Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]
Автор Пергамски митр. Йоан (Зизиулас)

metropolitan john zizioulasСъдържанието на тази статия представлява сърцевината на лекция, изнесена в Козани, в рамките на тържествата, организирани по повод 30-годишнината от пастирското служение на Високопреосвещения митр. Дионисий като пастир на св. митрополия на Сервия и Козани (1957-1997 г.). Както отбелязахме и тогава, този наш принос не е просто изпълнение на личен дълг към скромната личност на архиерея, но е и повод да отбележим някои изключително важни черти на времето и на най-новата ни църковна история. Високоуважаваният митрополит на Сервия и Козани Дионисий беше не само отдаден и съвестен добър пастир на своята епархия, какъвто го познават в продължение на 30 години неговият клир и вярващите от епархията му. Присъствието му в общия църковен живот бележи епоха в съвременната история на православието, чийто отличителни черти не са загубили значението си и днес. Митр. Дионисий се яви на сцената на църковния живот като епископ на Роги и помощник на незабравимия Атински архиеп. Спиридон във време, когато Църквата в Гърция преминаваше период на динамично обръщане към своето Предание. С появата на мислители като Фотис Контоглу и други стана ясна необходимостта православието да престане да се развива „със светлините на Запада”, а да започне да черпи от самото себе си, откривайки и оценявайки своето собствено Предание. Като епископ на Роги, а после и митрополит на Сервия и Козани, Дионисий (Псарианос) е йерарх-традиционалист, силно привързан към богослужението на Църквата и противник на всяка форма на социален активизъм и индивидуалистично благочестие в живота на Църквата. На пръв поглед изглеждаше, че желае да върне Църквата векове назад. Със своето широко и многостранно образование и познаване на литературата, музиката и съвременната философия обаче този традиционен йерарх се стремеше към нещо друго – искаше да улови пулса на съвременния човек и да направи Преданието живо. Вярваше, че за да бъде, човекът днес има нужда от вчера. Без Преданието днешният човек ще се загуби. Това обаче не означаваше, че православието е обикновено връщане в миналото. Ето как развива този въпрос самият митрополит на Козани:

Отваряне на целия текст

Автор Марио Коев

M KoevNonsens и нещо твърде остаряло е, че мнозинството можело да върши неправда; каквото върши мнозинството, това е Божията воля. Пред тая мъдрост, от опит знаем… са прекланяли глава винаги и досега всички хора, князе, императори и величества; с помощта на тая мъдрост винаги и досега са подхранвали корен всички наши креатури; пък щом трябва, да му се не види, и Бог ще се научи да се прекланя. Важно е само да станем много, наистина много, събрани заедно, ако го сторим, ще сме подсигурени срещу съда на вечността. Да, те невям са подсигурени, ако едва във вечността трябваше да се отделят всеки за себе си. Но за пред Бога те са били и са винаги отделни; даже тоз, що седи под стъклен похлупак, не е така откъснат, колкото е всеки човек за Божията прозорливост.[1]

