Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]
Автор Дейвид Брадшоу

D BradshowДнес философията е академична дисциплина, една сред многото други. В древния свят тя е нещо много по-обширно: любов към мъдростта (σοφία). Конкретната природа на тази мъдрост, както тогава, така и сега, е въпрос, по който философите влизат в остри противоречия. Дори и при това положение обаче, съществувало е и общото съгласие, че мъдростта не е просто предмет на познание, а начин на живот.

В разбирането на античния възглед за философията не можем да не отдадем заслуженото на Сократ. По всевъзможни начини той задава модела за философите след себе си: със своята непреклонна любознателност, с независимостта си от обществените условности, с ироничния си хумор, с равнодушието си към телесните удоволствия и към болката, със своята готовност да понася бедността, а в края на краищата – и смъртта, за да изпълни своята мисия. Независимо от разногласията между различните философски школи, Сократ е утвърдил очакването ни, че философът – това е някой, който подчинява удоволствията и светските успехи в преследване на истината.

Можем да разберем, следователно, защо ранните християни често са разглеждали езическата философия като предтеча на своята вяра. Класическият израз на този възглед е на св. Юстин Мъченик (ок. 100 – ок. 165 г.). В своя Диалог с Трифон св. Юстин описва как стремежите, които той е имал като обучаващ се във философията, са били осъществени в християнството.

Отваряне на целия текст

Автор Аристотелис Папаниколау

A PapanikolaouВ деня на Преображението на нашия Господ, празникът, който се отбелязва на 6 август, Иисус взема със Себе Си трима от учениците Си – Петър, Йоан и Яков (Мат. 17:1-9; Марк 9:2-8; Лука 9:28-36). Те са на „висока планина“ – място, което в Библията често е място на Откровението, – и на тази планина Иисус се преобразява. Св. Матей ни казва, че Той „се преобрази пред тях: и лицето Му светна като слънце, а дрехите Му станаха бели като светлина“. Св. Лука пък разказва, че „видът на лицето Му се измени и дрехата Му стана бяла, бляскава“, а св. Марк казва: „Дрехите Му станаха бляскави, твърде бели, като сняг, каквито белилник на земята не може избели“.

Накратко, този разказ ни учи за нещо, което Църквата е потвърждавала с векове: божествеността на Иисус Христос. Иисус е Богочовек – истински Бог и истински човек. Както Роуън Уилямс красноречиво се изразява, „човешкият живот на Иисус е пронизан от живота на Бога; той бива носен върху потока на Божия вечен живот и пренасян към нас върху този поток, носейки със себе си цялата пълнота на Твореца“ (Обиталището на светлината, 6).[1]

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Йоан Майендорф

St Peter and PaulАвтентичното мисионерство

Мисионерството е присъщо на самата природа на Църквата и в Символа на вярата ние наричаме Църквата „апостолска“. Нещо, което предполага не само непрекъснатост на апостолската вяра, но и задължение да се проповядва християнската истина – заради спасението на всички.

Мисионерството обаче не е само „проповядване“, не е само разговори за Бога или разпространяване на „нашето учение“. Не е и някакво своеобразно християнско предприемачество.[1] То е свидетелство и е действие на любовта. Мисионерството включва в себе си любов към онези, към които то е отправено, и тази любов означава отдаването на самия себе си, а не просто на каквото и да е.

Православната мисия на Аляска е била успешна в миналото не само благодарение на финансовата поддръжка от Русия, а най-вече затова, защото св. Герман е останал на Алеутските острови до самата си смърт, а също и благодарение на неколцина истински мисионери – такива като св. Инокентий (Вениаминов), които са отдали целия си живот заради хората, на които са искали да проповядват Евангелието.

Отваряне на целия текст

Автор Сергей Чапнин

580265 900 1Публикуваме коментара във фейсбук на руския богослов и публицист Сергей Чапнин, относно конфликта в Екатеринбург заради строителството на църква в историческия център на града. След протести на жители от града и намеса на руския президент Владимир Путин строителството беше спряно, но въпросите, повдигнати от този случай, остават. Основателни ли са определенията „храмоборци“, отправяни към противниците на строежа, и защо това е поредната „битка“ на Руската православна църква със секуларното общество, в което тя се оказва губеща.

Ситуацията, в която се поставиха и обществото, и църквата, може да се нарече „жажда за историческа реконструкция“. Хайде всички заедно да си спомним как беше преди 50 или 100 или 200 години, и да го направим същото. С възстановяването на храмовете най-често се получава много лошо (механичното копиране като цяло е безнадеждна работа): мястото вече е заето от нещо друго, архитектите дори по чертежи не могат нищо да възстановят (в храма на Христос Спасителя най-удачната част на проекта е подземието с гаражите и автомивката). Строителите вече не могат да строят така красиво... На всички им е неудобно. Всичко е скъпо. Патосно обаче – въпреки всичко куполите блестят.

Но проблемът, от една страна, е в това, че няма желание за движение напред. Няма никаква визия за бъдещето. Има истински страх от него и съответно – бягство в миналото.

От друга страна, няма никакъв творчески порив. Няма свобода. И обществото, и църквата са зациклили в миналото и това ги прави комплексирани и безпомощни.

Отваряне на целия текст

Автор Калин Янакиев

K Janakiev1

Конструктът „православна цивилизация”, въведен в края на 90-те години от С. Хънтингтън в книгата му Сблъсъкът на цивилизациите и възроден напоследък от определени геополитически среди в Русия (представящи ни тази последната като безспорна „метрополия” на въпросната „цивилизация”), греши не просто като стилизира грубо цивилизацията на цял ред страни (с различна от Русия история) единствено под признака на (общото с нея) изповедание. Там е работата, че този конструкт тенденциозно и без грижа за историческата фактичност представя Русия още и като образцово православната, собствено православната страна, в чието православие няма нищо по-различно от православието въобще. Но ако това е така, не ми изглежда лишено от смисъл да припомня тук какво (още) има специално в „цивилизацията” на Русия и действително ли православна, като в останалите страни, е нейната специфика.

Защото наистина – ако не се предадем лесно на едрите (и по същество безграмотни) стилизации, ще трябва бързо да си дадем сметка, че „православната цивилизация” именно на руска почва показва – чисто исторически – дълбоко проблематично и противоречиво битие.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Радомир Попович

St Sabas of SerbiaНай-дълбоки, най-трайни и най-стойностни са духовните следи. Дори и мерено с тукашните мерки, това е така. Духовните стойности са трайни. Те надживяват времето и пространството. Един от основните и исконни въпроси е как вечно и безкрайно да бъдеш жив. Това е стремеж или неутолима жажда за вечното, за безсмъртното и надеждното, също както и въпрос, около който е съсредоточено битието на хората като такова. Най-добрият, най-всеобхватният отговор на този въпрос е дал нашият Господ и Спасител Иисус Христос, а са го потвърдили Неговите ученици и последователи през цялата история до днес. Отъждествяването, идентификацията с Господ Христос е най-добрият път и начин да придобием вечност и безсмъртие. Християните приемат това име тъкмо от Христос, тъй като са повярвали в Него. С Него живеят и се спасяват. За тях няма друго име под слънцето, с което да биха могли да се спасят (св. ап. Павел). Съществува и градация или степенуване между християните, тъй като не всички са еднакви. Най-добри са тези християни, които могат да кажат за себе си заедно със св. ап. Павел, а и не само да кажат: Не живея вече аз, но (вместо мене) живее Христос. Целият опит на Църквата показва, че без резерви и остатък тъкмо монашеството е израз в най-висока степен на духовен елит и духовна аристокрация.

Отваряне на целия текст

Автор Сурожки митр. Антоний (Блум)

Metropolitan Antony BlumВ името на Отца и Сина и Светия Дух.

Всички ние все повече осъзнаваме, че живеем в един трагичен свят – свят, в който страшното, което се случва, е твърде много. И когато се вглеждаме в това, което се случва, става толкова ясно, че сега светът жъне плодовете на цялата човешка неправда, вършена в течение на, може би, твърде много столетия – неправда, с която нашите предци са се примирявали и с която и ние лесно се примиряваме, докато тя не се излее в гняв върху самите нас.

С ужас ние мислим за войната, но често твърде спокойно се отнасяме към страшния обезчовечен свят, който предшества бурята и проливането на кръв. И всеки от нас носи отговорност за всичко страшно, което се случва наоколо – нека никой не казва: „Аз съм жертва, чист съм, подложих се на страдание, сломиха ме събитията”. Нищо не може да сломи християнина, християнинът никога не е просто мъртъв, не е бездушна играчка на заобикалящите го събития. В нас живее силата на Господа и ако с тази сила не вършим на земята Божията правда, то ние сме като онази сол, за която Христос е казал, че ако тя изгуби солеността си, то за нищо повече няма да е годна. Остава само да бъде изхвърлена, за да бъде тъпкана (Мат. 5:13). И твърде често ние сме точно такива.

Отваряне на целия текст

Автор Дейвид Б. Харт

SchismРазделението между Православната и Римокатолическата църква, формално датиращо почти от едно хилядолетие, а в много отношения дори още по-старо, често се описва като неизбежна последица от едно или друго непримиримо и непоправимо различие: политическо (цезари и императори срещу папи и крале), културно (гръцко или византийско срещу латинско или франкско), богословско (различни представи за природата, благодатта и първородния грях), доктринално (добавката на filioque, въпросът за папската непогрешимост и т. н.), ритуално (квасният хляб и иконите срещу безквасния хляб и статуите), еклисиологично (патриаршеската пентархия и съборността срещу вселенската юрисдикция на папата и монархията) и дори „онтологическо”, ако цитирам този донякъде херметичен език, използван някога от Вселенския патриарх. (Надявам се последното да е грешка в превода, тъй като ще бъда неутешим, ако съм открил, че нямаме нищо общо). Тези различия рядко са били разглеждани в дух на критична дистанцираност, без елемент на оскърбление и упрек, поради което често се оказва трудно да бъдат отделени истински важните въпроси от тези, поставяни по чисто полемични или направо лекомислени подбуди. Всеки сериозен икуменически контакт между православни и римокатолици, когато навлезе в дълбочина, постига съгласие по основните въпроси, но след това е спъван и от двете страни, изтъкващи изумителната устойчивост и постоянство на други различия, скрити (очевидно) още по-надълбоко. Винаги съществува усещането за решително, макар и неопределено същностно различие, което засенчва всеки разговор (колкото и добронамерен да е той), поставил си за цел преодоляване на разделението. Това чувство постоянно охлажда нашия ентусиазъм за всяко, дори и малко съгласие и така изпълва нашето разделение с почти мистичната аура на неизбежността и фатализма, като ни превръща в пленници на нашите грешки или недостатъчна любов.

Отваряне на целия текст

Редакционни

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме