Автор Прот. Йоан Майендорф

Автентичното мисионерство

Мисионерството е присъщо на самата природа на Църквата и в Символа на вярата ние наричаме Църквата „апостолска“. Нещо, което предполага не само непрекъснатост на апостолската вяра, но и задължение да се проповядва християнската истина – заради спасението на всички.

Мисионерството обаче не е само „проповядване“, не е само разговори за Бога или разпространяване на „нашето учение“. Не е и някакво своеобразно християнско предприемачество.[1] То е свидетелство и е действие на любовта. Мисионерството включва в себе си любов към онези, към които то е отправено, и тази любов означава отдаването на самия себе си, а не просто на каквото и да е.

Православната мисия на Аляска е била успешна в миналото не само благодарение на финансовата поддръжка от Русия, а най-вече затова, защото св. Герман е останал на Алеутските острови до самата си смърт, а също и благодарение на неколцина истински мисионери – такива като св. Инокентий (Вениаминов), които са отдали целия си живот заради хората, на които са искали да проповядват Евангелието.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Александър Шмеман

В пасхалната нощ, когато кръстният ход, обиколил храма, спира пред закритите двери и настъпва онази последна минута мълчание преди взрива на пасхалната радост, в сърцето ни, съзнателно или безсъзнателно, възниква същият въпрос, който – съгласно евангелския разказ – е бил в сърцата на жените, пристигнали в ранното утро, „докле беше още тъмно“,[1] при гроба на Христос. Този въпрос е: „Кой ще ни отмести камъка от гроба?“. Ще се извърши ли още веднъж това чудо? Ще стане ли още веднъж нощта по-светла от ден? Ще ни изпълни ли още веднъж тази, с нищо необяснима и от нищо в този свят независеща радост, която през цялата нощ и още толкова много дни ще звучи в размяната на пасхалното приветствие: Христос воскресе! Воистину воскресе!

Тази минута винаги идва. Дверите се отварят. Ние влизаме в залетия от светлина храм. Встъпваме в ликуващата пасхална утринна. Някъде в душата ни обаче въпросът остава. Какво ли означава всичко това? Какво означава да празнуваме Пасха в този свят, изпълнен със страдания, с ненавист, с дребнавост и войни, какво означават това пеене на „със смърт смъртта потъпка“ и чутото, че вече „нито един мъртвец няма в гроба“,[2] когато смъртта остава – въпреки цялата житейска суета – единствена абсолютна земна достоверност… Нима Пасха – тази светла нощ, това ликуване – е само минутно бягство от реалността, възможност за някакво духовно опиянение, след което – рано или късно – ще настъпят същите тези делници, същата тази сива действителност, същото броене на неумолимо отминаващите покрай нас дни, месеци, години, същото това надбягване към смъртта и небитието? Та нали отдавна вече твърдят, че религията е самоизмама, опиум и измислица, помагаща на човека в трудната му съдба, че е мираж, който през цялото време се разсейва. И не е ли по-мъжествено, не е ли по-достойно за човека да се откаже от този мираж и да срещне лице в лице простата и трезва действителност?

Отваряне на целия текст

Автор Сергей Чапнин

Публикуваме коментара във фейсбук на руския богослов и публицист Сергей Чапнин, относно конфликта в Екатеринбург заради строителството на църква в историческия център на града. След протести на жители от града и намеса на руския президент Владимир Путин строителството беше спряно, но въпросите, повдигнати от този случай, остават. Основателни ли са определенията „храмоборци“, отправяни към противниците на строежа, и защо това е поредната „битка“ на Руската православна църква със секуларното общество, в което тя се оказва губеща.

Ситуацията, в която се поставиха и обществото, и църквата, може да се нарече „жажда за историческа реконструкция“. Хайде всички заедно да си спомним как беше преди 50 или 100 или 200 години, и да го направим същото. С възстановяването на храмовете най-често се получава много лошо (механичното копиране като цяло е безнадеждна работа): мястото вече е заето от нещо друго, архитектите дори по чертежи не могат нищо да възстановят (в храма на Христос Спасителя най-удачната част на проекта е подземието с гаражите и автомивката). Строителите вече не могат да строят така красиво... На всички им е неудобно. Всичко е скъпо. Патосно обаче – въпреки всичко куполите блестят.

Но проблемът, от една страна, е в това, че няма желание за движение напред. Няма никаква визия за бъдещето. Има истински страх от него и съответно – бягство в миналото.

От друга страна, няма никакъв творчески порив. Няма свобода. И обществото, и църквата са зациклили в миналото и това ги прави комплексирани и безпомощни.

Отваряне на целия текст

Автор Диоклийски митр. Калистос (Уеър)

Краят е там, откъдето започваме

Т. С. Елиът

„Знаех, че ще дойдеш…“

През време на подготвителните молитви преди началото на Евхаристийния канон в богослужението на Руската православна църква царските двери на иконостаса остават затворени. Сетне настъпва времето за самата божествена Литургия: вратите се отварят, олтарът се открива и свещенослужителят изпява началното благословение. Тъкмо това е моментът, който религиозният философ княз Евгений Трубецкой си е припомнил на смъртния одър. Ето и неговите последни думи: „Царските двери се отварят! Ще започне великата Литургия“.[1] За него смъртта е била не затваряне на врата, а нейното отваряне – не край, а начало. Подобно на ранните християни, и той е виждал деня на своята смърт като свой рожден ден.

Нека помислим за нашия човешки опит като за книга. Мнозина смятат настоящия живот за действителния текст на тази книга, за главния ѝ разказ, и разглеждат бъдещия живот – в случай, че вярват, че такъв изобщо съществува – като не повече от добавка към него. Само че истински християнското отношение е точно обратното на това. Нашият настоящ живот в действителност не е нищо повече от предисловие, от въведение, докато главният разказ се състои от бъдещия живот. Моментът на смъртта не означава финала на книгата, а началото на нейната Първа глава.

Отваряне на целия текст