Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]
Автор Свещ. Николай Петков

Chora Resurrection FragmentСигурно сте забелязали, че в началото на пасхалната литургия пеем: „… и сътвори Бог този ден, за да се възрадваме и развеселим“. Тези думи са стих от Псалом 117 и всяка година ги чуваме в патриаршеското пасхално възвание. Въпреки това от година на година радостта ни все повече помръква. На фона на войните и мизерията, на фона на личните и националните катастрофи, пасхалната радост ни изглежда някак ненавременна и сякаш напомня за късен априлски сняг, от който – точно сега – никой не се нуждае. И това е сериозно основание да бъда особено настоятелен и още по-категорично да повторя: радвайте се! Но добре знам, че думите ще звучат като лозунг и че лозунгите никому не носят радост и утеха. Затова най-добре би било да ви прочета пасхалното слово на св. Йоан Златоуст. То е публикувано в края на Служебника и отдавна е станало част не само от богослужебния ни, но и от личния ни живот. Ала точно затова вие го знаете като петте си пръста. Може би по-разумно би било да ви припомня четиридесет и петата омилия на св. Григорий Назиански. Тя също е пасхална. С нея завършват словата на най-великия богослов и вече шестнадесет века е най-съвършеният образец за църковно красноречие.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Сергей Булгаков

Entry into JerusalemВъзхвалете заедно, хора и народи, защото Царят ангелски е възседнал сега на осле
и идва, за да порази на Кръста враговете – като силен.
Затова и децата с палмови клонки пеят:
„Слава Тебè, Който дойде като победител!
Слава Тебè, Спасителю Христе!
Слава Тебè – благословени, Който единствен си наш Бог!”.[1]

Днес Господ идва, за да се възцари в Светия град, според писаното от пророците: „Ликувай от радост, дъще Сионова, тържествувай, дъще Иерусалимова: ето, твоят Цар иде при тебе, праведен и спасяващ, кротък, възседнал на ослица и на младо осле, син на подяремница“ (Зах. 9:9). Днес тържествуваме със сиянието на Христовото царство, което Той е благоволил да ни яви, идвайки за доброволни страдания, в преддверието на Своето вечно царство, което няма да има край. Смирил се до образа на раб, покрил с човешката плът сиянието на божествената природа, Господ е скрил и Своето царство, понизен дори повече от синовете човешки. Преди Своите страдания обаче, като уверение за учениците – за укрепване на тяхната вяра пред лицето на Неговите мъки, в свидетелство за Себе Си, Господ яви на учениците Своята слава на планината на Преображението – доколкото те можеха да я вместят, а сега, в царствено шествие от Елеонската планина, явява Себе Си, като Цар и Господ – като Владика на творението, Комуто се дава всяка власт на небето и на земята.

Отваряне на целия текст

Автор Ренета Трифонова

CrucifixionХората често и по незнание възприемат Кръста само като символ на смърт и печал и на земната кончина на човека. Денят обаче на издигането на Христовия кръст в Църквата и на изнасянето му за поклонение ни напомня, че това вече не е онзи стар уред за измъчване на разбойници, какъвто е бил в миналото. За Църквата Кръстът на Голгота е преживяване и дълбока скръб за Христовите страдания, но тази скръб е отвъд земното разбиране за живота – в нея се съдържа не трагедията на старозаветния човек, който очаква Месия и земно царство, а преди всичко знак за новозаветната радост и надежда, че Месия е Спасителят, Който победи смъртта, и човекът може отново да се върне при Бога във вечния живот. Тихата скръб на Кръста винаги е смесена с радостта от невъзможното за нас – като творение Божие – дело на човешкото спасение, а именно: Възкресението. Богочовекът умря на Кръста, за да може човекът да има живот след смъртта.

На Твоя Кръст се покланяме, Христе, и Твоето Свято Възкресение възпяваме и славим, защото Ти си нашият Бог, освен Тебе другиго не знаем и с Твоето име се именуваме.

Отваряне на целия текст

Автор Майкъл Едуардс

Michael Edwards1.

Опитът на християнина и на християните ще се промени изцяло, ако се откажем от някои направления на мисълта или практики, привилегироващи било навъсеното християнство, отбягващо „нищото“ на земния живот, било сантименталното и невъздържано християнство, което изглежда крайно повърхностно. Защото Библията привлича вниманието ни върху една стъписваща радост.

Неуместно ли е да се говори за радостта? Или е жестоко, докато светът страда? Не, при условие че пристъпваме със страх и трепет и съзираме в радостта нещо по-различно, отколкото приятното чувство. Ако усетим, че радостта, вместо да ни затваря в нашето благоденствие, ни открива към другия и че по тайнствен начин съдържа в себе си спасително насърчение, нещо във висша степен желано, което, както ще видим, може би винаги ще желаем.

Отваряне на целия текст

Автор Майкъл Едуардс

Michael Edwards1

Християни или не, знаем ли какво е християнството? Първите християни са имали чувството, че навлизат чрез вярата в странен и нов свят. Те са разбирали, че самата вяра е тайнствена, дар, получен от Бога. Затова са бързали, бързали са да опознаят новия живот, който се открива пред тях, за да донесат на другите благата вест, чута от тях, предполагайки, че краят на света наближава и че трябва да изкупят малкото им останало време. Оттогава са минали векове, а християнството, възприето в перспективата на европейския рационализъм, се е превърнало за невярващите в съвкупност от доктрини, съпоставими с марксизма или екзистенциализма, подвластно на едно безполезно и необосновано вярване; дори за вярващите, то много често се свежда до съвкупност от доктрини, гарнирани с практики. Установила се е рутината; начините на мислене на една цивилизация, отдалечена от библейското Откровение, прикриват плашещото своеобразие на християнството, на неговия Бог и реалността, върху която Той хвърля светлина другояче.

Забравихме истинското християнство. И би трябвало да се върнем към първите християни, към онези, които век след век и във всички изповедания на Църквата – тази на християните в Христос – са живели същата вяра под въздействието на същата благодат.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Сергей Булгаков

Fr Sergij BulgakovПод звъна на камбаните, при ликуването на природата и хората, на най-великия от християнските празници започваме скромното си дело.

Отново християнският свят празнува окончателната победа на доброто над злото, на живота над смъртта, на творческата, възсъздаваща любов над разлагащата вражда, и тази победа, постигната от Богочовека и завинаги спасила света и човеците, той празнува като залог и предвкусване на вечното, мирово възкресяване и преобразяване на тварите. И, предвкусвайки чрез вярата, той преживява окончателното тържество още сега – като факт, който вече е осъществен, като сияние на светлината в обкръжаващата ни тъмнина, като разгаряща се любов и радост от нея посред царствата на враждата и раздора.

Възкръсналият Христос и до днес възкръсва и в душата на всеки човек, и в душите на народите, и яркото сияние на Възкръсналия, прониквайки през нощната тъмнина, не само ослепява радостното око, но също и пронизва с ослепителната светлина на съвестта мрака, в който ние живеем, осветлявайки тази Голгота, в която ние превръщаме света. И пението на ангелите в небесата се слива с хрипа и стоновете, носещи се от лобното място. В деня на Възкресението ние не можем – докато сме живи – да забравим за Голгота, нито можем да победим Голгота, не можем да го направим и не сме длъжни да го правим.

Отваряне на целия текст

Автор Димитър Спасов

War and TheologyВ началото на 16 в. известният доминикански богослов Франсиско де Витория,[1] един от защитниците на правата на индианците от Новите земи, пише следното: „Въпреки че въпросните варвари не са напълно умопомрачени, те не са далече от това… Те не могат или вече не са в състояние сами да се управляват по-добре от умопомрачените или от дивите зверове и животните… Тъпоумието им далеч превишава това на децата и лудите от другите страни“.[2] И още две свидетелства от епохата, които откриваме в книгата на Цветан Тодоров Завладяването на Америка. Въпросът за другия. Първото е на доминиканския монах Томас де Ортис: „Те са тъпи и смахнати. Не ценят истината, освен когато е в техен интерес; непостоянни са… Грубияни са… Не се поддават на възпитание. От наказанията не извличат поука… На десет-дванадесетгодишна възраст като че ли дават надежда за известна цивилизованост и някакви добродетели, но по-късно стават истински скотове. Поради това смея да твърдя, Бог не е сътворил по-порочно и животинско племе, напълно лишено от добрина и култура“.[3] А ето и част от възгледите на Хуан Хинес де Сепулведа, философ и доминиканец, който никога не е стъпвал в новооткритите земи: „По отношение на благоразумие, сръчност, добродетелност и човечност тези варвари отстъпват толкова на испанците, колкото децата на възрастните и жените на мъжете; между тях и испанците съществува такава разлика, колкото между суровите и жестоките, от една страна, и най-милосърдните, от друга, между крайно невъздържаните и въздържаните и умерените; и смея да твърдя, че тази разлика е не по-малка от разликата между маймуните и хората“.[4]

Отваряне на целия текст

Автор Калин Янакиев

K YanakievСмъртта, убеден е човешкият дух, е основоположното зло, съчленено с живота, тя е според християнската визия дори „пределното зло“ в този свят – самото безсмислие. Тя е нищото, което ще ни принадлежи, което ще станем. Но ако това е така, ако това е смъртта – ужасът на импрегнираното в мен небитие – то какво тогава при първо приближение би трябвало да е изцелението от това зло? Спонтанно можем да кажем: „ако би могло това небитие да не ме постига“. Ето тогава аз бих могъл да се утеша.

Отваряне на целия текст

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме