Автор Дейвид Брадшоу

Днес философията е академична дисциплина, една сред многото други. В древния свят тя е нещо много по-обширно: любов към мъдростта (σοφία). Конкретната природа на тази мъдрост, както тогава, така и сега, е въпрос, по който философите влизат в остри противоречия. Дори и при това положение обаче, съществувало е и общото съгласие, че мъдростта не е просто предмет на познание, а начин на живот.

В разбирането на античния възглед за философията не можем да не отдадем заслуженото на Сократ. По всевъзможни начини той задава модела за философите след себе си: със своята непреклонна любознателност, с независимостта си от обществените условности, с ироничния си хумор, с равнодушието си към телесните удоволствия и към болката, със своята готовност да понася бедността, а в края на краищата – и смъртта, за да изпълни своята мисия. Независимо от разногласията между различните философски школи, Сократ е утвърдил очакването ни, че философът – това е някой, който подчинява удоволствията и светските успехи в преследване на истината.

Можем да разберем, следователно, защо ранните християни често са разглеждали езическата философия като предтеча на своята вяра. Класическият израз на този възглед е на св. Юстин Мъченик (ок. 100 – ок. 165 г.). В своя Диалог с Трифон св. Юстин описва как стремежите, които той е имал като обучаващ се във философията, са били осъществени в християнството.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Йоан Майендорф

Автентичното мисионерство

Мисионерството е присъщо на самата природа на Църквата и в Символа на вярата ние наричаме Църквата „апостолска“. Нещо, което предполага не само непрекъснатост на апостолската вяра, но и задължение да се проповядва християнската истина – заради спасението на всички.

Мисионерството обаче не е само „проповядване“, не е само разговори за Бога или разпространяване на „нашето учение“. Не е и някакво своеобразно християнско предприемачество.[1] То е свидетелство и е действие на любовта. Мисионерството включва в себе си любов към онези, към които то е отправено, и тази любов означава отдаването на самия себе си, а не просто на каквото и да е.

Православната мисия на Аляска е била успешна в миналото не само благодарение на финансовата поддръжка от Русия, а най-вече затова, защото св. Герман е останал на Алеутските острови до самата си смърт, а също и благодарение на неколцина истински мисионери – такива като св. Инокентий (Вениаминов), които са отдали целия си живот заради хората, на които са искали да проповядват Евангелието.

Отваряне на целия текст

Автор Сергей Чапнин

Публикуваме коментара във фейсбук на руския богослов и публицист Сергей Чапнин, относно конфликта в Екатеринбург заради строителството на църква в историческия център на града. След протести на жители от града и намеса на руския президент Владимир Путин строителството беше спряно, но въпросите, повдигнати от този случай, остават. Основателни ли са определенията „храмоборци“, отправяни към противниците на строежа, и защо това е поредната „битка“ на Руската православна църква със секуларното общество, в което тя се оказва губеща.

Ситуацията, в която се поставиха и обществото, и църквата, може да се нарече „жажда за историческа реконструкция“. Хайде всички заедно да си спомним как беше преди 50 или 100 или 200 години, и да го направим същото. С възстановяването на храмовете най-често се получава много лошо (механичното копиране като цяло е безнадеждна работа): мястото вече е заето от нещо друго, архитектите дори по чертежи не могат нищо да възстановят (в храма на Христос Спасителя най-удачната част на проекта е подземието с гаражите и автомивката). Строителите вече не могат да строят така красиво... На всички им е неудобно. Всичко е скъпо. Патосно обаче – въпреки всичко куполите блестят.

Но проблемът, от една страна, е в това, че няма желание за движение напред. Няма никаква визия за бъдещето. Има истински страх от него и съответно – бягство в миналото.

От друга страна, няма никакъв творчески порив. Няма свобода. И обществото, и църквата са зациклили в миналото и това ги прави комплексирани и безпомощни.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Александър Шмеман

В пасхалната нощ, когато кръстният ход, обиколил храма, спира пред закритите двери и настъпва онази последна минута мълчание преди взрива на пасхалната радост, в сърцето ни, съзнателно или безсъзнателно, възниква същият въпрос, който – съгласно евангелския разказ – е бил в сърцата на жените, пристигнали в ранното утро, „докле беше още тъмно“,[1] при гроба на Христос. Този въпрос е: „Кой ще ни отмести камъка от гроба?“. Ще се извърши ли още веднъж това чудо? Ще стане ли още веднъж нощта по-светла от ден? Ще ни изпълни ли още веднъж тази, с нищо необяснима и от нищо в този свят независеща радост, която през цялата нощ и още толкова много дни ще звучи в размяната на пасхалното приветствие: Христос воскресе! Воистину воскресе!

Тази минута винаги идва. Дверите се отварят. Ние влизаме в залетия от светлина храм. Встъпваме в ликуващата пасхална утринна. Някъде в душата ни обаче въпросът остава. Какво ли означава всичко това? Какво означава да празнуваме Пасха в този свят, изпълнен със страдания, с ненавист, с дребнавост и войни, какво означават това пеене на „със смърт смъртта потъпка“ и чутото, че вече „нито един мъртвец няма в гроба“,[2] когато смъртта остава – въпреки цялата житейска суета – единствена абсолютна земна достоверност… Нима Пасха – тази светла нощ, това ликуване – е само минутно бягство от реалността, възможност за някакво духовно опиянение, след което – рано или късно – ще настъпят същите тези делници, същата тази сива действителност, същото броене на неумолимо отминаващите покрай нас дни, месеци, години, същото това надбягване към смъртта и небитието? Та нали отдавна вече твърдят, че религията е самоизмама, опиум и измислица, помагаща на човека в трудната му съдба, че е мираж, който през цялото време се разсейва. И не е ли по-мъжествено, не е ли по-достойно за човека да се откаже от този мираж и да срещне лице в лице простата и трезва действителност?

Отваряне на целия текст