Автор Антоан Аржаковски

Православните църкви обявиха на 27 януари в Шамбези, че ще се съберат на Всеправославен събор, който ще се проведе между 16-27 юни 2016 г. в Православната академия на Крит. Съборът бе подготвян от православните църкви още от началото на 30-те години – за да разреши на първо място конфликта, разразил се след избора на Константинополската църква да приеме обновен литургичен календар спрямо юлианския календар от 4 век. Славяноезичните църкви така и не успяха да постигнат споразумение по този въпрос с гръкоезичните църкви до началото на Втората световна война. След 1945 г. православният свят общо взето се раздели на славяноезични църкви, които станаха част от комунистическия свят, и църкви с гръцка и арабска традиция, принадлежащи към свободния свят. През 1948 г. Константинополската църква участва в създаването на Световния съвет на църквите, докато Московската патриаршия организира съвещание, за да осъди икуменическото движение. Съборният процес получи ново начало едва през 1961 г. на Родос от Константинополския патриарх Атинагор. Той бе ревностен икуменист и дори искаше да даде положителен отговор на поканата, отправена към Източната църква от папа Йоан XXIII за участие във Втория ватикански събор. Атинагор обаче е бил наясно, че преди това трябва да уреди трийсетината спорни теми в православния свят, възникнали с течение на времето. Разривът през 1970 г. между Москва и Константинопол, свързан с автокефалията, която Руската православна църква даде на Православната църква в Северна Америка, блокира наново този процес. През 1976 г., след договореностите от Хелзинки, православните църкви решиха отново да започнат съборния процес, свеждайки списъка от разногласия до 10 теми. Ала нова криза изникна през 90-те години, след рухването на СССР, между Москва и Константинопол по повод на преминаването на някои традиционно славяноезични църкви под гръцка юрисдикция (като църквите на Естония, Украйна и бивша Чехословакия). Така междуправославната „съборност” заскърца отново спрямо възможността 300 млн. православни да постигнат помежду си единство.

Отваряне на целия текст

Автор Михаил Шиндаров

На Митко Спасов,
който разбира от мълчание

Случва се Бог да говори толкова ясно, че не остава следа от съмнение дали говори Той. При това говори чрез обикновените неща, които срещаме: с думите и жестовете на събеседника ни, със случайно дочута музикална фраза, с целия свят околен свят. Понякога се питаме за несъмнените белези на Неговото присъствие и обърнатост към нас. Но Бог е дискретен и не ни налага присъствието Си – нито със силата на логическата принуда, нито със свръхестествените си дела. Ако Той постъпваше така, би ни принудил да Му вярваме и от Неговата персонална покана към нас не би останало нищо освен анонимна обективност. А в нея наистина няма нищо авторско и събитията стават сякаш от само себе си. Затова не съществува естествен или свръхестествен белег, свидетелство или доказателство, което да удостовери Божието присъствие независимо от Бога. Колкото и да гадаем по признаци, ние никога не можем да се уверим, както и да уверим някого, че Бог говори. Чудесата са свръхестествени, свидетелствата могат да изглеждат като преразкази, а доказателствата са тавтологични. Напразно ще търсим из нещата, с които Бог ни говори, Него Самия – разпознаваме думите и делата Му чрез Него, а не Него – чрез тях. И все пак, когато Бог говори, не остава следа от съмнение, че това е Той.

Отваряне на целия текст

Автор Сергей Худиев

Въпросът за злото и страданието се поставя и от вярващите – започвайки поне от псалмопевците и Йов, поставят го и атеистите. Известният атеистичен публицист Сам Харис започва именно с него своята диатриба срещу вярата в Бога. Харис дава биещия по нервите пример за малкото момиче, убито от маниак, и продължава: „Родители губят децата си; деца губят родителите си. Мъже и жени внезапно се разделят, за да не се видят никога повече. Приятели набързо се прощават, без да подозират, че вече няма да се срещнат. Нашият живот, докъдето ни виждат очите, е една грандиозна драма на загубата. Вярващите, които никога не се усъмняват в съществуването на Бога, трябва да представят доказателства за Неговото съществуване и особено за Неговото милосърдие, предвид непрестанната гибел на невинни хора, свидетели на което ставаме всеки ден”.

Какво можем да отговорим на Харис? Преди всичко, нека разделим въпроса на двете му съставни части – емоционалната и логическата. Да започнем с емоционалната.

Отваряне на целия текст

Автор Свещ. Стоян Бербатов

Съществуват две позиции относно ролята на Църквата в контекста на актуалната социална среда. Едната страна изказва становището, че Църквата е призвана да бъде коректив на социалните, културните и моралните норми, да задава духовните ориентири на общественото развитие и да има пацифистко присъствие в конфликтните моменти и ситуации. Ролята ѝ на творец на базисните ценностни параметри и координатор в обществените взаимоотношения е основополагащият елемент в тази религиозно-социална концепция. Другата позиция не отрича принципно отговорността на Църквата за развитието на обществените процеси, но приема, че светът е инфилтриран от злото и ако се приспособи към света, Църквата би могла да изгуби своята идентичност. С други думи, налице е един страх (или опасение) от секуларизацията. Грижата на Църквата за социалното благополучие, за преходните ценности, според това схващане не трябва да е приоритет, защото призванието ѝ тук на земята е преди всичко да избави човечеството от оковите на смъртта чрез благовестието за вечния живот в единението с Христос.

От богословска гледна точка и двете позиции са релевантни и в общи линии очертават възможното тълкуване на известната християнска максима: Църквата е в света, но не е от света. Животът на вярващия човек е тясно свързан не само със случващото се в религиозната среда – в голяма степен той е обусловен и се влияе и от социалните процеси. Освен това християнинът осъзнава, че неговото спасение по никакъв начин не може да се осъществи, без той да положи максимални усилия за спасението на своя ближен, т. е. на хората, с които общува тук и сега. Важно е обаче да се каже, че всеки опит за конформизъм, за свеждане на дейността на Църквата само до полезното за обществото, крие опасността от подмяна на природата и границите на Църквата, от функционирането ѝ единствено като социална институция. Това са част от предизвикателствата, на които Църквата трябва да отговори. За да се справи с тази задача, или по-точно за да излезе от сложната ситуация, тя трябва да заживее отново в антиномична среда, да се върне към естественото си състояние на динамично неспокойствие. Живият организъм на Тялото Христово – Църквата, е тук, за да побеждава злото, което от света идва, и да преобразява и спасява същия този свят, който е творение Божие. И именно в този сотириологичен план Църквата е призвана да намери правилния език, на който да отправи своето послание, да напипа лингвистичната струна на социо-културното време.

Отваряне на целия текст