъй като чувства, че може да принесе много повече полза на Църквата като пише книги, отколкото като управлява епископията си.

Св. Теофан е човек с широко образование и с много опит. За известен период е Ректор на Духовната академия в Санкт Петербург. Пътува много из Християнския изток и е тясно свързан със Света Гора. Има добри познания за гръцкия език, които използва в своите преводи. С особена сила настоява, че неговото оттегляне не е с цел напредване в духовния живот (нещо не само възможно, а и което трябва да се прави във всекидневния живот), а за да има време и свобода за литературната си и научна дейност. В своята монашеска килия той занася всичките свои книги: добре подбрана библиотека, включваща още книги на западни изследователи и светска литература. Той прави това, защото иска да познава света, на който желае да занесе послание за спасението. В същото време обаче не обсъжда трудовете и постиженията на онези, които не принадлежат към православната общност.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Георги Флоровски

1. Един забележителен спор (Преписка от два ъгъла – Гершензон и Иванов)

„Всеки се сражава по своему – мнозина помъдряват и укрепват…”. Така четем в неотдавна публикуваното писмо на един от останалите „там” – в родната чужбина (в статията на Лолия Львова „Ние и те” – вестник Руль, бр. 364 от 27 януари 1922 г.[1]). За нас, които сме зад граница, тези сражения и търсения са почти неизвестни и тайни – само понякога, с помощта на много посредници, до нас достигат неясни и объркани новини, които е безкрайно трудно да бъдат съчетани в някакъв определен и отчетлив образ. И все пак, колкото повече време минава, все по-ясно става, че там продължава да се извършва определена духовна работа, че нито битовата развала, нито житейските трудности, ужаси и сътресения, не са приспали, заглушили и затъмнили тревожните и питащите. Нека всичко да се върши в тайно и насаме, само от малцина избрани! Нито духовната работа, нито душевната, подлежат на изчисленията на статистиката. Тяхната тежест, смисъл и значение не се установяват по пътя на тези изчисления. Разбирането и осъзнаването на творческата духовна работа, която се върши днес в Русия, е насъщна задача, властно привличаща върху себе си вниманието на любознателния. И колкото по-оскъден е достъпният материал, толкова по-съсредоточен трябва да е анализът на всяко отделно проявление на създаваното в културния живот на отвъдсветовна Русия. Точно от тази гледна точка изключителното издание от 1921 г. в Петербург (издателство „Алконост”) на Писма от два ъгъла на Вячеслав Иванов и Михаил Гершензон[2] е човешки документ от изключителна важност. Зад всеки от двамата автори се крие дълга история на търсения, така че в следващите редове ще се отклоня от това, което на историка на руската мисъл би се струвало безкрайно важно. Бих искал да отделя само онова, с което тази преписка е характерна за своята съвременност – нейното собствено идеологическо ядро. Защото както въпросите, на които тя е посветена, така и начинът, по който те са поставени и обсъждани, носят яркия знак на съвременността, свежестта и новостта.

Отваряне на целия текст

Автор Марио Коев

„И тъй, не се грижете за утре,

защото утрешният ден сам ще се грижи за своето:

доста е на всеки ден злобата му”

(Мат. 6:34)

Тези думи на Христос вероятно са една от онези истини, които най-трудно могат да бъдат възприети, особено от нас – съвременните. Практически те са истина, която не може да бъде банализирана, доколкото влиза в пряко противоречие със стереотипа на непрекъснато и трескаво „грижещия се за утре” човек. Ако се замислим внимателно над израза обаче, ще видим, че в него „грижата” и „злобата на деня” са тясно свързани; те са като двете страни на една монета – „монетата” на обществения живот. Живот, в който човекът наистина е обвързан с „утрешния ден” – по същия начин, по който и с „вчера”; в който не сме освободени от „грижата”, но едновременно с това и единствено там сме в състояние да реализираме свободата си. Строго богословски погледнато, „грижата за утрешния ден” е следствие от грехопадението: „С пот на челото си ще ядеш хляба си, докле се върнеш в земята, от която си взет; защото пръст си и в пръст ще се върнеш” (Бит. 3:19).

Точно поради тази връзка тук възниква един особено тежък и неприятен за всеки вярващ въпрос. Накратко той би звучал приблизително така: В чисто етически план „грижата за утрешния ден” и „ходенето по Бога” не са ли в крайна сметка едно и също? Не са ли това просто различни примери за желанието да получиш нещо срещу определен труд? И ако е така, вярата в Бога не се ли превръща във вид застраховка за бъдещето, а тогава с какво право и по какъв признак противопоставяме едната „грижа” на другата? Както би казал някой атеист, откъде накъде поставяш такава нравствена разлика между желанието да живееш добре и желанието да се спасиш?

Отваряне на целия текст

Автор Волоколамски митр. Иларион (Алфеев)

През 2013 г. целият християнски свят тържествено отбеляза 1700-годишнината от издаването на Медиоланския едикт. За Руската православна църква това събитие съвпадна с друг знаков юбилей – 1025 години от Кръщението на Русия. Пред в-к „Российская газета” Волоколамсксият митр. Иларион (Алфеев) споделя свои размисли във връзка с тези юбилеи.

Според мен, нашата епоха има в себе си нещо дълбоко сходно с епохата, която е последвала обнародването на Медиоланския едикт. През връзките между отделните епохи изпъква понятието свобода.

В същността си Медиоланският едикт е първият официален държавен документ на Римската империя, благодарение на който Християнската църква получава не само правото си на съществуване, но и държавно и обществено признание. Като пълноценен участник в обществените процеси тя започва не само свободно да устройва вътрешния си живот, но и да има съществено влияние върху живота на държавата и на обществото.

Новото положение на християните в обществото ги заставя да се замислят върху качеството на това общество и върху собствената си роля в него – роля на активни граждани, на молитвеници за отечеството и хора на добрата воля.

Отваряне на целия текст