Автор Свещ. Георги Чистяков

Сред изданията на Новия Завет се срещат и такива, в които думите, произнесени от Самия Иисус – „ipsissima verba” – са набрани в червен шрифт, а всичко останало – в черен. Разбира се, в разказите за Рождеството не се среща нито една дума, отпечатана в червено. А същевременно много от съвременните богослови смятат за безусловни само ipsissima verba. Така например, свещеникът Рене Лорантен – в предисловието към една от книгите си – разказва за кюре, който му казал, че отдавна вече не проповядва върху темата за Рождеството, тъй като и Самият Иисус не казва нищо за това. „Това са просто едни сказания”. Тази позиция се основава и на това, че Рождество Христово, за разлика от светата Пасха, християните започнали да празнуват далеч не от самото начало. Още на Климент Александрийски е изглеждало забавно, че сред вярващите в Христос има и такива „любознателни” хора, които искат да определят не само годината, но и деня на раждането на Иисус.

За християните са били важни не фактите, а един-единствен от тях, а именно, че Христос е бил заченат от Светия Дух, роден е от Дева Мария, пострадал е при Понтий Пилат, бил е разпнат, умрял е, бил е погребан, слязъл е в ада и в третия ден възкръснал от мъртвите – възпоминанието за Него се свързвало не с някакви определени дати, а на първо място с тайнството Евхаристия.

Отваряне на целия текст

Автор Свещ. Милан Гьоргевич

Ти ли си Оня, Който има да дойде, или другиго да чакаме?[1]

Тъкмо чрез отношението на традиционната православна егзегетика към този въпрос на св. Йоан Предтеча се вижда начинът, по който идеологическата интерпретация се налага върху евангелската действителност. Йоан е в затвора и наближава денят на неговата екзекуция, която той явно предусеща. Чрез своите двама ученици той изпраща един въпрос към Христос, който въпрос всеки на негово место би поставил: „Дали това, че съм в зандана и че набързо ще си загубя главата, че целият ми живот е минал в най-строг подвиг, напълно посветен на Божията воля, има смисъл или не?”.

Въпросът е напълно легитимен. И цар Соломон се пита какво е смисълът на живота и съществуването и с болка извиква: „Суета, всичко е суета”. Йов стои над „руините” на своя живот и упорито отхвърля настойчивото твърдение на приятелите си, че страданието му има смисъл. И Соломон, и Йов застават с въпрос пред Бога: „Как да вярвам в Тебе, Господи, в този миг на страдание и болка?”. Защо тогава би било немислимо Йоан да зададе същия въпрос? И той е човек, не е безгрешен, не е нестрадален, не е лишен от съмнението и страданието.

Йоан изпраща двамата си ученици. Тъй като ги изпраща, ясно е, че му е било позволено да бъде посещаван в затвора. Но между посетилите го не били нито Христос, нито учениците Христови – защото в такъв случай той би поставил въпроса направо на Христос или би Го попитал посредством учениците Му. Точно по това време Христос проповядвал в галилейските градове. Все пак какво са няколко дни път, за да се посети близък човек, който е несправедливо затворен? Защо Иисус не идва, защо Той не изпраща никого от учениците Си, за да ме посети? Забравил ли ме е? Грижа ли го е изобщо?

Отваряне на целия текст

Автор Марио Коев

Бог се превръща в паразит в душите,
където доминира етиката
Н. Г. Давила

1

Господ отговори на Иова из бурята и рече: кой е тоя, който омрачава Провидението с думи без смисъл? Препаши сега кръста си като мъж: Аз ще те питам, и ти Ми обяснявай (Йов 38:1-3)

Нека първо си дадем сметката, че подобен диалог – какъвто е този между Йов и Бога – за нас, съвременните хора, звучи неестествено сам по себе си. Такъв разговор сме в състояние да възприемем, ако го интерпретираме само като дидактично поучение, един вид етически трактат. И изкушението да го направим, разбира се, не просто е голямо; моралната аргументация като че ли е първото, което изобщо може да ни хрумне. Тя като че ли е задължителна.

Но дали е точно така? Дали е само това?

По същество християнският въпрос, който трябва да си зададем именно в този контекст, е: За какъв морал да говорим пред Лицето на Онзи, Който ни познава така, както ние никога няма да успеем да познаваме себе си? В този смисъл „моралното” отношение между Бога и човека е еднопосочно: само Бог има морално отношение, тъй като Неговото познание за нас е абсолютно. Да, наистина, може да се каже, че и човекът – доколкото проявява и носи в себе си любовта към Бога – всъщност отговаря на моралното отношение на Бога към нас и в този смисъл също проявява такова. Само че, ако Бог е Любов, колкото и парадоксално да звучи на пръв поглед, то единствено нелюбовта към Всевишния би следвало да се определя като морално отношение, защото любовта е дар от Него. В състояние сме да изпитваме любов към Бога само защото преди това Той я има към нас. Любовта не е едно от „съдържанията” или „проявите” на човешката морална воля, а е онтологичната основа на самото ни битие. И, следователно, не любовта, която сме в състояние да изпитваме – независимо дали към Бога или към ближния – е „част” от човешкия морал, а точно обратното – човешкият морал съществува, защото човекът е жива душа, сътворена от и със Любов. Така онова, което ни остава, е да признаем, че любовта не е въпрос тъкмо на морал, макар редица морални съдържания и въпроси да следват по естествен път от нейното наличие.

Отваряне на целия текст

Автор Свещ. Георги Чистяков

За гърците проблеми с религиозната нетърпимост и съответно с толерантността просто не е имало, защото гърците, – рязко противопоставяйки себе си на „варварите”, що се отнася до езика и културата, много просто и органично са включвали в пантеона си боговете на граничещите с тях народи, различни източни култове и т. н. Още преди 5 в. пр. Хр. те с лекота са отъждествявали египетския Амон със своя Зевс, Тот – с Хермес и т. н. По същия път са вървели и римляните. В Рим не се делели на „свои” и „чужди”, но затова пък римските граждани са имали значително повече права от тези, които не са имали римско гражданство. При което гражданин може да бъде човек с произволен национален произход. Да напомним, че именно такъв е бил св. ап. Павел – чистокръвен евреин – „обрязаният в осмия ден, от Израилев род, от Вениаминово коляно, евреин от евреите” (Фил. 3:5). При това както и гърците, римляните също охотно са включвали в сонма на своите богове божествата на покорените от тях народи или пък просто са ги отъждествявали със собствените си богове. Ето защо, в античната епоха фанатизмът и религиозната нетърпимост са били невъзможни.

Нито при гърците, нито при римляните не е имало Писание, а, следователно – и религиозната норма, появила се при евреите, християните и в исляма. Християните са преследвани в Рим само защото не са приемали обществените (социални!) ценности на държавата и обществото (религията не е имала нищо общо). Трябва да се предположи, че фанатизмът винаги е бил свързан с изолационизма – с географския, политическия и религиозния изолационизъм. Че се заражда в общества, които живеят изолирано, при което смятат собствената си религия за единствено вярна. Следователно фанатизмът и религиозната нетърпимост са възможни тогава, когато истината се интерпретира като открита на мен или нас, като дарувана на моя народ и т. н. В онзи случай, когато, – ако използваме терминологията на Ерих Фром, вярата се изповядва не на принципа какво „съм”, а какво „имам”.

Отваряне на целия текст