Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]
Автор Прот. Максим Козлов

103013 pПрот. Максим Козлов за причините за отказването на папа Бенедикт XVI от римския престол и опасностите от натиск върху новия глава на Римокатолическата църква.

Отказването на папа от римския престол е изключително събитие. Църковното законодателство на Римокатолическата църква дава право на римския епископ да се откаже от престола. Но за последен път това право е било използвано от папа Григорий XII през 1415 г. и по същество отказът не е бил доброволен, а принудително отказване в условията на разкол, когато папският престол е бил зает фактически от трима конкуренти. Задачата на римокатолиците тогава е била да запазят един-единствен папа. По-очевиден е паралелът през 11 в., когато през 1046 г. по подобни причини от престола доброволно се отказва папа Григорий VI.

За причините Бенедикт XVI да се откаже от престола можем само да гадаем. Причината в официалното изявление едва ли е единствената и, предполагам, дори не е най-основателната. Например, предшественикът на Бенедикт XVI Йоан Павел II в края на своето служение също беше много болен и значително по-немощен човек, а не се отказа от престола. Вероятно съществува цял комплекс причини – както вътрешноцърковни, така и външни, имайки предвид положението на Римокатолическата църква в контекста на съвременната западна цивилизация. По мое усещане причина за неговото оттегляне не са скандалите, които останаха в наследство на Бенедикт XVI от неговия предшественик.

Отваряне на целия текст

Автор Брюкселски и Белгийски архиеп. Василий (Кривошеин)

Archbishop Basil_KrivosheinЗа православния вярващ общото впечатление от догматическото постановление на Втория Ватикански събор За Църквата (De Ecclesia) е дълбоко противоречиво. То се засилва с напредването в текста. Все по-невъзможно става съгласуването на по същество противоречивите твърдения, откривани там, стигането до обща оценка, намирането на синтез в съдържанието. По-внимателното изучаване на постановлението обаче показва, че авторите са се опитали и дори са успели донякъде да му придадат някакво външно и едностранчиво единство, което обаче не намалява общото противоречиво впечатление у православния читател. Следилият работата на Втория Ватикански събор разбира, че вътрешните противоречия в За Църквата до голяма степен се обясняват с различните богословски течения на събора, които е трябвало да бъдат съгласувани, като се угоди на всяко от тях. Въпреки всичко, това обяснение от исторически характер не може, в очите на православния читател, да оправдае всичко противоречиво и неприемливо в текста. Ще опитаме да поясним общото впечатление с помощта на примери, взети от това постановление и с анализ на съдържанието му от православна гледна точка.

Отваряне на целия текст

Автор Владимир Лоски

vladimir losskyЗначението на отрицанието в познанието ни за Бога не е непременно свързано с мистичното богословие – така, както то е представено от автора на Дионисиевия корпус. Дори и при св. Дионисий Ареопагит пътят на отрицанието, макар и да достига своята кулминация в „незнанието, което откриваме отвъд границите на разума”,[1] води не само към екстатично единение, но е и умозрителен (спекулативен) догматически метод[2] на Божествената трансцендентност.[3] Обобщавайки, можем да кажем, че всяко религиозно мислене – доколкото бива осъзнавано като такова – е поставено пред необходимостта да се възползва от отрицанието: било то, за да достигне недостижимото в рамките на съпровождащата го диалектика на естествената мистика, или за да остане в пределите на същностното богословие, то преобразува метода на превъзхождащото и принципите на аналогията в способ, който в самите, използвани от него, концепции възхожда към трансцендентността на Бога, която убягва на концептуалното познание. Ако Тома от Аквино успява да придаде на Дионисиевия апофатизъм някакъв нов смисъл, от който не произтича първичното превъзходство на битието, то е именно защото употребата на отрицанието, на което ни принуждава идеята за трансцендентния Бог, не е характерна единствено за онези, които поставят Бога над битието.

Отваряне на целия текст

Автор Христос Янарас

1935 yannarasТерминът Запад обикновено носи различна конотация. Със сигурност обозначава повече от географски регион и дори много повече от конкретен културен феномен. Той обозначава уникално развитие и различие в богословието и духовността, в сравнение с Християнския изток. И най-съществената част на това различие обикновено виждаме в областта на еклисиологията.

Все пак, извън специфичните значения на термина Запад и дори като изключим чисто богословското му и конфесионално развитие, мисля, че днес сме принудени да търсим изначалното значение, влагано в него. Днес е много по-видимо, отколкото в миналото, че понятията Запад и западен човек са основно човешка позиция, отношение към света и към историята, която се разви в последните векове от либералния дух на Ренесанса и възхода на точните науки и технологиите. Неговите предпоставки обаче се коренят в предишни векове, в манталитета и социалните структури на Средновековния запад. Това означава, че преди да пристъпим към изследването, е необходимо на първо място да определим, макар и накратко, структурата на тази позиция, последиците и факторите, които я обуславят.

Отваряне на целия текст

Автор прот. Максим Козлов
2808_4.jpgКъм най-късните догматически определеня, въведени от Римокатолическата църква, спадат двата догмата за Дева Мария: догмата за непорочното зачатие на св. Богородица и догмата за телесното й възнесение на небето.

В православното светоотеческо богословие не съществува автономна мариология. При св. Отци учението за Дева Мария съществува единствено като част от христологията, а не като самостоятелна мариология или особен раздел антропология, посветен на Божията майка. Самото име „Богородица”, с което Църквата потвърждава Богомайчинството на Мария на Третия вселенски събор (431 г.), е утвърдено в контекста на христологичните спорове. В противоположност на тези, които отричали Богомайчинството й, с това решение съборът отстоявал ипостасното единство на Сина Божи, станал Син Човешки: роден от нея истински Бог и човек.
 
В Римокатолическата църква има два догмата, приети неотдавна, които сериозно променят учението на Вселенската църква.
Автор Пергамски митр. Йоан (Зизиулас)
thumb.jpgОсновни черти на западното мислене

Мнозина казват, че сме повлияни от западното богословие. Не е трудно да се направи тази констатация, проблемът започва след това, с опита да определим в какво се изразява това влияние, на какво се дължи, какво отличава западното богословие от православното и разбира се на кои места и в какъв мащаб е оказано такова влияние.
 
Най-общо казано, на различията между Изтока и Запада беше наблегнато през последните два века, като се започна от славянофилите в Русия. Славянофилите са група руски богослови от изминалия век (с главен представител А. Хомяков, мирянин богослов), които реагират най-вече на нововъведенията на Петър Велики в Русия и много често подчертават, понякога преувеличено, разликата между духа на Изтока и духа на Запада, както го наричат те. Според тях различията са толкова големи, че правят двата модела несъвместими. Те се опитват да докажат, че Източният дух, който отъждестяват с православието, православното предание и Византия, превъзхожда многократно западния. С други думи, не става въпрос за просто разграничаване на два начина на мислене, но и за опит за сравнение, оценка, за безспорна апологетика на православието срещу Запада. В Гърция дори не подозирахме, че съществува такова движение.
 

Отваряне на целия текст

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме