Автор Марио Коев

Третото хилядолетие начева като постхристиянска, постметафизическа, посттрадиционна епоха. Вездесъщието на префикса пост- подчертава радикалните промени, които бележат нашето време. Ние преживяхме един разрив, една фундаментална промяна в собственото ни доминантно себеразбиране.[1]

Ако се съгласим с това заключение, това в нашия случай ще означава, че ни е необходимо едно възможно по-широко богословско осмисляне на културните процеси в света днес. Пред нас възникват определени точки на напрежение на понятийно и на съдържателно равнище, проблеми на контекста и изобщо на мисленето за човека и света. Вездесъщието на префикса „пост-” само по себе си показва, че липсва ясно разбиране за света, в който живеем. Няма идея за културата днес, което е логично, ако го погледнем в оптиката на отпадането на големите разкази. Самото понятие време, използвано във философските, историческите и богословските изследвания, все още е прекалено „монолитно” и „единно”, за да може адекватно да опише процесите и техните съдържателни и смислови оптимуми, както и собствено рефлектирането върху тях, търсещо каквото и да било,[2] предполагано в двупосочността на една аксиоматично положена потенциална безкрайност на историята. Така времето се употребява по-скоро като допълнителна характеристика, служеща за езикова и логическа сглобка в концептуалното развитие на един или друг дискурс, а не като фундаментална проява на битието. От своя страна и развитието на науката и на технологиите, на медиите и изобщо на виртуалното пространство само по себе си изисква църковен и богословски отговор. Този отговор обаче не може да бъде „просто научен”, „просто теоретичен”. В крайна сметка не съществува богословие без вяра във въплътеното Слово Иисус Христос. В този смисъл, тъй като немалка част от християните днес сме in partibus infidelium,[3] все по-рядко успяваме да оставим ясна следа между онова, в което твърдим че вярваме, и начина си на живот. Всъщност тази следа днес е ясна именно доколкото ни показва точно обратното. Така, ако поставим едно разсъждение на Паул Тилих за мъжеството в малко по-широка перспектива, на първо място това означава, че „трябва да бъде разбран човекът, както и неговият свят, със своите структури и ценности. Само този, който ги познава, знае какво да утвърди и какво да отрече”.[4]

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Емануил Клапсис

Страданието е един от неизбежните аспекти на човешкия живот в сегашния свят. Страданието, бедите и опитът от трагичното откриват уязвимата природа на човешкия живот, дават ни възможност да разберем нашите ограничения като човешки същества и степента на зависимост на нашия живот от другите хора и от Бога. Страданието има потенциала да води човешките същества или към отчаяние, мъка и затваряне в себе си, или към надмогването му чрез надежда и вяра, с доверие в Божието доброжелателство и в Неговите отношения на завет с Неговия народ.

Сред хората е особено силен инстинктът да се търси причината (или причините) за страданието. Но защо? Защо аз? Тези въпроси възникват от опита, който всеки човек има със страданието. Необходимостта да търсим причините за страданието е дълбоко всадена в нас. Понякога ние намираме отговора и донякъде променяме поведението си, предвид лошия си опит. Друг път обаче причините са отвъд нашите знания и контрол, и нашето търсене ни води до увеличаващо се чувство за безсилие и незаслужена вина, или до обвиняване на другите. И все пак, за нас е трудно да приемем, че може и никога да не разберем действителната причина за нашето страдание. И ние негодуваме срещу тази необяснима мистерия, особено когато се чувстваме беззащитни и вцепенени пред лицето на едно безсмислено страдание. По този начин, нашето търсене на смисъла и на обяснението ангажира целия ни рационален капацитет, който бива впрегнат да открие смислени причини за необяснимото.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Стефан Цанков

В съвременния живот се набива на очи съблазънта (σκάνδαλον) от постоянното и поразително несъответствие между учението и живота, думите и действията на християните – на всички нас, християните, в това число и висшите ни представители и ръководители. Това раздвоение е почти всеобщо и толкова дълбоко, че сякаш е получило не само реално господство, но и официално признание – почти всички сме до такава степен спокойни и невъзмутими пред тази духовна трагедия.

Като че ли сме се примирили с нея. Излиза, че тя е необходима. Даже няма защо да се смущаваме, възмущаваме и да се борим против нея. Нека да бъде така: „портите адови няма да надделеят”! И разколът между вярата и живота, раздорите и безсилието на християните и плачевното състояние на християнската общественост все повече ще се изострят и ще се задълбочават. Голямото значение на този ужасяващ факт на християнската „емпирия” се усилва още повече тъкмо в нашите изключителни времена, когато във всички области на живота делото показва и доказва теорията, идеята, програмата, и когато всички са здраво свързани в обща организация и единство. На всички нас ни се налага, пред лицето на младите поколения, и което е още по-лошо, пред лицето на отпадналите от християнството, или на вече превърналите се в негови противници, с горчивина да наблюдаваме поразяващото и опустошаващо действие на този скандален факт, на тази станала обичайна дисхармония между вярата и живота на християните.

Какво обаче казва Христос: „По плодовете им ще ги познаете”? Или апостол Яков: „Вярата без дела е мъртва”? До какви ли страшни заключения бихме стигнали в случай че приложим тази абсолютна мяра към нашата църковност, към нашата християнска общност.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Сергий Булгаков

1. Св. Писание и Св. Предание

Като Тяло Христово Църквата е духовен организъм, чийто живот не се вмества в пределите на земното, временно битие. Като пребиваваща на земята обаче, земната Църква има и трябва да има земни граници и очертания; тя е човешко общество, което има не само вътрешни, но и външни свойства. И ако като живот или организъм тя е невидима и неопределима като предмет на вярата, то като земно общество тя е видима и определима, а принадлежността или непринадлежността към това общество е нещо явно и самоочевидно. Не целият човешки род влиза в Църквата, а само избраните, и даже не всички християни принадлежат в пълнота към истинната Църква, а само православните. И едното, и другото поражда свой проблем за търсещия разум и за религиозната вяра; богословието изнемогва и пред единия, и пред другия проблем. По какъв начин – при положение, че Господ е възприел в Себе си цялата човешка природа и се е съединил с човечеството в цялото му многоединство – Тялото Христово, Неговата Църква външно се простира само над част от това човечество, което е призвано към Христос в св. Кръщение; как така само избраните от избраните живеят в Него истински живот?

Господ е затворил в неведение първия от тези въпроси и в полуведение – втория (тъкмо на него ще се и спрем). Колкото и с надежда да разпространяваме спасителното дело на Църквата в пълнотата на времената и сред цялото човечество, няма спор, че непосредствената воля на Господа, на която ние сме длъжни с любов да се подчиним, е, че в Църквата се призовават само избраните, и то само онези сред тях, които са приели това призвание. И макар проповедта за Христос да е насочена към всички твари (Марк 16:15) и всички народи (Мат. 28:19), не всички обаче я слушат и следват, не всички са в Църквата. Спасението на човешкия род чрез влизането в Христовата Църква не става механично, въпреки човешката свобода, а предполага доброволно приемане или не на Христос: „Който има вяра и се кръсти, ще бъде спасен, а който няма вяра, ще бъде осъден” (Марк 16:16).

Отваряне на целия текст