Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]
Автор Марио Коев

1 JobКойто не обръща гръб на съвременния свят,
позори себе си[1]
Н. Г. Давила

Лесно и дълбоко невярно ще бъде, ако някой реши, че в настоящия текст просто ще възхваляваме миналото, обругавайки днешното. Не защото първото няма за какво да бъде хвалено, а второто – мразено, а защото помним: „Не думай: „защо прежните дни били по-добри от сегашните?”, защото не от ум питаш за това” (Екл. 7:10). Защото, в крайна сметка всяка „съвременност” е убийствена за човека, който иска да живее само в нея и вярва, че тя сама по себе си е животът. Основната разлика обаче между всички отминали съвременности и днешната е определена най-точно от Гилбърт К. Честъртън, който пише така: „Оптимизмът на епохата ни е бил винаги фалшив и обезкуражаващ, защото се е опитвал да докаже, че светът ни е по мярка. Християнският оптимизъм се гради върху факта, че светът не ни е по мярка”.[2] Върху този фалш ще съсредоточим и ние вниманието си – не за да доказваме някому нещо, а просто защото от „препълнено сърце говорят устата” (Мат. 12:34).

Съвременният свят – за да го кажем направо – изявява най-пълно, най-ясно, най-безсрамно факта на човешкото дяволоуподобяване след грехопадението,[3] именно на нашето – не на някой друг там нейде. Ние общуваме помежду си, дяволоуподобявайки се, и – за разлика от предишните времена – въобще не го осъзнаваме. За разлика от предишните времена, даже и не желаем да го осъзнаем и не обичаме да ни говорят за такива неща. Благодарение на масовото си образование ние все повече и повече сме в състояние да се разбираме помежду си единствено по отношение на второстепенното и маловажното, а за другото е измислено понятието „толерантност”, чиято дълбока същност е в това, да обезсмисли драматичните питания и честното отношение. Благодарение на масовото си образование и т. нар. обща култура днешният глупак не просто е в състояние да отрече повече, отколкото философът може да докаже, а точно обратно – с тяхна помощ той е в състояние да докаже повече, отколкото философът може да отхвърли. Звучи като евтин каламбур и е точно такъв, тъй като такива са и съдържанията на времето ни. Евтини, за масова употреба.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Зоран Кръстич

Fr Zoran_KrastichДълбоко съм убеден, че със своята променливост, плурализъм и специфично съзнание и манталитет, съвременната обществена действителност е такова изкушение за Църквата, каквото тя не е имала в досегашната си история. Логически погледнато, тази ситуация не може да подмине и християнското богословие. Като слово и наука за вярата, богословието е изправено пред въпроса за своята църковна релевантност и нещо повече – заедно със своя предмет, със самата вяра, то е изправено пред големия въпрос за своята обществена релевантност. В атмосферата на почти всеобщо отричане на всяка трансцендентност и на свеждането на цялата антропологична проблематика изключително до иманентното, всеки съвременен богослов може да се запита за смисъла на собствените си богословски усилия.

Дали чувството за отхвърленост от утробата на живота е може би най-силното и най-горчивото чувство, което съвременният богослов вкусва, замислен върху своето служение? Животът преминава покрай нас – пъстър и бурен – докато ние, изтласкани в периферията на обществото, се опитваме да кажем на този свят нещо, според нас не само важно, но и същностно, но никой не обръща внимание на думите ни. Никого „не го е грижа” и всеки е зает със собствените си ежедневни житейски проблеми и мисли, в които християнският Бог присъства рядко и на които християнското богословие обикновено няма отговори. Това описание би могло да завърши песимистично с поставянето на въпроса: на кого все още е нужно богословието? Такъв въпрос обаче би бил уместен, ако около нас би се простирало безкрайното море на атеизма, в което всяко богословие, та дори и християнското, би потънало. В противоположност на това обаче ние виждаме около себе си – а и емпиричните изследвания го потвърждават – не море на отпадане от Бога, а море от религиозни вярвания във всички форми и с всякаква интензивност, каквито никога по-рано в историята не е имало. Съвременният човек е също толкова, а вероятно и повече религиозен, отколкото някога в историята, което отново се потвърждава от емпиричните изследвания. Какво тогава тук, питаме се, не е наред: богословието, Бог, съвременният човек и неговият свят или нещо друго?

Отваряне на целия текст

Автор Михаил Шиндаров

СмирениеЕдинственото оправдание за Бог,

 който не проявява солидарност със страдащото си творение

 по най-конкретен начин е, че не съществува.

Тимоти Гориндж

Понякога светът изглежда възмутително. Случва се. Вярващите в Бога казват, че Бог не причинява, но допуска цялото световно зло. Обаче невярващите, а и не само те, не правят особена разлика между „допуска” и „причинява”. Затова тези, които не вярват в Него, Го смятат, гласно или негласно, за пряк виновник за злото, макар и да не съществува.

Няма да забравя как ме гледаше една позната, докато описваше в унес някакво нещастие – като съучастник на Бога (в нейните уста - на Съдбата). Уговорката, че някои са склонни да обвиняват вярата в Бога, а не Бога променя малко неща. Вярващите са виновни защото вярват на такъв Бог, а Бог е виновен защото Му вярват, макар че е такъв. Дори вярващите понякога се удържат във вярата си само от респект към нея. Ангажиментите, освен всичко друго, са въпрос и на самоуважение… Така Бог носи отговорността на всесилието и за вярващи, и за невярващи. Теодицеята малко може да Му помогне. Умозрителното богооправдание граничи с обикновено богохулство. Ако Бог е всеблаг по необходимост, то това не зависи от Него. А кой е добър без да ще?

Отваряне на целия текст

Автор Марио Коев

1 Job„Окачествяването, назоваването на постъпките е отстъпление пред манията за изразяване на мнение; както казва един мъдрец, мненията са „тумори”, които рушат целостта на нашата природа и на природата въобще”.[1]

Отговори Софар Наамец и рече: размишленията ми ме подбуждат да отговарям и аз бързам да ги изкажа. Срамен укор чух за мене, и духът на моя разум ще отговори за мене. Нима не знаеш ти, че от памтивека – от когато човек е поставен на земята, – веселието на беззаконниците е кратковременно и радостта на лицемереца е мигновена (Иов 20:1-5).

Цитираните стихове са емблематичен пример за маските, които непрекъснато носим. „Да бързаш да изкажеш размишленията си” – не означава ли това, че точно размишленията липсват тук. „Да бързаш да изкажеш размишленията си” – в това има толкова голям, че е почти невидим, парадокс.

Да започнем отначало.

Отваряне на целия текст

Автор Архим. Йов (Геча)

Archim Job_GechaВъведение

Евангелизацията е провъзгласяване на благата вест за спасението. Тя не е просто учителна система от вярвания или предаване на морален код. Затова тя винаги трябва да бъде свързана с личния опит и с личната среща с живия Бог, а не само с педагогичен метод. За Православната църква мисията и евангелизацията винаги са били свързани с литургичния опит, а богослужението винаги е било отправна точка за мисията и сърце на евангелизацията.

Ако се вгледаме в историята, можем да открием различни илюстрации за това. Можем да си спомним, например, историята на светите братя Кирил и Методий. През 9 в., когато Ростислов – княз на Моравия[1] – е раздразнен от отношението на франкските мисионери, използващи латинския език в процеса на евангелизация на народа му, той моли византийския император Михаил ІІІ да му изпрати мисионери, които да знаят славянския език. Така двамата образовани братя са изпратени в Моравия и те започват своята мисионерска дейност с превод на славянски на богослужебния лекционарий[2] и с превод на богослужебните книги. Казано ни е, че св. Кирил е превел текста на четирите евангелия, за да бъдат четени по време на богослужение, както и текстовете на отделни служби: утринната, часовете, вечернята и божествената литургия. А тази подробност е важна – двамата прочути мисионери не са започнали своята евангелизаторска мисия с превод на катехизиса, нито с превод на някакъв наръчник върху християнското учение, нито с компилация от проповеди, а с това – да преведат богослужебните текстове на езика на местните хора, така че тяхната мисия да се осъществява чрез богослужението.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Борис Бобрински

Fr Boris_BobrinskyАгнецът Божий взима върху Си човешката немощ

„Ето Агнецът Божии, Който взима върху Си греха на света” – казва св. Йоан Кръстител (Иоан 1:29). Тези думи, струва ми се, твърде едностранчиво съсредоточават вниманието върху понятието грях, докато в действителност товарът, взел на плещите Си Агнецът, е неизмеримо по-голям и по-сложен. За изразяването на тази сложност, нееднородност, многостранност бих предпочел друга, не така еднозначна дума: немощ. „Ето Агнецът Божи” – с тези думи св. Йоан Кръстител на два пъти обозначава Човека, отиващ към р. Йордан. Предтеча отнася към Христос най-потресаващото старозаветно пророчество, в което съвпадат и взаимно се освещават Законът и пророците: песните за страдащия Раб (Ис. 42-45), едно наистина Пето Евангелие, които след Петдесетница ще съставят ядрото, самата буква на християнската проповед. Именно около тази песен ще се развие учението за извършеното от Христос изкупление във всички, без изключение, книги на Новия Завет. Моите размисли върху Страданията Христови и страданията на човека също ще бъдат построени на основата на този пророчески месиански текст.

Когато се говори за човешки страдания, смисълът на тези думи често ограничават само до страданията, изпитанията, тревогите и борбите на човека. При което забравят за другото значение на думата страдание – страст, което е взето от езика на аскетиката: унизителната и обезличаваща скованост от греха в крайната му степен, когато настъпва цялостното поробване на човешкото същество. А нима може да се говори за страсти-страдания, без да се посочат причините за тях, които се коренят в греха, в злото?

Отваряне на целия текст

Автор Алън Сторки

alan-storkeyХристос и политика? Странна история

Християнството оказва политическо влияние над немалка част от човечеството, като по особен начин засяга повече от четвърт от населението на земята. Историята на взаимоотношенията между християнството и политиката е доста необичайна. От една страна, християнството сякаш подронва авторитета на земните владетели. В молитвата Душата ми величае Господа се казва: „Той показа сила с мишцата Си; разпръсна ония, които се гордеят с мислите на сърцето си; свали силни от престоли и въздигна смирени” (Лука 1:51-52). И наистина е така. Изминава известно време[1] и имп. Константин Велики направо от трона пада на колене пред Бога. През вековете императори и крале са коленичили пред Бога, докато папи, патриарси и архиепископи са ги коронясвали, за да царуват. Част от тях, не по своя воля са принудени да напуснат трона: през 17 в. богобоязливите англичани обезглавяват своя крал по време на първата в съвременната история революция. Приблизително по същото време предани на християнската вяра отци-пилигрими напускат Англия в търсене на по-добро „царство”, където да не им бъде нужен цар и полагат основите на американската демокрация. Съвсем неотдавна, на водачите на комунистическата империя на СССР се противопостави християнин – Александър Солженицин, което предизвика голямо недоволство и раздразнение сред властимащите. А тогава противопоставянето на един човек могло да се сравни с комар, който жили слон, но се оказва, че след известно време слонът умира.[2] В християнството има нещо, което трудно се подлага на определение, което постоянно нарушава покоя на всяка политическа система, независимо дали е империя, диктатура, комунистически режим или езическо царство.

Отваряне на целия текст

Автор Иван Илин

Ivan IlynЖивеем в епоха на огромен смут. Правдата и лъжата, честта и безчестието, верността и предателството, вярата и лицемерието – ето вече повече от тридесет години те преднамерено се смесват и подменят, за да заглушат и ослепят хората, да предизвикат в душите объркване, замайване и безпомощност, и така заблудените и обезсилените да бъдат подчинени на чужда им власт. С това намерение – да излъжат и поробят – възникват цяла редица организации, начело, разбира се, с левите и десни тоталитаристи…

Който е чел през годините съветската преса и не се е поддавал на нейната пропаганда, той е минал през добрата и нагледна школа на интелектуалната и духовна бдителност. В съветските вестници лъжата е непрекъсната вълна. Тя се поднася с тона на безпрекословния авторитет и фалшивия, лицемерен патос, присъщ на грубите драматични актьори. Четеш и си мислиш: лъже! И сам знае, че лъже; и даже не крие, че знае… „Да, лъжа! А ти ме слушай и мълчи! И само опитай да не се съгласиш! И повтаряй моята лъжа след мен! Да, без уговорки, без колебание! Уверено! С чистосърдечно убеждение! Лъжи искрено! Лъжи с патос, заедно с мен! Лицемер с темперамент, за да мога аз – първолъжецът и оберизмамникът – да имам основание да стоя с доверчива физиономия…!”.

Отваряне на целия текст

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме