Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]
Автор Архим. Амвросий (Погодин)

St Mark EugenikosОбсъждане на латинския догмат за чистилището. Творенията на св. Марк Ефески по този въпрос и други документи, отнасящи се до обсъждането на въпроса на събора във Ферара

Комисията, състояща се от православни и от латински богослови, на която е било поръчано да изясни кои въпроси се явяват точки на разминаването между двете църкви и за която говорихме в предходната глава, дълго не е могла да изясни тези точки.

Първото заседание на комисията, протекло в храма „Св. Франциск” във Ферара, е било открито с реч на кардинал Джулиано Чезарини, в която същият възвеличавал унията и пламенно призовавал към усилия за нейното постигане. Отговаря му св. Марк Ефески, но така вяло и толкова неуверено в успеха на унията, и до такава степен не съвпадащо с тона на кардинал Чезарини, че недоволни от това се оказват не само латиняните, но и влизащите в комисията членове на Православната църква. И това, при положение, че е било добре известно какъв блестящ оратор е св. Марк. За което свидетелстват запазените негови творения, а също и отзивът на Георги Схоларий, който е имал възможността със собствените си уши да слуша речите и увещанията на св. Марк, докато до нас неговите проповеди така и не са достигнали. Така например, като се обръща към многобройните съвременници на живота на св. Марк, той казва следното: „Макар и сред нас да има доста мъдри мъже, той обаче беше над всички тях – и в това можем да се убедим, сравнявайки трудовете на древните писатели с неговите трудове, които в нищо няма да им отстъпят пред съда на правдата. Трябва да си твърде несведущ или съвсем незапознат с елинските музи, за да сравняваш неговото красноречие с днешното и да не виждаш в неговите думи думите на самия Сократ или Платон”.[1] Този „неуспех” на ответната реч на св. Марк на първото заседание на комисията трябва, следователно, да бъде приписан не на нещо друго, а на това, че, като е имал облагодатен от Светия Дух ум, светецът вече е прозрял не само неуместността и безполезността, но и непосредствената вреда за Православната църква от преговорите, които в този ден започват между православните и римокатолическите представители. Интересно е да се забележи, че в речта си св. Марк Ефески е заявил, че император Йоан е забранил на своите представители да засягат въпроси на вярата, явяващи се причини за разминаването между Православната и Римокатолическата църква. По мнението на императора частните изследвания на богословите от комисията могат да доведат само до усложняване и затруднения в делото по сключване на унията. Получавал се абсурд: богословската комисия, от която се е очаквало да изясни точките на разделение между църквите, не трябвало да засяга богословски въпроси! Трябва обаче да разберем, както вече казахме това, че императорът е гледал на унията само като на политически акт и е желаел договорът за обединението да бъде постигнат на основата на мъгляви фрази от най-общо значение, поради което се е страхувал, че дискусията на опитните богослови – както източни, така и западни – ще изясни, че разминаванията между църквите са до такава степен големи, че в никакъв случай не трябва да се стига до отиване по-далече от общите и мъгляви фрази. За несериозността на тази „икономѝя” на императора дори не се и налага да говорим.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Андрей Дудченко

Fr A DudchenkoТази бележка не е заради полемиката, в никакъв случай. А само за да мога така да илюстрирам едно очевидно, но рядко осъзнавано явление.

Както е известно, Реформацията започва в 1517 г. с отхвърлянето на наличните тогава злоупотреби в Римокатолическата църква и с провъзгласяването на принципа Sola Scriptura – „Само Писанието!”. Протестантите се отказват да признаят авторитет на това, което се нарича свещено Предание на Църквата.

Днес протестантизмът е твърде нееднородно явление, наброяващо множество деноминации. Всички тях обаче ги обединява принципът „Само Писанието”.

Има класически протестантизъм (лутерани, реформатори, англикани), но от гледна точка на много по-новите деноминации, например баптисти или петдесетници, старите протестантски църкви имат своя традиция, свое предание. Как тогава обаче новите протестанти провъзгласяват, че признават само авторитета на Писанието?

Отваряне на целия текст

Автор Навпактски митр. Йеротей (Влахос)

elder sophrony saharovПредстоеше ми изграждане на девически манастир и по този повод старецът ми даде няколко важни съвета:

- Към това дело трябва да се пристъпи внимателно, без да се бърза. Не бива да се почва с голям брой монахини. Първите трябва да придобият личен опит, за да помагат и учат онези, които ще дойдат по-късно.

- Монахините трябва да приемат хората с простота и смирено. В някои манастири питат: „Защо си дошла и как? Защо не ни писа?” и др. След подобни въпроси хората прекарват времето в манастира като мъртви. Всичко трябва да е различно: нека хората бъдат приемани с радост и да им се позволява да живеят така, както са живели у дома си, без да им се задават въпроси за техния живот и проблеми. Това е необходимо на съвременния човек. В това той вижда нещо истинско. А когато ни казват: „Защо не ни разпитвате за нашия живот?”, е необходимо с хумор да отговаряме: „Правим това от безделие. Безделници сме”. С това поведение ще успокоим поклонниците, а сетне те сами ще започнат да търсят съвети и отговори от нас.

- Ако нашият манастир е преуспял, – да ме прости Господ, – то това е, защото не правим забележки. Ако някой, например, счупи чиния, не му правя забележка. И така постепенно хората се поправят. В манастир хората влизат не просто за да живеят, а да се каят, в противен случай е по-добре да си останат в света. Случва се същото, както с университета. Там хората отиват не за да живеят, но да се учат. Иначе е безсмислено.

Отваряне на целия текст

Автор Сергей Аверинцев

S AverintsevОтправната точка на размислите ми по необходимост ще бъде съвременната духовна ситуация в моята родина Русия. Освободена най-сетне, благодарение на Бога, от довчерашното идеологическо робство, тя търси пътища към често идеализираното си минало, забравяйки мъдрите думи на Хераклит, че да влезеш два пъти в една и съща река е нещо невъзможно. Едновременно с това тя се опитва да усвои и западния опит, недостатъчно отчитайки историческите му измерения. Днес в Русия или прекалено хвалят Запада, или, по-рядко, го охулват, но твърде малко се стремят да го разберат като сложен баланс на отдавна възникнали сили. И новият славянофил, и поклонникът на Запада имат предвид най-вече съвременния технически, рационалистичен Запад, но този Запад, тъкмо той, е и сугубо исторически феномен.

Когато се обърнем към общите извори на Запада и на Русия, сред всичко останало ще видим панорамата на гръцката философия. В нейния център, както в средата на „Атинската академия” на Рафаело, се извисяват две фигури: Платон и Аристотел – учителят и свръхкритичният му ученик, негов продължител и същевременно опонент. И двамата са направили много за формализирането на мисленето, подготвяйки така западния рационализъм и косвено – западния техницизъм: Платон чрез работата си върху уточняването на понятията, а особено Аристотел, създател на логиката като „органон” на мисълта, т. е. в буквалния смисъл на думата неин технически инструмент. Също така и двамата са религиозни мислители от най-висок ранг, които няма как да бъдат заобиколени от отците и учителите на Християнската църква. Платон е едва ли не най-талантливият мистик измежду всички протагонисти в общата история на философията, докато Аристотел не само е създал концепцията за Неподвижния Първодвигател, задвижващ всичко по силата на любовта, – същият, за който говори и последният стих от Божествена комедия: L’amor che move il sole e l’altre stelle[1], – но и е разработил системата от доводи, без която не можем да си представим догматическите спорове от патристичната епоха. И, накрая, и двамата са истински елини по начина си на мислене и за тях човекът е непредставим извън държавата. При тях политическите проблеми заемат много важно място, различават се само подходите им.

Отваряне на целия текст

Автор Свещ. Теодорос Стилианопулос

Fr Theodore StylianapolousСкоро наближава Рождество. Благата вест за Христовото раждане, провъзгласена на пастирите, отново ще отекне в нашите домове и в нашите църкви. Заедно с ангелите ще пеем: „Слава във висините Богу, и на земята мир, между човеците благоволение!”. Денят на Рождеството ознаменува за нас най-висшия дар на Божията любов, въплътен в личността на Иисус. За тези, които избират да вярват в Христос и да следват Христос, Рождество осъществява нашите човешки копнежи за любов и за радост, за добра воля и опрощение, за справедливост, мир и хармония. Христос – „Слънцето на правдата” – изгрява като нова зора за човечеството, разпръсвайки навред светлината на живота.

Уви, има и такива, които гледат на всичко това по много различен начин. Когато отварят Библията – и особено Стария Завет – те сочат там исторически, научни и дори морални недостатъци, като практиката на човешкото робство. В своя собствен прочит на християнската история те са отвратени от горчивите и страстни вътрешни спорове сред християните. Наблюдавайки живота на съвременните християни, те са обидени от онова, което възприемат у тях като двуличие, предразсъдъци и мания за политически и обществен контрол, както и, вместо любовта – враждебност към несъгласните с тях.

Отваряне на целия текст

Автор Георги Е. Захаров

G E Zacharov4 и 5 в. са преломен период в историята на Европа. Тази епоха се характеризира с кризата на най-голямата тогава държава, Римската империя, и падането на нейната Западна част, съпроводено от образуването в Западна Европа на принципно нови форми на политическа и на етническа организация – „варварските държави”. Тяхното създаване е свързано с миграцията на редица германски племена на територията на Римската империя. Преселването на германците на римска територия и обръщането им в християнството водят до това, че в този период започва да се изтрива границата между античния и варварския свят и в процеса на сложния „диалог” помежду им се формира ранносредновековната култура. На историята на един от аспектите на този своеобразен „диалог”, а именно – развитието на взаимоотношенията на весеготите и Католическата църква, е посветена и настоящата статия.[1]

Следва да подчертаем, че посоченият аспект отдавна привлича вниманието на изследователите, но е разглеждан основно в контекста на еволюцията на отношенията между весеготите и Римската империя. В тази статия се опитваме да установим в каква степен еволюцията на готската богословска традиция и готската църковна организация е повлияла на развитието на отношенията между весеготите с Католическата църква.

Както е известно, преселването на весеготите в границите на Западната Римска империя се превръща в истинска катастрофа за античния свят, като завладяването и разграбването на древната столица Рим от Аларих през 410 г. е било страховит удар за римското имперско съзнание. Това събитие е изисквало философско и богословско осмисляне и затова превземането на Рим от весеготите става импулс за създаването на две от най-значимите историософски съчинения на латинската християнска мисъл – De civitate Dei на бл. Августин и Historia adversus paganos на Павел Орозий.[2]

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Емануил Клапсис

Fr Emmanuel ClapsisДнес Православната църква поддържа сърдечни взаимоотношения с останалите християнски църкви и участва с тях в съвместни усилия за преоткриване на видимото единство на всички християни. В това усилие тя отдава предимство на онези аспекти на вярата, които сближават всички християнски църкви и общности без пренебрегване на техните същностни доктринални и богословски различия, довели до разделението им. И докато повечето вярващи възприемат ангажирането на Православната църква в това взаимно търсене на единството, като ръководено от Светия Дух, други изразяват страх, че вярата на Църквата е по някакъв начин компрометирана за сметка на едно единство, което не винаги бива основано в истината. В тази наша кратка статия ще се опитаме да се обърнем към тези безпокойства, отговаряйки на два важни въпроса: на първо място, защо православните църкви са взели решението да бъдат включени в икуменическото движение, насочено към единството на Божията църква, и как това тяхно включване се съотнася към претенцията им да са въплъщение на едната, света, съборна и апостолска Църква?

Отваряне на целия текст

Автор Венцислав Каравълчев

VKaravulchev 0Ислямът вече повече от 14 века присъства на сцената на световната история, като броят на изповядващите го през изминалия 20 в. надхвърли 1 милиард души, което го превърна във втората най-разпространена религия в света след християнството. Нещо повече, ислямът продължава да печели все повече привърженици и днес е най-бързо растящото изповедание. На Балканите той реално започва да присъства преди повече от шест века, а от близо век има последователи и навсякъде в Европа, включително в страни като Германия, Франция и Англия, където техният брой е сериозен процент от населението. В последните години присъствието на исляма все по-осезаемо се усеща по всички краища на земята, във връзка със събитията в Близкия Изток, Северна Африка, Афганистан, и свързаните с тях прояви на насилие на разни радикални групи, които целенасочено всяват страх във всяко общество и принуждават хората да говорят за тях и за религията, която изповядват. Все по-често обществото си задава въпросите какво представлява ислямът, какво е учението му и кое е истинското му лице; идентично ли е то с кадрите на фанатизираните тълпи, размахващи заканително оръжие и избиващи безразборно и „свои” и „чужди” под лозунга Аллах е велик, или е нещо различно? Тези въпроси ще продължат още по-настоятелно и сериозно да се задават предвид новите реалии в Европа и света и е добре да имат и достатъчно добронамерени, задълбочени и изчерпателни отговори. В нашите земи ислямът съседства още от края на 14 в., когато пада защитаваният от св. Евтимий Търновград и страната ни става част от Османската империя. Всъщност, част от предците ни се свързват с исляма още от 10 в., защото за добро или лошо, българите сме единственият народ в света, успял да създаде няколко държави, три от които изповядват всяка от трите световни монотеистични религии – днешна България, дело на Аспарух, в 9 в. официално приема християнството. Другата, останала в историята като Волжко-Камска, в 10 в. приема исляма, а Хазарският каганат, в който българите са основен етнос, в 8 в. приема юдаизма. Независимо обаче от тези исторически истини и славното духовно минало на България, люлка на християнската култура на всички славяни, българинът като цяло днес не познава добре нито своето собствено изповедание, нито това на съседите си друговерци. Това може да се обясни и с факта, че повечето наши сънародници само номинално се идентифицират с едно или друго изповедание, но не го познават и не го практикуват. Както казахме, реалиите в съвременния свят все повече ще ни принуждават да се обръщаме към себе си и там да търсим както духовните си корени, така и допирни точки с тези на заобикалящите ни друговерци, ако искаме да се съхраним като народ и държава.

Отваряне на целия текст

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме