Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]
Автор Георги Е. Захаров

G E Zacharov4 и 5 в. са преломен период в историята на Европа. Тази епоха се характеризира с кризата на най-голямата тогава държава, Римската империя, и падането на нейната Западна част, съпроводено от образуването в Западна Европа на принципно нови форми на политическа и на етническа организация – „варварските държави”. Тяхното създаване е свързано с миграцията на редица германски племена на територията на Римската империя. Преселването на германците на римска територия и обръщането им в християнството водят до това, че в този период започва да се изтрива границата между античния и варварския свят и в процеса на сложния „диалог” помежду им се формира ранносредновековната култура. На историята на един от аспектите на този своеобразен „диалог”, а именно – развитието на взаимоотношенията на весеготите и Католическата църква, е посветена и настоящата статия.[1]

Следва да подчертаем, че посоченият аспект отдавна привлича вниманието на изследователите, но е разглеждан основно в контекста на еволюцията на отношенията между весеготите и Римската империя. В тази статия се опитваме да установим в каква степен еволюцията на готската богословска традиция и готската църковна организация е повлияла на развитието на отношенията между весеготите с Католическата църква.

Както е известно, преселването на весеготите в границите на Западната Римска империя се превръща в истинска катастрофа за античния свят, като завладяването и разграбването на древната столица Рим от Аларих през 410 г. е било страховит удар за римското имперско съзнание. Това събитие е изисквало философско и богословско осмисляне и затова превземането на Рим от весеготите става импулс за създаването на две от най-значимите историософски съчинения на латинската християнска мисъл – De civitate Dei на бл. Августин и Historia adversus paganos на Павел Орозий.[2]

Отваряне на целия текст

Автор Венцислав Каравълчев

VKaravulchev 0Ислямът вече повече от 14 века присъства на сцената на световната история, като броят на изповядващите го през изминалия 20 в. надхвърли 1 милиард души, което го превърна във втората най-разпространена религия в света след християнството. Нещо повече, ислямът продължава да печели все повече привърженици и днес е най-бързо растящото изповедание. На Балканите той реално започва да присъства преди повече от шест века, а от близо век има последователи и навсякъде в Европа, включително в страни като Германия, Франция и Англия, където техният брой е сериозен процент от населението. В последните години присъствието на исляма все по-осезаемо се усеща по всички краища на земята, във връзка със събитията в Близкия Изток, Северна Африка, Афганистан, и свързаните с тях прояви на насилие на разни радикални групи, които целенасочено всяват страх във всяко общество и принуждават хората да говорят за тях и за религията, която изповядват. Все по-често обществото си задава въпросите какво представлява ислямът, какво е учението му и кое е истинското му лице; идентично ли е то с кадрите на фанатизираните тълпи, размахващи заканително оръжие и избиващи безразборно и „свои” и „чужди” под лозунга Аллах е велик, или е нещо различно? Тези въпроси ще продължат още по-настоятелно и сериозно да се задават предвид новите реалии в Европа и света и е добре да имат и достатъчно добронамерени, задълбочени и изчерпателни отговори. В нашите земи ислямът съседства още от края на 14 в., когато пада защитаваният от св. Евтимий Търновград и страната ни става част от Османската империя. Всъщност, част от предците ни се свързват с исляма още от 10 в., защото за добро или лошо, българите сме единственият народ в света, успял да създаде няколко държави, три от които изповядват всяка от трите световни монотеистични религии – днешна България, дело на Аспарух, в 9 в. официално приема християнството. Другата, останала в историята като Волжко-Камска, в 10 в. приема исляма, а Хазарският каганат, в който българите са основен етнос, в 8 в. приема юдаизма. Независимо обаче от тези исторически истини и славното духовно минало на България, люлка на християнската култура на всички славяни, българинът като цяло днес не познава добре нито своето собствено изповедание, нито това на съседите си друговерци. Това може да се обясни и с факта, че повечето наши сънародници само номинално се идентифицират с едно или друго изповедание, но не го познават и не го практикуват. Както казахме, реалиите в съвременния свят все повече ще ни принуждават да се обръщаме към себе си и там да търсим както духовните си корени, така и допирни точки с тези на заобикалящите ни друговерци, ако искаме да се съхраним като народ и държава.

Отваряне на целия текст

Автор Сергей Аверинцев

S AverintsevКато че ли в нито една от най-разнообразните легенди за християнизирането на европейските народи няма нищо, подобно на знаменития епизод на „изпитанието на вярата” от Повесть временных лет. С княз Владимир вече са беседвали и мюсюлмани, и католици, и хазарски евреи. Той вече е чул и проповедта на гръцки „философ” върху библейската история заедно с кратък катехизис, която, съдейки по всичко, е произвела нужното впечатление. Князът коментира, че гърците говорят „хитро” и „чудно”, така че всеки да ги послуша. Това би трябвало да е достатъчно: нали и ап. Павел казва, че „вярата иде от слушане” (Рим. 10:17)? Но в случая нито проповедта, ни учението, нито катихизацията решават въпроса. Необходимо е не само да се чуе, но и да се види. По съвета на болярите и старците десетима мъже добри и разумни са изпратени от княза, за да разгледат с очи реалността на всяка вяра. И ето – молитвените движения на телата на мюсюлманите се видели на пратениците твърде безрадостни: „Няма радост в тях”. Латинският обряд също не им се сторил, както е известно, достатъчно естетически удовлетворителен: „Красота не видяхме никаква”. А в Константинопол патриархът им показал най-сетне църковната красота и разказват на княза си: „Не знаем на небето ли бяхме или на земята, защото няма на земята такава красота, и не умеем да разкажем за това; само знаем, че там Бог пребивава с човеците, и богослужението е най-хубавото от всички други страни. Не можем да забравим тази красота”. Думата красота се повтаря отново и отново, и служи като решителен богословски аргумент относно реалността на присъствието на небесното на земята: „Там Бог пребивава с човеците” (срв. Откр. 21:3). Сега вече и князът прави окончателен избор: „Отговори Владимир и рече: Къде ще приемем кръщението?”. Така аргументацията от красотата, от ритъма и пластичността на обряда се оказва най-убедителна. Бог пребивава с човеците там, където е красотата, и нейното наличие свидетелства за това пребиваване. Красотата е доказателство.

Отваряне на целия текст

Автор Димитър Спасов

St Damien… За немощните станах като немощен,
за да придобия немощните, за всички станах всичко,
щото по какъвто и да е начин да спася някои
(1 Кор. 9:22)

Наричат го покровител на прокажените и на болните от СПИН, а страдащите от нелечими заболявания се обръщат към него за молитвено застъпничество. Още приживе славата му обикаля целия свят, въпреки че последните шестнадесет години от живота си се подвизава в пълна изолация на малък остров в средата на Тихия океан. През 2009 г. папа Бенедикт XVI го обяви за светец на Римокатолическата църква, но в неговата втора родина, Хаваите, още от края на 19 в. обичат този фламандец и го имат за свое национално достояние.

Дамиан де Вьостер (Йозеф де Вьостер) се ражда през 1840 г. в Белгия. Баща му е заможен фермер и се надява поне седмото дете в семейството да поеме фамилните дела. Младият Йозеф обаче има други планове ‒ сърцето му желае да последва стъпките на най-големия брат, вече приел монашеско пострижение и свещеническо ръкоположение. На деветнадесетгодишна възраст младежът встъпва в ордена на Пресветото сърце Иисусово в Льовен. Приема името на светия безсребърник и лечител Дамиан. Ръкополагането му за свещеник обаче се оказва под въпрос, тъй като няма необходимото богословско образование, както и нужните познания по латински. И тук в живота му започват да се случват куп „случайности”, зад които прозира Божият промисъл.

Отваряне на целия текст

Автор Светослав Риболов

Svetoslav RibolovВъпреки че поставената тема звучи твърде общо, ще се опитам да поставя акцента по-скоро върху кратко представяне на няколко конкретни автори, заели се да пишат за исляма във византийска културна среда, и да очертая основната богословска проблематика в техните съчинения. Няма да влизам в подробности относно съдържанието и характерните особености на всяко съчинение, тъй като – разбира се от само себе си – няма как това да стане в рамките на няколко страници. Няма да се занимавам и с развитието и проблемите на диалога между православието и исляма, тъй като за такъв анализ, макар и в някаква степен да влиза в обекта на изследването, трябва да се обобщи целият наличен материал – не само от византийската, но и от поствизантийската епоха, и до днес – време, в което диалогът между тези две религии се отваря и развива все повече.[1]

Периодизацията на съчиненията, засягащи тази тема, може да се раздели на три етапа, съответно на специфичния характер на историческия път на Източната римска империя като държава и отношенията ѝ с околния свят – 8 до ср. на 9 век; вторият от ср. на 9 до ср. на 14 век и третият – от ср. на 14 век до унищожаването на византийската държава.[2] Тук бих включил и поствизантийската епоха, тъй като дори и под османска власт интелектуалци, които бихме определили като „византийски”, продължават да поддържат определено ниво на културен обмен със своите мюсюлмански партньори, което може да се разглежда като имащо достатъчно легален характер. От историята познаваме няколко случая на диалог между ислямски богослови и представители на Православната църква още в първите десетилетия след превземането от османците на Константинопол, повечето от които обаче имат неофициален характер. През управлението на Мехмет ІІ, който изпитва искрен респект към християните и византийската култура, се написват поне три текста, насочени към сериозен, задълбочен диалог с исляма. През месец юли 1453 г., веднага след падането на Константинопол, Георгиос, еп. Трапезундски, изпраща на Мехмет ІІ писмо, в което е поместен богословски трактат, търсещ не само общите положения в двете религии, но направо призоваващ към тяхното обединение в една Църква.[3] Малко по-късно философът Георгиос Амирутзис също написва подобен текст, който също призовава към единение или поне към взаимопризнаване на двете според него „братски учения”;[4] от същата епоха са и вероизповедните текстове, насочени към мюсюлманите, на новоизбрания патриарх Генадий Схоларий – близък сътрудник на новия владетел на Константинопол Мехмет ІІ.[5]

Отваряне на целия текст

Автор Лиляна Симеонова

cover-Annales BaronioПрез 1588 г. в Рим е публикувана първата от дванадесетте части на монументалния труд на Цезар Бароний, озаглавен Църковни анали от Рождество Христово до 1198 г. („Annales ecclesiastici a Christo nato ad annum 1198”). Последната, дванадесета част на труда на Бароний излиза в 1607 г. – годината на неговата смърт. Изданието е във фолио-формат. Един век по-късно, през 1707 г., в гр. Лука започва преиздаването на Църковните анали на Бароний, като сега те са преформатирани и излизат в 37 тома.

Първоначално трудът на Цезар Бароний бил замислен като отговор от страна на дейците на Контрареформацията на друг голям корпус – История на Христовата църква („Historia Ecclesiae Christi”). Той е дело на група немски богослови лутерани от Магдебург и е публикуван в периода от 1559 до 1574 г. в 13 тома, като всеки том е посветен на историята на Църквата в рамките на едно столетие, от нейното раждане до 1298 г. Многотомната История на Христовата църква, популярно наричана и Магдебургските столетия, дава реформистката интерпретация на църковната история. Римокатолическата църква пък не закъсняла да я дамгоса като opus pestilentissimum (буквално „най-вредителски труд”). От друга страна, по-късните римокатолически богослови и църковни историци издигат автора на Църковни анали Цезар Бароний на пиедестал, като го поставят редом с Евсевий Кесарийски – съвременник на Константин Велики и автор на първата история на Църквата: двамата са определяни като „бащите на църковната история”.

Въпреки че допуска редица неточности по отношение на Източноправославната църква, Бароний наистина е голям историк. Любопитното обаче е това, че в по-ранните си години той никак не обичал историята и предпочел да се посвети на правото; в един по-късен момент започнал да изнася популярни лекции върху църковната история по искане на своя наставник Филипо Нери. Едва в зряла възраст се заел сериозно с написването на история на Църквата – така, както тя трябвало да бъде интерпретирана от гледната точка на Рим.

Отваряне на целия текст

Автор Свещ. Дионисий Каменшчиков

Fr D_KamenshchikovВ историята на човечеството не съществува период, който да не се отличава със социални, културни или религиозни промени. Не прави изключение и нашето време. Днес, от една страна, се наблюдават същите тенденции на изменение на обществените процеси, както и в предходните векове, с тази разлика, че протичането им значително се е ускорило. От друга страна, ако тези тенденции бъдат внимателно анализирани, то може да се установи, че има социални процеси, които са характерни именно за нашето време и в другите епохи почти не се наблюдават. Това е преди всичко деградацията на семейството – деформацията на това божествено установление.[1] Бракът, като основа на всеки социум, в наши дни е подложен на колосален натиск: това е детайлно разработена юридическа система, способна да разруши всяко семейство при наличие на заповед за бракоразводен процес, узаконяване на еднополовите бракове, сурогатното майчинство и онези научни пробиви в биологията (в частност клонирането, инвитро-оплождането, манипулациите за смяна на пола и т. н.), които поставят човечеството и на първо място семейните отношения на прага на катастрофа. Затова, според нас, научното осмисляне на брачните отношения, и особено на тяхното духовно-нравствено съдържание, днес е приоритетна задача на богословието. Инертността на по-голямата част от хората към процесите на деградация на семейството се обяснява с неразбирането на важността на този божествено установен институт за духовно-нравствено здраве – както на отделната личност, така и на цялата държава. От собствен пастирски опит мога да свидетелствам, че почти никой встъпващ в брак не разбира неговите цели, не си дава сметка, защо го прави. Не е чудно, че в Русия всеки два от три сключени брака, дори благословените от Църквата в тайнството Венчание, се разпадат в първите години на съвместния живот. В най-добрия случай хората приемат брака като съюз за раждане и възпитаване на деца. Този възглед действително е бил присъщ за западното богословие. Но, в същото време, православното богословие гледа на брака много по-дълбоко и казва, че християнското семейство е домашна църква. Тази статия е посветена именно на сравнителния анализ на учението за брака в Римокатолическата и в Православната църква.

Отваряне на целия текст

Автор Свещ. Томас Фицджералд

Fr Th_FitzgeraldКогато на 25 и 26 май 2014 г. папа Франциск и Вселенският патриарх Вартоломей ще се срещнат в Йерусалим [текстът е писан преди тази среща], те ще припомнят за срещата, в същия град през 1964 г., на своите предшественици папа Павел VІ и Вселенския патриарх Атинагор. В молитва и в съзерцание в Светите земи, водачите на Римокатолическата и на Православната църква ще благодарят на Бога за сериозните промени в отношенията между техните църкви в последните петдесет години. Както и ще припомнят молитвата на Господа за Неговите ученици „да бъдат всички едно” (Иоан 17:21).

За тези пет десетилетия Римокатолическата и Православната църква официално се придвижиха от изолация към сближаване, от монолог към диалог и от неразбиране към взаимно обогатяване. Тези пък развития можаха да станат само с вдъхновението на Светия Дух и с обвързване на освещения клир и на миряните в процеса на помиряване.

Въпреки че отношенията между църквите могат да се различават на едно или на друго място, ето и някои от значимите развития през последните петдесет години:

Отваряне на целия текст

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме