Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]
Автор Свещ. Дионисий Каменшчиков

Fr D_KamenshchikovВ историята на човечеството не съществува период, който да не се отличава със социални, културни или религиозни промени. Не прави изключение и нашето време. Днес, от една страна, се наблюдават същите тенденции на изменение на обществените процеси, както и в предходните векове, с тази разлика, че протичането им значително се е ускорило. От друга страна, ако тези тенденции бъдат внимателно анализирани, то може да се установи, че има социални процеси, които са характерни именно за нашето време и в другите епохи почти не се наблюдават. Това е преди всичко деградацията на семейството – деформацията на това божествено установление.[1] Бракът, като основа на всеки социум, в наши дни е подложен на колосален натиск: това е детайлно разработена юридическа система, способна да разруши всяко семейство при наличие на заповед за бракоразводен процес, узаконяване на еднополовите бракове, сурогатното майчинство и онези научни пробиви в биологията (в частност клонирането, инвитро-оплождането, манипулациите за смяна на пола и т. н.), които поставят човечеството и на първо място семейните отношения на прага на катастрофа. Затова, според нас, научното осмисляне на брачните отношения, и особено на тяхното духовно-нравствено съдържание, днес е приоритетна задача на богословието. Инертността на по-голямата част от хората към процесите на деградация на семейството се обяснява с неразбирането на важността на този божествено установен институт за духовно-нравствено здраве – както на отделната личност, така и на цялата държава. От собствен пастирски опит мога да свидетелствам, че почти никой встъпващ в брак не разбира неговите цели, не си дава сметка, защо го прави. Не е чудно, че в Русия всеки два от три сключени брака, дори благословените от Църквата в тайнството Венчание, се разпадат в първите години на съвместния живот. В най-добрия случай хората приемат брака като съюз за раждане и възпитаване на деца. Този възглед действително е бил присъщ за западното богословие. Но, в същото време, православното богословие гледа на брака много по-дълбоко и казва, че християнското семейство е домашна църква. Тази статия е посветена именно на сравнителния анализ на учението за брака в Римокатолическата и в Православната църква.

Отваряне на целия текст

Автор Лиляна Симеонова

cover-Annales BaronioПрез 1588 г. в Рим е публикувана първата от дванадесетте части на монументалния труд на Цезар Бароний, озаглавен Църковни анали от Рождество Христово до 1198 г. („Annales ecclesiastici a Christo nato ad annum 1198”). Последната, дванадесета част на труда на Бароний излиза в 1607 г. – годината на неговата смърт. Изданието е във фолио-формат. Един век по-късно, през 1707 г., в гр. Лука започва преиздаването на Църковните анали на Бароний, като сега те са преформатирани и излизат в 37 тома.

Първоначално трудът на Цезар Бароний бил замислен като отговор от страна на дейците на Контрареформацията на друг голям корпус – История на Христовата църква („Historia Ecclesiae Christi”). Той е дело на група немски богослови лутерани от Магдебург и е публикуван в периода от 1559 до 1574 г. в 13 тома, като всеки том е посветен на историята на Църквата в рамките на едно столетие, от нейното раждане до 1298 г. Многотомната История на Христовата църква, популярно наричана и Магдебургските столетия, дава реформистката интерпретация на църковната история. Римокатолическата църква пък не закъсняла да я дамгоса като opus pestilentissimum (буквално „най-вредителски труд”). От друга страна, по-късните римокатолически богослови и църковни историци издигат автора на Църковни анали Цезар Бароний на пиедестал, като го поставят редом с Евсевий Кесарийски – съвременник на Константин Велики и автор на първата история на Църквата: двамата са определяни като „бащите на църковната история”.

Въпреки че допуска редица неточности по отношение на Източноправославната църква, Бароний наистина е голям историк. Любопитното обаче е това, че в по-ранните си години той никак не обичал историята и предпочел да се посвети на правото; в един по-късен момент започнал да изнася популярни лекции върху църковната история по искане на своя наставник Филипо Нери. Едва в зряла възраст се заел сериозно с написването на история на Църквата – така, както тя трябвало да бъде интерпретирана от гледната точка на Рим.

Отваряне на целия текст

Автор Свещ. Томас Фицджералд

Fr Th_FitzgeraldКогато на 25 и 26 май 2014 г. папа Франциск и Вселенският патриарх Вартоломей ще се срещнат в Йерусалим [текстът е писан преди тази среща], те ще припомнят за срещата, в същия град през 1964 г., на своите предшественици папа Павел VІ и Вселенския патриарх Атинагор. В молитва и в съзерцание в Светите земи, водачите на Римокатолическата и на Православната църква ще благодарят на Бога за сериозните промени в отношенията между техните църкви в последните петдесет години. Както и ще припомнят молитвата на Господа за Неговите ученици „да бъдат всички едно” (Иоан 17:21).

За тези пет десетилетия Римокатолическата и Православната църква официално се придвижиха от изолация към сближаване, от монолог към диалог и от неразбиране към взаимно обогатяване. Тези пък развития можаха да станат само с вдъхновението на Светия Дух и с обвързване на освещения клир и на миряните в процеса на помиряване.

Въпреки че отношенията между църквите могат да се различават на едно или на друго място, ето и някои от значимите развития през последните петдесет години:

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Максим Козлов

Fr M_KozlovВторият Ватикански събор, проведен от 1962 до 1965 г. при двама папи, – Йоан XXIII и Павел VI, – е приемал своите решения в ситуация, която самите римокатолици определят като дълбока криза. По това време, само в Съединените щати, изтичането на духовенство от Римокатолическата църква превишава хиляда души годишно, а броят на тези, които са неноминални римокатолици, практикуващи (на английски – „church goers”[1]), става все по-нисък спрямо римокатолиците по рождение или по национална принадлежност, т. е. само кръстени в оградата на Римокатолическата църква. Самите римокатолически йерарси и богослови определят ситуацията като до известна степен паралелна на тази в Европа преди епохата на Реформацията – в епохата на кризата на римокатолицизма.

Вторият Ватикански събор е реакция на това действително кризисно положение. Съборните определения и последвалите реформи предизвикат значителни изменения в живота на Римокатолическа църква.

Ще засегнем само някои от тях. Общоизвестно е, че жалон, епохално решение на Втори Ватикански събор е била реформата в римокатолическото богослужение. Първо, длъжни сме да определим това точно, Вторият Ватикански събор разрешава превод на цялото богослужение на националните езици. Подчертавам: разрешава, а не разпорежда – каквато е понякога нашата трактовка. Например, в Италия, в Полша, в нашата страна е достатъчно голям броят на римокатолическите храмове, където месата, както и преди се извършва на латински. Или пък, в същата тази Полша или в Италия, една меса е на латински, а друга – на националния език.

Отваряне на целия текст

Автор Пергамски митр. Йоан (Зизиулас)

2 Joannis-ZizioulasВече изследвахме корените на западната мисъл, които са свързани с латинското – с писаното на латински език – богословие. Това написано на латински език богословие бележи своята поява при автори от Северна Африка. Първият и най-значим сред тях е Тертулиан, последван от други, не по-малко значими, като св. Киприан, а по-късно – и Августин. Появата на западното богословие е свързана, следователно, главно с появата на езика – като форма на неговото изразяване. Този език, тази форма на изразяване, не е била само въпрос на думи – тя по-скоро е носела със себе си цяла една мисловност. И ние вече посочихме характеристиките на тази мисловност.

Първата нейна характеристика е загрижеността за морала – за праксиса, свързан с римското възприятие въобще, което винаги отсъжда всяко отделно нещо на основата на неговата полезност – основно на базата на резултата, до който неговото наличие ще доведе, – а не както е било при древните елини, основно съсредоточаващи своя интерес върху принципа на всяко нещо, който онтологично би обяснил неговото съществуване. Вече споменахме, че характерното за разликата между римлянина и елина – изправени пред една маса – ще се състои в това, че елинът ще търси природата на даденото нещо, подобно на учен (защото науката има своето начало в Елада), за да открие кое го прави онова, което то е, а не нещо друго. И ще постави онтологичния въпрос „защо това е?”, или „защо не е?”, и „защо то е точно това, а не друго?”. Докато подобна загриженост не занимава римлянина (това разграничение е мое). Римлянинът ще постави въпроса „за какво се използва тази маса?”. Причината (логосът) на съществуването ѝ се търси не в нейната природа, а в оползотворяването ѝ. Когато използваме тази маса, ние можем да пишем на нея или да я съчетаем с други маси, с цел някак да ги организираме, така че това да доведе до или да даде определен резултат. Така че за западния човек резултатът е това, което е по-важното. Същото това се отнася, като цяло, и до вярата му в Бога. В Христос, в целия Негов религиозен опит, всичко в неговия ум е автоматично свързано с оползотворяването – независимо дали то ще е субективно – по отношение на отделния индивид, или обективно – отнасящо се в по-широк смисъл до обществото.[1]

Отваряне на целия текст

Автор Златина Иванова

Zl IvanovaПрез Средновековието заниманието с метафизичните проблеми за същността на всичко, което има битие, не е приоритет само на определена част от обществото. За средновековния човек познанието на истината е безусловна необходимост, отнасяща се непосредствено към неговата личност и ежедневие, а не интелектуална потребност на търсещия удовлетворение разум. Вярата в безсмъртието поставя на коренно различни основи средновековно-християнското и модерното разбиране за истина – съзнанието за вечността прави всекиго лично отговорен за своята съдба и за реализирането на своята личност в безкрайното съществуване. Известните думи на св. Кирил Философ Не бях, бидох и съм вовеки могат да се приемат и като емблема на християнското самосъзнание и начин на мислене. В този контекст понятия като условност на истината нямат място, тъй като вечната участ на човека не може да се поставя в зависимост от субективни и временни фактори, които създават многообразие на мненията. Ето защо византийската полемика с всички учения, различни от православието, носи висок емоционален заряд, често пречещ на обективното изучаване и оценяване на новите религиозни явления от византийските богослови. Не прави изключение и антиислямската полемика, водена във Византия повече от осем столетия. Сравнително малко са полемичните съчинения срещу исляма, написани в духа на обективната критичност. Веднага трябва да отбележим, че това не означава добронамереност или дори търпимост към новата религия, а критично отношение към използваните източници за учението на исляма. Много византийски автори се поддават на изкушението да приписват на исляма твърдения, които силно биха възмутили християнския читател, но които в действителност ислямските теолози никога не са поддържали.

Отваряне на целия текст

Автор Константин А. Матаков

K A_MatakovВсеки, който е повече или по-малко запознат с богословието на реформацията, прекрасно знае, че протестантите са отричали Преданието на Църквата в качеството му на източник на вероучението и са утвърждавали принципа Sola Scriptura – единствено и само Писанието. Днес ние слушаме от баптистите и петдесетниците, че Библията е самодостатъчна, че тя сама тълкува себе си, че в нея са отговорите на всички въпроси. В този смисъл православните, отстояващи необходимостта от Преданието, изглеждат по някакъв начин като „непълни християни”, на които са им нужни още някакви книги – отделно от Словото Божие. Наистина, православните имат едно просто възражение: че Библията е непогрешима – в това спор няма, но за спасението е необходим още и Сам Бог. Можем ли да общуваме с Бога само като четем Библията или има и други начини за богообщение? Ето го въпросът на православните, на който на протестантите трябва да отговарят. На него те винаги имат готовия отговор, че я има още и молитвата, но да се молим, можем само с буквални цитати от Библията или с думи, които преразказват Библията, и нищо повече от това! Лесно е да се убедим, че тази теза не изпълнява нито едно от протестантските изповедания – всяко от тях има своите собствени „сборници с химни” и те по никакъв начин не се свеждат само до едното цитиране или преразказ на Библията. Значи само молитва и толкова, така ли? Така питат православните. Тук сред протестантите започват разногласията. Още в епохата на реформацията, например, Лутер е бил убеден, както и цялата Църква преди него, че – освен молитвата – важен и незаменим начин на богообщение са още и Тайнствата, ала ето че неговият колега – швейцарския реформатор Цвингли – е бил убеден, че това не е така. И в резултат…

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Йоан Романидис

Fr John_RomanidesИсторически контекст

Още отначало трябва да отбележим, че между източните и западните римляни никога не е имало спорове относно filioque; имало е така да се каже домашни спорове, свързани с детайли от христологията, и вселенски събори, обсъждали въпросите около личността на Христос. Западните римляни защитават иконите, въпросът за които е решен на Седмия вселенски събор, но никога не подкрепят filioque – нито като учение, нито като добавка към Символа на вярата. Трябва ясно да заявим, че спорът за filioque не е конфликт между патриарсите на стария и новия Рим, а конфликт между франките и всички римляни – както на Изток, така и на Запад.

Сериозен проблем в разглеждането на въпроса от историческа гледна точка e, че в началото на сблъсъка западните римляни са почти изцяло завоювани от германските племена или от арабите, а самата Патриаршия на стария Рим е под франкска власт. За да укрепят властта си над папския престол и да не позволят на франките да завладеят администрацията на Църквата в бившия екзархат, както успяват да направят в средата на 7 в. в Галска Романия, днес Франция, римляните издават закони за избора на папата. Кандидати за папството могло да бъдат само кардинали, дякони и презвитери на Рим, с римска националност. Строго се забранявало кандидатирането на миряни. Именно с помощта на военни-миряни, франките завладяват римската етнархия в Галия към края на 7 в. Тези защитни мерки за укрепването на римския характер на Папския престол са обявени на събор, състоял се в Рим в 769 г., в присъствието на 13 франкски епископи.

Отваряне на целия текст

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме