Автор Майкъл Едуардс

1

Християни или не, знаем ли какво е християнството? Първите християни са имали чувството, че навлизат чрез вярата в странен и нов свят. Те са разбирали, че самата вяра е тайнствена, дар, получен от Бога. Затова са бързали, бързали са да опознаят новия живот, който се открива пред тях, за да донесат на другите благата вест, чута от тях, предполагайки, че краят на света наближава и че трябва да изкупят малкото им останало време. Оттогава са минали векове, а християнството, възприето в перспективата на европейския рационализъм, се е превърнало за невярващите в съвкупност от доктрини, съпоставими с марксизма или екзистенциализма, подвластно на едно безполезно и необосновано вярване; дори за вярващите, то много често се свежда до съвкупност от доктрини, гарнирани с практики. Установила се е рутината; начините на мислене на една цивилизация, отдалечена от библейското Откровение, прикриват плашещото своеобразие на християнството, на неговия Бог и реалността, върху която Той хвърля светлина другояче.

Забравихме истинското християнство. И би трябвало да се върнем към първите християни, към онези, които век след век и във всички изповедания на Църквата – тази на християните в Христос – са живели същата вяра под въздействието на същата благодат.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Сергей Булгаков

Под звъна на камбаните, при ликуването на природата и хората, на най-великия от християнските празници започваме скромното си дело.

Отново християнският свят празнува окончателната победа на доброто над злото, на живота над смъртта, на творческата, възсъздаваща любов над разлагащата вражда, и тази победа, постигната от Богочовека и завинаги спасила света и човеците, той празнува като залог и предвкусване на вечното, мирово възкресяване и преобразяване на тварите. И, предвкусвайки чрез вярата, той преживява окончателното тържество още сега – като факт, който вече е осъществен, като сияние на светлината в обкръжаващата ни тъмнина, като разгаряща се любов и радост от нея посред царствата на враждата и раздора.

Възкръсналият Христос и до днес възкръсва и в душата на всеки човек, и в душите на народите, и яркото сияние на Възкръсналия, прониквайки през нощната тъмнина, не само ослепява радостното око, но също и пронизва с ослепителната светлина на съвестта мрака, в който ние живеем, осветлявайки тази Голгота, в която ние превръщаме света. И пението на ангелите в небесата се слива с хрипа и стоновете, носещи се от лобното място. В деня на Възкресението ние не можем – докато сме живи – да забравим за Голгота, нито можем да победим Голгота, не можем да го направим и не сме длъжни да го правим.

Отваряне на целия текст

Автор Димитър Спасов

В началото на 16 в. известният доминикански богослов Франсиско де Витория,[1] един от защитниците на правата на индианците от Новите земи, пише следното: „Въпреки че въпросните варвари не са напълно умопомрачени, те не са далече от това… Те не могат или вече не са в състояние сами да се управляват по-добре от умопомрачените или от дивите зверове и животните… Тъпоумието им далеч превишава това на децата и лудите от другите страни“.[2] И още две свидетелства от епохата, които откриваме в книгата на Цветан Тодоров Завладяването на Америка. Въпросът за другия. Първото е на доминиканския монах Томас де Ортис: „Те са тъпи и смахнати. Не ценят истината, освен когато е в техен интерес; непостоянни са… Грубияни са… Не се поддават на възпитание. От наказанията не извличат поука… На десет-дванадесетгодишна възраст като че ли дават надежда за известна цивилизованост и някакви добродетели, но по-късно стават истински скотове. Поради това смея да твърдя, Бог не е сътворил по-порочно и животинско племе, напълно лишено от добрина и култура“.[3] А ето и част от възгледите на Хуан Хинес де Сепулведа, философ и доминиканец, който никога не е стъпвал в новооткритите земи: „По отношение на благоразумие, сръчност, добродетелност и човечност тези варвари отстъпват толкова на испанците, колкото децата на възрастните и жените на мъжете; между тях и испанците съществува такава разлика, колкото между суровите и жестоките, от една страна, и най-милосърдните, от друга, между крайно невъздържаните и въздържаните и умерените; и смея да твърдя, че тази разлика е не по-малка от разликата между маймуните и хората“.[4]

Отваряне на целия текст

Автор Калин Янакиев

Смъртта, убеден е човешкият дух, е основоположното зло, съчленено с живота, тя е според християнската визия дори „пределното зло“ в този свят – самото безсмислие. Тя е нищото, което ще ни принадлежи, което ще станем. Но ако това е така, ако това е смъртта – ужасът на импрегнираното в мен небитие – то какво тогава при първо приближение би трябвало да е изцелението от това зло? Спонтанно можем да кажем: „ако би могло това небитие да не ме постига“. Ето тогава аз бих могъл да се утеша.

Отваряне на целия текст