Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]
Автор Майкъл Едуардс

Michael Edwards1

Християни или не, знаем ли какво е християнството? Първите християни са имали чувството, че навлизат чрез вярата в странен и нов свят. Те са разбирали, че самата вяра е тайнствена, дар, получен от Бога. Затова са бързали, бързали са да опознаят новия живот, който се открива пред тях, за да донесат на другите благата вест, чута от тях, предполагайки, че краят на света наближава и че трябва да изкупят малкото им останало време. Оттогава са минали векове, а християнството, възприето в перспективата на европейския рационализъм, се е превърнало за невярващите в съвкупност от доктрини, съпоставими с марксизма или екзистенциализма, подвластно на едно безполезно и необосновано вярване; дори за вярващите, то много често се свежда до съвкупност от доктрини, гарнирани с практики. Установила се е рутината; начините на мислене на една цивилизация, отдалечена от библейското Откровение, прикриват плашещото своеобразие на християнството, на неговия Бог и реалността, върху която Той хвърля светлина другояче.

Забравихме истинското християнство. И би трябвало да се върнем към първите християни, към онези, които век след век и във всички изповедания на Църквата – тази на християните в Христос – са живели същата вяра под въздействието на същата благодат.

Отваряне на целия текст

Автор Димитър Спасов

2022 04 27t215834z 1999034248 rc2qvt91zcre rtrmadp 3 ukraine crisis chernihiv region 3В началото на 16 в. известният доминикански богослов Франсиско де Витория,[1] един от защитниците на правата на индианците от Новите земи, пише следното: „Въпреки че въпросните варвари не са напълно умопомрачени, те не са далече от това… Те не могат или вече не са в състояние сами да се управляват по-добре от умопомрачените или от дивите зверове и животните… Тъпоумието им далеч превишава това на децата и лудите от другите страни“.[2] И още две свидетелства от епохата, които откриваме в книгата на Цветан Тодоров Завладяването на Америка. Въпросът за другия. Първото е на доминиканския монах Томас де Ортис: „Те са тъпи и смахнати. Не ценят истината, освен когато е в техен интерес; непостоянни са… Грубияни са… Не се поддават на възпитание. От наказанията не извличат поука… На десет-дванадесетгодишна възраст като че ли дават надежда за известна цивилизованост и някакви добродетели, но по-късно стават истински скотове. Поради това смея да твърдя, Бог не е сътворил по-порочно и животинско племе, напълно лишено от добрина и култура“.[3] А ето и част от възгледите на Хуан Хинес де Сепулведа, философ и доминиканец, който никога не е стъпвал в новооткритите земи: „По отношение на благоразумие, сръчност, добродетелност и човечност тези варвари отстъпват толкова на испанците, колкото децата на възрастните и жените на мъжете; между тях и испанците съществува такава разлика, колкото между суровите и жестоките, от една страна, и най-милосърдните, от друга, между крайно невъздържаните и въздържаните и умерените; и смея да твърдя, че тази разлика е не по-малка от разликата между маймуните и хората“.[4]

Възможността за подобно говорене, публичното обсъждане на въпроса дали кърмачките изпитват болка и страдание при отнемане на децата им, яростното дискутиране в продължение на години дали и тези са сътворени по Божи образ, или в йерархията на ценностите се намират на едно стъпало с животните, превръщат началото на колонизирането и християнизацията на Америка в голям и срамен провал. Въпреки папската була Sublimis Deus от 1537 г., която признава наличието на душа у индианците и забранява превръщането им в роби, въпреки сърцатото служение на прочутия епископ на Чиапас Бартоломе де лас Касас,[5] въпреки усилията на хилядите доминикански, францискански и йезуитски мисионери, които се опитват да ограничат зверствата и жестоките порядки, често пъти с цената на живота си. Въздухът вече е отровен.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Сергей Булгаков

Fr Sergij BulgakovПод звъна на камбаните, при ликуването на природата и хората, на най-великия от християнските празници започваме скромното си дело.

Отново християнският свят празнува окончателната победа на доброто над злото, на живота над смъртта, на творческата, възсъздаваща любов над разлагащата вражда, и тази победа, постигната от Богочовека и завинаги спасила света и човеците, той празнува като залог и предвкусване на вечното, мирово възкресяване и преобразяване на тварите. И, предвкусвайки чрез вярата, той преживява окончателното тържество още сега – като факт, който вече е осъществен, като сияние на светлината в обкръжаващата ни тъмнина, като разгаряща се любов и радост от нея посред царствата на враждата и раздора.

Възкръсналият Христос и до днес възкръсва и в душата на всеки човек, и в душите на народите, и яркото сияние на Възкръсналия, прониквайки през нощната тъмнина, не само ослепява радостното око, но също и пронизва с ослепителната светлина на съвестта мрака, в който ние живеем, осветлявайки тази Голгота, в която ние превръщаме света. И пението на ангелите в небесата се слива с хрипа и стоновете, носещи се от лобното място. В деня на Възкресението ние не можем – докато сме живи – да забравим за Голгота, нито можем да победим Голгота, не можем да го направим и не сме длъжни да го правим.

Отваряне на целия текст

Автор Калин Янакиев

K YanakievСмъртта, убеден е човешкият дух, е основоположното зло, съчленено с живота, тя е според християнската визия дори „пределното зло“ в този свят – самото безсмислие. Тя е нищото, което ще ни принадлежи, което ще станем. Но ако това е така, ако това е смъртта – ужасът на импрегнираното в мен небитие – то какво тогава при първо приближение би трябвало да е изцелението от това зло? Спонтанно можем да кажем: „ако би могло това небитие да не ме постига“. Ето тогава аз бих могъл да се утеша.

Отваряне на целия текст

Автор Преп. Мария (Скобцова)

Maila Makinen M MariaЗа съвременния човек, който изпитва вътрешна потребност да прилага в живота си строгите аскетически правила, е трудно да намери точните указания какви те трябва да бъдат. Древните книги са пълни с примери за висок аскетически подвиг. Чети Минеите и Добротолюбието са наситени с тях, но как съвременният човек да се приближи до тези примери, как да ги приложи в живота, това никой не знае. А пред нас стоят дълга редица от велики пустинници, мълчалници, постници, веригоносци, подвижници, които почти са се отказали от сън, непрестанни молитвеници и стълпници, които със своите подвизи изобличават човешката душа, заставят я да направи свой избор, да стъпи в този път. Как обаче да направи това? Къде да открие пустиня? Как да се зарие до шията в земята, да се качи на стълп, да легне в гроб, да изнури себе си с пост? И не само как да осъществи това практически, а и защо да избере мълчанието, вместо вериги, или вериги, вместо стълпа? И каква е ценността на този подвиг? А може би той представлява ценност сам по себе си и вън от себе си няма цел? Упражнение на волята ли е това – своеобразна висока духовна гимнастика, или представлява само отсичане на всичко желано, прието самò по себе си, явяващо се дълг на християнина? Можем да формулираме така: своеобразно призвание ли е аскетическият подвиг – цял жизнен път на човека, или то е своеобразен университет, подготвящ го за някакво друго призвание? Струва ми се, че аскетическите правила са правила за човешко поведение, които най-добре обезпечават едно максимално духовно, автентично и дълбоко отношение към Бога, към света, към самия себе си.

Отваряне на целия текст

Автор Санфранциски и Западноамерикански архиеп. Йоан (Шаховски)

Archbishop John of San FranciscoПродължение от „Бдителността на вярата“ (тук)

Несъвършенството на човешката душа се проявява в това, че тя забравя важното, а помни суетното: забравя това, което не трябва да забравя, а помни това, което трябва да бъде забравено.

Ако приложим тази известна сентенция, бихме могли да попитаме всекиго: „Кажи ми какво забравяш и какво помниш, и ще ти кажа какъв си“.

Да започнем обаче от самите нас. Да попитаме себе си: какво ние, хората, и особено ние – вярващите, помним и какво забравяме? Помним ли ние винаги за Този, Който ни е дал живота? Не забравя ли нашата душа Бога? Силна ли е, дълбока ли е, живителна ли е нашата памет за тази истина, за най-висшата реалност? Помним ли ние, че Този, Който ни е сътворил, винаги пребивава с нас, макар ние не винаги да сме с Него? Помним ли, че Светият Дух прониква във всички наши помисли, че Той чете нашите мисли и съди за нашите намерения? Помним ли, че Живият Христос, Който пребивава в света, е най-великата Светиня и Чистота, и Правда, и Любов? Удържала ли е нашата памет Неговите заповеди и закони, които Господ ни е дал за нашия живот и за съхраняването на този живот във вечността? Остават ли в нашата душа думите Христови: думи, имащи такава сила на любовта и на доверието към нас, че Той да ни нарича деца и братя, а не наемници, а още по-малко Свои врагове, независимо че ние, вършейки зло, повече приличаме на Негови врагове?

Отваряне на целия текст

Автор Йером. Сергий (Четвериков)

Empty TombЗа нас, християните, днес е най-великият празник! Денят, в който нашият Господ Иисус Христос, „… без да чупи печатите, от гроба възкръсна!“.[1] Днес преградата между небето и земята е премахната! Ангели и човеци заедно ликуват! Църквата прославя тази нощ, възпявайки: „Наистина свещена и достойна за празненство е тази спасителна нощ, и светозарна, и на светоносния ден на Възкресението предвестница, защото в нея вечната Светлина от гроба за всички в плът възсия“.[2] И не само св. жени-мироносици, и не само св. апостоли, които „от радост още не вярваха и се чудеха“ (Лука 24:41), и не само цялата св. Църква, но и целият видим и невидим свят днес ликува. „Днес всяка твар се весели и се радва, защото възкръсна Христос!“.[3] „Небесата достойно да се веселят и земята да се радва, да празнува целият видим свят и невидимият, защото Христос възкръсна, веселие вечно“.[4] „Днес всичко се изпълни със светлина – и небето, и земята, и преизподнята; ето защо, нека всяка твар да празнува Христовото възкресение, в което се и утвърждаваме“.[5] Според народното поверие, самото слънце днес весело играе, в трепет, преливайки във всичките цветове на дъгата. Днес сърцата на вярващите са преизпълнени с необичайна, светла тишина, с чистота и радост, и взаимно братско благоволение.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Александър Шмеман

2 Fr Alexander SchmemannВ навечерието на Нова година във всички наши храмове се чете следният откъс от Евангелие според Лука:

„… И дойде [Иисус] в Назарет, дето бе възпитан, и по обичая Си влезе един съботен ден в синагогата, и стана да чете. Подадоха Му книгата на пророк Исаия; и Той, като разгъна книгата, намери мястото, дето бе писано: „Дух Господен е върху Мене; затова Ме помаза да благовестя на бедните, прати Ме да лекувам ония, които имат сърца съкрушени, да проповядвам на пленените освобождение, на слепите прогледване, да пусна на свобода измъчените, да проповядвам благоприятната Господня година“. И като сгъна книгата и я даде на слугата, седна; и очите на всички в синагогата бяха насочени в Него“ (Лука 4:16-20).[1]

И ето че отново ние – кои събрани заедно, кои сами – стоим пред прага на Новата година, пред дверите на тайнственото, винаги скрито от нас бъдеще. Какво да пожелаем ние, вярващите, за какво да се помолим, какво да поискаме? Та нали в тази новогодишна полунощ хората отдавна си пожелават „ново щастие“.[2] И макар и за минута забравят за своите горести, грижи, печали; макар и за минута отдават сърцата си на надеждата: ами ако то е възможно, ами ако то дойде при нас, ако влезе в нашия живот това ново щастие? Какъвто и обаче смисъл да бихме влагали ние в думите „ново щастие“, ние не трябва да забравяме и колко много скръб и зло има около нас, колко студено, тъмно и страшно е в нашия свят!

Отваряне на целия текст

Редакционни

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме