Автор Марио Коев

Бог се превръща в паразит в душите,
където доминира етиката
Н. Г. Давила

1

Господ отговори на Иова из бурята и рече: кой е тоя, който омрачава Провидението с думи без смисъл? Препаши сега кръста си като мъж: Аз ще те питам, и ти Ми обяснявай (Йов 38:1-3)

Нека първо си дадем сметката, че подобен диалог – какъвто е този между Йов и Бога – за нас, съвременните хора, звучи неестествено сам по себе си. Такъв разговор сме в състояние да възприемем, ако го интерпретираме само като дидактично поучение, един вид етически трактат. И изкушението да го направим, разбира се, не просто е голямо; моралната аргументация като че ли е първото, което изобщо може да ни хрумне. Тя като че ли е задължителна.

Но дали е точно така? Дали е само това?

По същество християнският въпрос, който трябва да си зададем именно в този контекст, е: За какъв морал да говорим пред Лицето на Онзи, Който ни познава така, както ние никога няма да успеем да познаваме себе си? В този смисъл „моралното” отношение между Бога и човека е еднопосочно: само Бог има морално отношение, тъй като Неговото познание за нас е абсолютно. Да, наистина, може да се каже, че и човекът – доколкото проявява и носи в себе си любовта към Бога – всъщност отговаря на моралното отношение на Бога към нас и в този смисъл също проявява такова. Само че, ако Бог е Любов, колкото и парадоксално да звучи на пръв поглед, то единствено нелюбовта към Всевишния би следвало да се определя като морално отношение, защото любовта е дар от Него. В състояние сме да изпитваме любов към Бога само защото преди това Той я има към нас. Любовта не е едно от „съдържанията” или „проявите” на човешката морална воля, а е онтологичната основа на самото ни битие. И, следователно, не любовта, която сме в състояние да изпитваме – независимо дали към Бога или към ближния – е „част” от човешкия морал, а точно обратното – човешкият морал съществува, защото човекът е жива душа, сътворена от и със Любов. Така онова, което ни остава, е да признаем, че любовта не е въпрос тъкмо на морал, макар редица морални съдържания и въпроси да следват по естествен път от нейното наличие.

Отваряне на целия текст

Автор Марио Коев

Този, който не се приспособява

към живот сред противоречиви очевидности,

накрая се приютява сред добре подредени измами

Н. Г. Давила

1. Няколко предварителни думи

От края на 19 век и до Първата световна война най-вече в Германия и Австро-Унгария (а след това вече предимно в Германия до края на Втората световна война) постепенно се развиват и получават гражданственост особени настроения и идеи за „освобождаване на човека от културата”. Те са свързани с някои езотерични и окултни кръгове, проповядващи особена смесица от западни митове и източни учения. От тях, както и от измислиците на Гуидо фон Лист, Ланц фон Либенфелс, Дитрих Екарт, Елена Блаватска и др. се изгражда в частност и идеологията на националсоциализма. Идеята за освобождаването на човека от културата, т. е. превръщането му в „истински човек”,[1] съдържа в себе си предположението, че човекът може да съществува без култура. От тяхна гледна точка културният прогрес опростява и изключва реалността на митовете и по този начин се разкрива като възход и власт на профаните. Тези учения бленуват една квазидуховност – едновременно романтична и агресивна, чиито основания се търсят посредством еклектичното надграждане на езически митове (западни и източни) върху историята. Така в крайна сметка се постулира и чисто спекулативното и идеологическо (расово и (или) квазирасово) противопоставяне между „човек” и „свръхчовек”, но далеч не в смисъла, който влага Ницше в това понятие.[2] На практика изразът „неинтенционален свръхчовек” може да бъде и съвременна дефиниция за демон. Атмосферата, в която възникват и се разгръщат тези наукообразни възгледи, е описана от Роберт Музил: 

Отваряне на целия текст

Автор Свещ. Георги Чистяков

За гърците проблеми с религиозната нетърпимост и съответно с толерантността просто не е имало, защото гърците, – рязко противопоставяйки себе си на „варварите”, що се отнася до езика и културата, много просто и органично са включвали в пантеона си боговете на граничещите с тях народи, различни източни култове и т. н. Още преди 5 в. пр. Хр. те с лекота са отъждествявали египетския Амон със своя Зевс, Тот – с Хермес и т. н. По същия път са вървели и римляните. В Рим не се делели на „свои” и „чужди”, но затова пък римските граждани са имали значително повече права от тези, които не са имали римско гражданство. При което гражданин може да бъде човек с произволен национален произход. Да напомним, че именно такъв е бил св. ап. Павел – чистокръвен евреин – „обрязаният в осмия ден, от Израилев род, от Вениаминово коляно, евреин от евреите” (Фил. 3:5). При това както и гърците, римляните също охотно са включвали в сонма на своите богове божествата на покорените от тях народи или пък просто са ги отъждествявали със собствените си богове. Ето защо, в античната епоха фанатизмът и религиозната нетърпимост са били невъзможни.

Нито при гърците, нито при римляните не е имало Писание, а, следователно – и религиозната норма, появила се при евреите, християните и в исляма. Християните са преследвани в Рим само защото не са приемали обществените (социални!) ценности на държавата и обществото (религията не е имала нищо общо). Трябва да се предположи, че фанатизмът винаги е бил свързан с изолационизма – с географския, политическия и религиозния изолационизъм. Че се заражда в общества, които живеят изолирано, при което смятат собствената си религия за единствено вярна. Следователно фанатизмът и религиозната нетърпимост са възможни тогава, когато истината се интерпретира като открита на мен или нас, като дарувана на моя народ и т. н. В онзи случай, когато, – ако използваме терминологията на Ерих Фром, вярата се изповядва не на принципа какво „съм”, а какво „имам”.

Отваряне на целия текст

Автор Ганчо Пашев

Велик-ден! Камбаните на катедралата „St. Pierre” в Montpellier тържествено бият. Има нещо радостно в този звън, нещо което ти говори на сърцето, което ти припомня детинските години, което те отнася в родния край, защото тези камбани бият като у нас.

Вървя към църквата и рояк мисли се тълпят в главата ми. Платаните[1] по булевард „des Arceaux” шумолят някак сладко и тържествено. А от към високите стени на Peyeron на вълни още долита радостния, призоваващ към храма звън.

Изведнъж се пренесох далеч, много далеч. Стори ми се че съм в Киев… Градът цял е облян от „пасхалния трезвон”,[2] тъй радостен, тъй тържествен. Струва ми се, че чувам живите весели припеви на „Пасха Господня”.

Църквите се пълнят с народ. Улиците са оживени. Движение навред. В тъмнината на нощта хилядите свещи около църквите и по улиците правят картината вълшебна. До полунощ хората ходят от църква на църква. След това се почва тържествената пасхална служба. Свещениците са облечени в бели одежди. С напрегнато внимание следим службата. Ние чакаме първото Христос Воскресе. Това е един тъй хубав, тъй напрегнат момент. Като буен поток се леят радостните църковни песни. Във всяка дума, във всеки тон се изобразява тържеството на светлината над тъмнината…

Отваряне на целия текст