Автор Прот. Василий Зенковски

Веянието на свободата е в целия християнски свят. При всички различия – както на цели изповедания, така и на отделни християнски групи – то никъде не е загубено докрай, макар често да се чувства твърде слабо. По свидетелството на св. ап. Павел, ние сме призвани към свобода (Гал. 5:13) и всички вярващи в Христос – в тайните местенца на своите сърца – чуват този призив и доколкото могат да го вместят, го следват. Според друго свидетелство на същия апостол, „дето пък е Духът Господен, там има свобода” (2 Кор. 3:17), – а оттук и всичките благодатни озарения, посещаващи нашата душа, носят със себе си свобода, научават ни на нея. Свободата в Христос я има в целия християнски свят, независимо от всички съществуващи, външни или вътрешни, нейни стеснявания – ако не ѝ е дадено да намери външно изражение, тя живее в сърцата, и свети и ни храни отдалече – ако ни е дадено само отдалече да я чувстваме.

Не само в християнския свят обаче звучи призивът към свобода, а се разнася и из целия свят. Подобно на камбанен звън, той прониква в скришните местенца на душата и предизвиква ответното на него движение. В съзнанието това откровение на свободата вече не се свързва с името и делото на Христос, а сякаш идва изотдолу, от дълбините на човешката природа, сякаш вече има „природен” характер. По-зоркият поглед може да открие и това, че тази „природна” свобода и свободата в Христос не са никак далечни – че Христовата свобода представлява връх и оправдание на същото, което, в сърдечното ясновидство, се е привиждало на „натуралния” човек. Това взаимоотношение на двете свободи обаче е сложно и заплетено – и в емпиричната действителност двата пътя на свободата се разгръщат така различно, че мисълта за вътрешната им връзка по-скоро пречи, отколкото да помага.

Отваряне на целия текст

Автор Зилонски еп. Александър (Семьонов-Тян-Шански)

1.1

Колкото и критично да се отнасяме към социализма, не може да не признаем поне една негова заслуга.

Социализмът свърза проблема за бедността с този за несвободата. Но главното зло в тази несвобода се състои, разбира се, не в имущественото неравенство, нито в продажбата на труда, който е често неизгоден, както и не е в труда, сам по себе си, а в това, че все повече намалява полето за творческа дейност на мнозинството хора и все по-малко радостен и все по-малко творчески става техният труд.

Изход от тази ситуация може да се намери само ако разберем, че проблемът за свободата е неотделим от проблема за ценноста и този за времето.

1.2

Единствено преживяването на ценното, или истински ценното преживяване дава свобода и това е така, понеже в истински ценното вече липсва елементът на средствата, или той е преобразен.

Отваряне на целия текст

Автор Марио Коев

При хуманитарните науки сложните идеи не произхождат от простите,

както това е при естествените науки.

В хуманитарните науки сложните идеи се израждат в прости.

Н. Г. Давила

В една от своите книги (Крадец на време) Т. Пратчет иронизира отъждествяването на информацията със знанието. Вземайки повод оттам, ще поговорим за феномена на социалните мрежи в неговия богословско-философски аспект, а доколкото ще става дума за съвсем нови и непознати в досегашната човешка история реалии, все още недостатъчно проучени и разбрани, статията по необходимост ще носи и голяма доза хипотетичен заряд. От друга страна, поради неизбежното за този формат ограничение, текстът няма и претенцията да изказва нещата в някаква „пълнота” или завършеност. В огромна степен също така разчитаме на предварителната осведоменост на читателя по някои от използваните понятия.[1]

„Социална мрежа” и ентропия

Днес непрекъснато са в обръщение думи и понятия като „мрежово общество”, „технологична култура”, „виртуална култура” и т. н. По странен начин всички те са навлезли в езика и мисленето, без обаче да са докрай осмислени и обхванати в един или друг концептуален философски ред (подозрението ни е, че такова нещо е принципно невъзможно, но то е друга тема). Типичен пример за това са медиите. Ние все още ги възприемаме като „елемент” от живота, като нещо, от което имаме единствено някаква информационна необходимост (и дори полза), без обикновено да си даваме сметка, че съвременната култура изобщо не би съществувала без Медията. Сиреч, че самата култура е медийна, а не просто „съдържа” медийното в себе си. Това обаче са фундаментално различни неща. Тази характеристика изобщо на съвремието внезапно напусналият ни наскоро кинорежисьор, писател и – ще го добавим – стар и добър приятел Красимир Крумов – Грец определи в последната си книга като Медиален Левиатан.[2]

Отваряне на целия текст

Автор Марио Коев

Който не обръща гръб на съвременния свят,
позори себе си[1]
Н. Г. Давила

Лесно и дълбоко невярно ще бъде, ако някой реши, че в настоящия текст просто ще възхваляваме миналото, обругавайки днешното. Не защото първото няма за какво да бъде хвалено, а второто – мразено, а защото помним: „Не думай: „защо прежните дни били по-добри от сегашните?”, защото не от ум питаш за това” (Екл. 7:10). Защото, в крайна сметка всяка „съвременност” е убийствена за човека, който иска да живее само в нея и вярва, че тя сама по себе си е животът. Основната разлика обаче между всички отминали съвременности и днешната е определена най-точно от Гилбърт К. Честъртън, който пише така: „Оптимизмът на епохата ни е бил винаги фалшив и обезкуражаващ, защото се е опитвал да докаже, че светът ни е по мярка. Християнският оптимизъм се гради върху факта, че светът не ни е по мярка”.[2] Върху този фалш ще съсредоточим и ние вниманието си – не за да доказваме някому нещо, а просто защото от „препълнено сърце говорят устата” (Мат. 12:34).

Съвременният свят – за да го кажем направо – изявява най-пълно, най-ясно, най-безсрамно факта на човешкото дяволоуподобяване след грехопадението,[3] именно на нашето – не на някой друг там нейде. Ние общуваме помежду си, дяволоуподобявайки се, и – за разлика от предишните времена – въобще не го осъзнаваме. За разлика от предишните времена, даже и не желаем да го осъзнаем и не обичаме да ни говорят за такива неща. Благодарение на масовото си образование ние все повече и повече сме в състояние да се разбираме помежду си единствено по отношение на второстепенното и маловажното, а за другото е измислено понятието „толерантност”, чиято дълбока същност е в това, да обезсмисли драматичните питания и честното отношение. Благодарение на масовото си образование и т. нар. обща култура днешният глупак не просто е в състояние да отрече повече, отколкото философът може да докаже, а точно обратно – с тяхна помощ той е в състояние да докаже повече, отколкото философът може да отхвърли. Звучи като евтин каламбур и е точно такъв, тъй като такива са и съдържанията на времето ни. Евтини, за масова употреба.

Отваряне на целия текст