Автор Преп. Мария (Скобцова)

За съвременния човек, който изпитва вътрешна потребност да прилага в живота си строгите аскетически правила, е трудно да намери точните указания какви те трябва да бъдат. Древните книги са пълни с примери за висок аскетически подвиг. Чети Минеите и Добротолюбието са наситени с тях, но как съвременният човек да се приближи до тези примери, как да ги приложи в живота, това никой не знае. А пред нас стоят дълга редица от велики пустинници, мълчалници, постници, веригоносци, подвижници, които почти са се отказали от сън, непрестанни молитвеници и стълпници, които със своите подвизи изобличават човешката душа, заставят я да направи свой избор, да стъпи в този път. Как обаче да направи това? Къде да открие пустиня? Как да се зарие до шията в земята, да се качи на стълп, да легне в гроб, да изнури себе си с пост? И не само как да осъществи това практически, а и защо да избере мълчанието, вместо вериги, или вериги, вместо стълпа? И каква е ценността на този подвиг? А може би той представлява ценност сам по себе си и вън от себе си няма цел? Упражнение на волята ли е това – своеобразна висока духовна гимнастика, или представлява само отсичане на всичко желано, прието самò по себе си, явяващо се дълг на християнина? Можем да формулираме така: своеобразно призвание ли е аскетическият подвиг – цял жизнен път на човека, или то е своеобразен университет, подготвящ го за някакво друго призвание? Струва ми се, че аскетическите правила са правила за човешко поведение, които най-добре обезпечават едно максимално духовно, автентично и дълбоко отношение към Бога, към света, към самия себе си.

Отваряне на целия текст

Автор Йером. Сергий (Четвериков)

За нас, християните, днес е най-великият празник! Денят, в който нашият Господ Иисус Христос, „… без да чупи печатите, от гроба възкръсна!“.[1] Днес преградата между небето и земята е премахната! Ангели и човеци заедно ликуват! Църквата прославя тази нощ, възпявайки: „Наистина свещена и достойна за празненство е тази спасителна нощ, и светозарна, и на светоносния ден на Възкресението предвестница, защото в нея вечната Светлина от гроба за всички в плът възсия“.[2] И не само св. жени-мироносици, и не само св. апостоли, които „от радост още не вярваха и се чудеха“ (Лука 24:41), и не само цялата св. Църква, но и целият видим и невидим свят днес ликува. „Днес всяка твар се весели и се радва, защото възкръсна Христос!“.[3] „Небесата достойно да се веселят и земята да се радва, да празнува целият видим свят и невидимият, защото Христос възкръсна, веселие вечно“.[4] „Днес всичко се изпълни със светлина – и небето, и земята, и преизподнята; ето защо, нека всяка твар да празнува Христовото възкресение, в което се и утвърждаваме“.[5] Според народното поверие, самото слънце днес весело играе, в трепет, преливайки във всичките цветове на дъгата. Днес сърцата на вярващите са преизпълнени с необичайна, светла тишина, с чистота и радост, и взаимно братско благоволение.

Отваряне на целия текст

Автор Санфранциски и Западноамерикански архиеп. Йоан (Шаховски)

Продължение от „Бдителността на вярата“ (тук)

Несъвършенството на човешката душа се проявява в това, че тя забравя важното, а помни суетното: забравя това, което не трябва да забравя, а помни това, което трябва да бъде забравено.

Ако приложим тази известна сентенция, бихме могли да попитаме всекиго: „Кажи ми какво забравяш и какво помниш, и ще ти кажа какъв си“.

Да започнем обаче от самите нас. Да попитаме себе си: какво ние, хората, и особено ние – вярващите, помним и какво забравяме? Помним ли ние винаги за Този, Който ни е дал живота? Не забравя ли нашата душа Бога? Силна ли е, дълбока ли е, живителна ли е нашата памет за тази истина, за най-висшата реалност? Помним ли ние, че Този, Който ни е сътворил, винаги пребивава с нас, макар ние не винаги да сме с Него? Помним ли, че Светият Дух прониква във всички наши помисли, че Той чете нашите мисли и съди за нашите намерения? Помним ли, че Живият Христос, Който пребивава в света, е най-великата Светиня и Чистота, и Правда, и Любов? Удържала ли е нашата памет Неговите заповеди и закони, които Господ ни е дал за нашия живот и за съхраняването на този живот във вечността? Остават ли в нашата душа думите Христови: думи, имащи такава сила на любовта и на доверието към нас, че Той да ни нарича деца и братя, а не наемници, а още по-малко Свои врагове, независимо че ние, вършейки зло, повече приличаме на Негови врагове?

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Александър Шмеман

В навечерието на Нова година във всички наши храмове се чете следният откъс от Евангелие според Лука:

„… И дойде [Иисус] в Назарет, дето бе възпитан, и по обичая Си влезе един съботен ден в синагогата, и стана да чете. Подадоха Му книгата на пророк Исаия; и Той, като разгъна книгата, намери мястото, дето бе писано: „Дух Господен е върху Мене; затова Ме помаза да благовестя на бедните, прати Ме да лекувам ония, които имат сърца съкрушени, да проповядвам на пленените освобождение, на слепите прогледване, да пусна на свобода измъчените, да проповядвам благоприятната Господня година“. И като сгъна книгата и я даде на слугата, седна; и очите на всички в синагогата бяха насочени в Него“ (Лука 4:16-20).[1]

И ето че отново ние – кои събрани заедно, кои сами – стоим пред прага на Новата година, пред дверите на тайнственото, винаги скрито от нас бъдеще. Какво да пожелаем ние, вярващите, за какво да се помолим, какво да поискаме? Та нали в тази новогодишна полунощ хората отдавна си пожелават „ново щастие“.[2] И макар и за минута забравят за своите горести, грижи, печали; макар и за минута отдават сърцата си на надеждата: ами ако то е възможно, ами ако то дойде при нас, ако влезе в нашия живот това ново щастие? Какъвто и обаче смисъл да бихме влагали ние в думите „ново щастие“, ние не трябва да забравяме и колко много скръб и зло има около нас, колко студено, тъмно и страшно е в нашия свят!

Отваряне на целия текст