Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]
Автор Марио Коев

1 Job„Окачествяването, назоваването на постъпките е отстъпление пред манията за изразяване на мнение; както казва един мъдрец, мненията са „тумори”, които рушат целостта на нашата природа и на природата въобще”.[1]

Отговори Софар Наамец и рече: размишленията ми ме подбуждат да отговарям и аз бързам да ги изкажа. Срамен укор чух за мене, и духът на моя разум ще отговори за мене. Нима не знаеш ти, че от памтивека – от когато човек е поставен на земята, – веселието на беззаконниците е кратковременно и радостта на лицемереца е мигновена (Иов 20:1-5).

Цитираните стихове са емблематичен пример за маските, които непрекъснато носим. „Да бързаш да изкажеш размишленията си” – не означава ли това, че точно размишленията липсват тук. „Да бързаш да изкажеш размишленията си” – в това има толкова голям, че е почти невидим, парадокс.

Да започнем отначало.

Отваряне на целия текст

Автор Архим. Йов (Геча)

Archim Job_GechaВъведение

Евангелизацията е провъзгласяване на благата вест за спасението. Тя не е просто учителна система от вярвания или предаване на морален код. Затова тя винаги трябва да бъде свързана с личния опит и с личната среща с живия Бог, а не само с педагогичен метод. За Православната църква мисията и евангелизацията винаги са били свързани с литургичния опит, а богослужението винаги е било отправна точка за мисията и сърце на евангелизацията.

Ако се вгледаме в историята, можем да открием различни илюстрации за това. Можем да си спомним, например, историята на светите братя Кирил и Методий. През 9 в., когато Ростислов – княз на Моравия[1] – е раздразнен от отношението на франкските мисионери, използващи латинския език в процеса на евангелизация на народа му, той моли византийския император Михаил ІІІ да му изпрати мисионери, които да знаят славянския език. Така двамата образовани братя са изпратени в Моравия и те започват своята мисионерска дейност с превод на славянски на богослужебния лекционарий[2] и с превод на богослужебните книги. Казано ни е, че св. Кирил е превел текста на четирите евангелия, за да бъдат четени по време на богослужение, както и текстовете на отделни служби: утринната, часовете, вечернята и божествената литургия. А тази подробност е важна – двамата прочути мисионери не са започнали своята евангелизаторска мисия с превод на катехизиса, нито с превод на някакъв наръчник върху християнското учение, нито с компилация от проповеди, а с това – да преведат богослужебните текстове на езика на местните хора, така че тяхната мисия да се осъществява чрез богослужението.

Отваряне на целия текст

Автор Алън Сторки

alan-storkeyХристос и политика? Странна история

Християнството оказва политическо влияние над немалка част от човечеството, като по особен начин засяга повече от четвърт от населението на земята. Историята на взаимоотношенията между християнството и политиката е доста необичайна. От една страна, християнството сякаш подронва авторитета на земните владетели. В молитвата Душата ми величае Господа се казва: „Той показа сила с мишцата Си; разпръсна ония, които се гордеят с мислите на сърцето си; свали силни от престоли и въздигна смирени” (Лука 1:51-52). И наистина е така. Изминава известно време[1] и имп. Константин Велики направо от трона пада на колене пред Бога. През вековете императори и крале са коленичили пред Бога, докато папи, патриарси и архиепископи са ги коронясвали, за да царуват. Част от тях, не по своя воля са принудени да напуснат трона: през 17 в. богобоязливите англичани обезглавяват своя крал по време на първата в съвременната история революция. Приблизително по същото време предани на християнската вяра отци-пилигрими напускат Англия в търсене на по-добро „царство”, където да не им бъде нужен цар и полагат основите на американската демокрация. Съвсем неотдавна, на водачите на комунистическата империя на СССР се противопостави християнин – Александър Солженицин, което предизвика голямо недоволство и раздразнение сред властимащите. А тогава противопоставянето на един човек могло да се сравни с комар, който жили слон, но се оказва, че след известно време слонът умира.[2] В християнството има нещо, което трудно се подлага на определение, което постоянно нарушава покоя на всяка политическа система, независимо дали е империя, диктатура, комунистически режим или езическо царство.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Борис Бобрински

Fr Boris_BobrinskyАгнецът Божий взима върху Си човешката немощ

„Ето Агнецът Божии, Който взима върху Си греха на света” – казва св. Йоан Кръстител (Иоан 1:29). Тези думи, струва ми се, твърде едностранчиво съсредоточават вниманието върху понятието грях, докато в действителност товарът, взел на плещите Си Агнецът, е неизмеримо по-голям и по-сложен. За изразяването на тази сложност, нееднородност, многостранност бих предпочел друга, не така еднозначна дума: немощ. „Ето Агнецът Божи” – с тези думи св. Йоан Кръстител на два пъти обозначава Човека, отиващ към р. Йордан. Предтеча отнася към Христос най-потресаващото старозаветно пророчество, в което съвпадат и взаимно се освещават Законът и пророците: песните за страдащия Раб (Ис. 42-45), едно наистина Пето Евангелие, които след Петдесетница ще съставят ядрото, самата буква на християнската проповед. Именно около тази песен ще се развие учението за извършеното от Христос изкупление във всички, без изключение, книги на Новия Завет. Моите размисли върху Страданията Христови и страданията на човека също ще бъдат построени на основата на този пророчески месиански текст.

Когато се говори за човешки страдания, смисълът на тези думи често ограничават само до страданията, изпитанията, тревогите и борбите на човека. При което забравят за другото значение на думата страдание – страст, което е взето от езика на аскетиката: унизителната и обезличаваща скованост от греха в крайната му степен, когато настъпва цялостното поробване на човешкото същество. А нима може да се говори за страсти-страдания, без да се посочат причините за тях, които се коренят в греха, в злото?

Отваряне на целия текст

Автор Иван Илин

Ivan IlynЖивеем в епоха на огромен смут. Правдата и лъжата, честта и безчестието, верността и предателството, вярата и лицемерието – ето вече повече от тридесет години те преднамерено се смесват и подменят, за да заглушат и ослепят хората, да предизвикат в душите объркване, замайване и безпомощност, и така заблудените и обезсилените да бъдат подчинени на чужда им власт. С това намерение – да излъжат и поробят – възникват цяла редица организации, начело, разбира се, с левите и десни тоталитаристи…

Който е чел през годините съветската преса и не се е поддавал на нейната пропаганда, той е минал през добрата и нагледна школа на интелектуалната и духовна бдителност. В съветските вестници лъжата е непрекъсната вълна. Тя се поднася с тона на безпрекословния авторитет и фалшивия, лицемерен патос, присъщ на грубите драматични актьори. Четеш и си мислиш: лъже! И сам знае, че лъже; и даже не крие, че знае… „Да, лъжа! А ти ме слушай и мълчи! И само опитай да не се съгласиш! И повтаряй моята лъжа след мен! Да, без уговорки, без колебание! Уверено! С чистосърдечно убеждение! Лъжи искрено! Лъжи с патос, заедно с мен! Лицемер с темперамент, за да мога аз – първолъжецът и оберизмамникът – да имам основание да стоя с доверчива физиономия…!”.

