Рефлексии върху вярата и Църквата

Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Автор Свещ. Стоян Бербатов

Съществуват две позиции относно ролята на Църквата в контекста на актуалната социална среда. Едната страна изказва становището, че Църквата е призвана да бъде коректив на социалните, културните и моралните норми, да задава духовните ориентири на общественото развитие и да има пацифистко присъствие в конфликтните моменти и ситуации. Ролята ѝ на творец на базисните ценностни параметри и координатор в обществените взаимоотношения е основополагащият елемент в тази религиозно-социална концепция. Другата позиция не отрича принципно отговорността на Църквата за развитието на обществените процеси, но приема, че светът е инфилтриран от злото и ако се приспособи към света, Църквата би могла да изгуби своята идентичност. С други думи, налице е един страх (или опасение) от секуларизацията. Грижата на Църквата за социалното благополучие, за преходните ценности, според това схващане не трябва да е приоритет, защото призванието ѝ тук на земята е преди всичко да избави човечеството от оковите на смъртта чрез благовестието за вечния живот в единението с Христос.

От богословска гледна точка и двете позиции са релевантни и в общи линии очертават възможното тълкуване на известната християнска максима: Църквата е в света, но не е от света. Животът на вярващия човек е тясно свързан не само със случващото се в религиозната среда – в голяма степен той е обусловен и се влияе и от социалните процеси. Освен това християнинът осъзнава, че неговото спасение по никакъв начин не може да се осъществи, без той да положи максимални усилия за спасението на своя ближен, т. е. на хората, с които общува тук и сега. Важно е обаче да се каже, че всеки опит за конформизъм, за свеждане на дейността на Църквата само до полезното за обществото, крие опасността от подмяна на природата и границите на Църквата, от функционирането ѝ единствено като социална институция. Това са част от предизвикателствата, на които Църквата трябва да отговори. За да се справи с тази задача, или по-точно за да излезе от сложната ситуация, тя трябва да заживее отново в антиномична среда, да се върне към естественото си състояние на динамично неспокойствие. Живият организъм на Тялото Христово – Църквата, е тук, за да побеждава злото, което от света идва, и да преобразява и спасява същия този свят, който е творение Божие. И именно в този сотириологичен план Църквата е призвана да намери правилния език, на който да отправи своето послание, да напипа лингвистичната струна на социо-културното време.

Отваряне на целия текст

Автор Ивайло Маринов

И истината ще ви направи свободни!

В Евангелието е обяснено, че не някаква абстрактна, медийна, пропагандна, научна или каквато и да било друга истина прави свободни приелите я, но Бог конкретно пояснява, говорейки „на повярвалите в Него”: „Ако пребъдете в словото Ми, наистина сте Мои ученици, и ще познаете истината, и истината ще ви направи свободни” (Иоан 8:31-32). Както и по-нататък: „… Всякой, който прави грях, роб е на греха. А робът не пребъдва вечно вкъщи; синът пребъдва вечно. И тъй, ако Синът ви освободи, ще бъдете наистина свободни” (8:34-36). Или: „… Духът на истината ще ви упъти на всяка истина” (16:13). Следователно, достъп до Истината и по-конкретно до Духа на Истината имат не всички и не по всякакъв начин, а повярвалите, пребъдващи в Словото ученици и синове, приели Духа и посветени в Неговото обучение. А нали „нищо не е по-приятно от светлината на Истината” (Nihil est veritatis luce dulcius)?

Тъй като човекът е съставен от душа и тяло, но също (за разлика от животните) и от дух, той има личностна необходимост от свобода, неприкосновеност и независимост, и от живот, лишен, или поне почти освободен от потиснатост, стрес, страх, тревоги и мизерия (особено духовна). Всъщност (в-същност) човекът е личност и като такъв има нужда от (и има за цел, вика за) разгръщане на духовните си заложби, на творческите си пориви, на вътрешните си – интелектуални и интуитивни – потенциали. И буквално крещи за истинско осмисляне на битието, в което изведнъж с раждането си е попаднал, и на принципите на Живота – в най-близка и по-далечна перспектива. И търси начини и за развиване на своята чувствителност и слово, придобито по подражание, на своите правилни усещания, на добрите си импулси, нуждае се от развитие в своето вграждане в ползотворно (т. е. творящо полза) битие сред другите хора, от разгръщане на своето вътрешно благородство и чисто родолюбие. И всичко това – в стремеж за правда, мир и радост в Светия Дух: Собственикът на Живота. Разбира се, при стриктно придържане към божествените критерии за нещата, които сега са или които биха могли да бъдат.

Отваряне на целия текст

Автор Архим. Кирил (Говорун)

Защо идентичността на източното християнство бива определяна, като цяло, от православието? Това е малко като да попитаме: защо аз съм този, който съм? Въпросът изглежда риторичен, и все пак не е така лесен за отговор. Настоящата статия предлага някои указания за неговия отговор.

Английската дума „orthodox” идва от две гръцки думи: ὀρθός и δοκέω. Съчетани заедно, те означават „мисля правилно”. По този начин, православието има отношение към мисленето за или схващането на Бога. Също така, православието често извеждат и от думите ὀρθός и δόξα – „правилен” и „слава”. Често се казва, че православието имало отношение към правилния начин за прославяне на Бога – че то се занимавало повече с ритуала и с молитвата, отколкото с мисленето и разбирането. Подобна интерпретация на термина също е възможна. Всъщност, между двете тълкувания няма противоречие, тъй като ние, православните, обичаме да свързваме начина си на мислене с начина, по който се молим на Бога и по който Го прославяме. Признаването на тази връзка датира още от четвъртото столетие, когато Евагрий Понтийски – този велик систематизатор на духовния и монашеския живот – изковава прочутата фраза: „Ако си богослов, ти ще се молиш истинно; а ако се молиш истинно, то ти си богослов” (Трактат за молитвата). В по-ново време, и най-вече в североамерикански контекст думата православен е започнала да означава „консервативен” – такъв, който отстоява определени нравствени позиции. Тази представа е по-ограничена в сравнение с първоначалното значение на православие в източната християнска традиция.

Отваряне на целия текст

Автор Константинополски патр. Вартоломей (Архондонис)

Българската академия на науките оказва голяма чест на наше смирение с удостояването ни с титлата доктор хонорис кауза, която приемаме с благодарност и най-добри чувства. Приемаме тази награда като жест на признание за редицата инициативи, организирани от Вселенската патриаршия, Великата Христова църква, в продължение на повече от четвърт век за опазването на околната среда. Особено сме щастливи от възможността да вземем участие в академичното честване на 1200-та годишнина от рождението на св. Методий като част от нашето мирно посещение на Българската патриаршия, която отбелязва 70-ата годишнина от вдигането на схизмата.

Въведение: Как стигнахме дотук

Днешната ни тема е „Влиянието на климатичните промени върху глобалната и регионалната политика”. През февруари тази година официално бяхме поканени от президента на Франция Франсоа Оланд да го придружим по време на неговото посещение във Филипините. Без съмнение помните, че хиляди хора – мъже и жени, майки и деца, възрастни и инвалиди – загинаха, след като тайфунът Йоланда връхлетя над остров Гиуан в 4:40 ч. на 8 ноември 2013 г. Броят на жертвите ни ужасява, но най-голямо и болезнено въздействие върху света имаха човешките лица, издаващи ужас и чувство на загуба. Според учените, в резултат на климатичните промени този вид тайфуни стават все по-често срещани и интензивни, а пораженията от тях се усещат най-силно от най-бедните хора и региони по света.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Александър Шмеман

Максимализмът

Културата е свързана с чувството за мярка – с усещането за собствената граница. Още древните гърци, създателите на една от най-великите световни култури, в известен смисъл майка и на нашата съвременна култура, са поставяли в центъра на разбирането на културата понятието μέτριος – прилагателно, означаващо тъкмо мярка, хармония,[1] а следователно и природната ограниченост на всяко съвършенство. А мярата предполага порядък, строй, структура, форма, съответствие на форма и съдържание, цялостност и завършеност. Очевидно е, че творците в тази културна традиция са разбирали, че най-трудното в творчеството е именно в самоограничението, в признаването на собствената граница и в своеобразното смирение пред нея.

Същевременно, един от парадоксите на руската култура се състои в това, че още от самото начало най-важната нейна съставна част се е оказало своеобразното отричане тъкмо на това μέτριος – онзи своеобразен патос на максимализма, който се стреми към отстраняване и на мярката, и на границата. Парадоксалността на тази черта се състои в това, че патосът на максимализма е присъщ тъкмо на самата руска култура. И по-рано, и вън от Русия, максимализмът, фанатизмът, отричането на културата в името все едно на какви ценности, много често е довеждало до унищожаването на културни ценности, но това явно е било проява на нещо, намиращо се вън от културата, на антикултурното. У нас пък – и точно в това се състои и парадоксът – усещането за това, този порив е бил присъщ на самите носители на културата, на нейните творци. И това е внасяло и внася особена поляризация вътре в самата култура, прави я чуплива и често спорна – дори, в буквален смисъл, призрачна.

Отваряне на целия текст

Автор Марио Коев

Както се казваше в поредната блестяща с безвкусицата си реклама: „Представете си…”. Та представете си, че аз – пишещият сега – съм в много отношения слаб човек; че съм подвластен в по-голяма или по-малка степен, ако не на всички, то на някои от пороците, споделяни и поделящи всички нас. И си представете след всичко това, че съм и човек, който се опитва да се „занимава” с богословие. С други думи, такъв, който твърди, че вярва в Бога и – нещо повече – се опитва да обясни на другите, що е то вяра, Църква, Бог, Христос и т. н. И накрая, след като си представите всички тези неща, няма ли да възникне усещането за едно върховно лицемерие? Ще възникне, и още как.

Този усет за лицемерието на богословстващия християнин изобщо не е нещо „измислено” или абстрактно. Той не е просто някакво бесовско озлобление срещу вярващите, както често се самоуспокояваме, нито пък е само и единствено нравствен проблем, макар че повечето хора си го представят и го изживяват именно според нравствени категории и причини. Той е ясно свидетелство за непосилната за човека разлика между Светия Дух, Който животвори Църквата, и нас – нейните членове. Казано по друг начин, усетът за лицемерието на богословстващия християнин е дори и подсъзнателно нарисувана картина на последиците от грехопадението, което с толкова лека ръка забравяме или пък го разбираме моралистично.

Отваряне на целия текст

Автор Сергей Чапнин

През 2015 г. Руската православна църква се оказа в ситуация на ново мълчание. В публичното пространство фактически звучи само един глас – гласът на патриарх Кирил. Всички други мълчат, не си позволяват разгърнати изказвания – само кратки коментари по отделни, винаги съвсем конкретни поводи. Това, без съмнение е нов стил. Той ярко илюстрира нарастващото значение на йерархичната доминанта в живота на Църквата. И, по-точно – разбирането на йерархията като единоначалие в лицето на патриарха.

Младият епископат, а това са почти двеста сравнително млади хора, които са ръкоположени при патриарх Кирил, е загадка. За пет-шест години от съществуването си все още не са казали нищо. Възниква въпросът: защо младият епископат не говори – не иска, не може или се страхува? Пауза в навечерието на големи промени ли е това или стремеж да напуснат публичното пространство? В края на 2015 г. тези въпроси остават отворени. Разбира се, съществуват и изключения. Ако говорим за църковния истаблишмънт, тук сякаш изключенията са само прот. Всеволод Чаплин и, във все по-малка степен, Дмитрий Смирнов. Но те се изказват постмодернистки фрагментарно и даже позицията им трябва да се реконструира. Най-силно в публичното пространство звучат не изказванията по същество, а отделни провокативни реплики.

И изглежда, че това устройва мнозина. Чаплин продължава да се изказва, а началството продължава да търпи. Недоумението сред православните, в това число и свещеници и епископи, продължава да расте. А в обществото нараства раздразнението към Православната църква: ама къде се бутат пак тези попове? Отношенията между Църквата и съвременната култура в частност придобиват все по-карикатурен характер.

Отваряне на целия текст

Автор Свещ. Георги Чистяков

Сред изданията на Новия Завет се срещат и такива, в които думите, произнесени от Самия Иисус – „ipsissima verba” – са набрани в червен шрифт, а всичко останало – в черен. Разбира се, в разказите за Рождеството не се среща нито една дума, отпечатана в червено. А същевременно много от съвременните богослови смятат за безусловни само ipsissima verba. Така например, свещеникът Рене Лорантен – в предисловието към една от книгите си – разказва за кюре, който му казал, че отдавна вече не проповядва върху темата за Рождеството, тъй като и Самият Иисус не казва нищо за това. „Това са просто едни сказания”. Тази позиция се основава и на това, че Рождество Христово, за разлика от светата Пасха, християните започнали да празнуват далеч не от самото начало. Още на Климент Александрийски е изглеждало забавно, че сред вярващите в Христос има и такива „любознателни” хора, които искат да определят не само годината, но и деня на раждането на Иисус.

За християните са били важни не фактите, а един-единствен от тях, а именно, че Христос е бил заченат от Светия Дух, роден е от Дева Мария, пострадал е при Понтий Пилат, бил е разпнат, умрял е, бил е погребан, слязъл е в ада и в третия ден възкръснал от мъртвите – възпоминанието за Него се свързвало не с някакви определени дати, а на първо място с тайнството Евхаристия.

Отваряне на целия текст