Според този принцип, описан от Киркегор, се мисли и пише[2] и историята на света и на хората. В нея отделният човек е просумиран („пренебрегнат”) в името на научното изложение, т. е. на цялостното осмисляне и представяне на едни или други обществени процеси и събития. Разбира се, в противен случай би била невъзможна именно историята като рационално познание, но тъй или инак в нея по някакъв начин вече прозира и своеобразното „деонтологизиране” на човека в неговата отделност и неповторимост. Отделната човешка съдба, човешкият живот „тук и сега” не е предмет на историята, а това, трябва да се съгласим, също на пръв поглед е парадоксално. Привидната му парадоксалност се дължи на очакванията, които възлагаме на историческото познание, а тези очаквания са лични, въпреки че то няма и не може да има такива задачи и цели. По този начин личното се „втъкава” в концепта и неговото разпознаване и изказване започва да зависи в пълна степен именно от него. Нека тук припомним и старото правило, че определен исторически период може да бъде „обективно” изследван едва след като от него са изминали (например) поне 50 години. Поставям думата „обективно” в кавички не защото искам a priori да отрека подхода или пък просто да го иронизирам, а защото изобщо не става ясна разликата между обективност-тук-и-сега и обективност „по принцип”. Въз основа на какво се прави такова разделение, ако не преди всичко според определени методологически научни изисквания за пълнота на изложението? Но фактът, че един „исторически разказ” е по-подробен и пълен от друг, означава ли само по себе си и че първият е „по-обективен” от втория? Ако това е така, то „обективното” придобива изцяло вторични, от една страна, и политически, т. е. обществени причинно-следствени измерения и зависимости, от друга, доколкото неговата „обективност” ще зависи от броя на гледните точки и на източниците. Това веднага компрометира самата идея, положена в понятието за обективност. Следователно ще излезе, че не съществува „обективно” освен като дума, като „име” ad hoc, тъй като за всяко „обективно” ще съществува друго, което ще бъде „по-обективно” от него, и т. н. По същество това е адитивно изброяване в потенциална безкрайност. То обаче е невъзможно поради дискретния (крайния) характер на гледните точки и на източниците, от което следва, че рано или късно ще се превърне в своеобразна форма на безкрайно периодично изброяване. Това сякаш ни сочи към нещо твърде интересно: към предположението, че съществуват различни качествени редове на обективиране, т. е. че освен „слоеве” има и „степени на реалност”.

Отваряне на целия текст

Автор Марио Коев

M KoevВ памет на Красимир Крумов-Грец

(1955-2015)

Предложеният текст представлява опит за сбито изложение на два от проблемите на съвременния човек и на неговия свят, чиито съдържания ще бъдат по-подробно разгледани и анализирани впоследствие в книга с (поне засега) същото заглавие.

1. Amissio temporis – ad offensionem Dei

„Третото хилядолетие начева като постхристиянска, постметафизическа, посттрадиционна епоха. Вездесъщието на префикса „пост-” подчертава радикалните промени, които бележат нашето време. Ние преживяхме един разрив, една фундаментална промяна в собственото ни доминантно себеразбиране”.[1]

Ако се съгласим с цитираните думи, следва, че ни е необходимо едно възможно по-широко богословско осмисляне на съвременните културните процеси. Пред нас възникват определени точки на напрежение на понятийно и на съдържателно равнище, проблеми на контекста и изобщо на мисленето за човека и света. Вездесъщието на префикса „пост-” само по себе си показва, че липсва ясно разбиране за живота, който живеем. Няма идея за културата днес, което е логично, ако го погледнем в оптиката на отпадането на големите разкази. Самото понятие време, използвано във философските, историческите и богословските изследвания, струва ми се, все още е прекалено „монолитно” и „единно”, за да може адекватно да опише процесите и техните съдържателни и смислови оптимуми, както и собствено рефлектирането върху тях, търсещо каквото и да било,[2] предполагано в двупосочността на една аксиоматично положена потенциална безкрайност. Така „времето” се употребява по-скоро като допълнителна характеристика, служеща за езикова и логическа сглобка в концептуалното развитие на един или друг дискурс, а не като един от фундаментите на битието. От своя страна и развитието на науката и технологиите, на медиите и изобщо на виртуалното пространство сами по себе си изискват църковен и богословски отговор. Този отговор обаче не може да бъде „просто научен”, „просто теоретичен”. В крайна сметка не съществува богословие без вяра във въплътеното Слово – Иисус Христос. В този смисъл, тъй като немалка част от християните днес сме in partibus infidelium,[3] все по-рядко успяваме да оставим ясна следа между онова, в което твърдим, че вярваме, и начина си на живот. Всъщност тази следа днес е ясна именно доколкото ни показва точно обратното. Така че, ако поставя едно разсъждение на Паул Тилих за мъжеството в малко по-широка перспектива, на първо място това означава, че „трябва да бъде разбран човекът, както и неговият свят, със своите структури и ценности. Само този, който ги познава, знае какво да утвърди и какво да отрече”.[4]

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Емануил Клапсис

Fr E ClapsisВ това кратко представяне ще потърся спорното значение на секуларизацията и плурализма, в опит да разпозная мястото на православието в многоликостта на обществото от късната модерност. Централната дилема, с която днес православните църкви се сблъскват в опита си да намерят своето място в съвременния свят, не е главно дали те трябва да свидетелстват своята морална традиция и вяра в него, а как това може да се прави в безпрецедентния за тях плуралистичен контекст.

Секуларизацията и Църквата

В човешкото съзнание секуларизацията промени отношението между свещеното и светското в очертанията на действителността. Сферата на светското предяви претенции за независимост от свещеното и светът изтръгна автономия от авторитета на църковните институции. След като постигна своята независимост от тази опека, сферата на светското стана обект на вътрешен процес на разграничаване. Този процес даде живот на разнообразие от независими подсфери (политическа, правна, икономическа, научна, образователна, артистична, здравна, семейна), които се стремят да уреждат своите взаимоотношения с инструментална рационалност, създадена от всяка една от тях за собствените ѝ цели. Държавната и пазарната икономика си присвоиха превес над всички останали сфери на светския живот, които се стремят към обуславяне на съвременното разбиране за света и неговото класифициране. Автономията на светското от свещеното и неговите вътрешни разграничавания в множество независими подсфери представлява характеристика на съвременния свят, чиято стойност не може да бъде умалявана. В същото време, макар да допринася за отслабването на влиянието на религията в модерното общество, секуларизмът не води на всяка цена до прогресивно подкопаване, упадък и възможно изчезване на религията.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Джон Бер

Fr John Behr 2Една от предпочитаните теми сред православните богослови от 20 в., особено след началото на тяхното освобождаване от „Западния плен”, е взаимодействието между вярност и творчество – нещо, което православното разбиране за традицията като жива традиция изисква. В 1934 г., например, о. Георги Флоровски определя традицията като „не само съгласие с миналото, но в определен смисъл дори свобода от миналото като от някакъв външен формален критерий. Традицията не е само защитен, консервативен принцип – преди всичко тя е принцип на растеж и обновление”. В другия край на века еп. Калистос (Уеър) също говори за традицията като за „съзидателна вярност”, която подтиква християните да „преживеят отново значението на Преданието по начин, който е изследователски, смел и изпълнен с творческа съзидателност”.

Още много примери могат да бъдат приведени в посока на това разбиране. В частност то отразява динамиката на мисията на Църквата, която е призвана да проповядва Евангелието на всички народи (Мат. 28:19). Това откровение на Бога в Христос, което се проповядва в Евангелието, остава като постоянен обект за богословски размисъл. Неговата неизменност обаче не отнема възможността за изразяване на една и същата истина по множество начини – разнообразие, за което свидетелства както източната, така и западната църковна история. Възможността за това разнообразие е заложена в самия императив: контекстът, в който бива отправян Христовият призив към Църквата, непрекъснато се променя, а призивът и неговото обяснение трябва да бъдат винаги в съответните нови форми, да използват, според израза на св. Григорий Богослов, „изнамерените нови думи”.

Отваряне на целия текст

Автор Херсонски и Таврически архиеп. св. Инокентий (Борисов)

Palm SundayВестта за завръщането на Иисус Христос във Витания достига веднага до Йерусалим и в мнозина пробужда решимост да отидат там, та по-скоро да видят Иисус (Иоан 12:9). Покоят на съботния ден, разпрострян от фарисеите до нелепи излишества (Лука 13:15; 14:5), не е позволявал веднага да тръгнат на път; само садукеите, съгласно традициите на своята секта, са можели да го нарушат безнаказано, но в ранното утро на следващия ден Витания се изпълва с тълпи от хора, по-голямата част от които е дошла да заяви своето уважение към великия Чудотворец, а някои просто, за да понаблюдават постъпките Му (Лука 19:39) и да донесат за тях пред синедриона. След Иисус главен предмет на тяхното любопитство е бил Лазар (Иоан 12:9) – като непосредствен свидетел на всемогъществото на Иисус и като завърнал се оттам, закъдето откак свят светува всички заминават, без да се завръщат. От какво ли не се е интересувала празната любознателност на фарисейските и садукейските любители на спора, които в своите синагоги непрестанно са съдели и са редили бъдещия живот: как живеят умрелите, какви са вечерите им, голямо ли е лоното Авраамово, съхраняват ли се и там връзките на родството…

Юдеите, дошли във Витания, не са вярвали, че Иисус Христос ще се осмели да отиде в Йерусалим. Затова и толкова по-приятно е било за тях да разберат, че Той възнамерява да отиде там още същия ден. Това намерение е показвало, че Той не иска повече да крие от последователи и от врагове целите на Своето служение, че се е решил тържествено да се провъзгласи за Месия – пред цял Йерусалим, и, следователно, е съвършено убеден, че настроеният против Него синедрион не ще е в състояние да Му се противопостави (Марк 11:10; Лука 19:36-38). И всичко това е било твърде приятно за народа, който с нетърпение отдавна е очаквал момента, когато служещият за предмет на всеобщи очаквания Пророк ще обяви Себе си за Месия. Мисълта да бъде съпроводен Иисус Христос при влизането Му в Йерусалим, да бъдеш свидетел на това, какво впечатление ще направи появата Му в синедриона, да споделиш с Него опасността и славата на тези величествени минути – тази мисъл е заемала сега въображението и сърцето на всеки, така че още с излизането Си от Витания Иисус е бил вече обкръжен от тълпа от усърден народ, готов да Му отдаде всички почести.

Отваряне на целия текст

Автор Свещ. Владимир Зелински

Fr V ZelinskyПомните ли как в Минало и размисли[1] Херцен описва Иван Киреевски? Какво може – пита Херцен – да се възрази на човек, който е говорил такива неща: „Веднъж аз стоях в параклиса, гледах чудотворната икона на Божията майка и мислих за детската вяра на народа, който ѝ се моли… С горещо упование гледах след това светите черти и малко по малко тайната на чудесната сила започна да ми се изяснява. Да, това не е просто дъска с изображение, … векове наред тя е поглъщала тези потоци от страстни възношения, и от молитвите на скърбящите, на нещастните не е могла да не се изпълни с тази сила, която струи от нея и се отразява от нея към вярващите, превръщайки се в жив орган и в място на среща между Твореца и хората. Разсъждавайки за това, аз още веднъж погледнах към старците, жените с децата, повалени в праха, и към светата икона – и тогава сам аз видях чертите на Богородица одушевени, видях как с милосърдие и любов тя гледа тези прости хора, … и паднах на колене и смирено ѝ се молих”.

Отваряне на целия текст

Автор Румънски патр. Даниил (Чоботя)

Patriarch Daniil of RomaniaПо време на работно заседание от 28-29 октомври 2016 г. Св. Синод на Румънската православна църква разгледа за първи път резултатите от участието на делегацията на Румънската православна църква в работата на Светия и Велик събор на Православната църква, който се състоя в Православната академия в Крит в периода 16-26 юни 2016 г.

Необходимо е от самото начало да подчертаем литургичното измерение на православното евхаристийно общение в св. Литургия по време на Събора, започвайки от 19 юни 2016 г., празника Слизане на Светия Дух, който отбеляза откриването на Светия и Велик събор на Православната църква чрез съслужението на предстоятелите на десетте присъстващи църкви в митрополитската катедрала „Св. Мина” в Ираклио и тяхното съслужение на 26 юни 2016г., Неделя на всички светии, в църквата „Св. ап. Петър и Павел” в Ханя при завършването дейността на Събора. И при двете тържествени събития по най-зримия и висш начин се изрази единството в правата вяра чрез евхаристийното общение, защото не може да се осъществи евхаристийно общение без съвместно изповядване на правата вяра.

Отваряне на целия текст

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме