Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]
Автор Свещ. Роналд Робъртсън

Rev R_RobersonНачалото на международния православно-римокатолически диалог може да се открие в затоплянето на отношенията между двете църкви през 60-те години на 20 век. От римокатолическа перспектива, свикването на Втория Ватикански събор, значителна роля на който, зад кулисите, играят и православните наблюдатели, официално излезе с висока оценка за православието. Тази положителна оценка за православието може да бъде открита в съборните документи, включително и в благосклонната оценка за много от техните легитимни традиции, които се отличават от латинската практика, както и в категоричното признаване на легитимността на православните тайнства. От гледна пък точка на православните, Третата Всеправославна конференция (Родос, 1964 г.) насърчи поместните православни църкви да се заемат с подготвителни към един потенциално възможен диалог с Римокатолическата църква проучвания.

И двете страни осъзнаха, че преди да е възможен какъвто и да било плодотворен богословски диалог, между православните и римокатолиците трябва да е налице едно повишаване на сигурността и взаимното доверие. Което може да бъде постигнато чрез „диалога на великодушието”, белязан от исторически срещи и от символични жестове, които започнаха през януари 1964 г. със срещата, в Йерусалим, между папа Павел VІ и Константинополския патриарх Атинагор. В съвместна декларация, публикувана от тях едновременно в Рим и в Истанбул на 7 декември 1965 г., взаимните отлъчвания от 1054 г. бяха вдигнати и „изтрити от паметта” на Църквата. През 1967 г. папата и патриархът си размениха визити в Рим и в Истанбул.

Отваряне на целия текст

Автор Айдън Никълс

Fr John_RomanidesРимокатолическото учение за изхождане на Светия Дух едновременно от Отца и от Сина, заедно с римското първенство, са най-очевидните пречки за възстановяване на единството между Латинската църква и Православната. Затова, от икуменическа гледна точка е важно да видим как изследва тези въпроси един от водещите гръцки богослови – отец Йоан Романидис.

Историческата обстановка

Корените на спора за Filioque в халкидонското християнство отиват далеч назад, към патристичната епоха. Макар разликите между латинската и гръцката богословски схеми в патристичния период да са били до голяма степен опростени от съвременното историческо богословие и дори напълно унищожени – поради недоглеждане както на разнообразието на теченията вътре в западната и в източната богословска мисъл, така и на църковната полемика – трудно може да бъде отречено и съществуването на някои важни контрасти между Латинския запад и Гръцкия изток. На първо място, като цяло гърците разглеждат Отец като най-висш принцип – ἀρχή – едновременно и на другите две лица на Светата Троица, и на цялото творение, докато латините в повечето случаи разглеждат като принцип на творението общата природа на трите лица, а Отца и Сина – заедно, като принцип на съществуването на Светия Дух. Трябва обаче да се отбележи, както и Бертран де Маржери посочва в книгата си Християнската Троица в историята,[1] че принцип е по-общ термин от ἀρχή и в него липсва конотацията към най-висшия или последен принцип, която е налична в ἀρχή.

Отваряне на целия текст

Автор Кард. Кристоф Шьонборн

Christoph-SchoenbornВече казахме най-главното за основите на богословието на иконата. Бихме могли да завършим с думите, с които ангелите са се обърнали към апостолите: „Този Иисус, който се възнесе от вас на небето, ще дойде в същия образ, както Го видяхте да възлиза на небето” (Деян. 1:11) Апостолите са изпращали с поглед Грабнатия на небето сред тях, а обещанието, че Той ще се върне обратно в същия образ, както са Го били видели да се възнася, е означавало за Неговите, останали на земята ученици, за Църквата, заръка да запази Неговия лик в живата си памет.

Иконата е израз тъкмо на този жив спомен: тя напомня не само за Човека, живял отдавна, но и за Този, Който като човек бе прославен чрез страданието и Кръста, Който и сега е жив, ходатайствайки за нас пред Отца и Чието второ пришествие е предсказано в обещанието. Иконата представлява свързващо звено между въчовечаването и новото връщане на земята, между първото и второто пришествие на Господа. Иконата не само живо пази паметта за извършилото се въчовечаване, но постоянно ни напомня и за предстоящото Второ пришествие на Христос. Ето защо, в Източната църква иконата на Христос се смята за неотменим елемент от християнското вероизповедание и в нея там виждат съкратен символ на вярата.

Отваряне на целия текст

Автор Свещ. Фиоренцо Реати

Fiorenzo ReatiПравославното славянство

В Римокатолическата църква различните литургични езици са сравнително ново явление. То започва с реформата на богослужението, извършена от Втория Ватикански събор (1962-1965 г.). До тази реформа – независимо от разнообразието на обредите в Християнския запад (да споменем само галската или испанска литургия) – единството на езика е пълно: в официалната молитва на Римската църква доскоро беше допустим само един език – латинският.

В Православната църква – напротив – плурализмът на литургичните езици (тук е достатъчно да споменем само гръцкия и църковнославянския) е древно явление, израз на мисионерската методология на Константинопол. Вследствие от това, поради тясната връзка между Литургия и догматика в православието, литургичният език се превръща в отличителна черта на определена църковна общност.

Полезно е да се сравнят резултатите от мисионерската дейност сред славяните в два различни региона, извършена от св. братя Кирил и Методий. Едната област, която ще вземем за сравнение, е под юрисдикцията на Рим, а другата – на Константинопол. Двамата братя мисионери – монасите Кирил (в света Константин) и Методий (известен само с монашеското си име) получават своето образование в столицата на Империята – Константинопол. В своята дейност те осъществяват християнската мисия, разработена от „Имперската” църква, в която пентархията (на Рим, Константинопол, Александрия, Антиохия и Йерусалим) носи заедно отговорност за православната вяра и каноничния порядък в цялата християнска икумена. Светите братя работят с евангелизаторска цел и затова създават трети, а именно славянски културно-езиков център.

Отваряне на целия текст

Автор Свещ. Фиоренцо Реати

Fiorenzo ReatiПравославната църква или православните църкви?

Гледайки към Изтока от позицията на Европейския запад, обикновеният човек знае, че съществуват римо-католици и гръко-православни (тези, които са традиционно свързани с древната Константинополска църква, която е наричана още и Византийска). Възможно е също така да знае, че съществуват и други източни църкви, обединени под общия термин православни: православни арменци, сирийци, копти. Тези последните са се отделили от Вселенската (неразделена още) църква на Четвъртия вселенски събор (451 г.) в Халкидон с отказа си да се съгласят с неговите христологични формулировки. Поради това тези църкви биват наричани още до-халкидонски, не-халкидонски или древноизточни, поради факта на древното им отделяне от Църквата. За Римокатолическата църква е спорен прилаганият към тях термин монофизити, защото учението им за едната природа на Христос е най-вече неортодоксално. За тях понятията природа и ипостас в Христос съвпадат. Тези източни църкви са запазили чертите на древното християнство, поддържат се една друга чрез общение в тайнствата, но същевременно се различават в своите литургични и канонични традиции, в религиозното изкуство и архитектура. Би било неточно да се наричат национални църкви – по-скоро в тях са намерили своето въплъщение различните култури на Древния Изток.

Отваряне на целия текст

Автор Антоан Аржаковски

Antoine Arjakovsky„Блажен е оня човек, който не отива в събранието на нечестивци, в пътя на грешници не стои и в сборището на развратители не седи, а в закона на Господа е волята му, и върху Неговия закон той размишлява денем и нощем!” (Пс. 1:1-2).

Православната мисъл след Втората световна война е била съсредоточена върху изследване дълбините, сложността и целостта на човешката личност. Иисус Христос и възстановяването на човека на отец Думитру Станилоае (1942 г.), духовната биография Самопознанието на Николай Бердяев (1948 г.), очеркът Страдание на Бертран Вержели (1997 г.) – това са само няколко от значимите опити в тази посока.

Също така е очевидно, че богословието на Добротолюбието, персоналистичното богословие и херменевтичната феноменология направиха възможни новите срещи на културата както вътре в самия православен свят, така и между различните култури в съвременните общества. Мисля си, например, за срещата на западната духовност с източната в иконите на неголямата църква в Монжерон, зографисана от отец Григорий Круг, за откритието на постницшеанската мисъл на Атон в Писма до Ел Греко на Никос Казандзакис, за синтеза на образа на света със света на иконата, който се прокрадва във великия филм на Тарковски Андрей Рубльов, за победата на християнската надежда над тоталитарната култура в Един ден на Иван Денисович от Александър Солженицин.

Това съзнание е представено в настоящия доклад (който е част от цял лекционен курс) в три основни момента или периоди: 1) на конфронтациите – от 1944 до 1958 г., 2) на обновлението – 1958-1989 г. и 3) новият – от 1989 г. до наши дни.

Отваряне на целия текст

Автор Джеймс Стамулис

J Stamoulhs„Истинската разлика между богословието на източното и западното християнство се крие не в отделните догматически положения, а в коренната разлика на подходите към предмета като цяло”.[1] За да се разбере същността на Православната църква е необходимо да се види какъв е православният подход към богословието. Често самата мисъл за възможността да съществува друг подход към богословието поразява западния християнин със своята новост (и дори еретичност). Предпоставките, които определят подхода на западните църкви към богословието, рядко са предмет на обсъждане, в резултат от което е налице строга филтрация на всеки опит за богословски анализ на Св. Писание. Тези предпоставки са общи за западните църкви – както за Римокатолическата, така и за протестантските. Макар в различните конфесии те да се видоизменят, по своята ориентация те винаги остават западни. Точно това има предвид Алексей Хомяков, когато казва:

„В целия Запад съществува едно зададено „А”. Цялата разлика се състои там, че при римляните съществуването му се предшества от положителен знак „+”, докато при протестантите от отрицателен „-”, но „А-то” си остава непроменено”.[2] 

Отваряне на целия текст

Автор Айдън Никълс

Fr G_FlorovskyОтец Георги Флоровски е роден близо до Одеса, на 23.8.1893 г. Неговият баща е свещеник: училищен свещеник и учител, който по-късно ще стане ректор на Одеската семинария и предстоятел на катедралния храм. Майката на отец Георги Флоровски е дъщеря на свещеник, който е бил преподавател по библейски езици в същата Одеска семинария. Такива бракове между семейства на клирици били нещо разпространено. Типично за съсловието на клириците, тези бракове били много повече от други обект на църковната юрисдикция, на нейните правила и обичаи. Както посочва д-р Луис Шоу в своето класическо, но за съжаление все още непубликувано изследване за отец Флоровски, и на когото съм много задължен за този преглед на живота и творчеството на младия Георги Василиевич, изглежда много от необходимите качества за свещеник, като служение, себеотрицание и чувство за дълг отец Георги е наследил от дългата история на семейното служение на Църквата.[1]

От семинарията отец Флоровски отива в едно от държавните училища на Одеса, където получава класическо образование по немски модел. Макар че тези училища са били задължавани от Министерството на образованието и Св. Синод да включат във всяко учебно ниво минимален брой светоотечески текстове (тогава Русия е официално православна държава), началото на академичното обучение на отец Флоровски следва конвенционалната рационалистична немска програма, заимстваща след-просвещенския поглед върху класическото минало на християнската култура. С тази първоначална основа отец Георги продължава обучението си във Философския факултет на Одеския университет. Интелектуалните интереси на отец Флоровски са еклектични. Първият му публикуван труд има форма и структура на експериментално изследване За механизма на рефлекса на слюноотделянето[2] (сред неговите учители има и ученик на акад. Павлов), но печели и медал за есе върху логическия извод, а Митът за Амфитрион в древната и модерна драма го въвежда едновременно в класическата филология и в сравнителното литературознание. Очевидно тогавашната немско-руска педагогическа схема включва всички тези дисциплини под рамката на широкото направление на философията.

Отваряне на целия текст

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме