Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]
Автор Теодора Димова

Nativity Theophanes 1456„Християни или не, знаем ли какво е християнството?“. Всеки има някаква своя представа. При повечето хора тя е базирана на малко знания и много предубеждения. През вековете християнството е обрасло с исторически, идеологически, етнически, фолклорни плевели, които са скрили и задушили неговия жив ствол. Освен това, умишлено или от невежество, е опаковано в различни опаковки – отново исторически, идеологически, комерсиални.

Както по всяка друга тема – когато човек желае, може да придобие повече и по-автентични знания. Но когато желае. А тогава, когато негативните предубеждения доминират, те се възпроизвеждат. Стават и чудеса, които могат да обърнат представите ни, но чудесата не стават често. Всички ние четем неща, които са ни интересни, и не посягаме към книги, които не са по вкуса ни. Книги, които не са им интересни, четат само членовете на някое жури. Така волю-неволю попадаме в утъпканите коловози на масовите представи, клишетата, модните тенденции и пропагандата. Във всеки човек има нещо от дивата природа, където къртицата предпочита мрака, лешоядът – мършата, глиганът – тинята и пр. Човекът също невинаги се стреми към светлината. В Евангелието е казано защо е така: „Светлината дойде на света, но човеците обикнаха повече мрака, нежели светлината, понеже делата им бяха лоши“ (Иоан 3:19). Но не бива да забравяме, че никой човек не смята себе си за лош. А когато лошият бъде изобличен, той става още по-лош. И тогава става още по-лошо. Дали има изход от този омагьосан кръг?

Отваряне на целия текст

Автор Санфранциски и Западноамерикански архиеп. Йоан (Шаховски)

Archbishop John of San FranciscoПродължение от „Похвала на делниците“ (тук)

Леко ли е християнството?“ – пита английският мислител Клайв Стейпълс Луис. Какво означава „вярата в Христа“? Вярващите, това са тези, които се „обличат в Христа“. Обличането пък в Христа означава следване на Христос, вникване в духа Христов. Това вникване за вярващия не е просто „една от задачите“ или упражнение, а самата същност на вярата в Христа. Вярващите нямат никаква друга задача, освен само да се уподобят на Сина Божи, да бъдат осиновени от Бога.

Преди човекът да е повярвал в Христа и да го е възлюбил, изходна точка на неговия живот и стимул на действията му е неговото човешко „аз“, неговите тайни помисли и желания. В процеса на цивилизацията хората започват да признават, че желанията им е необходимо да бъдат някак ограничавани от общите за всички нравствени изисквания и от законите на обществения порядък. Че за да смяташ себе си за „добър“, „порядъчен“ човек, за някои е достатъчно просто да се придържат към изискванията на държавните, социалните и общоморалните закони. При това на човека му се налага, разбира се, да се отказва от някои свои егоистични постъпки (към които все го тегли), ако в обществото, където той живее, тези постъпки се смятат за срамни, непозволени или неприлични.

Отваряне на целия текст

Автор Пергамски митр. Йоан (Зизиулас)

metropolitan john zizioulas1. Евхаристията като Литургия

Православното предание е иманентно литургично. За православието „Църквата живее в Евхаристията и чрез Евхаристията“, а конкретната форма на Църквата – това е храмът, където се извършва тя и на който православният народ е дал нейното име (т. е. храмът се нарича също така и „църква“).[1] Целият свят е литургия, всемирна (космическа) литургия, която възнася цялото творение до Божия престол. Православното богословие е славословие, литургична изява, то е евхаристийно богословие.

Но какво означава това за човека на нашето време? Начинът, по който гледаме на света и на живота, се е променил твърде съществено в сравнение с византийския период и продължава да се променя толкова радикално под натиска на най-новите философски, научни, социални и пр. изменения, че човек се пита днес: какво може да му предложи православният литургичен живот? Това питане придобива обезпокоителни мащаби, ако се замислим върху факта, че съвременното човечество преминава през много сериозна криза в отношенията си с Църквата. Западната култура, която е закърмена с идеалите на християнството, се дехристиянизира радикално, а Църквата, която вече се занимава с послания от отминали епохи, все по-малко вълнува съвременния човек. Западнохристиянският свят осъзнава вече проблема със секуларизацията в цялата му сериозност. Но възможностите, с които разполага нашето Предание – една традиция, която живее под тежестта на дихотомията между свято и мирско в света – водят този свят до повече проблеми и до по-малко решения.

Отваряне на целия текст

Автор Свещ. Николай Петков

Chora Resurrection FragmentСигурно сте забелязали, че в началото на пасхалната литургия пеем: „… и сътвори Бог този ден, за да се възрадваме и развеселим“. Тези думи са стих от Псалом 117 и всяка година ги чуваме в патриаршеското пасхално възвание. Въпреки това от година на година радостта ни все повече помръква. На фона на войните и мизерията, на фона на личните и националните катастрофи, пасхалната радост ни изглежда някак ненавременна и сякаш напомня за късен априлски сняг, от който – точно сега – никой не се нуждае. И това е сериозно основание да бъда особено настоятелен и още по-категорично да повторя: радвайте се! Но добре знам, че думите ще звучат като лозунг и че лозунгите никому не носят радост и утеха. Затова най-добре би било да ви прочета пасхалното слово на св. Йоан Златоуст. То е публикувано в края на Служебника и отдавна е станало част не само от богослужебния ни, но и от личния ни живот. Ала точно затова вие го знаете като петте си пръста. Може би по-разумно би било да ви припомня четиридесет и петата омилия на св. Григорий Назиански. Тя също е пасхална. С нея завършват словата на най-великия богослов и вече шестнадесет века е най-съвършеният образец за църковно красноречие.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Сергей Булгаков

Entry into JerusalemВъзхвалете заедно, хора и народи, защото Царят ангелски е възседнал сега на осле
и идва, за да порази на Кръста враговете – като силен.
Затова и децата с палмови клонки пеят:
„Слава Тебè, Който дойде като победител!
Слава Тебè, Спасителю Христе!
Слава Тебè – благословени, Който единствен си наш Бог!”.[1]

Днес Господ идва, за да се възцари в Светия град, според писаното от пророците: „Ликувай от радост, дъще Сионова, тържествувай, дъще Иерусалимова: ето, твоят Цар иде при тебе, праведен и спасяващ, кротък, възседнал на ослица и на младо осле, син на подяремница“ (Зах. 9:9). Днес тържествуваме със сиянието на Христовото царство, което Той е благоволил да ни яви, идвайки за доброволни страдания, в преддверието на Своето вечно царство, което няма да има край. Смирил се до образа на раб, покрил с човешката плът сиянието на божествената природа, Господ е скрил и Своето царство, понизен дори повече от синовете човешки. Преди Своите страдания обаче, като уверение за учениците – за укрепване на тяхната вяра пред лицето на Неговите мъки, в свидетелство за Себе Си, Господ яви на учениците Своята слава на планината на Преображението – доколкото те можеха да я вместят, а сега, в царствено шествие от Елеонската планина, явява Себе Си, като Цар и Господ – като Владика на творението, Комуто се дава всяка власт на небето и на земята.

Отваряне на целия текст

Автор Майкъл Едуардс

Michael Edwards1.

Опитът на християнина и на християните ще се промени изцяло, ако се откажем от някои направления на мисълта или практики, привилегироващи било навъсеното християнство, отбягващо „нищото“ на земния живот, било сантименталното и невъздържано християнство, което изглежда крайно повърхностно. Защото Библията привлича вниманието ни върху една стъписваща радост.

Неуместно ли е да се говори за радостта? Или е жестоко, докато светът страда? Не, при условие че пристъпваме със страх и трепет и съзираме в радостта нещо по-различно, отколкото приятното чувство. Ако усетим, че радостта, вместо да ни затваря в нашето благоденствие, ни открива към другия и че по тайнствен начин съдържа в себе си спасително насърчение, нещо във висша степен желано, което, както ще видим, може би винаги ще желаем.

Отваряне на целия текст

Автор Ренета Трифонова

CrucifixionХората често и по незнание възприемат Кръста само като символ на смърт и печал и на земната кончина на човека. Денят обаче на издигането на Христовия кръст в Църквата и на изнасянето му за поклонение ни напомня, че това вече не е онзи стар уред за измъчване на разбойници, какъвто е бил в миналото. За Църквата Кръстът на Голгота е преживяване и дълбока скръб за Христовите страдания, но тази скръб е отвъд земното разбиране за живота – в нея се съдържа не трагедията на старозаветния човек, който очаква Месия и земно царство, а преди всичко знак за новозаветната радост и надежда, че Месия е Спасителят, Който победи смъртта, и човекът може отново да се върне при Бога във вечния живот. Тихата скръб на Кръста винаги е смесена с радостта от невъзможното за нас – като творение Божие – дело на човешкото спасение, а именно: Възкресението. Богочовекът умря на Кръста, за да може човекът да има живот след смъртта.

На Твоя Кръст се покланяме, Христе, и Твоето Свято Възкресение възпяваме и славим, защото Ти си нашият Бог, освен Тебе другиго не знаем и с Твоето име се именуваме.

Отваряне на целия текст

Автор Майкъл Едуардс

Michael Edwards1

Християни или не, знаем ли какво е християнството? Първите християни са имали чувството, че навлизат чрез вярата в странен и нов свят. Те са разбирали, че самата вяра е тайнствена, дар, получен от Бога. Затова са бързали, бързали са да опознаят новия живот, който се открива пред тях, за да донесат на другите благата вест, чута от тях, предполагайки, че краят на света наближава и че трябва да изкупят малкото им останало време. Оттогава са минали векове, а християнството, възприето в перспективата на европейския рационализъм, се е превърнало за невярващите в съвкупност от доктрини, съпоставими с марксизма или екзистенциализма, подвластно на едно безполезно и необосновано вярване; дори за вярващите, то много често се свежда до съвкупност от доктрини, гарнирани с практики. Установила се е рутината; начините на мислене на една цивилизация, отдалечена от библейското Откровение, прикриват плашещото своеобразие на християнството, на неговия Бог и реалността, върху която Той хвърля светлина другояче.

Забравихме истинското християнство. И би трябвало да се върнем към първите християни, към онези, които век след век и във всички изповедания на Църквата – тази на християните в Христос – са живели същата вяра под въздействието на същата благодат.

Отваряне на целия текст

Наши партньори

Християнство и култура

HK 187Константинополски патриарх Вартоломей (Архондонис)
Религия и общество. Фундаментализъм и расизъм

Александър Смочевски
Инициативи на Александрийската патриаршия за свикване на Всеправославен събор (1924-1943)

Прот. Павел Събев
Четири схолии към литургийното евангелие за Неделя преди Рождество Христово

Калин Янакиев
Сакраменталната природа на брака

Марио Коев
Analogical isomorphism. Слоеве на реалността

Полезни връзки

 

Препоръчваме