Отваряне на целия текст

Автор Варненски и Великопреславски митр. Йоан (Иванов)

Varnensky mitr_IoanОбщество и духовност – християнската гледна точка

Така поставена, темата изглежда практически необятна, неизчерпаема. Разбира се, тук ще пристъпим към нея не от гледна точка на някаква духовност изобщо или на която и да било духовност (както вече е модерно да се говори), а гледано от хилядолетния опит на Църквата – в различни епохи и общества, в срещи с най-различни духовни и културни традиции да проповядва едната и съща вяра в Христос Разпнатия и единия и същ живот в Неговото общество, което е тя самата – Църквата, Която Сам Той си придоби със Своята кръв (Деян. 20:28). От тук, следователно, следва да тръгнем и в разглеждането на нашата тема – от факта, че самата Църква – такава, каквато е замислена, е именно общество. Да – тя е по-особено – така да се каже, специфично общество – общество, което радикално се отличава от всички останали, но, от друга страна, носи и всички характеристики на всяко друго общество и най-вече признака да се обединява около нещо общо, около свой – ако заемем известната концепция от века на Просвещението – обществен договор. Тук обаче е особено важно да подчертаем, че това, около което се обединява Църквата като общество не е „нещо”, а е Някой и Този Някой не е никой друг, освен Богочовекът Иисус Христос – Този, Когото в продължение на вече две хилядолетия християните изповядват и очакват като Свой Спасител и Избавител не просто от цялото, окръжаващо ги в този свят зло и неправда, а от тлението и смъртта. Че за тях единственият обществен договор е Неговото Евангелие и сключеният в Негово лице Нов Завет на Бога с човечеството.

Отваряне на целия текст

Автор Никола Антонов

story-top„Поредното доказателство, че религията не е нищо по-различно от инструмент за контролиране на масите. Единствената възможност за противодействие е образованието. В противен случай не ни остава нищо друго, освен да се самозатрием като вид”.

Взимам повод от горното мнение. Не познавам човека и не знам с какво се занимава. Неговото мнение не е уникално, то е просто едно от многото подобни в момента, издаващи опасна тенденция.

Обикновено такива мнения се изказват от младежи с добро образование, най-често чуждестранно, работещи и реализиращи се в чужбина. В момента са хванали живота „за гушата”, гонят здраво успехите си и всичко им изглежда ясно, дърпат яко напред и смятат, че всичко се свежда до усвояването на опредлени знания, взимането на купчина изпити и гоненето на кариера. Наивен позитивизъм. Успехът става новата религия! Намират се в режим на интензивен бяг напред и нагоре, затова не виждат смисъл човек да се замисля кой знае колко дълбоко за неща, които не влияят пряко на успеха му. Рядко имат семейства или са още само в началото на пътя, не им остава време да се огледат, да се замислят, не са се сблъскали с това да се простят с родител, с близък човек (или са го направили на прекалено ранна възраст), нищо още не ги е съкрушило. Умовете им са големи, но сърцата – малки. Религията е за слаби, Библията е за безпросветни средновековни мозъци (нищо, че мнозина от професорите им може да се окажат вярващи).

Отваряне на целия текст

Автор Марио Коев

1 JobНо аз към Вседържителя бих искал да говоря,

желал бих с Бога да се препирам

(Йов 13:5)

Ще започна с въпрос, който привидно всички сме си задавали и на който сякаш имаме отговор. Бих казал дори нещо повече: някак сме решили, че той е банален, че е въпрос, който само атеистът, само далечният от Църквата приема като смислен: каква е разликата между човека и Бога? Няма да се спирам, разбира се, върху отговорите, давани през вековете от отците на Църквата, които са известни на аудиторията. Това, от една страна. От друга обаче – ще си позволя тази игрословица – тези от-говори все по-малко говорят на съвременника като цяло (имам предвид онзи, чийто културен фундамент, независимо дали е съзнаван, все пак е християнството, Християнската църква). Това ми се струва по-важното в случая – та нали самата вяра, самият акт на повярване е тайна и за повярвалия. Никой не е в състояние да изкаже изцяло причините, доводите, идеите, мислите, чувствата и т. н., довели го до вярата; накарали го не само да реши логически, че „има Нещо”, а и удостоверили вътре в него, че Нещото е въплътилият се от Светия Дух и Богородица Богочовек Иисус Христос, Второто Лице на Светата Троица: Логосът, пострадал, умрял и възкръснал заради нашето спасение.

Отваряне на целия текст

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме