Автор Константин Цицелков

Натовареният от съвета на Богословския факултет с рецензирането на горепосочения хабилитационен труд проф. Ив. Снегаров се е справил със задачата си в един доклад от 42 стр. според номерацията с червен молив, възприета от служебната заверка накрая.

Докладът се проучва мъчно не само поради това, че е написан на ръка, но и поради липсата на прегледност и системност в изложението. От 1-25 стр. рецензентът прави критичен анализ на цялото съчинение, а след това се връща отново с още 17 стр. специално върху теориите на Нюман и Харнак. Освен това общата преценка, която обикновено следва накрая и представлява един естествен завършек и логичен извод от целия анализ, е дадена почти в началото на същия на стр. 5. Това разкрива още една характерна особеност в подхода на рецензента към разрешаване на поставената му задача. Той работи под натиска на наслоили се вече в неговото съзнание предубеждения към предоставеното научно съчинение, които му отнемат възможността за едно спокойно и трезво обсъждане и му пречат да изчака търпеливо крайния резултат. По-нататък ние ще имаме не един път случай да разберем какви са тези предубеждения и до каква степен те са помрачавали погледа му за едно задълбочено, непредвзето, цялостно и обективно разглеждане на нещата.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Сергей Булгаков

Преди всичко трябва да се откажем от разпространеното разбиране за мита, според което той е произведение на фантазията и измислицата. На онези, които споделят подобно разбиране, дори не им идва наум един такъв прост, но заедно с това и основен въпрос: какво е представлявал митът за самите митотворци, в чието съзнание той се е зародил, какво са мислели самите те за раждащия се в тях мит? Или може би някой ще каже, че те съзнателно са го измислили, за да излъжат останалите впоследствие? Та нали напълно сериозно се твърдеше, че жреците сами са измислили религията и следователно сами са я утвърдили въз основа на една съзнателна и безспорна лъжа. Само че в такъв случай щеше да им се наложи да лъжат преди всичко самите себе си, понеже точно те са вярвали в митовете и са придавали обективно значение на тяхното съдържание, а не са го смятали за рожба на някаква поетична фантазия. Само при такова предположение става ясна ролята на митотворчеството в историята на човечеството, където Dichtung на мита често обяснява проявяващата се с пълна сила Wahrheit[1] на историята.

Като цяло трябва да признаем преди всичко, че на мита е свойствена цялата тази обективност или католичност, която е присъща на „откровението“ изобщо – в него всъщност се изразява съдържанието на откровението, или с други думи, откровението на трансцендентния, по-висш свят се осъществява непосредствено в мита, той е онази писменост, с която този свят се запечатва в иманентното съзнание, той е неговата проекция в образи.

Отваряне на целия текст

Автор Йером. Мелетий (Спасов)

През юли 1843 г. в Копенхаген излиза сборникът с проповеди на пастора и магистър Адолф Петер Адлер. Подобно издание не би привлякло особен интерес, ако не беше предговорът. В него Адлер разкрива обстоятелствата около съставянето на книгата си: „През декември миналата година бях почти приключил един труд, който исках да нарека „Популярни доклади върху субективната логика“… Една вечер, както се занимавах с произхода на злото, като ударен от гръм осъзнах, че въпросът не е до мисленето, а до духа, и че съществува зъл дух. В същата нощ той се спусна в нашата спалня с голям тътен. Тогава Спасителят ми нареди да стана и да запиша следните думи: „Първите хора биха могли да имат вечен живот, защото, ако мисленето свърже Духа Божий с тялото – това е вечният живот…“. След това Иисус ми заповяда да изгоря своите неща и в бъдеще да се придържам към Библията. За проповедите и словата от номер 4 до края знам, че са написани под въздействието на Христовата благодат, а аз съм бил само инструмент“.

С тези думи Адлер отваря нова страница в биографията си – биография на посветен в божествени откровения, на Божий пратеник. Такава заявка от негова страна обаче извиква у официалното църковно началство известно безпокойство и на 26 август 1845 г. пасторът е отстранен от длъжност поради душевно разстройство. Това не сломява неговия писателски ентусиазъм и през юли 1846 г. той публикува наведнъж четири книги – „Изследвания и примери“, „Опит за кратко систематично изложение на християнството в неговата логика“, „Богословски изследвания“ и „Стихотворения“. В деня на тяхното издаване, книгите са закупени от Сьорен Киркегор,[1] който не просто ги добавя към вече придобитите от него Адлерови произведения, но им отделя сериозно внимание. Плод на тези интензивни занимания с харизматичния пастор е „Религиозното объркване на съвремието, осветлено от магистър Адлер като феномен – една мимическа монография от Петър Минор, издадена от С. Киркегор“ или просто „Книга за Адлер“. Труд, който Киркегор след няколкократни и сериозни преработки на текста, решава все пак да не издава; изключение прави една от главите – „За разликата между апостол и гений“. Този текст излиза през май 1849 г. като част от „Две етико-религиозни изложения“.

Отваряне на целия текст

Автор Диоклийски митр. Калистос (Уеър)

Биографията на К. С. Луис Застигнат от радостта не оставя впечатлението, че отците на Църквата са оказали някакво влияние върху неговото интелектуално формиране или върху обръщането му към християнството, макар на два пъти в нея мимоходом да е споменат бл. Августин.[1]

Понякога Луис се позовава изобщо на патристическата традиция, като например в своето есе Християнската апологетика, където казва: „Трябва да защитаваме истинското християнство – вярата, проповядвана от апостолите, засвидетелствана от мъчениците, въплътена в символите и развита от отците“. На друго място той се позовава на Никейския символ като на документ, който „приемам напълно“.[2] Всъщност обаче в творбите си той рядко се позовава на отците, а когато ги цитира, това са най-често латинските отци и преди всичко Августин.[3]

В Отхвърления образ[4] той дискутира сравнително подробно (на пет страници) гръцката патристическа творба от 5 в. на Псевдо-Дионисий, но причината за това е кардиналната важност на Дионисиевия корпус за средновековния Латински запад. В Чудесата той на три пъти се позовава на патристически автори, но и трите позовавания са споменати на една страница и са цитирани въз основа на модерни западни автори.[5]

Отваряне на целия текст