Автор Прот. Емануил Клапсис

В това кратко представяне ще потърся спорното значение на секуларизацията и плурализма, в опит да разпозная мястото на православието в многоликостта на обществото от късната модерност. Централната дилема, с която днес православните църкви се сблъскват в опита си да намерят своето място в съвременния свят, не е главно дали те трябва да свидетелстват своята морална традиция и вяра в него, а как това може да се прави в безпрецедентния за тях плуралистичен контекст.

Секуларизацията и Църквата

В човешкото съзнание секуларизацията промени отношението между свещеното и светското в очертанията на действителността. Сферата на светското предяви претенции за независимост от свещеното и светът изтръгна автономия от авторитета на църковните институции. След като постигна своята независимост от тази опека, сферата на светското стана обект на вътрешен процес на разграничаване. Този процес даде живот на разнообразие от независими подсфери (политическа, правна, икономическа, научна, образователна, артистична, здравна, семейна), които се стремят да уреждат своите взаимоотношения с инструментална рационалност, създадена от всяка една от тях за собствените ѝ цели. Държавната и пазарната икономика си присвоиха превес над всички останали сфери на светския живот, които се стремят към обуславяне на съвременното разбиране за света и неговото класифициране. Автономията на светското от свещеното и неговите вътрешни разграничавания в множество независими подсфери представлява характеристика на съвременния свят, чиято стойност не може да бъде умалявана. В същото време, макар да допринася за отслабването на влиянието на религията в модерното общество, секуларизмът не води на всяка цена до прогресивно подкопаване, упадък и възможно изчезване на религията.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Джон Бер

Една от предпочитаните теми сред православните богослови от 20 в., особено след началото на тяхното освобождаване от „Западния плен”, е взаимодействието между вярност и творчество – нещо, което православното разбиране за традицията като жива традиция изисква. В 1934 г., например, о. Георги Флоровски определя традицията като „не само съгласие с миналото, но в определен смисъл дори свобода от миналото като от някакъв външен формален критерий. Традицията не е само защитен, консервативен принцип – преди всичко тя е принцип на растеж и обновление”. В другия край на века еп. Калистос (Уеър) също говори за традицията като за „съзидателна вярност”, която подтиква християните да „преживеят отново значението на Преданието по начин, който е изследователски, смел и изпълнен с творческа съзидателност”.

Още много примери могат да бъдат приведени в посока на това разбиране. В частност то отразява динамиката на мисията на Църквата, която е призвана да проповядва Евангелието на всички народи (Мат. 28:19). Това откровение на Бога в Христос, което се проповядва в Евангелието, остава като постоянен обект за богословски размисъл. Неговата неизменност обаче не отнема възможността за изразяване на една и същата истина по множество начини – разнообразие, за което свидетелства както източната, така и западната църковна история. Възможността за това разнообразие е заложена в самия императив: контекстът, в който бива отправян Христовият призив към Църквата, непрекъснато се променя, а призивът и неговото обяснение трябва да бъдат винаги в съответните нови форми, да използват, според израза на св. Григорий Богослов, „изнамерените нови думи”.

Отваряне на целия текст

Автор Свещ. Владимир Зелински

Помните ли как в Минало и размисли[1] Херцен описва Иван Киреевски? Какво може – пита Херцен – да се възрази на човек, който е говорил такива неща: „Веднъж аз стоях в параклиса, гледах чудотворната икона на Божията майка и мислих за детската вяра на народа, който ѝ се моли… С горещо упование гледах след това светите черти и малко по малко тайната на чудесната сила започна да ми се изяснява. Да, това не е просто дъска с изображение, … векове наред тя е поглъщала тези потоци от страстни възношения, и от молитвите на скърбящите, на нещастните не е могла да не се изпълни с тази сила, която струи от нея и се отразява от нея към вярващите, превръщайки се в жив орган и в място на среща между Твореца и хората. Разсъждавайки за това, аз още веднъж погледнах към старците, жените с децата, повалени в праха, и към светата икона – и тогава сам аз видях чертите на Богородица одушевени, видях как с милосърдие и любов тя гледа тези прости хора, … и паднах на колене и смирено ѝ се молих”.

Отваряне на целия текст

Автор Херсонски и Таврически архиеп. св. Инокентий (Борисов)

Вестта за завръщането на Иисус Христос във Витания достига веднага до Йерусалим и в мнозина пробужда решимост да отидат там, та по-скоро да видят Иисус (Иоан 12:9). Покоят на съботния ден, разпрострян от фарисеите до нелепи излишества (Лука 13:15; 14:5), не е позволявал веднага да тръгнат на път; само садукеите, съгласно традициите на своята секта, са можели да го нарушат безнаказано, но в ранното утро на следващия ден Витания се изпълва с тълпи от хора, по-голямата част от които е дошла да заяви своето уважение към великия Чудотворец, а някои просто, за да понаблюдават постъпките Му (Лука 19:39) и да донесат за тях пред синедриона. След Иисус главен предмет на тяхното любопитство е бил Лазар (Иоан 12:9) – като непосредствен свидетел на всемогъществото на Иисус и като завърнал се оттам, закъдето откак свят светува всички заминават, без да се завръщат. От какво ли не се е интересувала празната любознателност на фарисейските и садукейските любители на спора, които в своите синагоги непрестанно са съдели и са редили бъдещия живот: как живеят умрелите, какви са вечерите им, голямо ли е лоното Авраамово, съхраняват ли се и там връзките на родството…

Юдеите, дошли във Витания, не са вярвали, че Иисус Христос ще се осмели да отиде в Йерусалим. Затова и толкова по-приятно е било за тях да разберат, че Той възнамерява да отиде там още същия ден. Това намерение е показвало, че Той не иска повече да крие от последователи и от врагове целите на Своето служение, че се е решил тържествено да се провъзгласи за Месия – пред цял Йерусалим, и, следователно, е съвършено убеден, че настроеният против Него синедрион не ще е в състояние да Му се противопостави (Марк 11:10; Лука 19:36-38). И всичко това е било твърде приятно за народа, който с нетърпение отдавна е очаквал момента, когато служещият за предмет на всеобщи очаквания Пророк ще обяви Себе си за Месия. Мисълта да бъде съпроводен Иисус Христос при влизането Му в Йерусалим, да бъдеш свидетел на това, какво впечатление ще направи появата Му в синедриона, да споделиш с Него опасността и славата на тези величествени минути – тази мисъл е заемала сега въображението и сърцето на всеки, така че още с излизането Си от Витания Иисус е бил вече обкръжен от тълпа от усърден народ, готов да Му отдаде всички почести.

Отваряне на целия текст