Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]
Автор Прот. Александър Шмеман

o-justin-mitar-i-farisej-1965Една от главните, единствени по рода си особености на Евангелието, са онези кратки разкази-притчи, които Христос използва в Своето учение, в общението Си с народа. Поразителното в тези притчи е това, че те са изречени преди почти две хилядолетия, в съвършено различни от нашите условия, в друга цивилизация, на абсолютно друг език, а остават актуални и днес и удрят право в целта. А това означава – право в сърцата ни.

Има толкова остарели, забравени, потънали в небитието книги и думи създадени дори скоро, вчера, завчера. Те вече нищо не ни говорят, те са мъртви. А пък тези простички наглед, безхитростни разкази живеят пълнокръвен живот. Ние ги слушаме и като че ли нещо се случва с нас, като че някой е погледнал в самата дълбочина на нашия живот и е казал нещо, което се отнася само до нас, до самите нас.

В тази притча – за митаря и фарисея – се разказва за двама души. Митар е славянска дума за бирник, професия, която е била всеобщо презряна в древния свят. Фарисеят е название на управляваща партия, върхушката на тогавашното общество и държава. На съвременен език бихме казали, че притчата за митаря и фарисея е символичен разказ за важен представител на водещата прослойка, от една страна, и за дребния и непочтен „апаратчик“, от друга. Христос казва:

Отваряне на целия текст

Автор Милтиадис Константину

article 12491Днешният евангелски разказ (Мат. 15:21-28) ни описва образа един суров и безсърдечен Иисус. Следван от учениците Си, Той отива в областта на Тир и Сидон, в Ханаан, днешен Южен Ливан, където живеели езичници, смятани от израилтяните за техни врагове. Една нещастна жена от областта Го моли за помощ: „Помилвай ме, Господи, сине на Давид, дъщеря ми е измъчвана от бяс!”. Той обаче се прави, че не я чува. Жената отново вика, но Той остава безразличен – дотолкова, че предизвиква реакцията на учениците Си: „Изгони я, – му казват, – защото върви след нас и вика”. А Иисус отново остава безразличен и като че „непричастен”: „Моята мисия се ограничава само до загубените израилтяни”, казва Той. Но жената настоява. Тича, настига Го, пада в краката Му и Го умолява: „Господи, помогни ми”. Но и суровостта на Иисус като че стига връхната си точка. Опитва се да я прогони с най-обидни думи: „Не е правилно да вземеш хляба от чедата и да го хвърлиш на кучетата”, ѝ казва Той.

Отваряне на целия текст

Автор Пергамски митр. Йоан (Зизиулас)

metropolitan john_zizioulas„Не мога да кажа, че Достоевски бе добър и щастлив човек… Беше лош, покварен, ревнив. През целия си живот бе жертва на страстта, която би го направила смешен и нещастен, ако беше по-малко умен и по-малко лош. В Швейцария пред очите ми той се държа толкова лошо със своя слуга, че човекът възнегодува и му каза: „Но и аз съм човек”. Спомням си колко ме впечатлиха тези думи… Казани към някой, който учеше на човеколюбие към цялото човечество”.

Тези думи принадлежат на Н. Страхов, човек, добре познавал Достоевски,[1] но в основата им стои недоразумение: Достоевски никога не е искал да учи човечеството на доброта и човечност. Достоевски никога не е бил моралист, даже обратно: бихме могли да кажем, че в цялото си творчество съзнателно и систематично той се бори с морала и то по много провокативен начин. Но нека не бързаме от това да правим извода, че той е проповедник на аморализма. Достоевски е притежавал страст към истината. Имал е силата на проникне в човешкото поведение и да ни открие по най-драматичния и най-убедителен начин, че това, което Моралът представя за „морално”, никога не е чистото добро, че човекът никога не може да премахне злото с помощта на Морала, след като абсолютно никой не може да е съвършено добър. Следователно, в цялото си творчество Достоевски не престава да проповядва, че за човешкото съществуване и поведение има значение не моралът, а свободата и че само онова, което е свободно, е наистина добро. Достоевски иска да каже на хората, че делението на добри и лоши почива на лъжа и че единственият начин да бъде победено злото, е човек да го понесе свободно върху себе си. Достоевски не е аморалист, защото не престава да описва злото като трагедия и разложение за човека. Той обаче е антиморалист, защото дълбоко вярва, че моралът никога не може да доведе до спасение на човека от злото.

В това свое слово ще се опитам – за малкото време, с което разполагам, – да анализирам този възглед, концентрирайки вниманието си върху два главни момента: 1) проблемът за доброто и злото, и 2) темата за свободата. Накрая ще се опитам да дам и богословска оценка на позицията на Достоевски върху проблема на морала.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Александър Шмеман

2 Fr_Alexander_SchmemannЗа паметта, за този тайнствен, присъщ единствено на човека дар са написани – от всевъзможни гледни точки – хиляди книги и тук би било невъзможно дори само да изброим всички дадени за нея обяснения, всички създадени теории. Това обаче не е и необходимо, тъй като – колкото и да се старае човек да разбере и да си обясни смисъла и механизма на паметта – този дар си остава в края на краищата необясним, тайнствен и дори двусмислен.

Едно е несъмнено: памет – това е способността на човека да възкресява миналото, да запазва в себе си знание за него. Тъкмо за тази способност обаче може да се каже, че е двусмислена. Действително, не е ли в това нейната същност, че, ако, от една страна, в паметта миналото наистина възкръсва, – ако чрез нея, в нея, аз виждам човек, напуснал отдавна живота и чувствам във всички подробности онова утро, когато съм се срещнал с него, или пък в което за последен път съм го видял, и мога, по този начин, някак да събера своя живот – то, от друга страна, не възкръсва ли то именно като минало, т. е. безвъзвратно, така че осъществяваното от моята памет знание за това именно минало е заедно с това и осъзнаване на неговото отсъствие в настоящето. Оттук и присъщата на паметта печал. Защото, в края на краищата, паметта в човека не е нищо друго, освен свойствено единствено нему знание за смъртта, за това, че смъртта и времето царуват на земята. Ето защо дарът на паметта е двусмислен. Чрез нея човекът едновременно и възкресява миналото, и познава разпокъсаността на живота си, който кръжейки, изчезва в мъглата, чрез нея постига и разпокъсаността, и невъзвратимостта на времето, в което – рано или късно – помръква, отслабва и гасне и самата памет, и където се възцарява смъртта.

Отваряне на целия текст

Автор Олга Седакова

Olga SedakovaТемата за съвременното състояние на отношението между светската култура и Църквата в Русия не ми е съвсем ясна. Затова ще започна с това, което ми е ясно – със съвсем кратки бележки върху такива срещи в нашата история. Те не са много. Както е известно, Александър Пушкин и великият руски светец Серафим Саровски са били съвременници, но да се представи тяхната среща (това, което те са знаели един за друг) е немислимо. Светската култура от времето след цар Петър І и църковният живот са се разполагали в различни пространства. Пръв разрив в тази изолация е била епохата на Сребърния век.

Тези, които са се занимавали с руска история и с руска култура, знаят богатите плодове, донесени от тази среща. Руските религиозни философи, както наричат Бердяев, Флоренски, Булгаков, Шестов и други, отдавна се превеждат, четат и обсъждат в целия свят, при това не само в собствено християнска среда. Свободата, личността, човешкото творчество, драматизмът и парадоксалният характер на християнската вяра – все теми, никога преди това непоставяни в църковна ограда – са сред главните през Сребърния век. Много повече характерна за православната традиция в Русия е била съсредоточеността върху верността към древното, към вярата на отците, към непреходното и онова, което е над времето. Това е отговаряло на монашеския, аскетически и съзерцателен характер на руската православна духовност. Работата с историческото, с онова, което е тук-и-сега в руската култура от 19 в. я оставяли на художниците. Неслучайно в Достоевски често виждат източник на цялата руска религиозна мисъл. Чувството за исторически момент и завареното от тях вдъхновение от граничната историческа епоха руските религиозни философи донасят от светската култура. До голяма степен руската религиозна мисъл е оставала мисъл художествена, художническа. Самата идея за художника и творчеството – в това характерно значение – несъмнено е дошла в Русия от Европа, заедно с всички иновации от Петровите времена. Православното средновековие в Русия (продължило общо взето до края на 18 в.) не е познавало тези следренесансови образи на художника и на личното творчество.

Отваряне на целия текст

Автор Христос Янарас
1_39.jpgКакво точно продължаваме да празнуваме на Рождество Христово в съвременните общества по „западен модел”?
 
Вероятно онова, за което говори и названието му: Раждането на Христос, независимо от това, какво си мисли всеки от нас за него. Може би е Бог, който е станал човек. Или само основател на още една религия. Или просто харизматичен моралист, забележителен философ, романтичен социален реформатор. Всички считаме за очевидна особената роля на Христос в човешката история и следваме навика да празнуваме раждането му.

На какво може да се опре съвременният човек относно първото предположение – че Христос е Бог, станал човек? С какви логически основания, плод на споделен опит, разполага той? Как е възможно Христос, една исторически локализирана човешка личност, която носи екзистенциалните ограничения на човешката природа, да бъде самото Първопричинно Начало на съществуващото, Богът – създател на вселената?

Отваряне на целия текст

Автор Свещ. Кристоф Левалоа

père Christophe_Levalois

Лекция, изнесена през октомври 2011 г. в Православния институт „Св. Сергий” в Париж

Днес ще говоря по темата за комуникацията, по-точно заглавието на изложението ми е „Комуникация, православие, богословие”. Подхващам думата комуникация в най-общ смисъл, иначе тя може да се разклонява в различни понятия, на които няма да се спирам. Комуникацията, с многобройните средства, които ѝ служат, е в сърцевината на днешното общество. Повече от средство, тя е съществен двигател на нашето време, който моделира не само визията ни за света, т. е. начина ни да възприемаме, да живеем и градим обществото, но и самата му техническа и човешка организация. Не можем да избегнем комуникацията в многобройните ѝ аспекти, затова е необходимо да внесем в нея богословско измерение. Всъщност и църквите, и вярващите се сблъскват всекидневно, пряко, конкретно с този въпрос. Както ще очертая, християнската традиция действително може да даде отговори и ориентири за изграждането на всяка комуникация днес.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Александър Мен

1_30.jpgКогато ви говорих за съдържанието на библейските пророчески книги – тази най-важна и в известен смисъл централна част на Стария Завет, ги нарекох „книги на надеждата“, защото те са устремени и винаги ще останат устремени към най-високия връх, към необозримото бъдеще, което след време философите биха могли да нарекат пневмосфера, сфера на духа, която ще замени ноосферата – настоящия период от битието.

Тази надежда сякаш има две посоки. Едната е насочена към вечността, развива се в безкрайността на историята и преминава отвъд пределите на земното време там, където заложените в нас вечни потенции могат да се реализират в пълнота. Втората посока е устремена към центъра и като че в сърцето на историята: това е Новият Завет – най-важната ос в световното развитие.

Въпреки че в самия текст на Новия Завет рядко срещаме указания, че Иисус Назарянина се яви в света „в края на времената“, трябва да помним, че става дума за края на определен исторически отрязък, или, както са казвали в древността, еон – голям промеждутък от време. Можем да попитаме: защо е било необходимо това?

Отваряне на целия текст

Редакционни

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме