Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]
Автор Свещ. Георги Чистяков

Fr G_ChistjakovЗа гърците проблеми с религиозната нетърпимост и съответно с толерантността просто не е имало, защото гърците, – рязко противопоставяйки себе си на „варварите”, що се отнася до езика и културата, много просто и органично са включвали в пантеона си боговете на граничещите с тях народи, различни източни култове и т. н. Още преди 5 в. пр. Хр. те с лекота са отъждествявали египетския Амон със своя Зевс, Тот – с Хермес и т. н. По същия път са вървели и римляните. В Рим не се делели на „свои” и „чужди”, но затова пък римските граждани са имали значително повече права от тези, които не са имали римско гражданство. При което гражданин може да бъде човек с произволен национален произход. Да напомним, че именно такъв е бил св. ап. Павел – чистокръвен евреин – „обрязаният в осмия ден, от Израилев род, от Вениаминово коляно, евреин от евреите” (Фил. 3:5). При това както и гърците, римляните също охотно са включвали в сонма на своите богове божествата на покорените от тях народи или пък просто са ги отъждествявали със собствените си богове. Ето защо, в античната епоха фанатизмът и религиозната нетърпимост са били невъзможни.

Нито при гърците, нито при римляните не е имало Писание, а, следователно – и религиозната норма, появила се при евреите, християните и в исляма. Християните са преследвани в Рим само защото не са приемали обществените (социални!) ценности на държавата и обществото (религията не е имала нищо общо). Трябва да се предположи, че фанатизмът винаги е бил свързан с изолационизма – с географския, политическия и религиозния изолационизъм. Че се заражда в общества, които живеят изолирано, при което смятат собствената си религия за единствено вярна. Следователно фанатизмът и религиозната нетърпимост са възможни тогава, когато истината се интерпретира като открита на мен или нас, като дарувана на моя народ и т. н. В онзи случай, когато, – ако използваме терминологията на Ерих Фром, вярата се изповядва не на принципа какво „съм”, а какво „имам”.

Отваряне на целия текст

Автор Марио Коев

M KoevТози, който не се приспособява

към живот сред противоречиви очевидности,

накрая се приютява сред добре подредени измами

Н. Г. Давила

1. Няколко предварителни думи

От края на 19 век и до Първата световна война най-вече в Германия и Австро-Унгария (а след това вече предимно в Германия до края на Втората световна война) постепенно се развиват и получават гражданственост особени настроения и идеи за „освобождаване на човека от културата”. Те са свързани с някои езотерични и окултни кръгове, проповядващи особена смесица от западни митове и източни учения. От тях, както и от измислиците на Гуидо фон Лист, Ланц фон Либенфелс, Дитрих Екарт, Елена Блаватска и др. се изгражда в частност и идеологията на националсоциализма. Идеята за освобождаването на човека от културата, т. е. превръщането му в „истински човек”,[1] съдържа в себе си предположението, че човекът може да съществува без култура. От тяхна гледна точка културният прогрес опростява и изключва реалността на митовете и по този начин се разкрива като възход и власт на профаните. Тези учения бленуват една квазидуховност – едновременно романтична и агресивна, чиито основания се търсят посредством еклектичното надграждане на езически митове (западни и източни) върху историята. Така в крайна сметка се постулира и чисто спекулативното и идеологическо (расово и (или) квазирасово) противопоставяне между „човек” и „свръхчовек”, но далеч не в смисъла, който влага Ницше в това понятие.[2] На практика изразът „неинтенционален свръхчовек” може да бъде и съвременна дефиниция за демон. Атмосферата, в която възникват и се разгръщат тези наукообразни възгледи, е описана от Роберт Музил: 

Отваряне на целия текст

Автор Ганчо Пашев

G PashevВелик-ден! Камбаните на катедралата „St. Pierre” в Montpellier тържествено бият. Има нещо радостно в този звън, нещо което ти говори на сърцето, което ти припомня детинските години, което те отнася в родния край, защото тези камбани бият като у нас.

Вървя към църквата и рояк мисли се тълпят в главата ми. Платаните[1] по булевард „des Arceaux” шумолят някак сладко и тържествено. А от към високите стени на Peyeron на вълни още долита радостния, призоваващ към храма звън.

Изведнъж се пренесох далеч, много далеч. Стори ми се че съм в Киев… Градът цял е облян от „пасхалния трезвон”,[2] тъй радостен, тъй тържествен. Струва ми се, че чувам живите весели припеви на „Пасха Господня”.

Църквите се пълнят с народ. Улиците са оживени. Движение навред. В тъмнината на нощта хилядите свещи около църквите и по улиците правят картината вълшебна. До полунощ хората ходят от църква на църква. След това се почва тържествената пасхална служба. Свещениците са облечени в бели одежди. С напрегнато внимание следим службата. Ние чакаме първото Христос Воскресе. Това е един тъй хубав, тъй напрегнат момент. Като буен поток се леят радостните църковни песни. Във всяка дума, във всеки тон се изобразява тържеството на светлината над тъмнината…

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Василий Зенковски

Fr V_ZenkovskyВеянието на свободата е в целия християнски свят. При всички различия – както на цели изповедания, така и на отделни християнски групи – то никъде не е загубено докрай, макар често да се чувства твърде слабо. По свидетелството на св. ап. Павел, ние сме призвани към свобода (Гал. 5:13) и всички вярващи в Христос – в тайните местенца на своите сърца – чуват този призив и доколкото могат да го вместят, го следват. Според друго свидетелство на същия апостол, „дето пък е Духът Господен, там има свобода” (2 Кор. 3:17), – а оттук и всичките благодатни озарения, посещаващи нашата душа, носят със себе си свобода, научават ни на нея. Свободата в Христос я има в целия християнски свят, независимо от всички съществуващи, външни или вътрешни, нейни стеснявания – ако не ѝ е дадено да намери външно изражение, тя живее в сърцата, и свети и ни храни отдалече – ако ни е дадено само отдалече да я чувстваме.

Не само в християнския свят обаче звучи призивът към свобода, а се разнася и из целия свят. Подобно на камбанен звън, той прониква в скришните местенца на душата и предизвиква ответното на него движение. В съзнанието това откровение на свободата вече не се свързва с името и делото на Христос, а сякаш идва изотдолу, от дълбините на човешката природа, сякаш вече има „природен” характер. По-зоркият поглед може да открие и това, че тази „природна” свобода и свободата в Христос не са никак далечни – че Христовата свобода представлява връх и оправдание на същото, което, в сърдечното ясновидство, се е привиждало на „натуралния” човек. Това взаимоотношение на двете свободи обаче е сложно и заплетено – и в емпиричната действителност двата пътя на свободата се разгръщат така различно, че мисълта за вътрешната им връзка по-скоро пречи, отколкото да помага.

Отваряне на целия текст

Автор Зилонски еп. Александър (Семьонов-Тян-Шански)

Ep Alexandr_Semenov1.1

Колкото и критично да се отнасяме към социализма, не може да не признаем поне една негова заслуга.

Социализмът свърза проблема за бедността с този за несвободата. Но главното зло в тази несвобода се състои, разбира се, не в имущественото неравенство, нито в продажбата на труда, който е често неизгоден, както и не е в труда, сам по себе си, а в това, че все повече намалява полето за творческа дейност на мнозинството хора и все по-малко радостен и все по-малко творчески става техният труд.

Изход от тази ситуация може да се намери само ако разберем, че проблемът за свободата е неотделим от проблема за ценноста и този за времето.

1.2

Единствено преживяването на ценното, или истински ценното преживяване дава свобода и това е така, понеже в истински ценното вече липсва елементът на средствата, или той е преобразен.

Отваряне на целия текст

Автор Марио Коев

1 JobКойто не обръща гръб на съвременния свят,
позори себе си[1]
Н. Г. Давила

Лесно и дълбоко невярно ще бъде, ако някой реши, че в настоящия текст просто ще възхваляваме миналото, обругавайки днешното. Не защото първото няма за какво да бъде хвалено, а второто – мразено, а защото помним: „Не думай: „защо прежните дни били по-добри от сегашните?”, защото не от ум питаш за това” (Екл. 7:10). Защото, в крайна сметка всяка „съвременност” е убийствена за човека, който иска да живее само в нея и вярва, че тя сама по себе си е животът. Основната разлика обаче между всички отминали съвременности и днешната е определена най-точно от Гилбърт К. Честъртън, който пише така: „Оптимизмът на епохата ни е бил винаги фалшив и обезкуражаващ, защото се е опитвал да докаже, че светът ни е по мярка. Християнският оптимизъм се гради върху факта, че светът не ни е по мярка”.[2] Върху този фалш ще съсредоточим и ние вниманието си – не за да доказваме някому нещо, а просто защото от „препълнено сърце говорят устата” (Мат. 12:34).

Съвременният свят – за да го кажем направо – изявява най-пълно, най-ясно, най-безсрамно факта на човешкото дяволоуподобяване след грехопадението,[3] именно на нашето – не на някой друг там нейде. Ние общуваме помежду си, дяволоуподобявайки се, и – за разлика от предишните времена – въобще не го осъзнаваме. За разлика от предишните времена, даже и не желаем да го осъзнаем и не обичаме да ни говорят за такива неща. Благодарение на масовото си образование ние все повече и повече сме в състояние да се разбираме помежду си единствено по отношение на второстепенното и маловажното, а за другото е измислено понятието „толерантност”, чиято дълбока същност е в това, да обезсмисли драматичните питания и честното отношение. Благодарение на масовото си образование и т. нар. обща култура днешният глупак не просто е в състояние да отрече повече, отколкото философът може да докаже, а точно обратно – с тяхна помощ той е в състояние да докаже повече, отколкото философът може да отхвърли. Звучи като евтин каламбур и е точно такъв, тъй като такива са и съдържанията на времето ни. Евтини, за масова употреба.

Отваряне на целия текст

Автор Марио Коев

M KoevПри хуманитарните науки сложните идеи не произхождат от простите,

както това е при естествените науки.

В хуманитарните науки сложните идеи се израждат в прости.

Н. Г. Давила

В една от своите книги (Крадец на време) Т. Пратчет иронизира отъждествяването на информацията със знанието. Вземайки повод оттам, ще поговорим за феномена на социалните мрежи в неговия богословско-философски аспект, а доколкото ще става дума за съвсем нови и непознати в досегашната човешка история реалии, все още недостатъчно проучени и разбрани, статията по необходимост ще носи и голяма доза хипотетичен заряд. От друга страна, поради неизбежното за този формат ограничение, текстът няма и претенцията да изказва нещата в някаква „пълнота” или завършеност. В огромна степен също така разчитаме на предварителната осведоменост на читателя по някои от използваните понятия.[1]

„Социална мрежа” и ентропия

Днес непрекъснато са в обръщение думи и понятия като „мрежово общество”, „технологична култура”, „виртуална култура” и т. н. По странен начин всички те са навлезли в езика и мисленето, без обаче да са докрай осмислени и обхванати в един или друг концептуален философски ред (подозрението ни е, че такова нещо е принципно невъзможно, но то е друга тема). Типичен пример за това са медиите. Ние все още ги възприемаме като „елемент” от живота, като нещо, от което имаме единствено някаква информационна необходимост (и дори полза), без обикновено да си даваме сметка, че съвременната култура изобщо не би съществувала без Медията. Сиреч, че самата култура е медийна, а не просто „съдържа” медийното в себе си. Това обаче са фундаментално различни неща. Тази характеристика изобщо на съвремието внезапно напусналият ни наскоро кинорежисьор, писател и – ще го добавим – стар и добър приятел Красимир Крумов – Грец определи в последната си книга като Медиален Левиатан.[2]

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Зоран Кръстич

Fr Zoran_KrastichДълбоко съм убеден, че със своята променливост, плурализъм и специфично съзнание и манталитет, съвременната обществена действителност е такова изкушение за Църквата, каквото тя не е имала в досегашната си история. Логически погледнато, тази ситуация не може да подмине и християнското богословие. Като слово и наука за вярата, богословието е изправено пред въпроса за своята църковна релевантност и нещо повече – заедно със своя предмет, със самата вяра, то е изправено пред големия въпрос за своята обществена релевантност. В атмосферата на почти всеобщо отричане на всяка трансцендентност и на свеждането на цялата антропологична проблематика изключително до иманентното, всеки съвременен богослов може да се запита за смисъла на собствените си богословски усилия.

Дали чувството за отхвърленост от утробата на живота е може би най-силното и най-горчивото чувство, което съвременният богослов вкусва, замислен върху своето служение? Животът преминава покрай нас – пъстър и бурен – докато ние, изтласкани в периферията на обществото, се опитваме да кажем на този свят нещо, според нас не само важно, но и същностно, но никой не обръща внимание на думите ни. Никого „не го е грижа” и всеки е зает със собствените си ежедневни житейски проблеми и мисли, в които християнският Бог присъства рядко и на които християнското богословие обикновено няма отговори. Това описание би могло да завърши песимистично с поставянето на въпроса: на кого все още е нужно богословието? Такъв въпрос обаче би бил уместен, ако около нас би се простирало безкрайното море на атеизма, в което всяко богословие, та дори и християнското, би потънало. В противоположност на това обаче ние виждаме около себе си – а и емпиричните изследвания го потвърждават – не море на отпадане от Бога, а море от религиозни вярвания във всички форми и с всякаква интензивност, каквито никога по-рано в историята не е имало. Съвременният човек е също толкова, а вероятно и повече религиозен, отколкото някога в историята, което отново се потвърждава от емпиричните изследвания. Какво тогава тук, питаме се, не е наред: богословието, Бог, съвременният човек и неговият свят или нещо друго?

Отваряне на целия текст

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме