Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]
Автор Сергей Чапнин

S ChapninПрез 2015 г. Руската православна църква се оказа в ситуация на ново мълчание. В публичното пространство фактически звучи само един глас – гласът на патриарх Кирил. Всички други мълчат, не си позволяват разгърнати изказвания – само кратки коментари по отделни, винаги съвсем конкретни поводи. Това, без съмнение е нов стил. Той ярко илюстрира нарастващото значение на йерархичната доминанта в живота на Църквата. И, по-точно – разбирането на йерархията като единоначалие в лицето на патриарха.

Младият епископат, а това са почти двеста сравнително млади хора, които са ръкоположени при патриарх Кирил, е загадка. За пет-шест години от съществуването си все още не са казали нищо. Възниква въпросът: защо младият епископат не говори – не иска, не може или се страхува? Пауза в навечерието на големи промени ли е това или стремеж да напуснат публичното пространство? В края на 2015 г. тези въпроси остават отворени. Разбира се, съществуват и изключения. Ако говорим за църковния истаблишмънт, тук сякаш изключенията са само прот. Всеволод Чаплин и, във все по-малка степен, Дмитрий Смирнов. Но те се изказват постмодернистки фрагментарно и даже позицията им трябва да се реконструира. Най-силно в публичното пространство звучат не изказванията по същество, а отделни провокативни реплики.

И изглежда, че това устройва мнозина. Чаплин продължава да се изказва, а началството продължава да търпи. Недоумението сред православните, в това число и свещеници и епископи, продължава да расте. А в обществото нараства раздразнението към Православната църква: ама къде се бутат пак тези попове? Отношенията между Църквата и съвременната култура в частност придобиват все по-карикатурен характер.

Отваряне на целия текст

Автор Марио Коев

Jesus ChristКакто се казваше в поредната блестяща с безвкусицата си реклама: „Представете си…”. Та представете си, че аз – пишещият сега – съм в много отношения слаб човек; че съм подвластен в по-голяма или по-малка степен, ако не на всички, то на някои от пороците, споделяни и поделящи всички нас. И си представете след всичко това, че съм и човек, който се опитва да се „занимава” с богословие. С други думи, такъв, който твърди, че вярва в Бога и – нещо повече – се опитва да обясни на другите, що е то вяра, Църква, Бог, Христос и т. н. И накрая, след като си представите всички тези неща, няма ли да възникне усещането за едно върховно лицемерие? Ще възникне, и още как.

Този усет за лицемерието на богословстващия християнин изобщо не е нещо „измислено” или абстрактно. Той не е просто някакво бесовско озлобление срещу вярващите, както често се самоуспокояваме, нито пък е само и единствено нравствен проблем, макар че повечето хора си го представят и го изживяват именно според нравствени категории и причини. Той е ясно свидетелство за непосилната за човека разлика между Светия Дух, Който животвори Църквата, и нас – нейните членове. Казано по друг начин, усетът за лицемерието на богословстващия християнин е дори и подсъзнателно нарисувана картина на последиците от грехопадението, което с толкова лека ръка забравяме или пък го разбираме моралистично.

Отваряне на целия текст

Автор Свещ. Георги Чистяков

Bogomater DonskajaСред изданията на Новия Завет се срещат и такива, в които думите, произнесени от Самия Иисус – „ipsissima verba” – са набрани в червен шрифт, а всичко останало – в черен. Разбира се, в разказите за Рождеството не се среща нито една дума, отпечатана в червено. А същевременно много от съвременните богослови смятат за безусловни само ipsissima verba. Така например, свещеникът Рене Лорантен – в предисловието към една от книгите си – разказва за кюре, който му казал, че отдавна вече не проповядва върху темата за Рождеството, тъй като и Самият Иисус не казва нищо за това. „Това са просто едни сказания”. Тази позиция се основава и на това, че Рождество Христово, за разлика от светата Пасха, християните започнали да празнуват далеч не от самото начало. Още на Климент Александрийски е изглеждало забавно, че сред вярващите в Христос има и такива „любознателни” хора, които искат да определят не само годината, но и деня на раждането на Иисус.

За християните са били важни не фактите, а един-единствен от тях, а именно, че Христос е бил заченат от Светия Дух, роден е от Дева Мария, пострадал е при Понтий Пилат, бил е разпнат, умрял е, бил е погребан, слязъл е в ада и в третия ден възкръснал от мъртвите – възпоминанието за Него се свързвало не с някакви определени дати, а на първо място с тайнството Евхаристия.

Отваряне на целия текст

Автор Свещ. Милан Гьоргевич

Fr M_ĐorđevićТи ли си Оня, Който има да дойде, или другиго да чакаме?[1]

Тъкмо чрез отношението на традиционната православна егзегетика към този въпрос на св. Йоан Предтеча се вижда начинът, по който идеологическата интерпретация се налага върху евангелската действителност. Йоан е в затвора и наближава денят на неговата екзекуция, която той явно предусеща. Чрез своите двама ученици той изпраща един въпрос към Христос, който въпрос всеки на негово место би поставил: „Дали това, че съм в зандана и че набързо ще си загубя главата, че целият ми живот е минал в най-строг подвиг, напълно посветен на Божията воля, има смисъл или не?”.

Въпросът е напълно легитимен. И цар Соломон се пита какво е смисълът на живота и съществуването и с болка извиква: „Суета, всичко е суета”. Йов стои над „руините” на своя живот и упорито отхвърля настойчивото твърдение на приятелите си, че страданието му има смисъл. И Соломон, и Йов застават с въпрос пред Бога: „Как да вярвам в Тебе, Господи, в този миг на страдание и болка?”. Защо тогава би било немислимо Йоан да зададе същия въпрос? И той е човек, не е безгрешен, не е нестрадален, не е лишен от съмнението и страданието.

Йоан изпраща двамата си ученици. Тъй като ги изпраща, ясно е, че му е било позволено да бъде посещаван в затвора. Но между посетилите го не били нито Христос, нито учениците Христови – защото в такъв случай той би поставил въпроса направо на Христос или би Го попитал посредством учениците Му. Точно по това време Христос проповядвал в галилейските градове. Все пак какво са няколко дни път, за да се посети близък човек, който е несправедливо затворен? Защо Иисус не идва, защо Той не изпраща никого от учениците Си, за да ме посети? Забравил ли ме е? Грижа ли го е изобщо?

Отваряне на целия текст

Автор Марио Коев

1 JobБог се превръща в паразит в душите,
където доминира етиката
Н. Г. Давила

1

Господ отговори на Иова из бурята и рече: кой е тоя, който омрачава Провидението с думи без смисъл? Препаши сега кръста си като мъж: Аз ще те питам, и ти Ми обяснявай (Йов 38:1-3)

Нека първо си дадем сметката, че подобен диалог – какъвто е този между Йов и Бога – за нас, съвременните хора, звучи неестествено сам по себе си. Такъв разговор сме в състояние да възприемем, ако го интерпретираме само като дидактично поучение, един вид етически трактат. И изкушението да го направим, разбира се, не просто е голямо; моралната аргументация като че ли е първото, което изобщо може да ни хрумне. Тя като че ли е задължителна.

Но дали е точно така? Дали е само това?

По същество християнският въпрос, който трябва да си зададем именно в този контекст, е: За какъв морал да говорим пред Лицето на Онзи, Който ни познава така, както ние никога няма да успеем да познаваме себе си? В този смисъл „моралното” отношение между Бога и човека е еднопосочно: само Бог има морално отношение, тъй като Неговото познание за нас е абсолютно. Да, наистина, може да се каже, че и човекът – доколкото проявява и носи в себе си любовта към Бога – всъщност отговаря на моралното отношение на Бога към нас и в този смисъл също проявява такова. Само че, ако Бог е Любов, колкото и парадоксално да звучи на пръв поглед, то единствено нелюбовта към Всевишния би следвало да се определя като морално отношение, защото любовта е дар от Него. В състояние сме да изпитваме любов към Бога само защото преди това Той я има към нас. Любовта не е едно от „съдържанията” или „проявите” на човешката морална воля, а е онтологичната основа на самото ни битие. И, следователно, не любовта, която сме в състояние да изпитваме – независимо дали към Бога или към ближния – е „част” от човешкия морал, а точно обратното – човешкият морал съществува, защото човекът е жива душа, сътворена от и със Любов. Така онова, което ни остава, е да признаем, че любовта не е въпрос тъкмо на морал, макар редица морални съдържания и въпроси да следват по естествен път от нейното наличие.

Отваряне на целия текст

Автор Марио Коев

M KoevТози, който не се приспособява

към живот сред противоречиви очевидности,

накрая се приютява сред добре подредени измами

Н. Г. Давила

1. Няколко предварителни думи

От края на 19 век и до Първата световна война най-вече в Германия и Австро-Унгария (а след това вече предимно в Германия до края на Втората световна война) постепенно се развиват и получават гражданственост особени настроения и идеи за „освобождаване на човека от културата”. Те са свързани с някои езотерични и окултни кръгове, проповядващи особена смесица от западни митове и източни учения. От тях, както и от измислиците на Гуидо фон Лист, Ланц фон Либенфелс, Дитрих Екарт, Елена Блаватска и др. се изгражда в частност и идеологията на националсоциализма. Идеята за освобождаването на човека от културата, т. е. превръщането му в „истински човек”,[1] съдържа в себе си предположението, че човекът може да съществува без култура. От тяхна гледна точка културният прогрес опростява и изключва реалността на митовете и по този начин се разкрива като възход и власт на профаните. Тези учения бленуват една квазидуховност – едновременно романтична и агресивна, чиито основания се търсят посредством еклектичното надграждане на езически митове (западни и източни) върху историята. Така в крайна сметка се постулира и чисто спекулативното и идеологическо (расово и (или) квазирасово) противопоставяне между „човек” и „свръхчовек”, но далеч не в смисъла, който влага Ницше в това понятие.[2] На практика изразът „неинтенционален свръхчовек” може да бъде и съвременна дефиниция за демон. Атмосферата, в която възникват и се разгръщат тези наукообразни възгледи, е описана от Роберт Музил: 

Отваряне на целия текст

Автор Свещ. Георги Чистяков

Fr G_ChistjakovЗа гърците проблеми с религиозната нетърпимост и съответно с толерантността просто не е имало, защото гърците, – рязко противопоставяйки себе си на „варварите”, що се отнася до езика и културата, много просто и органично са включвали в пантеона си боговете на граничещите с тях народи, различни източни култове и т. н. Още преди 5 в. пр. Хр. те с лекота са отъждествявали египетския Амон със своя Зевс, Тот – с Хермес и т. н. По същия път са вървели и римляните. В Рим не се делели на „свои” и „чужди”, но затова пък римските граждани са имали значително повече права от тези, които не са имали римско гражданство. При което гражданин може да бъде човек с произволен национален произход. Да напомним, че именно такъв е бил св. ап. Павел – чистокръвен евреин – „обрязаният в осмия ден, от Израилев род, от Вениаминово коляно, евреин от евреите” (Фил. 3:5). При това както и гърците, римляните също охотно са включвали в сонма на своите богове божествата на покорените от тях народи или пък просто са ги отъждествявали със собствените си богове. Ето защо, в античната епоха фанатизмът и религиозната нетърпимост са били невъзможни.

Нито при гърците, нито при римляните не е имало Писание, а, следователно – и религиозната норма, появила се при евреите, християните и в исляма. Християните са преследвани в Рим само защото не са приемали обществените (социални!) ценности на държавата и обществото (религията не е имала нищо общо). Трябва да се предположи, че фанатизмът винаги е бил свързан с изолационизма – с географския, политическия и религиозния изолационизъм. Че се заражда в общества, които живеят изолирано, при което смятат собствената си религия за единствено вярна. Следователно фанатизмът и религиозната нетърпимост са възможни тогава, когато истината се интерпретира като открита на мен или нас, като дарувана на моя народ и т. н. В онзи случай, когато, – ако използваме терминологията на Ерих Фром, вярата се изповядва не на принципа какво „съм”, а какво „имам”.

Отваряне на целия текст

Автор Ганчо Пашев

G PashevВелик-ден! Камбаните на катедралата „St. Pierre” в Montpellier тържествено бият. Има нещо радостно в този звън, нещо което ти говори на сърцето, което ти припомня детинските години, което те отнася в родния край, защото тези камбани бият като у нас.

Вървя към църквата и рояк мисли се тълпят в главата ми. Платаните[1] по булевард „des Arceaux” шумолят някак сладко и тържествено. А от към високите стени на Peyeron на вълни още долита радостния, призоваващ към храма звън.

Изведнъж се пренесох далеч, много далеч. Стори ми се че съм в Киев… Градът цял е облян от „пасхалния трезвон”,[2] тъй радостен, тъй тържествен. Струва ми се, че чувам живите весели припеви на „Пасха Господня”.

Църквите се пълнят с народ. Улиците са оживени. Движение навред. В тъмнината на нощта хилядите свещи около църквите и по улиците правят картината вълшебна. До полунощ хората ходят от църква на църква. След това се почва тържествената пасхална служба. Свещениците са облечени в бели одежди. С напрегнато внимание следим службата. Ние чакаме първото Христос Воскресе. Това е един тъй хубав, тъй напрегнат момент. Като буен поток се леят радостните църковни песни. Във всяка дума, във всеки тон се изобразява тържеството на светлината над тъмнината…

Отваряне на целия текст

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме