Автор Свещ. Андрю Лаут

Опитът за такова сравнение в кратко есе като настоящото очевидно е невъзможно начинание; възможно е само тези двама гиганти на християнското богословие – св. Максим, най-великият сред византийските богослови, оказал най-голямо влияние върху по-късната православна традиция, и Тома от Аквино, най-великият сред схоластиците, оказал най-голямо влияние върху по-късната римокатолическа традиция – да бъдат поставени в контекста, към който принадлежат, да бъде разгледано как те възприемат и интерпретират тази традиция, за да бъдат поставени някои въпроси за приликите и разликите между тях. Зададената в това есе тема се ограничава до „етиката на добродетелта”, както тя е наричана след 50-те години под влияние на изследванията на оксфордски философи като Филипа Фут и Айрис Мърдок, без да се насочва към по-широки въпроси, по отношение на които сравнението между двамата богослови би било също ползотворно и може би дори по-важно.[1]

Фут и Мърдок разглеждат възраждането на етиката на добродетелта като предизвикателство и критика към кантиантските и посткантианските подходи в етиката, фокусирани върху етическите решения и разрешаването на моралните дилеми, чрез поставяне на акцент върху скритите зад съответните действия намерения или върху последиците от взетите решенията. Интересът към намеренията се превръща, както е при Кант, във въпрос за дълга – какво човек трябва да прави (следователно в деонтологичен въпрос); а интересът към последиците, развит от утилитаристите, поставя въпроса дали етическите решения са следствие от изчисляване на последиците – в смисъла на възможното щастие, което би настъпило вследствие на съответното решение. Двете теории впоследствие са подложени на известни видоизменения и подобрения. Ала Фут и Мърдок настояват за завръщане към класическата традиция, както тя се открива при Платон и Аристотел, чиито етически размисли са насочени не към начина на взимане на решенията, не към акта на волята (както е добре известно, концепцията за волята отсъства от дискусията за етиката в класическата и елинистическата философия), а към това какво е нужно, за да бъдем добри човешки същества – концепция, изследвана чрез достойнствата, ἀρεταί, virtutes или „добродетелите”, които правят човека добър. Тази концепция за добродетелта дори не е само морална – особено в гръцкия контекст, където ἀρετή може да бъде характеристика и на вещи, отличаващи се с видимо достойнство – един меч също може да притежава ἀρετή, ако е добре наточен и балансиран например – но като цяло се приема, че човешките достойнства представляват морални качества, дори и те да не ги изчерпват, макар някои философи, като стоиците и според някои също и Платон, да приемат, че човешкото достойнство е вътрешно морално (за разлика от Аристотел, чийто „благороден човек”, μεγαλόψυχος, да изразява своето достойнство в своето богатство, в интелигентност, дори в походката и поведението си, наред със стриктно „морални” качества).

Отваряне на целия текст

Автор Александър П. Корнилов

„Следвайки светите отци”, халкидонското вероопределение поучавало „… да бъде изповядван единият и същ Син, Господ наш Иисус Христос, съвършен по божество и съвършен по човечество, истински Бог и истински човек, с разумна душа и тяло – единосъщен на Отца по божество и единосъщен на нас по човечество – във всичко на нас подобен, освен в греха – предвечно от Отца роден по божество, а в последните дни заради нас и нашето спасение от Мария Дева Богородица [роден] по човечество – единият и същ Христос, Син, Господ, Единороден, в две естества неслитно, неизменно, неразделно и неразлъчно познаван, така че със съединението съвсем не се отрича различието между двете естества, а напротив – запазва се свойството на всяко естество, и двете се съединяват в едно лице и една ипостас, не на две лица разсичан или разделян…”.[1]

Посоката на мисълта на халкидонските отци е разбираема: давайки отрицателни определения за съединението на природите в Христос – неслитно, неизменно, неразделно и неразлъчно, с това те очертават границите на тайната на Въплъщението и нищо повече от това, при което първите две определения са насочени срещу монофизитската ерес, а вторите две – срещу несторианската. Тъкмо в приведените от нас думи обаче се крие и причината монофизитите да видят в това вероопределение маскирано несторианство и – за избягване на двусмислието – да добавят към своето изложение на халкидонското вероопределение следното: „Едно е естеството на въплътения Бог Слово: двете естества, след съединението, са станали едно естество”, имайки предвид не изменение в естествата, а образуването на една ипостас. В края на краищата, те се смятали за непосредствени последователи на св. Кирил Александрийски, а той винаги бил говорел за „едната” – богочовешка – природа като за ипостас. За монофизитите това е било много важно, защото те са искали да се убедят, че подписаното от тях вероизповедание не признава, заедно с Несторий, отделеност на двете естества. Нещо повече, с думите „една воля и едно действие на Господа” те подразбирали само съгласието и единството на двете воли и действия. Изразявайки същата мисъл, отците на Халкидонския събор, за да не въведат някого в заблуда, приемат по-точното определение за „две съгласни воли и две съгласни действия”. При все това обаче в определенията на Халкидонския орос се съдържа и една недоизказаност, една неяснота – например, там, където се говори, че Христос е „единосъщен на нас по човечество и във всичко на нас подобен, освен в греха”. Нали обаче това може да се разбира и в смисъл, че Христос е бил само подобен на човека, без в действителност да е бил такъв, т. е. на полето на богословските спорове се появявал древният призрак на докетизма. С други думи, Халкидонското вероопределение не е било достатъчно ясно, за да може да се изключи всяка възможност за разночетене, и монофизитите прочели в него именно това, което за тях е свидетелствало за възраждане на ереста на несторианството, докато те признавали себе си за строги последователи на богословието на св. Кирил Александрийски и, следователно – за православни.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Йоан Майендорф

Съвременният диалог между римокатолицизма и православието неизбежно се основава върху фактите от християнската история – история на общението между това, което наричаме Изток и Запад, в течение на първото хилядолетие, и на започналото през 11 в. постепенно отчуждаване и разделение. Действително загрижените по въпросите на християнското единство се стремят да възстановят богословските и еклисиологическите ръководни принципи, благодарение на които е било възможно църковното общение и общото свидетелство пред света през първата половина от историята на християнството – в периода, когато, по думите на папа Йоан-Павел ІІ, Църквата е дишала и с двата си бели дроба. Разбира се, днес, в нашия 20 век, категории като Изток и Запад са исторически и културно заличени – положението на двата американски континента, на Африка и Азия, изчезването на Византийската империя и de facto повсеместно възприетите научни методологии, установени в Западна Европа през 19 в., превръщат ясното разделяне на християнския Изток и Запад в нещо изкуствено. Тази нова ситуация ни дава всичко необходимо за едно по-добро разбиране на нашата обща история от първото хилядолетие, както и на характера на последвалото трагично отчуждаване.

Фераро-Флорентийският събор (1438-1439 г.) е без съмнение най-значителният опит от периода на късното Средновековие да се измени курса на историята и да се възстанови единството във вярата и в църковното общение на все още ясно отчетливите Изток и Запад. Процедурата на събора и взетите на него решения създават впечатление за обединяване на двете половини на християнството. Днес знанията ни за този събор са много по-пълни, отколкото по онова време на безкрайни спорове между неговите критици и привърженици, простиращи се в продължение на отминалите векове. Днес не само са достъпни всички, имащи отношение към въпроса документи, публикувани в забележително пълното ватиканско издание, но и е положено началото на по-мащабен подход към историята на събора. По-конкретно, една от основните заслуги на Джоузеф Гил[1] се състои в това, че помести Флорентийския събор в неговия западен контекст като завършек на борбата на папството с привържениците на съборността и победа на това, което Гил нарича „традиционен порядък в Църквата”.[2]

Отваряне на целия текст

Автор Свщмчк Иларион (Троицки), архиеп. Верейски

Ваше Преосвещенство, Ваше Високопреподобие, досточтимо събрание!

Преди почти хиляда и петстотин години, в манастирското си уединение на един от средиземноморските острови, в своето „златно съчинение”[1] преп. Викентий Лерински пише:

„Ако Божият дар те е направил способен по ум, по образование, по ученост, бъди Веселиил[2] на духовната скиния – полирай скъпоценните камъни на божествения догмат, нагласяй ги вярно, разпределяй ги мъдро, придавай им блясък, приятност и прелест. Старай се, щото вследствие на твоето по-ясно изложение да биха разбрали по-ясно това, в което преди са вярвали не така ясно. Достигай до това, че потомството съзнателно да славослови онова, което в древност са почитали несъзнателно. Поучавай обаче в онова, на което са те научили, и, говорейки поновому, не казвай нищо ново.

Някой обаче, може би, ще каже, че в Църквата Христова не трябва да има никакво преуспяване на религията? Несъмнено трябва да има, при това – твърде голямо… Само че това преуспяване трябва да бъде, действително, преуспяване, а не промяна на вярата. Преуспяването се състои когато един или друг предмет бъде усъвършенстван сам по себе си, а промяната – когато нещо престава да бъде онова, което е, и се превръща в друго”.[3]

Тези думи на преп. Викентий не са били само предначертание на бъдещото, но още и описание на онова, което е отминало. Според неговото учение, никога „Католичната църква, подбуждана от новостите на еретиците, чрез определенията на своите събори не е правила нищо друго, освен онова, което е било прието от нея от предците, според едното Предание, след това да потвърди за потомците и чрез собственоръчно писмено удостоверяване, заключавайки в немного редове множество предмети и изразявайки по обикновен начин, за по-ясно разбиране, чрез едно или чрез друго – ново – наименование, същия смисъл на вярата”.[4]

Отваряне на целия текст