Автор Кенийски архиеп. Макарий (Тилиридис)

Когато става дума за евангелизация мнозина от нас имат лош вкус в устата. За много от нас единственият опит с нея е когато други се опитват да евангелизират самите нас. Много от църквите наоколо гледат нас, православните, и просто приемат, че ние не сме християни, че не сме „спасени” и че, следователно, те трябва да ни „спасят”. Няма значение, че повечето от хората около нас не знаят какво е православието, нито знаят в какво ние вярваме или пък, че ние сме най-старата Църква, първоначалната Църква – Църквата на апостолите и на Самия Христос.

„Евангелизация” идва от гръцката дума ἐυαγγέλιον в нашия Нов Завет, означаващо просто „блага вест”. И първите християни са преживявали посланието на Иисус Христос и Неговите апостоли като действително блага вест. Те са живеели в култури, заливани от болести и смърт, разложение и угнетеност, и когато Иисус е демонстрирал Своята сила над болестите, демоните и смъртта, когато е говорил за Царството на Бога – на Божиите заповеди, нахлувайки в нашата сегашна действителност, тогава, когато ние Му се доверяваме и Го следваме, хората разбират това като блага вест – невероятна, променяща живота вест. И когато са преживявали истината и реалността на онова, което Иисус и апостолите Му са учили и проповядвали, когато животът им е бил докосван, изцеряван и преобразяван, когато са преживявали силата на посланието, на покаянието и на доверието към Христос, те са откривали, че има нещо, за което трябва и да разкажат – че имат блага вест за споделяне. И Църквата се е разраствала, защото те са споделяли със своите семейства и със своите приятели всичките благи неща, които Иисус Христос е направил и прави за тях. Ето това е евангелизация.

Отваряне на целия текст

Автор Български патр. Кирил (Константинов)

Тринадесета неделя след Петдесетница – св. свщмчк Антим, еп. Никомидийски, преп. Теоктист, св. Фива дякониса, св. мчца Василиса Никомидийска, св. Йоаникий II, патриарх сръбски

Литургийно свето евангелие:

„Рече Господ тая притча: имаше един човек стопанин, който насади лозе, огради го с плет, изкопа в него лин, съгради кула и, като го предаде на лозари, отиде си. И когато наближи гроздобер, той изпрати слугите си при лозарите, да му приберат плодовете. А лозарите, като уловиха слугите му, едного набиха, другиго убиха, а трети с камъни пребиха. Пак изпрати други слуги, по-много от първите; и с тях сториха същото. Най-сетне изпрати при тях сина си, като каза: ще се засрамят от сина ми. Но лозарите, като видяха сина, казаха помежду си: този е наследникът; хайде да го убием и да присвоим наследството му. И, като го уловиха, изведоха вън от лозето и убиха. И тъй, като си дойде господарят на лозето, какво ще направи на тия лозари? Отговарят Му: злодейците ще погуби зле, а лозето ще даде на други лозари, които ще му дават овреме плодовете. Иисус им казва: нима не сте никога чели в Писанията: камъкът, който отхвърлиха зидарите, той стана глава на ъгъла: това е от Господа, и е дивно в очите ни?“ (Мат. 21:33-42).

Христос – въплътеното смирение

Иисус е кротък, благ и смирен. От кротките Му очи се разлива благост. В гласа Му трепти обич към човеците. Целият Му живот е въплътено смирение. За Него се отнасят пророческите думи: „… няма да викне, нито да възвиси гласа Си, и няма да даде да Го чуят на улиците, пречупена тръст няма да строши, и тлеещ лен няма да угаси“ (Ис. 42:2-3; Мат. 12:17-21). На кротост, смирение и любов Той поучава народа със слово и с примера на Своя божествен живот. Затова можеше да каже: „Вземете Моето иго върху си и се поучете от Мене, понеже съм кротък и смирен по сърце, и ще намерите покой за душите си“ (Мат. 11:29). Проповедта Му е тиха светлина, която успокоява сърцата като ведър ден. Но ето – същият глас, който гали сърцата с милувката на непознат мир, отведнъж се променя: той е пак тих, ала Иисусовата реч не е вече тиха светлина, а могъща светкавица, която раздира заоблаченото небе на човешките души. Кой би могъл, някога или сега, да не види блясъка и да не чуе тътена на Неговите слова, когато смело и непримиримо изобличава греха, заблудите и предразсъдъците на Своето съвремие, за да разкрие възвишените истини на новото учение?

Отваряне на целия текст

Автор Марио Коев

Третото хилядолетие начева като постхристиянска, постметафизическа, посттрадиционна епоха. Вездесъщието на префикса пост- подчертава радикалните промени, които бележат нашето време. Ние преживяхме един разрив, една фундаментална промяна в собственото ни доминантно себеразбиране.[1]

Ако се съгласим с това заключение, това в нашия случай ще означава, че ни е необходимо едно възможно по-широко богословско осмисляне на културните процеси в света днес. Пред нас възникват определени точки на напрежение на понятийно и на съдържателно равнище, проблеми на контекста и изобщо на мисленето за човека и света. Вездесъщието на префикса „пост-” само по себе си показва, че липсва ясно разбиране за света, в който живеем. Няма идея за културата днес, което е логично, ако го погледнем в оптиката на отпадането на големите разкази. Самото понятие време, използвано във философските, историческите и богословските изследвания, все още е прекалено „монолитно” и „единно”, за да може адекватно да опише процесите и техните съдържателни и смислови оптимуми, както и собствено рефлектирането върху тях, търсещо каквото и да било,[2] предполагано в двупосочността на една аксиоматично положена потенциална безкрайност на историята. Така времето се употребява по-скоро като допълнителна характеристика, служеща за езикова и логическа сглобка в концептуалното развитие на един или друг дискурс, а не като фундаментална проява на битието. От своя страна и развитието на науката и на технологиите, на медиите и изобщо на виртуалното пространство само по себе си изисква църковен и богословски отговор. Този отговор обаче не може да бъде „просто научен”, „просто теоретичен”. В крайна сметка не съществува богословие без вяра във въплътеното Слово Иисус Христос. В този смисъл, тъй като немалка част от християните днес сме in partibus infidelium,[3] все по-рядко успяваме да оставим ясна следа между онова, в което твърдим че вярваме, и начина си на живот. Всъщност тази следа днес е ясна именно доколкото ни показва точно обратното. Така, ако поставим едно разсъждение на Паул Тилих за мъжеството в малко по-широка перспектива, на първо място това означава, че „трябва да бъде разбран човекът, както и неговият свят, със своите структури и ценности. Само този, който ги познава, знае какво да утвърди и какво да отрече”.[4]

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Емануил Клапсис

Страданието е един от неизбежните аспекти на човешкия живот в сегашния свят. Страданието, бедите и опитът от трагичното откриват уязвимата природа на човешкия живот, дават ни възможност да разберем нашите ограничения като човешки същества и степента на зависимост на нашия живот от другите хора и от Бога. Страданието има потенциала да води човешките същества или към отчаяние, мъка и затваряне в себе си, или към надмогването му чрез надежда и вяра, с доверие в Божието доброжелателство и в Неговите отношения на завет с Неговия народ.

Сред хората е особено силен инстинктът да се търси причината (или причините) за страданието. Но защо? Защо аз? Тези въпроси възникват от опита, който всеки човек има със страданието. Необходимостта да търсим причините за страданието е дълбоко всадена в нас. Понякога ние намираме отговора и донякъде променяме поведението си, предвид лошия си опит. Друг път обаче причините са отвъд нашите знания и контрол, и нашето търсене ни води до увеличаващо се чувство за безсилие и незаслужена вина, или до обвиняване на другите. И все пак, за нас е трудно да приемем, че може и никога да не разберем действителната причина за нашето страдание. И ние негодуваме срещу тази необяснима мистерия, особено когато се чувстваме беззащитни и вцепенени пред лицето на едно безсмислено страдание. По този начин, нашето търсене на смисъла и на обяснението ангажира целия ни рационален капацитет, който бива впрегнат да открие смислени причини за необяснимото.

Отваряне на целия текст