Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]
Автор Марио Коев

1 Job„И тъй, не се грижете за утре,

защото утрешният ден сам ще се грижи за своето:

доста е на всеки ден злобата му”

(Мат. 6:34)

Тези думи на Христос вероятно са една от онези истини, които най-трудно могат да бъдат възприети, особено от нас – съвременните. Практически те са истина, която не може да бъде банализирана, доколкото влиза в пряко противоречие със стереотипа на непрекъснато и трескаво „грижещия се за утре” човек. Ако се замислим внимателно над израза обаче, ще видим, че в него „грижата” и „злобата на деня” са тясно свързани; те са като двете страни на една монета – „монетата” на обществения живот. Живот, в който човекът наистина е обвързан с „утрешния ден” – по същия начин, по който и с „вчера”; в който не сме освободени от „грижата”, но едновременно с това и единствено там сме в състояние да реализираме свободата си. Строго богословски погледнато, „грижата за утрешния ден” е следствие от грехопадението: „С пот на челото си ще ядеш хляба си, докле се върнеш в земята, от която си взет; защото пръст си и в пръст ще се върнеш” (Бит. 3:19).

Точно поради тази връзка тук възниква един особено тежък и неприятен за всеки вярващ въпрос. Накратко той би звучал приблизително така: В чисто етически план „грижата за утрешния ден” и „ходенето по Бога” не са ли в крайна сметка едно и също? Не са ли това просто различни примери за желанието да получиш нещо срещу определен труд? И ако е така, вярата в Бога не се ли превръща във вид застраховка за бъдещето, а тогава с какво право и по какъв признак противопоставяме едната „грижа” на другата? Както би казал някой атеист, откъде накъде поставяш такава нравствена разлика между желанието да живееш добре и желанието да се спасиш?

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Георги Флоровски

Fr G_Florovsky1. Един забележителен спор (Преписка от два ъгъла – Гершензон и Иванов)

„Всеки се сражава по своему – мнозина помъдряват и укрепват…”. Така четем в неотдавна публикуваното писмо на един от останалите „там” – в родната чужбина (в статията на Лолия Львова „Ние и те” – вестник Руль, бр. 364 от 27 януари 1922 г.[1]). За нас, които сме зад граница, тези сражения и търсения са почти неизвестни и тайни – само понякога, с помощта на много посредници, до нас достигат неясни и объркани новини, които е безкрайно трудно да бъдат съчетани в някакъв определен и отчетлив образ. И все пак, колкото повече време минава, все по-ясно става, че там продължава да се извършва определена духовна работа, че нито битовата развала, нито житейските трудности, ужаси и сътресения, не са приспали, заглушили и затъмнили тревожните и питащите. Нека всичко да се върши в тайно и насаме, само от малцина избрани! Нито духовната работа, нито душевната, подлежат на изчисленията на статистиката. Тяхната тежест, смисъл и значение не се установяват по пътя на тези изчисления. Разбирането и осъзнаването на творческата духовна работа, която се върши днес в Русия, е насъщна задача, властно привличаща върху себе си вниманието на любознателния. И колкото по-оскъден е достъпният материал, толкова по-съсредоточен трябва да е анализът на всяко отделно проявление на създаваното в културния живот на отвъдсветовна Русия. Точно от тази гледна точка изключителното издание от 1921 г. в Петербург (издателство „Алконост”) на Писма от два ъгъла на Вячеслав Иванов и Михаил Гершензон[2] е човешки документ от изключителна важност. Зад всеки от двамата автори се крие дълга история на търсения, така че в следващите редове ще се отклоня от това, което на историка на руската мисъл би се струвало безкрайно важно. Бих искал да отделя само онова, с което тази преписка е характерна за своята съвременност – нейното собствено идеологическо ядро. Защото както въпросите, на които тя е посветена, така и начинът, по който те са поставени и обсъждани, носят яркия знак на съвременността, свежестта и новостта.

Отваряне на целия текст

Автор Волоколамски митр. Иларион (Алфеев)

Metr Hilarion_AlfeevПрез 2013 г. целият християнски свят тържествено отбеляза 1700-годишнината от издаването на Медиоланския едикт. За Руската православна църква това събитие съвпадна с друг знаков юбилей – 1025 години от Кръщението на Русия. Пред в-к „Российская газета” Волоколамсксият митр. Иларион (Алфеев) споделя свои размисли във връзка с тези юбилеи.

Според мен, нашата епоха има в себе си нещо дълбоко сходно с епохата, която е последвала обнародването на Медиоланския едикт. През връзките между отделните епохи изпъква понятието свобода.

В същността си Медиоланският едикт е първият официален държавен документ на Римската империя, благодарение на който Християнската църква получава не само правото си на съществуване, но и държавно и обществено признание. Като пълноценен участник в обществените процеси тя започва не само свободно да устройва вътрешния си живот, но и да има съществено влияние върху живота на държавата и на обществото.

Новото положение на християните в обществото ги заставя да се замислят върху качеството на това общество и върху собствената си роля в него – роля на активни граждани, на молитвеници за отечеството и хора на добрата воля.

Отваряне на целия текст

Автор Виктор Судариков

2215Как да проповядваш Христос, когато брат се изправи срещу брата и всеки един от тях призовава една и съща Църква за помощ? Сега и двете воюващи страни не само не се борят с Бога, но Го призовават за помощ с едни и същи молитви. Отивайки на бой един срещу друг, хората се молят пред едни и същи икони.

„Също ще чуете за войни и за военни слухове. Внимавайте, не се плашете, защото всичко това трябва да стане, но все още не е краят” (Мат. 24:6)

Война и мир

Честно казано, дълго време не разбирах понятието „богословието след...” („след Освиенцим” и даже „след ГУЛАГ”). Да, преди много години се е извършило голямо зло, то е очевидно, то е осъдено от всички, то не може да се повтори. Но какво отношение има това към богопознанието, към делото на апостолите и подвижниците, което по никакъв начин не зависи от престъпленията и отстъплението на падналия свят?

И ето, че за да осъзнаеш тази връзка между войната, Църквата и живота на хората, бе необходимо да станеш съвременник на събитията, случващи се сега съвсем наблизо. И изобщо, преди 15 години ми се струваше, че всички принципни духовни въпроси са решени и остава само да се следва написаното от светите отци, да се принася покаяние за ежедневните грехове, редовно да се прибягва към тайнствата и духовният живот ще бъде благоустроен, и целият живот ще се промени.

Отваряне на целия текст

Автор Марио Коев

1 JobОтговори Вилдад Савхеец и рече: дълго ли ще говориш тъй? Думите от устата ти са бурен вятър! Нима Бог извръща съда и Вседържителят изопачава правдата? Ако твоите синове са съгрешили пред Него, Той ги е и предал в ръката на тяхното беззаконие. Но ако подириш Бога и се помолиш на Вседържителя и ако си чист и прав, Той сега още ще стане над тебе и ще умиротвори жилището на твоята правда. И ако изпърво си имал малко, отпосле ще имаш твърде много…

Виждаш, Бог не отхвърля непорочния и не поддържа ръката на злодейците. Той ще напълни още със смях устата ти и устните ти с радостно възклицание.

(Иов 8:1-7, 20-21)

„Той трябва да расте, пък аз да се смалявам” (Иоан 3:30). Така казва св. Йоан Кръстител за себе си по отношение на Онзи, Който иде подире му и кръщава с Дух Свети и с огън (Мат. 3:11). И още: „А когато влезе Иисус в Капернаум, приближи се до Него един стотник, молеше Го и казваше: Господи, слугата ми лежи у дома разслабен и люто страда. Иисус му казва: ще дойда и ще го излекувам. А стотникът отговори и рече: Господи, аз не съм достоен да влезеш под покрива ми; но кажи само дума и слугата ми ще оздравее; защото и аз съм подвластен човек и имам мен подчинени войници; едному казвам: върви, и отива: другиму: дойди, и дохожда; и на слугата си: направи това, и прави. Като чу това, Иисус се почуди и рече на ония, които вървяха подире Му: истина ви казвам, нито в Израиля намерих толкова голяма вяра” (Мат. 8:5-10).

Отваряне на целия текст

Автор Ивайло Маринов

Ivajlo MarinovОтражения, паралели, връзки на измеренията и рефлексии на причастността от семантиката на Литургията, можем да открием буквално навсякъде – в концепцията за разширяващата се Вселена, в законите на термодинамиката, в законите на светлината, в органичната химия, в биологичните системи. Съществени са и паралелните процеси в семейните взаимоотношения, училищната система, както и в доста от икономическите принципи, които ни се отразяват ежедневно, без дори да подозираме. Откриваме ги и в политиката, в прийомите на масмедиите и в почти всяка социална организираност и индивидуална задълбоченост. А всичко това се дължи на единния Център на замисъл и осъществяване на Творението. То е нараствало постепенно, от структура към структура, но не с „чужд произход” и без „еволюция” – като граматика. Да бъде подчертано това е особено важно, тъй като се отнася към зрелите текстове на „любимия ученик” (писани като наследство не по-малко от шест десетилетия подир Възнесението Христово – факт достатъчно красноречив), в които е изведено учението за Бога Логос.

Духовните принципи на Божието домостроителство са подчертани в притчите Христови, като някои от тях са изказвани в една или друга форма още от древността, от разни духовни учители спрямо разни народи и религиозни форми.[1] Знаем, че Христос дойде и благовести „царството Божие”, което оприличи и на квас „в три мери брашно” (Мат. 13:33) – според трихотомността на човека. Това съответства на трите вида време, в нашите измерения: линеарното, божественото и светския административен индиктион (малък и голям), а така също и на трите богослужебни кръга[2] – денонощен, седмичен и годишен. Без да се впускаме в „троичност”, ще припомним само и самата трисъставна структура на литургичните чинове, като анализът на анафората – като кулминация – показва, че тя се състои от десет – сравнително отчетливо обособени – молитвени части (символът на „10” може също да бъде откриван постоянно). Първозданите пропорции, които владеят в Творението, често са бивали обект на съзерцания и интерпретации от мнозина и само ще припомним обобщително, че „Църквата е допълнение на Христос така, както и главата допълва тялото, и тялото се допълва от главата… Той е подготвил целия човешки род причастно да Го последва и да Го съпровожда”.[3]

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Джон Бер

Fr John_BehrКаква е истината за Иисус?

Попитай онези, които познаваха

Неговите най-ранни последователи,

казва Ириней

„Църквата – пише св. Ириней Лионски – като е приела това учение и тази вяра, макар и да е разсеяна по целия свят, внимателно ги пази, като да обитава един дом. И еднакво вярва в тях, като че ли има една душа и едно сърце, и в съвършено съгласие ги проповядва, преподава и предава – като да има една уста”.[1]

От самото начало християните са били увещавани да се придържат към вярата, която е „веднъж (завинаги) предадена на светиите” (Иуда 3). Ала въпреки това, също от самото начало, някои от тях започват погрешно да разбират или да тълкуват тази вяра. След като очевидците и апостолите отминават от този свят, вярващите вече не могат да задават въпросите си на онези, които са положили основите на Църквата. Във всеки по-голям град различни учители и водачи претендират да са представители на истинското християнство и всеки от тях настоява, че се придържа към истинната вяра, позовавайки се на написаното от апостолите.

Отваряне на целия текст

Автор Олга Седакова

Olga Sedakova„Що е човек, та го помниш (Боже)”

(Пс. 8:5)

Има стара китайска легенда: когато императорът пожелаел да разбере как стоят нещата в Поднебесната, той извиквал музиканти и поръчвал да се изпълнят пред него песните, които по това време най-често звучали в неговата страна. По тона, мелодията и хармонията на тази музика той си съставял ясна представа за онова, което се случва в държавата и за онова, следователно, което можело да се очаква в близко бъдеще. В тази процедура няма никакво гадание или друг вид магия. Повече от всичко тя прилича на медицинска експертиза. Музиката (и изобщо изкуството), освен всичко друго, с което са заети, представляват доста точен диагностичен прибор – своеобразен датчик, който изписва кардиограмата на епохата. Въпросът е в това, как да се чете този запис.

Ако днес опитаме да приложим този древен метод за диагностика, веднага ще се натъкнем на препятствия, които ще се окажат непознати в до-постмодерното общество. Преди всичко, нашата съвременност, за разлика от традиционните култури, като че ли не притежава устойчив и общ за всички символен език на формите – където една или друга тоналност, една или друга цветова гама или характер на линията, означават нещо определено, изразяват нещо (отец Павел Флоренски е замислял да събере и да опише минимума от общочовешки символи от този род в свой Symbolarium). Във всеки случай, съвременното („актуално”) изкуство настоява върху пълното отсъствие на универсален символен език – всички символни системи са условни, те са ни наложени („репресивни са”) и поради това подлежат на „деконструкция”. А всеки опит да се чете изкуството в „медицинска” светлина (т. е. етически, оценъчно) изглежда като напълно недопустим в нашата просветена съвременност. И това не е случайно! Опитът на 20 век – с неговите съдилища над „патологичното изкуство” в Германия или „сумбура[1] вместо музика” – в Съветския съюз – ни е научил да бъдем по-внимателни. За да избегна недоразуменията, ще отбележа, че далеч нямам предвид да бъде съдено изкуството – било то масовото или експерименталното, а да се чуе неговото послание, да се прочете кардиограмата на нашето съвремие. Да се види какво се пее в нашата Поднебесна.

Отваряне на целия текст

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме