Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]
Автор Прот. Андрей Дудченко

Fr A DudchenkoТази бележка написах година по-рано на страничката си във Фейсбук, единствено за приятели. Искаше ми се да обсъдим някои важни за мен мисли, които назряваха по това време. Днес, когато препрочитам написаното, разбирам, че то може да бъде споделено и с по-широка аудитория.

Идва времето на постконфесионалното християнство. Виждайки недостатъците на собствената църковна юрисдикция, нейните дълбоки и неизлечими болести (ако щете и във връзка с Украйна, ако щете във връзка с Всеправославния събор – нещо, което като под лупа релефно сочи нашите недостатъци), в същото време разбираш, че идеалната конфесия, идеалната юрисдикция не съществуват. Както не съществува също и идеалното човешко съобщество. Навсякъде проблеми, навсякъде недостатъци. Отвътре ги виждаш повече, а отвън понякога изглежда, че тях почти ги няма. Това обаче е илюзия.

Отваряне на целия текст

Автор Василиос Н. Макридис

V N MakridesВъведение

Специфичните връзки между различните християнски църкви и комунистическите режими (включително комунистическото наследство) в Източна, Източна Централна и Югоизточна Европа привличат сериозен интерес след краха на Източния блок.[1] Този интерес се концентрира върху един изключително заплетен въпрос, който не се поддава нито на един единствен ясен отговор, нито на съпътстваща го класификация. Тези взаимоотношения между църква и държава наистина са били многолики и многопластови, дори да се намират в един и същ контекст. Например, съветската политика спрямо религията от 1917 до 1991 г. не е еднаква, а е преминавала през различни фази, в зависимост от това кой е бил лидер, и от цялостната социално-политическа обстановка. Дори и така, случаят на Съветския съюз коренно се различава от историята на комунистическа Албания – особено в периода след 1967 г. – тогава албанската анти-религиозна политика достига своя апогей.

Отваряне на целия текст

Автор Константинополски патр. Вартоломей (Архондонис)

Bartholomew PatriarchЗа първи път в историята приемник на Константинополския патриарх Йеремия II стои тук, в Тюбинген – пред приемниците на онези достопочтени лутерански учени от Витемберг, които, 27 години след смъртта на Лутер, изпращат на патриарха препис от гръцката версия на Аугсбургското изповедание, за да споделят с него основните учения на Реформацията. Стореното е било сторено с доброто намерение за разпространяване на Реформацията на Изток – нещо, което все още не е било налице, но представлява още и явен опит да бъде разбрано отношението на все още активната в Османската империя Гръцка православна църква към вярата на Реформацията.

Вие сте наясно с хода на събитията и с изхода от това забележително усилие. Заедно с недостатъчното взаимно познаване там ги е имало и действителните и непримирими богословски различия, довели до прекъсването на диалога. От перспективата на своята собствена богословска традиция патриархът и неговите съветници намират аргументите на лутераните като чужди на тях, докато тюбингенските учени оценяват получените от православните отговори на фона на споровете между лутераните и Римокатолическата църква. Така или иначе, изглежда, за православните бързо става ясно, че Реформацията не представлява завръщане към учението на ранната Църква – оценка, която е широко разпространена и която оттогава и досега определя отношенията между православни и протестанти.

Отваряне на целия текст

Автор Калин Янакиев

Kalin JanakievНа Тайната вечеря – последната празнична пасхална вечеря, която е направил с учениците Си – Христос е обявил (прогласил) две неща и в непосредствена връзка с тях е установил (заповядал) други две неща. Тези четири неща са обаче непосредствено логично следващи едно от друго и нито едно от тях не може нито да се отделя от другите, нито да се фаворизира или неглижира в сравнение с тях.

Защото, наистина, на последната вечеря в Сионската гòрница, вземайки пасхалния хляб и въздигайки чашата „на благодарението”, Христос е обявил Своята Богочовешка Жертва, като е направил това, преди да я принесе (реално) на Голгота, та да могат учениците Му сетне, след като ѝ станат свидетели, да намерят път за проумяването на нейния смисъл.

Но, разбира се, на същата тази последна вечеря, обявявайки Жертвата Си, Христос със самото това е прогласил и Своя „завет”, Своето завещание, оставяно благодарение на нея както на учениците, така и „на мнозината”, които след тях по тяхното свидетелство ще се присъединят към общността им.

Отваряне на целия текст

Автор Георги Каприев

Georgi KaprievХуго Етериано, интелектуален последовател на Жилбер от Поре, е ценен от своите западни съвременници като най-добрия познавач на елинската и византийската философия и теология през втората половина на 12 век. Той е най-компетентният „информатор” на латинските теолози относно гръкоезичното богословие, особено на онези, които се отклоняват от традиционната тринитарна и христологична терминология.[1] Той се стреми да обогатява западната традиция с ученията на авторитетните гръкоезични мислители от ранните векове, противопоставяйки ги на „новите философи”, каквито са за него всички византийски автори от времената на Фотий Константинополски и Никита от Византион. Хуго е един от първите идеолози на формулираното покъсно западно понятие за „гръцка патристика”.

1. Зачеването на западното понятие за патристика

На Запад понятието „патристика”, както и „патрология” се установяват през 17 век. Първата Патрология е посмъртно публикуваната в 1653 г. книга на лутеранския богослов Йохан Герхард (Patrologia sive de primitivae Ecclesiae christianae vita et lucubrationibus). Когато двете понятия биват отъждествявани, заявява се, че патристиката стои редом с theologia biblica, scholastica, symbolica et speculativa и следователно е дисциплината, занимаваща се с теологията, респективно догматиката на църковните отци. Когато „патристика” и „патрология” биват различавани, тогава с втория термин се обозначават ученията на отците и учителите на Църквата, а чрез първия – историческата епоха на древната Църква от 2 век до началото на средновековната църковна история.[2] Така в западната култура патристиката бива определяна като един, и то първия главен период в историята на християнското богословско и философско мислене, следван от предсхоластиката, високата и късната схоластика, продължена от теологията на новото време, сама разчленявана на отделни периоди.[3] Патристиката включва следователно делото и произведенията на латински автори от Тертулиан до към Исидор от Севиля и Беда Достопочтени и гръцки авторитети от Юстин до Йоан Дамаскин.

Отваряне на целия текст

Автор Тирански и на цяла Албания архиеп. Анастасий (Янулатос)

Anasthasios YannoulatosДумата islam[1] в предислямския период е била употребявана от хората в Мека като търговско понятие и е означавала „съгласие”, „договор”, честна дума за „сключване” на сделка. Мохамед със своята проповед дава ново съдържание и смисъл на тази древна дума, употребявайки я още от началото на своята дейност, за да означи екзистенциалното покорство (послушание) към призива на Аллах и да определи целта и ориентацията на своите последователи.

Приемащите тази форма на отношение с Бога се наричат muslim (от което произлиза думата мюсюлманин, мюсюлмани). Арабският израз „аз съм мюсюлманин” в своята дълбочина означава „аз съм отдаден на Господа”. Мохамед и първите му последователи наричат себе си muslim, декларирайки по този начин, че смятат за своя основна характеристика цялостното си посвещение на Бога и че посланието им е един нов, правилен начин на живот на народа, т. е. islām, „послушание-покорство” към Бога. С времето определението islām се лишава от началния си религиозен плам и ентусиазъм и става, особено извън арабския свят, име на религиозна система от идеи, закони, практики, име на една „религия”.[2] Днес за означаване на тази религия се употребяват също думите ислямизъм, мюсюлманство, мохамеданство. Последната дразни мюсюлманите, защото те не почитат Мохамед както християните Христос, нито го смятат за център на своето почитание, както например будистите – Буда. Те просто следват неговото учение. Въпреки това, както отбелязва един известен ислямолог, специфичната отлика на тази религия от останалите не е толкова вярата, че „няма друг Бог освен Бога”, колкото възвестяването, че „и неговият пророк е Мохамед”.[3] В настоящото изследване предпочитаме да прилагаме приетото определение ислям, което смислово покрива базовия религиозен опит, който се представя като „послушание”, абсолютно пригаждане към Божията воля.

Отваряне на целия текст

Автор Архим. Амвросий (Погодин)

Cover St Mark Eugenikos FlorentiaСключване на унията. По-нататъшни изисквания на Ватикана. Заминаване на гърците от Флоренция. Разказът на св. Марк Ефески за Флорентийския събор и за неговото участие в него

В края на предишната глава ние се спряхме на това, че обстоятелствата започват да се подреждат така, че е оставал последен шанс за спасяване престижа на Православната църква и на Византийската империя от заплахата на безславната уния. След откровеното заявление на папата, че изисква подчинение на себе си на цялата Източна православна църква и на самия император, при което това е изразено в достатъчно рязката и пряма формулировка на категоричното изискване, и след като са представени оскърбителните за Православната църква и за православното съзнание изисквания на Ватикана, дълбоко оскърбен, императорът заявява, че прекратява по-нататъшните преговори за уния и има намерението да се завърне в Константинопол.

Това обаче не е било обмислено решение, взето въз основа на минал опит, а само изблик на негодувание и на досада, каквото нееднократно се е случвало и преди – когато императорът заплашвал, че ще прекрати преговорите и ще се върне в Константинопол, след което обаче, едва ли не на следващия ден, преговорите са продължавали и гърците правели своите следващи отстъпки към латинянните, за сметка на православната вяра.

Същото се случва и сега: особено горещите привърженици на унията сред гръцките йерарси, а именно Исидор, Висарион и Доротей Митилински, поемат посредничеството между императора и папата и „уреждат проблема”, а цялата работа завършва с голямо угощение, което папата устройва за гръцките гости в своя дворец, докато по четирима делегати от всяка страна са заети в диспут по въпроса за привилегиите на Апостолския престол. Текстовете не са запазили за нас подробностите от тези диспути, но вероятно, съдейки по обстановката, в която са протичали, те не са и представлявали нещо значимо.

Отваряне на целия текст

Автор Архим. Амвросий (Погодин)

St Mark EugenikosПо-нататъшно обсъждане на догмата за изхождането на Светия Дух. Решителни стъпки към сключването на унията. Трактатът на св. Марк Ефески (Силогистични глави) за това, че Светият Дух изхожда само от Отчата ипостас. Изповедание на вярата на св. Марк Ефески

На Велики понеделник, 30 март 1439 г., гърците са били повикани при патриарха, за да обсъдят въпроса възможно ли е до Пасха да се намери някакъв modus unionis или трябва да се завръщат в Константинопол, като се прекратят по-нататъшните преговори. Висарион Никейски и Исидор Киевски незабавно се изказват в полза на унията, докато друг от йерарсите, Монемвасийски митр. Доситей, възкликва, че предпочита да умре, но не и да се „латинизира”. Отговаря му Исидор: „И ние не по-малко от теб не желаем да се „латинизираме”, но източните отци в равна степен приписват изхождането на Светия Дух и от Сина; ето защо по този въпрос ние трябва да се съберем с Латинската църква”. По този повод трябва да се отбележи, че митрополит Исидор далеч не е бил богослов и изобщо не е бил прав когато е твърдял, че, според източните отци, Светият Дух изхожда в равна степен както от Отца, така и от Сина, и затова латинският догмат за Светия Дух отговаря изцяло на православното светоотеческо мислене. На Исидор горещо възразяват св. Марк Ефески и Антоний Ираклийски, които смятат, че уния с латиняните не може да бъде сключена. Св. Марк Ефески заявява, че латиняните са не само разколници, но и еретици. За това обаче нашата Църква е мълчала, тъй като те са били многобройни. Нима обаче не това е била причината Православната църква да се отделя от тях – това, че те са еретици? Затова ние просто не можем да се съединим с тях, ако те не се съгласят да премахнат добавката към Символа на вярата и ако не го изповядат така, както ние го изповядваме. На възражението на Висарион, че ако някои св. отци са учили така, както учат латиняните, то следователно трябва и тях да смятаме за еретици, св. Марк отговаря: Разбира се, че трябва. Само че те не са учили така и книгите, представени от латиняните предизвикват съмнения със своята автентичност.[1]

Отваряне на целия текст

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме