Автор Прот. Джон Бер

Една от предпочитаните теми сред православните богослови от 20 в., особено след началото на тяхното освобождаване от „Западния плен”, е взаимодействието между вярност и творчество – нещо, което православното разбиране за традицията като жива традиция изисква. В 1934 г., например, о. Георги Флоровски определя традицията като „не само съгласие с миналото, но в определен смисъл дори свобода от миналото като от някакъв външен формален критерий. Традицията не е само защитен, консервативен принцип – преди всичко тя е принцип на растеж и обновление”. В другия край на века еп. Калистос (Уеър) също говори за традицията като за „съзидателна вярност”, която подтиква християните да „преживеят отново значението на Преданието по начин, който е изследователски, смел и изпълнен с творческа съзидателност”.

Още много примери могат да бъдат приведени в посока на това разбиране. В частност то отразява динамиката на мисията на Църквата, която е призвана да проповядва Евангелието на всички народи (Мат. 28:19). Това откровение на Бога в Христос, което се проповядва в Евангелието, остава като постоянен обект за богословски размисъл. Неговата неизменност обаче не отнема възможността за изразяване на една и същата истина по множество начини – разнообразие, за което свидетелства както източната, така и западната църковна история. Възможността за това разнообразие е заложена в самия императив: контекстът, в който бива отправян Христовият призив към Църквата, непрекъснато се променя, а призивът и неговото обяснение трябва да бъдат винаги в съответните нови форми, да използват, според израза на св. Григорий Богослов, „изнамерените нови думи”.

Отваряне на целия текст

Автор Херсонски и Таврически архиеп. св. Инокентий (Борисов)

Вестта за завръщането на Иисус Христос във Витания достига веднага до Йерусалим и в мнозина пробужда решимост да отидат там, та по-скоро да видят Иисус (Иоан 12:9). Покоят на съботния ден, разпрострян от фарисеите до нелепи излишества (Лука 13:15; 14:5), не е позволявал веднага да тръгнат на път; само садукеите, съгласно традициите на своята секта, са можели да го нарушат безнаказано, но в ранното утро на следващия ден Витания се изпълва с тълпи от хора, по-голямата част от които е дошла да заяви своето уважение към великия Чудотворец, а някои просто, за да понаблюдават постъпките Му (Лука 19:39) и да донесат за тях пред синедриона. След Иисус главен предмет на тяхното любопитство е бил Лазар (Иоан 12:9) – като непосредствен свидетел на всемогъществото на Иисус и като завърнал се оттам, закъдето откак свят светува всички заминават, без да се завръщат. От какво ли не се е интересувала празната любознателност на фарисейските и садукейските любители на спора, които в своите синагоги непрестанно са съдели и са редили бъдещия живот: как живеят умрелите, какви са вечерите им, голямо ли е лоното Авраамово, съхраняват ли се и там връзките на родството…

Юдеите, дошли във Витания, не са вярвали, че Иисус Христос ще се осмели да отиде в Йерусалим. Затова и толкова по-приятно е било за тях да разберат, че Той възнамерява да отиде там още същия ден. Това намерение е показвало, че Той не иска повече да крие от последователи и от врагове целите на Своето служение, че се е решил тържествено да се провъзгласи за Месия – пред цял Йерусалим, и, следователно, е съвършено убеден, че настроеният против Него синедрион не ще е в състояние да Му се противопостави (Марк 11:10; Лука 19:36-38). И всичко това е било твърде приятно за народа, който с нетърпение отдавна е очаквал момента, когато служещият за предмет на всеобщи очаквания Пророк ще обяви Себе си за Месия. Мисълта да бъде съпроводен Иисус Христос при влизането Му в Йерусалим, да бъдеш свидетел на това, какво впечатление ще направи появата Му в синедриона, да споделиш с Него опасността и славата на тези величествени минути – тази мисъл е заемала сега въображението и сърцето на всеки, така че още с излизането Си от Витания Иисус е бил вече обкръжен от тълпа от усърден народ, готов да Му отдаде всички почести.

Отваряне на целия текст

Автор Румънски патр. Даниил (Чоботя)

По време на работно заседание от 28-29 октомври 2016 г. Св. Синод на Румънската православна църква разгледа за първи път резултатите от участието на делегацията на Румънската православна църква в работата на Светия и Велик събор на Православната църква, който се състоя в Православната академия в Крит в периода 16-26 юни 2016 г.

Необходимо е от самото начало да подчертаем литургичното измерение на православното евхаристийно общение в св. Литургия по време на Събора, започвайки от 19 юни 2016 г., празника Слизане на Светия Дух, който отбеляза откриването на Светия и Велик събор на Православната църква чрез съслужението на предстоятелите на десетте присъстващи църкви в митрополитската катедрала „Св. Мина” в Ираклио и тяхното съслужение на 26 юни 2016г., Неделя на всички светии, в църквата „Св. ап. Петър и Павел” в Ханя при завършването дейността на Събора. И при двете тържествени събития по най-зримия и висш начин се изрази единството в правата вяра чрез евхаристийното общение, защото не може да се осъществи евхаристийно общение без съвместно изповядване на правата вяра.

Отваряне на целия текст

Автор Български патр. Кирил (Константинов)

Настоящият текст е избран откъс от издадените неотдавна Дневници на Българския патриарх академик Кирил (повече за тях – тук) и се публикува със знанието и позволението на издателите.

Папа Йоан XXIII, а заедно с него и католическите прелати, заявиха, че към единството на Църквата, в смисъл – към присъединяване на т. н. „разделени братя” (некатолическите църкви), ще се върви чрез вътрешно обновяване на самата Католическа църква, чрез реформа на християнския живот, на каноническото право (по-особено на източното канонично право), на литургическата практика, на целия църковен апостолат (мисията на Църквата) с оглед да се осъвременят (aggiornamento) неговите проблеми (мир, социален строй, недъзи на капиталистическата обществена система и пр.). След като това бъде извършено, Католическата църква щяла била да се обърне към християните некатолици („разделените братя”) със зова: „Дойдете – вижте истинската Християнска църква и пр.”.

Тоя път е добре избран. Той основно превъзхожда досега следвания път на апостолат, който се изразява в прозелитизъм, при нормални условия – индивидуален, а при безродни политически и обществени условия – и масов. Но ще означава ли това изоставяне на няколковековната мисионерско-прозелитична дейност на пропагандата на Католическата църква? Ако паралелно остане и тая дейност, не може да се говори (като се изхожда от православно гледище, обосновано както теоретически, тъй и практически – историческа практика и постоянен опит) за действително обновление, за реформа на пропагандните похвати, а оттук и на пропагандния апарат, който обуславя мисионерството (прозелитизма), наречено „апостолат”. Всъщност тук ще се извърши словесно обновление (книжно в ръководните норми и в пропагандния език), но не основно обновление на духа, каквото е достойно за християнската проповед – за апостолата на Христовата църква.

Отваряне на целия текст