Рефлексии върху вярата и Църквата

Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Автор Архид. Джон Хрисавгис

Винаги съм се възхищавал на древните монаси и монахини, живели в пустините. Не защото те са открили как да избегнат плащането на данъци. Не само защото думите им са били вдъхновяващи, а молитвата им – преобразяваща. И не толкова защото са се противопоставяли на могъществото на империята и на изпитанията на времето. А защото те са възтържествували като символи на един алтернативен начин на действие. Макар техният идеал често да е бил митологизиран или схващан по романтичен начин, и дори манипулиран и експлоатиран в много църковни кръгове, той при все това остава отражение на стойността на мълчанието.[1] На вършенето на по-малко или на вършенето на нищо. На безмълвието и незабележимостта. На това да се молиш, вместо нещо да произвеждаш. С една дума: просто да бъдеш.

За разлика от тях глобалната пандемия, предизвикана от коронавирусната болест 2019 (COVID-19), разкри много относно приоритетите и слабостите ни като общество: като една удивително сложна общност, една заплетеност от политически, финансови, здравни, образователни и религиозни институции, които засягат всеки човек по света. Всяка от тези институции днес отчаяно се опитва да излезе с решения на въпроса как да възстановим живота и да спасим света – такъв, какъвто го познавахме. Никой не е имунизиран, дори „безсимптомните“, дори най-мощните нации, най-сигурните икономики и най-праведните вярващи.

Отваряне на целия текст

Автор Ивайло Найденов

Преди години един наш митрополит, чиято памет отбелязахме преди няколко дни (шестнадесет години от кончината му), казваше шеговито с усмивка: „Играем си на Църква“.

Играта свърши! Комфортното ходене до храма в неделя, сладките приказки след това на кафе или друга напитка, дългите и парадни служби с назидателни проповеди, голяма част от тях проспани, целувките и прегръдките секнаха.

Друго е! В тази нова ситуация, ние, които сме земната Църква, имаме нужда да сме заедно помежду си и заедно с нашия Господ Иисус Христос. Тази заедност е имено Църквата и тя трябва да се изрази чрез личната молитва и вярата, трябва да преодолее отдалечеността в социалната изолация. Не става дума да мерим разстоянието, което трябва да спазваме на опашка и в търговски обект, а да се потопим в онази близост, която е между нас и Христос, която ни прави Христови.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Александър Шмеман

„Който не приеме царството Божие като дете, той няма да влезе в него“ (Марк 10:15) – тези удивителни думи откриваме в Евангелието. Въобще за децата в Евангелието е написано много, за тях там се говори често. „Оставете децата и не им пречете да дойдат при Мене, защото на такива е царството небесно“ (Мат. 19:14) – какво означава това? Този свят, в който ние живеем, тази цивилизация, която определя всичките наши възгледи и мисли, и вкусове, почти не е способна вече да чува тези евангелски думи, да им повярва и, ще добавя още – да се зарадва поради тях. Защото този свят, тази цивилизация са преди всичко друго намусено сериозни и се гордеят с тази своя сериозност.

Неотдавна, поддали се на това общо настроение, някои християни на Запад дори започнаха да твърдят, че тъй като светът, както те казват, е достигнал своето пълнолетие, тъй като човекът е станал съвършено възрастен, старата детска религия вече не подхожда на този свят. Че трябва да бъде претълкувана и да му бъде преразказана по начин, който е подходящ за възрастни. А това означава – в мисълта на тези „възрастни“ християни – да бъде тя преработена на езика на съвременната наука. Религиозно настроените хора са започнали дори да се стесняват, по този начин, от своята детска вяра, да се опитват да я приспособяват към възрастния, научен светоглед на нашата цивилизация.

Отваряне на целия текст

Автор Мариян Стоядинов

Всяка религия (както подсказва и самото понятие religio[1]) предполага съединение на божественото и човешкото. Във всяка религия, дори и в най-примитивните по форма, човекът допуска съществуването на реалност извън него и неговия свят. Свещеното, казва Мирча Елиаде, винаги се проявява като реалност от съвсем различен порядък в сравнение с „природните“ реалности.[2] Тази различна реалност едновременно плаши и очарова. Тя плаши със своята недостъпност, но именно поради това очарова. В тази своя трагична обреченост да се очарова от недостъпното човекът, този homo adorans, става homo religiosus.

Ако потърсим изворите на този трагизъм в старозаветното откровение, ние ще видим човека след грехопадението изправен пред невъзможността на общението с Бога. След прогонването на прародителите от Едем тяхно обиталище става външният свят. Това е свят, в който Бог е недостъпен. На мястото на непосредствения опит от богообщението, присъщо на райския живот, идва опитът на търсенето. Бог търси човека, който се скрива от Него в своята грехопадналост. От своя страна човекът също търси Бога, но Бог вече е скрит за него в Своята непричастност на греха. За да достигне до Бога, човекът трябва да възпълни липсата, предизвикана от загубата на общение с Бога. Така това, което психолозите наричат „религиозно чувство“, започва да се проявява от момента, в който се появява пропастта между изгубения свят на богообщението и света без Бога – между сакралното и профанното. Религиозният човек принася жертви, издига олтари, отбелязва всички следи на божественото в света извън рая.

Отваряне на целия текст

Автор Сергей Худиев

Преди всичко бих искал сърдечно да приветствам моите читатели-атеисти, както и руското атеистично движение въобще. Подобно приветствие би могло и да изглежда странно в устата на християнин, но аз съм готов да го обясня. Противоположността на вярата не е атеизмът. Противоположността на вярата – това е фалшивата вяра.

Някои черти в съвременния руски атеизъм ми изглеждат дълбоко симпатични.

Преди всичко неговата зрялост, готовността да поеме върху себе си отговорността за своя избор и своите убеждения. Доволно често ми се налага да слушам неща от типа на „бих вярвал в Бога, само че ми пречат лошите свещеници, лошите вярващи, слабите проповедници и др. под.“. Този детински опит за прехвърляне на отговорността върху другите ме натъжава.

Когато човек казва „аз сам взех осъзнато решение да се откажа от вярата в Бога“ – това са най-малкото поне думи на един зрял човек. Харесва ми също така и стремежът на атеистите към вътрешна цялостност и правдивост. Откритото неверие е къде-къде по-достойна позиция в сравнение с лекомисленото кокетство с религията, когато човекът може да „ахка и охка“ пред иконите и в същото време да води явно безнравствен, че дори и престъпен начин на живот.

Отваряне на целия текст

Автор Дейвид Брадшоу

Днес философията е академична дисциплина, една сред многото други. В древния свят тя е нещо много по-обширно: любов към мъдростта (σοφία). Конкретната природа на тази мъдрост, както тогава, така и сега, е въпрос, по който философите влизат в остри противоречия. Дори и при това положение обаче, съществувало е и общото съгласие, че мъдростта не е просто предмет на познание, а начин на живот.

В разбирането на античния възглед за философията не можем да не отдадем заслуженото на Сократ. По всевъзможни начини той задава модела за философите след себе си: със своята непреклонна любознателност, с независимостта си от обществените условности, с ироничния си хумор, с равнодушието си към телесните удоволствия и към болката, със своята готовност да понася бедността, а в края на краищата – и смъртта, за да изпълни своята мисия. Независимо от разногласията между различните философски школи, Сократ е утвърдил очакването ни, че философът – това е някой, който подчинява удоволствията и светските успехи в преследване на истината.

Можем да разберем, следователно, защо ранните християни често са разглеждали езическата философия като предтеча на своята вяра. Класическият израз на този възглед е на св. Юстин Мъченик (ок. 100 – ок. 165 г.). В своя Диалог с Трифон св. Юстин описва как стремежите, които той е имал като обучаващ се във философията, са били осъществени в християнството.

Отваряне на целия текст

Автор Свещ. Георги Чистяков

Понякога хората молят да изложим основните принципи на християнството във вид на тезиси, точки, питат какво ни учи Христос в Евангелието. И се оказва, че да се изложи в двадесет, тридесет или дори четиридесет точки онова, на което Той учи, е невъзможно, а за да навлезем в това – съществува друг, и то само един начин, един път, за който Господ ни подсеща многократно в Евангелието – да вървим след Него. Сигурно, ако преброим коя фраза се повтаря най-често в Новия Завет, това ще бъде пределно простата фраза: „върви след Мен“. И ние както можем, както умеем, започваме да следваме Христос. Но по този път срещаме изискването: не просто „тръгни след Мен“, а „вземи кръста си и тръгни след Мен“. Тези думи се повтарят в Евангелието пет пъти, с някои малки разлики (два пъти при Матей, два пъти при Лука и един път – при Марк), и ето, в този момент внимателният читател на Евангелието пита: „Защо тук се говори за кръста, когато Иисус казва това преди разпъването Му на кръста? Нелогично е“. Но не бива да забравяме, че Евангелието не е стенограма на онова, което Божият Син ни проповядва по време на Своето служение, думите Му са нещо, което Той ни говори днес, на всекиго от нас. И всяко евангелско четиво, което четем по време на Литургията или просто с молитва в сърцето – е явяване на Възкръсналия Спасител сред Своите ученици.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Йоан Майендорф

Автентичното мисионерство

Мисионерството е присъщо на самата природа на Църквата и в Символа на вярата ние наричаме Църквата „апостолска“. Нещо, което предполага не само непрекъснатост на апостолската вяра, но и задължение да се проповядва християнската истина – заради спасението на всички.

Мисионерството обаче не е само „проповядване“, не е само разговори за Бога или разпространяване на „нашето учение“. Не е и някакво своеобразно християнско предприемачество.[1] То е свидетелство и е действие на любовта. Мисионерството включва в себе си любов към онези, към които то е отправено, и тази любов означава отдаването на самия себе си, а не просто на каквото и да е.

Православната мисия на Аляска е била успешна в миналото не само благодарение на финансовата поддръжка от Русия, а най-вече затова, защото св. Герман е останал на Алеутските острови до самата си смърт, а също и благодарение на неколцина истински мисионери – такива като св. Инокентий (Вениаминов), които са отдали целия си живот заради хората, на които са искали да проповядват Евангелието.

Отваряне на целия текст