Рефлексии върху вярата и Църквата

Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Автор Сергей Аверинцев

8.9.1996 г. Слово върху Мат. 22:1-14. Притча за сватбения пир

Колко удивително е Евангелието, което чухме днес! Тази притча я има и у Лука, но при Матей е изложена с особена сила. Всичко е неочаквано. Поканените не идват и тогава царят проявява нечувана, неимоверна щедрост – призовава злите и добрите от улицата. Интересното е, че злите са споменати първи: πονηρούς τε καὶ ἀγατούς – злите и добрите. Всички са призовани. Но впоследствие се оказва, че който е дошъл на пира не такъв, какъвто трябва да е, бива изгонен.

На всяко време са присъщи две противоположни безумства, а днес, изглежда, те се изявяват с особена острота. Във всички времена злите, самоуверените, лицемерните лекомислено говорят за другия, че той няма да бъде помилван от Бога, че е твърде лош, за да бъде приет от Него. И винаги го има и противоположното безумство – Божията доброта се приема като безразличие към всяко наше зло. Щом Бог ме приема, Той ще ме приеме такъв, какъвто съм, мога да отида на празника, поканен съм.

Притчата е удивителна преди всичко защото у всички народи здравомислието, което има своята област на действие, ни приучава всекидневно да мислим, че хората се делят на порядъчни, от които нищо лошо не очакваме, малко по-лоши и съвсем лоши, от които трябва да се пазим, които са, както се казва, съвсем пропаднали. И свикваме с това, че този, който година след година изпълнява задълженията си пред Бога, своите религиозни задължения, ще изпълни всичко нужно. Повратите, с които е препълнена историята, много често ни показват, че това съвсем не е така. Християнството, което е много по-дълбоко и по-сложно от философските учения и от почтените древни мъдри традиции на народите, дава твърде неочаквана и драматична представа за добро и зло.

Отваряне на целия текст

Автор Сергей Аверинцев

Деветнадесетият век завеща на двадесетия набор от неписани истини – още от училище непререкаеми както за вярващия християнин, така и за неговия противник.

На света съществуват християнски нации – носителки на цивилизацията на белия човек, с доминираща роля на земята. Разбира се, и мисионерите са от значение, но в рамките на колониалната система самото мисионерство не отрича, а само потвърждава изключителното призвание на християнските нации и на неразделната връзка между типизацията и християнството. Истина е, че цивилизацията на белия човек все повече е разкривала черти, несъвместими с християнството. За противниците му това е било доказателство, че вярата вече е отживелица. За защитаващите християнството пък то се е превърнало в повод за изобличаване. Тъй като християните и християнските нации са разделени конфесионално, – православни, католически, протестантски – то и изобличаването на пороците на секуларизираната цивилизация лесно се е преплитало с верската полемика, в която, да речем, англиканин не понася италианските католици за хедонизма им, а православен – същия този англиканин за неговия комерсиализъм. Конфесионалната принадлежност е повсеместно свързана с националната – понякога и със съсловната. За англичанин от добро семейство е скандално да стане католик, а още повече католическо духовно лице; в САЩ дори и в първата половина на това столетие в социален план католиците са приемани за втора ръка хора.

Отваряне на целия текст

Автор Сергей Чапнин

Една незабелязана тенденция – отказът на Руската православна църква от образа на политическото православие

Още преди десетина години се опитваха да определят ролята на православието в обществото по изборите – кой е съумял за привлече православния електорат и в какво точно количество? Резултатът, независимо от всички усилия, беше неизменно слаб.

Този електорат се появяваше като мираж: гледаш абстрактно – има го; опитваш се да го доближиш – няма го. Пък и едно са епископите и свещениците във Върховния съвет на СССР, а съвсем друго – „костюмираните”, брадатите и не съвсем депутати от Държавната дума. След като архиерейският събор забрани на свещенослужителите да участват пряко в политическия живот, тази област премина към миряните, но подобно доверие, каквото имаха хората в расо, те вече не можеха да получат.

Многобройните опити православието да бъде разиграно като политическа карта – грубо и праволинейно, в духа на общата политика от 90-те, завършиха безрезултатно. И, в хода на „работата над грешките”, постепенно се достига до разбирането за това, че да се „използва” Църквата не се получава не защото нещо не са били доразработили, не защото политическите технологии са били лоши, не защото контактът с Църквата е бил слаб или формален. Не се е получило само затова, защото православието е нещо, което е неизмеримо повече от конкретните политически задачи – в период на избори или на реформи. Особеният възглед върху историята, особената будност на сърцето, особеното отношение към ближните – всичко това съветниците и експертите не могат да го предскажат. Тези качества на душата човек трябва да възпитава вътре в себе си, а двата месеца на предизборната кампания не е срокът за такава работа. Изборът на вяра е нещо по-сериозно от избора на партия.

Отваряне на целия текст

Автор Джордж Демакопулос

Политиците могат и да бъдат родени за странни приятелства, но политическите съглашения, скалъпвани от мнозина американски християни, са по-лошо от странни – те са ирония и противоречие-в-себе-си.

Привържениците на лявото се ползват от християнското учение за да преследват социална справедливост, равенство между расите и половете и отговорно отношение към околната среда. С цел обаче да имат глас вътре в политическото ляво, християните се подреждат редом до защитници на неограничените права на аборт, на асистираното самоубийство и на онези, които (лековерно) търсят начини да премахнат религиозния дискурс от публичното пространство.

От друга страна, и привържениците на дясното използват християнското учение – за да оспорват аборта и да защитават традиционните ценности. За да увеличат обаче влиянието си в рамките на политическото дясно, те рутинно се редят до политици и организации, които възпрепятстват законодателството за чистия въздух и вода, които одобряват смъртното наказание и се съпротивляват срещу имиграцията и контрола на оръжията.

Когато християните безкритично се присъединяват към която и да било от тези две партийни принадлежности, те правят това повече поради политически убеждения, отколкото от здрава богословска рефлексия. Само поради невежество или от двуличие някой би могъл да допусне, че демократите или републиканците отразяват по искрен начин християнското учение.

И въпреки че православните християни в Съединените щати се поддават на тези лъжливи дихотомии също толкова, колкото и останалите, тяхната история може да им предложи път за изплъзване от идеологическите капани и вътрешните противоречия, които доминират в политическия дискурс.

Отваряне на целия текст

Автор Антоан Аржаковски

Православните църкви обявиха на 27 януари в Шамбези, че ще се съберат на Всеправославен събор, който ще се проведе между 16-27 юни 2016 г. в Православната академия на Крит. Съборът бе подготвян от православните църкви още от началото на 30-те години – за да разреши на първо място конфликта, разразил се след избора на Константинополската църква да приеме обновен литургичен календар спрямо юлианския календар от 4 век. Славяноезичните църкви така и не успяха да постигнат споразумение по този въпрос с гръкоезичните църкви до началото на Втората световна война. След 1945 г. православният свят общо взето се раздели на славяноезични църкви, които станаха част от комунистическия свят, и църкви с гръцка и арабска традиция, принадлежащи към свободния свят. През 1948 г. Константинополската църква участва в създаването на Световния съвет на църквите, докато Московската патриаршия организира съвещание, за да осъди икуменическото движение. Съборният процес получи ново начало едва през 1961 г. на Родос от Константинополския патриарх Атинагор. Той бе ревностен икуменист и дори искаше да даде положителен отговор на поканата, отправена към Източната църква от папа Йоан XXIII за участие във Втория ватикански събор. Атинагор обаче е бил наясно, че преди това трябва да уреди трийсетината спорни теми в православния свят, възникнали с течение на времето. Разривът през 1970 г. между Москва и Константинопол, свързан с автокефалията, която Руската православна църква даде на Православната църква в Северна Америка, блокира наново този процес. През 1976 г., след договореностите от Хелзинки, православните църкви решиха отново да започнат съборния процес, свеждайки списъка от разногласия до 10 теми. Ала нова криза изникна през 90-те години, след рухването на СССР, между Москва и Константинопол по повод на преминаването на някои традиционно славяноезични църкви под гръцка юрисдикция (като църквите на Естония, Украйна и бивша Чехословакия). Така междуправославната „съборност” заскърца отново спрямо възможността 300 млн. православни да постигнат помежду си единство.

Отваряне на целия текст

Автор Сергей Худиев

Въпросът за злото и страданието се поставя и от вярващите – започвайки поне от псалмопевците и Йов, поставят го и атеистите. Известният атеистичен публицист Сам Харис започва именно с него своята диатриба срещу вярата в Бога. Харис дава биещия по нервите пример за малкото момиче, убито от маниак, и продължава: „Родители губят децата си; деца губят родителите си. Мъже и жени внезапно се разделят, за да не се видят никога повече. Приятели набързо се прощават, без да подозират, че вече няма да се срещнат. Нашият живот, докъдето ни виждат очите, е една грандиозна драма на загубата. Вярващите, които никога не се усъмняват в съществуването на Бога, трябва да представят доказателства за Неговото съществуване и особено за Неговото милосърдие, предвид непрестанната гибел на невинни хора, свидетели на което ставаме всеки ден”.

Какво можем да отговорим на Харис? Преди всичко, нека разделим въпроса на двете му съставни части – емоционалната и логическата. Да започнем с емоционалната.

Отваряне на целия текст

Автор Михаил Шиндаров

На Митко Спасов,

който разбира от мълчание

Случва се Бог да говори толкова ясно, че не остава следа от съмнение дали говори Той. При това говори чрез обикновените неща, които срещаме: с думите и жестовете на събеседника ни, със случайно дочута музикална фраза, с целия свят околен свят. Понякога се питаме за несъмнените белези на Неговото присъствие и обърнатост към нас. Но Бог е дискретен и не ни налага присъствието Си – нито със силата на логическата принуда, нито със свръхестествените си дела. Ако Той постъпваше така, би ни принудил да Му вярваме и от Неговата персонална покана към нас не би останало нищо освен анонимна обективност. А в нея наистина няма нищо авторско и събитията стават сякаш от само себе си. Затова не съществува естествен или свръхестествен белег, свидетелство или доказателство, което да удостовери Божието присъствие независимо от Бога. Колкото и да гадаем по признаци, ние никога не можем да се уверим, както и да уверим някого, че Бог говори. Чудесата са свръхестествени, свидетелствата могат да изглеждат като преразкази, а доказателствата са тавтологични. Напразно ще търсим из нещата, с които Бог ни говори, Него Самия – разпознаваме думите и делата Му чрез Него, а не Него – чрез тях. И все пак, когато Бог говори, не остава следа от съмнение, че това е Той.

Отваряне на целия текст

Автор Свещ. Стоян Бербатов

Съществуват две позиции относно ролята на Църквата в контекста на актуалната социална среда. Едната страна изказва становището, че Църквата е призвана да бъде коректив на социалните, културните и моралните норми, да задава духовните ориентири на общественото развитие и да има пацифистко присъствие в конфликтните моменти и ситуации. Ролята ѝ на творец на базисните ценностни параметри и координатор в обществените взаимоотношения е основополагащият елемент в тази религиозно-социална концепция. Другата позиция не отрича принципно отговорността на Църквата за развитието на обществените процеси, но приема, че светът е инфилтриран от злото и ако се приспособи към света, Църквата би могла да изгуби своята идентичност. С други думи, налице е един страх (или опасение) от секуларизацията. Грижата на Църквата за социалното благополучие, за преходните ценности, според това схващане не трябва да е приоритет, защото призванието ѝ тук на земята е преди всичко да избави човечеството от оковите на смъртта чрез благовестието за вечния живот в единението с Христос.

От богословска гледна точка и двете позиции са релевантни и в общи линии очертават възможното тълкуване на известната християнска максима: Църквата е в света, но не е от света. Животът на вярващия човек е тясно свързан не само със случващото се в религиозната среда – в голяма степен той е обусловен и се влияе и от социалните процеси. Освен това християнинът осъзнава, че неговото спасение по никакъв начин не може да се осъществи, без той да положи максимални усилия за спасението на своя ближен, т. е. на хората, с които общува тук и сега. Важно е обаче да се каже, че всеки опит за конформизъм, за свеждане на дейността на Църквата само до полезното за обществото, крие опасността от подмяна на природата и границите на Църквата, от функционирането ѝ единствено като социална институция. Това са част от предизвикателствата, на които Църквата трябва да отговори. За да се справи с тази задача, или по-точно за да излезе от сложната ситуация, тя трябва да заживее отново в антиномична среда, да се върне към естественото си състояние на динамично неспокойствие. Живият организъм на Тялото Христово – Църквата, е тук, за да побеждава злото, което от света идва, и да преобразява и спасява същия този свят, който е творение Божие. И именно в този сотириологичен план Църквата е призвана да намери правилния език, на който да отправи своето послание, да напипа лингвистичната струна на социо-културното време.

Отваряне на целия текст