Рефлексии върху вярата и Църквата

Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Автор Свещ. Кристоф Левалоа

Лекция, изнесена през октомври 2011 г. в Православния институт „Св. Сергий” в Париж

Днес ще говоря по темата за комуникацията, по-точно заглавието на изложението ми е „Комуникация, православие, богословие”. Подхващам думата комуникация в най-общ смисъл, иначе тя може да се разклонява в различни понятия, на които няма да се спирам. Комуникацията, с многобройните средства, които ѝ служат, е в сърцевината на днешното общество. Повече от средство, тя е съществен двигател на нашето време, който моделира не само визията ни за света, т. е. начина ни да възприемаме, да живеем и градим обществото, но и самата му техническа и човешка организация. Не можем да избегнем комуникацията в многобройните ѝ аспекти, затова е необходимо да внесем в нея богословско измерение. Всъщност и църквите, и вярващите се сблъскват всекидневно, пряко, конкретно с този въпрос. Както ще очертая, християнската традиция действително може да даде отговори и ориентири за изграждането на всяка комуникация днес.

Отваряне на целия текст

Автор Христос Янарас

Какво точно продължаваме да празнуваме на Рождество Христово в съвременните общества по „западен модел”?

Вероятно онова, за което говори и названието му: Раждането на Христос, независимо от това, какво си мисли всеки от нас за него. Може би е Бог, който е станал човек. Или само основател на още една религия. Или просто харизматичен моралист, забележителен философ, романтичен социален реформатор. Всички считаме за очевидна особената роля на Христос в човешката история и следваме навика да празнуваме раждането му.

На какво може да се опре съвременният човек относно първото предположение – че Христос е Бог, станал човек? С какви логически основания, плод на споделен опит, разполага той? Как е възможно Христос, една исторически локализирана човешка личност, която носи екзистенциалните ограничения на човешката природа, да бъде самото Първопричинно Начало на съществуващото, Богът – създател на вселената?

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Василиос Термос

- Защо наричаме брака тайнство? Какво тайнствено има в него?

- Не го наричаме тайнство, понеже има нещо неразбираемо в него, каквото значение влагаме днес в тази дума. Тайнство е всяка среща на тварното и нетварното, т. е. на Бога, от една страна, с човека – от друга. И в църковния брак имаме такава среща, по-скоро единение, каквото е и тайнството на Божието въплъщение или св. Литургия. Естествено е една такава среща да превишава възможностите на нашия разум.

- Можете ли да обясните по-подробно как Бог се среща с човека в брака?

- Точно както в божествената Евхаристия. Там ние принасяме на Бога нашите материални дарове – хляба и виното, а Той ни ги връща, осветени като божествено Причастие. Така и в брака ние Му принасяме нашето човешко единение и го получаваме обратно – осветено.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Василиос Термос

Всички казваме, че обичаме децата си. Смятаме че е така и имаме право. Естествено че ги обичаме. От друга страна, когато казваме това, всички приемаме и признаваме по различни начини, че допускаме грешки – дали вътре в себе, в разговор с приятели или по време на изповед. Понятно е, че това става с всички нас. Няма, както и никога няма да има, родител, който да не допуска грешки. Как е възможно да се съчетаят тези две неща? Да обичаме децата, но и да допускаме грешки? Може би не винаги ги обичаме еднакво. Трябва да се научим да ги обичаме по най-правилния начин.

Човек е създание, което жадува за съвършенство, но същевременно е потопен в несъвършенство. Той непрекъснато се бори с тази реалност. Христовите ученици са се молели и са вярвали, но въпреки това са казали на Господа: „Господи, научи ни да се молим!“. Можем да постигнем нещо по-добро и да поправим сегашното положение. Ще се опитаме да видим какво означава да обичам детето си. Какво означава любовта, какъв е реалният ѝ смисъл и кога тя е истинска.

Първо. Обичам детето си такова, каквото е, а не както бих искал да бъде. Ако обичам детето си, както бих искал да бъде, това означава, че обичам моите очаквания. Обичам това, което си представям, обичам моите фантазии. В крайна сметка, обичам себе си.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Александър Мен

Когато ви говорих за съдържанието на библейските пророчески книги – тази най-важна и в известен смисъл централна част на Стария Завет, ги нарекох „книги на надеждата“, защото те са устремени и винаги ще останат устремени към най-високия връх, към необозримото бъдеще, което след време философите биха могли да нарекат пневмосфера, сфера на духа, която ще замени ноосферата – настоящия период от битието.

Тази надежда сякаш има две посоки. Едната е насочена към вечността, развива се в безкрайността на историята и преминава отвъд пределите на земното време там, където заложените в нас вечни потенции могат да се реализират в пълнота. Втората посока е устремена към центъра и като че в сърцето на историята: това е Новият Завет – най-важната ос в световното развитие.

Въпреки че в самия текст на Новия Завет рядко срещаме указания, че Иисус Назарянина се яви в света „в края на времената“, трябва да помним, че става дума за края на определен исторически отрязък, или, както са казвали в древността, еон – голям промеждутък от време. Можем да попитаме: защо е било необходимо това?

Отваряне на целия текст

Автор Сурожки митр. Антоний (Блум)

Днес празнуваме деня на тържеството на православието над неправдата, ересите, лъжеученията; но не празнуваме тържеството на православните над другите хора, а ликуваме за това, че Бог от столетие в столетие е намерил в нашата среда хора, които така дълбоко са Му предани, така способни са да се приобщят към Него, да Го познават, че Той е открил на нас, понякога непросветени, понякога със замъглени сърца и умове, истината за Себе си.

И днес ние ликуваме за това, че Господ е толкова милостив, че в Него има толкова любов и снизхождение, че е започнал да се открива от столетие в столетие на всеки човек, който Му открие сърцето си и който очисти сърцето си и живота си, за да бъде достоен за Неговата любов, Неговата кръстна смърт, Неговото Възкресение. Това е дивен ден, в който ние говорим и тържествуваме за победата на Бога над лъжата, която като мъгла се е разпространила по цялата земя чрез човешката неправда и греховност.

Отваряне на целия текст

Автор Иван Ж. Димитров

Деветият век е бил може би най-светлият в цялата история на източното християнство през византийския период – преди всичко заради обръщането на славяните към християнството чрез мисионерското дело на св. солунски братя Константин-Кирил и Методий. Това го признават всички.[1] Дейността на великия св. Фотий, патриарх Константинополски, създал епоха в средновековното християнско богословие, чрез неговите ученици е получила разпространение и сред славянските народи. А тези ученици наистина са били също не по-малко велики. Сътрудниците им благоговеят пред техния подвиг на учени, духовници, мисионери:

„За една нощ той създаде буквите. Разпространи словото по цялата земя и доказа в Рим, че освен на латински, гръцки и еврейски, народите могат да четат и пишат и на славянобългарски език“. Така св. Климент Охридски възпява делото на св. Константин-Кирил Философ в пространното си житие за него. Защото той е впечатлен за цял живот от това, как учителят му е победил т. нар. „триезична ерес“. Тази победа е помогнала много по-лесно и по-успешно да се приобщят славянските народи към Христовата вяра, отколкото ако са им проповядвали на неразбран език, който и да бил той.

Следваме ли обаче ние, днешните славяни, техния пример?

Отваряне на целия текст

Автор Пергамски митр. Йоан (Зизиулас)

Целият текст на статията, откъс от която представихме в темата на Двери – „Йоан (Зизиулас) – богословието на личността”. Защо „другостта” е абсолютна ценност, какъв е православният поглед към екологията и кога Църквата престава да бъде Църквата – върху тези и много друго въпроси разсъждава известният православен богослов Пергамски митр. Йоан (Зизиулас).

Общение и другост – могат ли двете да се съгласуват? Не се ли изключват взаимно и не са ли несъвместими помежду си? Не е ли истина, че по дефиниция другият е моят враг и моят „първороден грях” по думите на Жан-Пол Сартр?

Нашата западна култура изглежда e възприела този възглед в много отношения. Индивидуализмът е залегнал в самите основи на тази култура. Още откакто през 5 век сл. Хр. Боеций отъждествява личността с индивида („личността е разумна по природа индивидуална същност”), а бл. Августин набляга на важността на самосъзнанието в разбирането на личността, западното мислене не е престанало да изгражда себе си и културата си на тази основа. Щастието на индивида даже е станало част от Американската конституция.

Отваряне на целия текст