Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]
Автор Прот. Максим Козлов

Fr M_KozlovВторият Ватикански събор, проведен от 1962 до 1965 г. при двама папи, – Йоан XXIII и Павел VI, – е приемал своите решения в ситуация, която самите римокатолици определят като дълбока криза. По това време, само в Съединените щати, изтичането на духовенство от Римокатолическата църква превишава хиляда души годишно, а броят на тези, които са неноминални римокатолици, практикуващи (на английски – „church goers”[1]), става все по-нисък спрямо римокатолиците по рождение или по национална принадлежност, т. е. само кръстени в оградата на Римокатолическата църква. Самите римокатолически йерарси и богослови определят ситуацията като до известна степен паралелна на тази в Европа преди епохата на Реформацията – в епохата на кризата на римокатолицизма.

Вторият Ватикански събор е реакция на това действително кризисно положение. Съборните определения и последвалите реформи предизвикат значителни изменения в живота на Римокатолическа църква.

Ще засегнем само някои от тях. Общоизвестно е, че жалон, епохално решение на Втори Ватикански събор е била реформата в римокатолическото богослужение. Първо, длъжни сме да определим това точно, Вторият Ватикански събор разрешава превод на цялото богослужение на националните езици. Подчертавам: разрешава, а не разпорежда – каквато е понякога нашата трактовка. Например, в Италия, в Полша, в нашата страна е достатъчно голям броят на римокатолическите храмове, където месата, както и преди се извършва на латински. Или пък, в същата тази Полша или в Италия, една меса е на латински, а друга – на националния език.

Отваряне на целия текст

Автор Пергамски митр. Йоан (Зизиулас)

2 Joannis-ZizioulasВече изследвахме корените на западната мисъл, които са свързани с латинското – с писаното на латински език – богословие. Това написано на латински език богословие бележи своята поява при автори от Северна Африка. Първият и най-значим сред тях е Тертулиан, последван от други, не по-малко значими, като св. Киприан, а по-късно – и Августин. Появата на западното богословие е свързана, следователно, главно с появата на езика – като форма на неговото изразяване. Този език, тази форма на изразяване, не е била само въпрос на думи – тя по-скоро е носела със себе си цяла една мисловност. И ние вече посочихме характеристиките на тази мисловност.

Първата нейна характеристика е загрижеността за морала – за праксиса, свързан с римското възприятие въобще, което винаги отсъжда всяко отделно нещо на основата на неговата полезност – основно на базата на резултата, до който неговото наличие ще доведе, – а не както е било при древните елини, основно съсредоточаващи своя интерес върху принципа на всяко нещо, който онтологично би обяснил неговото съществуване. Вече споменахме, че характерното за разликата между римлянина и елина – изправени пред една маса – ще се състои в това, че елинът ще търси природата на даденото нещо, подобно на учен (защото науката има своето начало в Елада), за да открие кое го прави онова, което то е, а не нещо друго. И ще постави онтологичния въпрос „защо това е?”, или „защо не е?”, и „защо то е точно това, а не друго?”. Докато подобна загриженост не занимава римлянина (това разграничение е мое). Римлянинът ще постави въпроса „за какво се използва тази маса?”. Причината (логосът) на съществуването ѝ се търси не в нейната природа, а в оползотворяването ѝ. Когато използваме тази маса, ние можем да пишем на нея или да я съчетаем с други маси, с цел някак да ги организираме, така че това да доведе до или да даде определен резултат. Така че за западния човек резултатът е това, което е по-важното. Същото това се отнася, като цяло, и до вярата му в Бога. В Христос, в целия Негов религиозен опит, всичко в неговия ум е автоматично свързано с оползотворяването – независимо дали то ще е субективно – по отношение на отделния индивид, или обективно – отнасящо се в по-широк смисъл до обществото.[1]

Отваряне на целия текст

Автор Константин А. Матаков

K A_MatakovВсеки, който е повече или по-малко запознат с богословието на реформацията, прекрасно знае, че протестантите са отричали Преданието на Църквата в качеството му на източник на вероучението и са утвърждавали принципа Sola Scriptura – единствено и само Писанието. Днес ние слушаме от баптистите и петдесетниците, че Библията е самодостатъчна, че тя сама тълкува себе си, че в нея са отговорите на всички въпроси. В този смисъл православните, отстояващи необходимостта от Преданието, изглеждат по някакъв начин като „непълни християни”, на които са им нужни още някакви книги – отделно от Словото Божие. Наистина, православните имат едно просто възражение: че Библията е непогрешима – в това спор няма, но за спасението е необходим още и Сам Бог. Можем ли да общуваме с Бога само като четем Библията или има и други начини за богообщение? Ето го въпросът на православните, на който на протестантите трябва да отговарят. На него те винаги имат готовия отговор, че я има още и молитвата, но да се молим, можем само с буквални цитати от Библията или с думи, които преразказват Библията, и нищо повече от това! Лесно е да се убедим, че тази теза не изпълнява нито едно от протестантските изповедания – всяко от тях има своите собствени „сборници с химни” и те по никакъв начин не се свеждат само до едното цитиране или преразказ на Библията. Значи само молитва и толкова, така ли? Така питат православните. Тук сред протестантите започват разногласията. Още в епохата на реформацията, например, Лутер е бил убеден, както и цялата Църква преди него, че – освен молитвата – важен и незаменим начин на богообщение са още и Тайнствата, ала ето че неговият колега – швейцарския реформатор Цвингли – е бил убеден, че това не е така. И в резултат…

Отваряне на целия текст

Автор Златина Иванова

Zl IvanovaПрез Средновековието заниманието с метафизичните проблеми за същността на всичко, което има битие, не е приоритет само на определена част от обществото. За средновековния човек познанието на истината е безусловна необходимост, отнасяща се непосредствено към неговата личност и ежедневие, а не интелектуална потребност на търсещия удовлетворение разум. Вярата в безсмъртието поставя на коренно различни основи средновековно-християнското и модерното разбиране за истина – съзнанието за вечността прави всекиго лично отговорен за своята съдба и за реализирането на своята личност в безкрайното съществуване. Известните думи на св. Кирил Философ Не бях, бидох и съм вовеки могат да се приемат и като емблема на християнското самосъзнание и начин на мислене. В този контекст понятия като условност на истината нямат място, тъй като вечната участ на човека не може да се поставя в зависимост от субективни и временни фактори, които създават многообразие на мненията. Ето защо византийската полемика с всички учения, различни от православието, носи висок емоционален заряд, често пречещ на обективното изучаване и оценяване на новите религиозни явления от византийските богослови. Не прави изключение и антиислямската полемика, водена във Византия повече от осем столетия. Сравнително малко са полемичните съчинения срещу исляма, написани в духа на обективната критичност. Веднага трябва да отбележим, че това не означава добронамереност или дори търпимост към новата религия, а критично отношение към използваните източници за учението на исляма. Много византийски автори се поддават на изкушението да приписват на исляма твърдения, които силно биха възмутили християнския читател, но които в действителност ислямските теолози никога не са поддържали.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Йоан Романидис

Fr John_RomanidesИсторически контекст

Още отначало трябва да отбележим, че между източните и западните римляни никога не е имало спорове относно filioque; имало е така да се каже домашни спорове, свързани с детайли от христологията, и вселенски събори, обсъждали въпросите около личността на Христос. Западните римляни защитават иконите, въпросът за които е решен на Седмия вселенски събор, но никога не подкрепят filioque – нито като учение, нито като добавка към Символа на вярата. Трябва ясно да заявим, че спорът за filioque не е конфликт между патриарсите на стария и новия Рим, а конфликт между франките и всички римляни – както на Изток, така и на Запад.

Сериозен проблем в разглеждането на въпроса от историческа гледна точка e, че в началото на сблъсъка западните римляни са почти изцяло завоювани от германските племена или от арабите, а самата Патриаршия на стария Рим е под франкска власт. За да укрепят властта си над папския престол и да не позволят на франките да завладеят администрацията на Църквата в бившия екзархат, както успяват да направят в средата на 7 в. в Галска Романия, днес Франция, римляните издават закони за избора на папата. Кандидати за папството могло да бъдат само кардинали, дякони и презвитери на Рим, с римска националност. Строго се забранявало кандидатирането на миряни. Именно с помощта на военни-миряни, франките завладяват римската етнархия в Галия към края на 7 в. Тези защитни мерки за укрепването на римския характер на Папския престол са обявени на събор, състоял се в Рим в 769 г., в присъствието на 13 франкски епископи.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Йоан Майендорф

Fr J_MeyendorffВъв великото дело на Халкидонския събор, от който неотдавна празнувахме 1500 години, има една страна, на която следва да се обърне внимание – това е проявеното догматично единодушие на Изтока и Запада, достигнато благодарение на знаменития томос на папа Лъв Велики. Това изповедание, което е направило възможно достойното въздигане на авторитета на катедрата на ап. Петър и е предизвикало преклонението на изтънчените умове на Изтока пред опростеното, но усвоило великата христологическа тайна, западно богословие, е слава на Римската Църква, съумяла да обедини около себе си тогавашния християнски свят.

Какво тогава довежда до по-късния догматичен разрив?

В настоящия очерк ще се постараем да определим историческата обстановка и богословската проблематика, в които възниква спорът за изхождането на Светия Дух, който е бил и остава неизбежно препятствие за двете половини на християнския свят. Всестранното изучаване на този въпрос може несъмнено да спомогне за намиране пътя за разрешаването му, въпреки натрупаните във вековете пристрастия, но и избягвайки прибързани унионални схеми, несъобразени с Преданието на Църквата.

Отваряне на целия текст

Автор Иля Каплан

hans-urs-von-balthasarВ рамките на християнското богословие нито едно догматическо положение не може да бъде преразглеждано или променяно. Догматите са тези, които ни съобщават вечната и неизменна истина, и поради това носят абсолютен характер. Неизменността на учението обаче не може да изключва постоянното му преосмисляне и преживяване сред всяко ново поколение християни. Възприемането от Църквата на догмата, от една страна, е еднократно действие, което не подлежи на преразглеждане, а от друга – нещо, вечно продължаващо: в смисъл, че, веднъж приет, в хода на историята на Църквата, във връзка с промените в мисленето и светогледа на хората, догматът може да се разкрива по нови начини.

И богословите са тези, които са длъжни да изтълкуват догматите, като ги правят достъпни за разбирането и възприемането на своите съвременници. Това тълкуване е разкриване на неизменния вътрешен смисъл или логос на догмата и търсене на нови способи, или тропоси, за неговото изразяване, а не редукция или демитологизация на догмата. Не може ли обаче богословът – в търсенето на новия способ за изтълкуване на догмата – да отиде твърде далеч? Не може ли да се получи така, че в намерението си да разкрие църковното учение, той да извърши по същество отдалечаване от това учение? Може ли преосмислянето на Преданието на Църквата да не остави своята следа върху това Предание?

Отваряне на целия текст

Автор Архим. Нектариос (Мулациотис)

Archim Nektarios_MoulatsiotisБог на Запад

Защо човекът е познал Иисус Христос не като Любящ, но като Бог-Законодател? Ако попитаме някой европеец или американец, какво е Бог, отговорът, който бихме получили, ще е стандартното: Бог е висша всемогъща сила, свръхестествено същество, създало вселената и намиращо се в нея.

Западът разбира Бога предимно като висше същество, което се намира и действа извън нашия свят и няма пряко отношение към живота ни. Той е, Който регулира хода на нашия живот на базата на десетте заповеди, в изпълнението на които трябва да Му оказваме сляпо подчинение. Ако Му се подчиняваш и строго изпълняваш заповедите Му, тогава и тук, на земята, ще бъдеш благословен, а наградата в бъдещия живот за теб ще бъде раят. В противен случай справедливият Бог ще те обвини в деня на съда задето не си следвал Неговите заповеди и ще те изпрати във вечни мъки – там, където гори неугасващ огън. Приблизително такова е наложилото се за съвременния западен човек разбиране за Бога. С други думи, на Запад Бог се разбира като някакво свръхестествено и непристъпно същество, което обитава в собствен свят, управлява живота и съдбите на хората и им дава заповеди, според които те да устройват своя живот. Той е праведен съдия, наказващ тези, които престъпват Неговия закон и заповеди и даруващ награди на онези, които Му се покоряват.

Отваряне на целия текст

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме