Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]
Автор Прот. Емануил Клапсис

Fr Emmanuel ClapsisСтраданието е един от неизбежните аспекти на човешкия живот в сегашния свят. Страданието, бедите и опитът от трагичното откриват уязвимата природа на човешкия живот, дават ни възможност да разберем нашите ограничения като човешки същества и степента на зависимост на нашия живот от другите хора и от Бога. Страданието има потенциала да води човешките същества или към отчаяние, мъка и затваряне в себе си, или към надмогването му чрез надежда и вяра, с доверие в Божието доброжелателство и в Неговите отношения на завет с Неговия народ.

Сред хората е особено силен инстинктът да се търси причината (или причините) за страданието. Но защо? Защо аз? Тези въпроси възникват от опита, който всеки човек има със страданието. Необходимостта да търсим причините за страданието е дълбоко всадена в нас. Понякога ние намираме отговора и донякъде променяме поведението си, предвид лошия си опит. Друг път обаче причините са отвъд нашите знания и контрол, и нашето търсене ни води до увеличаващо се чувство за безсилие и незаслужена вина, или до обвиняване на другите. И все пак, за нас е трудно да приемем, че може и никога да не разберем действителната причина за нашето страдание. И ние негодуваме срещу тази необяснима мистерия, особено когато се чувстваме беззащитни и вцепенени пред лицето на едно безсмислено страдание. По този начин, нашето търсене на смисъла и на обяснението ангажира целия ни рационален капацитет, който бива впрегнат да открие смислени причини за необяснимото.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Стефан Цанков

scankov smallВ съвременния живот се набива на очи съблазънта (σκάνδαλον) от постоянното и поразително несъответствие между учението и живота, думите и действията на християните – на всички нас, християните, в това число и висшите ни представители и ръководители. Това раздвоение е почти всеобщо и толкова дълбоко, че сякаш е получило не само реално господство, но и официално признание – почти всички сме до такава степен спокойни и невъзмутими пред тази духовна трагедия.

Като че ли сме се примирили с нея. Излиза, че тя е необходима. Даже няма защо да се смущаваме, възмущаваме и да се борим против нея. Нека да бъде така: „портите адови няма да надделеят”! И разколът между вярата и живота, раздорите и безсилието на християните и плачевното състояние на християнската общественост все повече ще се изострят и ще се задълбочават. Голямото значение на този ужасяващ факт на християнската „емпирия” се усилва още повече тъкмо в нашите изключителни времена, когато във всички области на живота делото показва и доказва теорията, идеята, програмата, и когато всички са здраво свързани в обща организация и единство. На всички нас ни се налага, пред лицето на младите поколения, и което е още по-лошо, пред лицето на отпадналите от християнството, или на вече превърналите се в негови противници, с горчивина да наблюдаваме поразяващото и опустошаващо действие на този скандален факт, на тази станала обичайна дисхармония между вярата и живота на християните.

Какво обаче казва Христос: „По плодовете им ще ги познаете”? Или апостол Яков: „Вярата без дела е мъртва”? До какви ли страшни заключения бихме стигнали в случай че приложим тази абсолютна мяра към нашата църковност, към нашата християнска общност.

Отваряне на целия текст

Автор Тирански и на цяла Албания архиеп. Анастасий (Янулатос)

per

Истините, които ни разкрива празникът на Христовото Рождество, изненадват. Обикновено спокойствието, детската невинност, радостта, любовта, славословенето на Бога и надеждата привличат вниманието на всички. Има обаче и нещо, което често не забелязваме: премахването на надменността, на този стремеж, който по правило води човешкия род към страшни конфликти, трагедии и безизходици.

Иисус Христос „не дойде с високомерна надменност“, подчертава апостолският мъж св. Климент Римски (1 Клим. 16). Събитията, свързани с идването на Богочовека, по поразителен начин премахват всяка следа от високомерие благодарение на сияйния лик на Богомладенеца. Неизразимият, Непостижимият за умовете ни и всесилен Бог, като прие човешка природа, не е избрал образа на някакъв велик мъдрец, снажен исполин или могъщ самодържец. Той идва като младенец, като невинно дете. И после през целия Си живот на земята Той „понизи Себе Си, като прие образ на раб“ (Фил. 2:7). Противопостави се на всяка форма на високомерие: на горделивата власт на Ирод, на религиозното самомнение на фарисеите и книжниците, на управленската надменност на Пилат.

Отваряне на целия текст

Автор Борис Вишеславцев

B WysheslavtsevИзглежда сякаш ние живеем в такава ера от историята, когато всичко добро поради някаква причина не успява, а всичко зло, престъпно, лъжовно и безобразно се натрупва, усилва се и се „организира”. Лъжа, низост, виртуозно предателство и разрушение – това е политиката на цели държави, и ето че когато ценното и свещеното, и божественото се разбиват с такава лекота, когато се открива тяхната изумителна крехкост, неволно пред нас се изправя въпросът за всемогъществото на Божеството. Как може всемогъщият Бог да допуска потъпкването на всички заповеди и светини! Как може „Човеколюбецът” да остави човечеството в този ужас?

Ако Бог не може да помогне, то Той не е Бог; ако не иска да помогне, то Той отново не е Бог, или поне не е „Всеблаг”. Тази антиномия, струвала такива невероятни усилия на различни богослови, се преживява и от най-обикновените хора – като жив трагизъм на богооставеността. Срещал съм се с това преживяване в ужаса и страданията от руската революция – спекулантите по влаковете говореха: „Ако имаше Бог, Той не би допуснал това!”. Двадесет и пет години по-късно, руски войник-бежанец ми каза: „Повече не чета Евангелието и не ходя на църква”… „Но защо?”. „Затова, защото на света няма правда. Добрите хора не могат да живеят, а злодеите благоденстват и безобразничат”.

Отваряне на целия текст

Автор Владимир Бибихин

Vl BibihinСловото в прослава на имп. Константин е прочетено от Евсевий в 30-та година от управлението на юбиляра, т. е. 336 г. – година преди смъртта на същия – и, съдейки по обръщенията в текста, е произнесено в присъствието му. Подир въведителния Пролог[1] започва възхвалата, но възхвала не на Константин.

„Днес празнуваме великия цар. Да се възрадваме, царски ученици, на празника, вдъхновявани от учението на Св. Писание, защото на тържеството ни предстои Самият велик Цар. Велик наричам Този, Който е наистина велик и за Когото говоря (и нека слушащият ме владетел не се разгневи, но по-скоро одобри това отнасяне на хвалбите към Господа), понеже е отвъд границите на всичко – върховен, най-велик, най-могъщ; Негов трон е небесният свод, а земята – подножие за нозете му. Никой не може по достойнство да обхване битието Му и неизречимият блясък на окръжаващата Го слава не допуска погледа на човешките очи до божественото Му величие”.[2]

Императорът е едва споменат. Обърнали са му бегло внимание. Не се обръщат към него. Слушателите се приканват да видят невидимото над церемониалната сцена. Евсевий призовава към великото присъствие на Всевишния.

„Негови служители са небесните войнства, Неговите дружини, върховните сили, задължени да Му се подчиняват – на Него, техния господар, владетел и цар. Безбройно множество ангели, сонмът на архангелите, хорът на светите духове черпят от Неговото сияние като от извор на несекваща светлина, отразявайки я в себе си. Наистина, всяка светлина и особено божествените безтелесни умове, пребиваващи отвъд пределите на небесния кръг, славят най-святия Владетел с възвишени и чисти хвалебни гласове. Като лазурна завеса безкрайният простор на небесата се разтваря между тези, които са вън, и които обитават в царственото Му жилище; и по кръга на цялото това пространство вървят по предначертан път в чест на своя Владетел и Слънцето, и Луната, с останалите небесни светила – като факлоносци, обкръжили входа в царския дворец”.[3]

Отваряне на целия текст

Автор Сергей Аверинцев

S Averintsev8.9.1996 г. Слово върху Мат. 22:1-14. Притча за сватбения пир

Колко удивително е Евангелието, което чухме днес! Тази притча я има и у Лука, но при Матей е изложена с особена сила. Всичко е неочаквано. Поканените не идват и тогава царят проявява нечувана, неимоверна щедрост – призовава злите и добрите от улицата. Интересното е, че злите са споменати първи: πονηρούς τε καὶ ἀγατούς – злите и добрите. Всички са призовани. Но впоследствие се оказва, че който е дошъл на пира не такъв, какъвто трябва да е, бива изгонен.

На всяко време са присъщи две противоположни безумства, а днес, изглежда, те се изявяват с особена острота. Във всички времена злите, самоуверените, лицемерните лекомислено говорят за другия, че той няма да бъде помилван от Бога, че е твърде лош, за да бъде приет от Него. И винаги го има и противоположното безумство – Божията доброта се приема като безразличие към всяко наше зло. Щом Бог ме приема, Той ще ме приеме такъв, какъвто съм, мога да отида на празника, поканен съм.

Притчата е удивителна преди всичко защото у всички народи здравомислието, което има своята област на действие, ни приучава всекидневно да мислим, че хората се делят на порядъчни, от които нищо лошо не очакваме, малко по-лоши и съвсем лоши, от които трябва да се пазим, които са, както се казва, съвсем пропаднали. И свикваме с това, че този, който година след година изпълнява задълженията си пред Бога, своите религиозни задължения, ще изпълни всичко нужно. Повратите, с които е препълнена историята, много често ни показват, че това съвсем не е така. Християнството, което е много по-дълбоко и по-сложно от философските учения и от почтените древни мъдри традиции на народите, дава твърде неочаквана и драматична представа за добро и зло.

Отваряне на целия текст

Автор Переяславо-Хмелницки и Вишневски митр. Александър (Драбинко)

Metr Aleksandr DrabinkoКогато обсъждах с организаторите на тази конференция темата за моето изложение, ме посъветваха да следвам строго академичен формат. Например, да разкажа за доверието към Бога в богословието на митр. Антоний (Блум). Какво пък, прекрасна тема, и предполагам, че именно нея щях да избера за този доклад, ако сред централните теми на тези Четения не присъстваше думата достойнство, което ме провокира да взема отношение. Ние, православните, сме без съмнение надарени хора. Надарени не в смисъл, че нашата природа притежава някакви присъщи само на нас, православните, таланти. Нашата надареност има друг характер. Надарени сме поради онова, с което сме дарени. Надарени сме с най-древното църковно предание и… Тук, може би, очаквате традиционния завършек на православната мисъл: макар и ние, православните, да сме недостойни за този велик дар… А след това по известната богословска „схема”: кратко встъпление за нашето недостойнство и основната част, която да е посветена на уникалната ни православна идентичност. Но днес няма смисъл да се разговаря на тази тема. Нашето богословие е прекрасно. Но уви, нашият реален църковен живот често тече обратно и на православното богословие, и на евангелските заповеди. На книжните рафтове на нашите образовани монаси, свещеници и просветени владици може да се открият немалко чудесни книги. Творенията на светите Отци, изследвания по патристика и канонично право, трудове по аскетика. В съвременните клерикални библиотеки присъства и Библията. Нерядко като скъпо издание или в обков. Понякога с илюстрации и дори с популярни научни коментари. Но ето къде е бедата. Въпреки всички тези богоносни и прекрасни книги, в нашия реален живот често тържествуват отношения, които не могат по никакъв начин да бъдат оправдани в светлината на Евангелието, учението на Отците или каноничната традиция.

Отваряне на целия текст

Автор Сергей Аверинцев

S AverintsevДеветнадесетият век завеща на двадесетия набор от неписани истини – още от училище непререкаеми както за вярващия християнин, така и за неговия противник.

На света съществуват християнски нации – носителки на цивилизацията на белия човек, с доминираща роля на земята. Разбира се, и мисионерите са от значение, но в рамките на колониалната система самото мисионерство не отрича, а само потвърждава изключителното призвание на християнските нации и на неразделната връзка между типизацията и християнството. Истина е, че цивилизацията на белия човек все повече е разкривала черти, несъвместими с християнството. За противниците му това е било доказателство, че вярата вече е отживелица. За защитаващите християнството пък то се е превърнало в повод за изобличаване. Тъй като християните и християнските нации са разделени конфесионално, – православни, католически, протестантски – то и изобличаването на пороците на секуларизираната цивилизация лесно се е преплитало с верската полемика, в която, да речем, англиканин не понася италианските католици за хедонизма им, а православен – същия този англиканин за неговия комерсиализъм. Конфесионалната принадлежност е повсеместно свързана с националната – понякога и със съсловната. За англичанин от добро семейство е скандално да стане католик, а още повече католическо духовно лице; в САЩ дори и в първата половина на това столетие в социален план католиците са приемани за втора ръка хора.

Отваряне на целия текст

Редакционни

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме