Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]
Автор Свещ. Кристоф Левалоа

père Christophe_Levalois

Лекция, изнесена през октомври 2011 г. в Православния институт „Св. Сергий” в Париж

Днес ще говоря по темата за комуникацията, по-точно заглавието на изложението ми е „Комуникация, православие, богословие”. Подхващам думата комуникация в най-общ смисъл, иначе тя може да се разклонява в различни понятия, на които няма да се спирам. Комуникацията, с многобройните средства, които ѝ служат, е в сърцевината на днешното общество. Повече от средство, тя е съществен двигател на нашето време, който моделира не само визията ни за света, т. е. начина ни да възприемаме, да живеем и градим обществото, но и самата му техническа и човешка организация. Не можем да избегнем комуникацията в многобройните ѝ аспекти, затова е необходимо да внесем в нея богословско измерение. Всъщност и църквите, и вярващите се сблъскват всекидневно, пряко, конкретно с този въпрос. Както ще очертая, християнската традиция действително може да даде отговори и ориентири за изграждането на всяка комуникация днес.

Отваряне на целия текст

Автор Христос Янарас
1_39.jpgКакво точно продължаваме да празнуваме на Рождество Христово в съвременните общества по „западен модел”?
 
Вероятно онова, за което говори и названието му: Раждането на Христос, независимо от това, какво си мисли всеки от нас за него. Може би е Бог, който е станал човек. Или само основател на още една религия. Или просто харизматичен моралист, забележителен философ, романтичен социален реформатор. Всички считаме за очевидна особената роля на Христос в човешката история и следваме навика да празнуваме раждането му.

На какво може да се опре съвременният човек относно първото предположение – че Христос е Бог, станал човек? С какви логически основания, плод на споделен опит, разполага той? Как е възможно Христос, една исторически локализирана човешка личност, която носи екзистенциалните ограничения на човешката природа, да бъде самото Първопричинно Начало на съществуващото, Богът – създател на вселената?

Отваряне на целия текст

Автор Марио Коев

7.jpg„Но защо ми е небето, щом аз самият съм станал небе!“ – казва св. Йоан Златоуст и именно това е християнското настроение и разбиране, което в днешно време сме изгубили. За огромното мнозинство от нас, независимо дали вярващи или атеисти, светът е разделен: от едната страна е религиозното, църковното, от другата – реалният живот, ежедневието. Това разделяне на света на „свещено“ и „профанно“ всъщност е чуждо за християнството, но ние вече не го знаем. „Християнството – пише проф. прот. Александър Шмеман – в най-пълния смисъл е край на всяка религия. Иисус Христос дава ясно да се разбере това в евангелския разказ за самарянката при Якововия кладенец (Иоан 4:19-21, 23)... Самарянката попитала Христос за култа, а в отговора Си Той променил цялата перспектива на този въпрос. Всъщност никъде в Новия Завет християнството не е представено като култ или религия. Религията е нужна само там, където между Бога и човека е издигната преграда. Но Христос, Който е и Бог, и човек, е разрушил тази преграда. Той поставил началото не на нова религия, а на нов живот“.

От казаното, разбира се, не трябва да се прави произволният извод, че няма нужда от никакъв ритуал, от догматика и от канони и в крайна сметка – от Църква. Само трябва да започнем „от началото“, да се опитаме да си припомним първо същината на Рождеството, за да можем да разберем и същината на Кръста и Възкресението.

Отваряне на целия текст

Автор Оливие-Морис Клеман

1_10.jpgЗаписът е излъчен на 19 април 2009 г. в неделното предаване „Пътищата на вярата“ на Френската национална телевизия – „Франс 2“

Христос Воскресе! В тази пасхална утрин Православната църква празнува – скромно, но тържествуващо – победата на Живота над смъртта. Искам да се спра по-специално на един аспект от тази победа – фундаментален и все пак понякога забравян на Запад: темата за слизането на Христос в ада.

Помня, бях в Константинопол, работих с патр. Атинагор върху една книга с диалози. Беше лято, беше горещина и след обяда той ми предложи кратка почивка. Не ми се почиваше, вместо това се заизкачвах из Фенер, стигнах до една стара църква, „Христос Спасител“ в Хора, по-късно превърната в джамия, а днес – музей. Там, в нещо като параклис близо до централния кораб видях един изумителен стенопис, който просто ме плени! Гледах го часове наред. Той изобразяваше слизането на Христос в ада. Представете си Христос, облечен в ослепителна светлина, Христос в силата на Светлината, Който се спуска в бездната и строшава под нозете Си портите адови (виждаме строшените порти, разпръснати на парчета, отдолу разпознаваме мрачния силует на разделителя), и улавяйки буквално за китките Адам и Ева, ги измъква от гроба, т. е. вас, мене, цялото човечество. Струва ми се, че в това е същината на християнското послание. Особено за нас, днешните хора, когато се чувстваме сякаш обкръжени от нищото, от насилието, от нихилизма. Питам се дали не е това историческото промислително място, от което се разнася благата вест, че Христос слиза в ада, за да победи ада, смъртта и всички форми на ада и смъртта – винаги, сега, днес, защото случилото се тогава се е превърнало в постоянна реалност.

Отваряне на целия текст

Автор Христос Янарас
1_45.jpgНякога думите „Христос възкръсна” са били много повече от поздрав, те са носели убеденост, към която хората са се приобщавали, казвайки си един на друг: „Христос воскресе!” „Воистину воскресе!” отговаряли им другите и на тази убеденост във Възкресението като факт всички градели своето ежедневие. Христос възкръсна – и значи не всичко свършва със смъртта. Не за да се утешават с лъжливи фантазии се поздравявали така предците ни, но защото от тази емпирична убеденост черпели смисъл и съдържание, черпели ценностите на живота си. Ако Христос възкръсна, Който е самата сърцевина на нашето съществуване, то субектът или човешката личност не свършва с биологичната смърт. Тогава дори политиката, икономиката, обществените институти получават друг смисъл и перспектива. Ако отговорността на човека не се ограничава до условните предели на ортологизма и формалните задължения, ако отговорността за действията на човека в крайна сметка отвежда до разпнатата и възкръснала за него Любов, тогава и политиката се превръща в служение на любовта, в себеотдаване, в копнеж да служиш на братята си и на техните нужди.

Отваряне на целия текст

Автор Сергей Аверинцев
1_170.jpgКойто е бил във Виена, знае бароковото здание в източния ъгъл на стария град, в стария университетски район, по диагонал на йезуитската църква. Вътре – фрески от 18 век: алегорични фигури на Науките и Добродетелите в облаци и лъчи, eдна такава мека фактура. Някога там се помещавала резиденцията на Университета, по-късно, при Франц Йосиф, била преместена на Ринг; сега там е австрийската Академия на науките, която организира в началото на 1995 г. тридневни публични четения, от които първият ден беше посветен на философски теми (в един твърде широк смисъл на думата), вторият – на теологически, а третият – на политически. Трябва да си призная, че на мен лично най-успешен ми се стори вторият, теологическият ден (най-вече заради прекрасния доклад на И. Б. Метц); но самият аз бях поканен да говоря през първия ден. Имах две причини да приема поканата. Първо, тя идваше от човек, чиято рядка доброта и топла отзивчивост заслужаваха  дълбоко уважение: наричаше се Волфганг Краус, беше автор на много книги с есеистика и оглавяваше виенската писателска организация; преди известно време той, уви, напусна този свят. И второ, привличаше ме мисълта да говоря в барокова зала...

 

Отваряне на целия текст

Автор Иван Ж. Димитров

1_2.gifДеветият век е бил може би най-светлият в цялата история на източното християнство през византийския период – преди всичко заради обръщането на славяните към християнството чрез мисионерското дело на св. солунски братя Константин-Кирил и Методий. Това го признават всички.[1] Дейността на великия св. Фотий, Цариградски патриарх, създал епоха в средновековното християнско богословие, чрез неговите ученици е получила разпространение и сред славянските народи. А тези ученици наистина са били също не по-малко велики. Сътрудниците им благоговеят пред техния подвиг на учени, духовници, мисионери:

„За една нощ той създаде буквите. Разпространи словото по цялата земя и доказа в Рим, че освен на латински, гръцки и еврейски, народите могат да четат и пишат и на славянобългарски език“. Така св. Климент Охридски възпява делото на св. Константин-Кирил Философ в пространното си житие за него. Защото той е впечатлен за цял живот от това, как учителят му е победил т. нар. „триезична ерес“. Тази победа е помогнала много по-лесно и по-успешно да се приобщят славянските народи към Христовата вяра, отколкото ако са им проповядвали на неразбран език, който и да бил той.

Следваме ли обаче ние, днешните славяни, техния пример?

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Александър Шмеман
Св. Тома докосва раните на СпасителяВярващ, невярващ – какви са тези, по своята същност, отвлечени понятия! Като че вярващият винаги, по всяко време вярва. А невярващият през цялото време живее със своето неверие. Ето, в Евангелието бащата на болното дете се хвърля към Христос с думите: “Вярвам, Господи! Помогни на неверието ми!” (Марк 9:24) и тези думи съдържат по-дълбока истина за човека, отколкото всички отвлечени спорове за вярата и неверието. Нали в градината на първосвещеника ап. Петър три пъти се отрича от Христа. А Христос погледнал към него, при което Петър си спомнил как Му обещал да умре за своя Господ, и е казано, че апостолът излезе вън и “плака горко” (Мат. 26:75). Накрая, Самият Христос в предсмъртната си мъка се обръща към Бога със страшните думи: “Боже Мой, Боже Мой, защо Си Ме оставил?” (Мат. 27:46). Какво, в сравнение с тези примери, могат да означават научните доказателства?

Отваряне на целия текст

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме