Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]
Автор Кард. Томас Шпидлик

Tomas SpidlikКритерии за класифицирането

Религиозните школи на Запада се различават по национална принадлежност или по принадлежност към даден монашески религиозен орден. На Изток монашески ордени никога не е имало, а що се отнася до националната принадлежност, при цялата етническа самобитност на Изтока националните стремежи не са се отразили ни най-малко върху духовното учение. Поради това на Изток е невъзможно да се приложат принципите на разграничение, приложими за западните школи.[1]

Ще бъде обаче голямо заблуждение, ако се опитаме да отъждествим източната духовност с подредена система от общи принципи. Много често, при цялото сходство на понятийния апарат, се наблюдава разнообразно съдържание, което варира от краен мистицизъм до празно морализаторство. Истината трябва да се търси в достатъчно широката сама по себе си златна среда на духовната ортодоксия.

Отваряне на целия текст

Автор Хуан Матеос

Juan MateosМолитви на верните

Веднага след отпуста на оглашените дяконът започва ектенията за верните Елици вернии, миром Господу помолимся. Във византийския чин днес имаме две ектении и две молитви за верните, тъй като се е смятало, че всяка молитва трябва да има собствена ектения. В първата част на лекцията видяхме, че двете молитви, едната от които се чете по време на ектенията, а другата – след нея, са части от древната Константинополска традиция. Ектенията, за която говорим сега (oratio fidelium – молитва на верните), е била не друго, а самата Велика ектения, която сега се намира в началото на Литургията.

Тя се нарича молитвата на верните – не защото те са се молили с нея за своите си нужди, а защото съобществото на верните, т. е. Църквата, се моли за нуждите на света. Затова тази молитва-ектения, наричат и съборна, т. е. универсална; другото ѝ название е мирна, защото първото прошение, което се отправя в нея, е за даруване на мир.

Отваряне на целия текст

Автор Хуан Матеос

Juan MateosОт началото до Трисвятое

Сред християните от източен обряд, както римокатолици, така и православни, се наблюдава определен стремеж към реформа на техните литургии. За този стремеж разбрах по време на своя престой в Бейрут, както и от моето общуване с православни в Гърция. Както в Европа, така и тук, в Америка, нуждата от една по-приспособена към пастирските нужди литургия се усеща твърде остро. Клириците и по-образованите хора чувстват и обичат красотата на византийската литургия. Но понякога те се питат, могат ли вярващите да проникнат в нейната цялостна дълбочина? Не остава ли голяма част от богатството на Литургията скрито от народа?

Отваряне на целия текст

Автор Пол Валиер

Paul Valliere Предложеният на вниманието ви доклад представлява преработен вариант на заключителната глава от моята последна книга: Съвременното руско богословие: Бухарев, Соловьов, Булгаков. Православното богословие в нов ключ.[1] Избраната тема на книгата – Богочовечеството – разглеждам като концептуализация на догмата за Въплъщението, с цел да се улесни и обоснове срещата на православието със съвременната цивилизация. Първият съвременен православен богослов, който ясно, макар и доста непохватно представя тази среща, е архим. Фьодор (Бухарев), чиито размишления се разглеждат подробно в тази книга. Разработването на понятието Богочовечество във философски термини бе, разбира се, постижение на Владимир Соловьов. Приносът на о. Сергей Булгаков е в това, че интегрира философското понятие на Соловьов в православното догматическо богословие и по този начин създаде догматика на Църквата и на света, т. е. догматическо богословие, утвърждаващо църковното служение в съвременния свят.

Смятам, че за Запада, където и днес руските православни мислители не са добре известни, историческите глави и коментарите в моята книга ще бъдат полезни. За познаващите тези мислители, тя ще е интересна, може би, предимно в богословската си част. В крайна сметка интересът ми към Бухарев, Соловьов, Булгаков и другите от Руската школа (както ги нарича о. Александър Шмеман) не е исторически, а предимно богословски. В Евангелието хората от тази школа са виждали съкровище, което трябва да бъде споделено със съвременния свят, а в Църквата – общност, призвана с любов да служи на света и това послание трябва да бъде чуто от всички съвременни християни. То ни дава сили да противостоим на изкушенията на богословския изолационизъм.

Отваряне на целия текст

Автор Кристоф Кюнкел

Christophe KunkelВ некролога си за Флоровски Александър Шмеман пише: „Той така и не изясни какво има предвид, когато твърди, че неопатристичният синтез следва да бъде крайна цел на православния богословски праксис”.[1] Самият Флоровски пише още през 1963 г., че православното богословие се намира в преходен период и все още търси собствен стил и метод. „Целта [!] може да се определи като неопатристичен синтез”.[2] Следователно той изхожда от обстоятелството, че православното богословие, в това число и неговото собствено, все още не е постигнало крайната си цел. А когато е удостоен с „почетен доктор” на Солунския университет през 1959 г., заявява, че идеята за неопатристичен синтез е „водещият мотив” на неговата „богословска работа”.[3] Тези изказвания действително показват, че понятието се разгръща фрагментарно, въпреки че от тях не следва, че не е възможно да бъде изяснена програмата на неопатристичния синтез. Както правилно забелязва Иван Ширидов, със своето главно съчинение Пути русского богословия от 1937 г. Флоровски не само прави общ преглед на историята, а и начертава „програма на съвременното руско богословие”,[4] като същевременно формулира своето разбиране за възможностите и целите на богословието изобщо. Задачата на тази глава е, предвид гореизложеното, да изясни по-пълно намерението на Флоровски. Понятието трябва да бъде подробно разгледано тук, не само защото този раздел обобщава казаното досега за методиката на православното богословие, а така също за да бъде обгледан теоретичният хоризонт на онова, което неговото богословие действително се стреми да бъде и съставлява неговия критерий за преценка на други богословски проекти. Изследването на това понятие е важно най-сетне и защото днес се възприема като програмно и от други богослови. Все още обаче липсва анализ на значението му в мисловния свят на Флоровски.[5]

Отваряне на целия текст

Автор Кентърбърийски архиеп. Роуън Уилямс

rowan williamsНай-впечатляващият момент в полемиката на Лоски със западното богословие е, без съмнение, неговата критика на filioque,[1] но тя трябва бъде разглеждана в контекста на критичното му възприемане на цялостната насока на западното богословие, не само по отношение на неговата тринитарна мисъл, но и в неговата антропология и сотириология. Лоски никога не е смятал filioque за второстепенен или незначителен въпрос. Също така той не възприема тази добавка като преди всичко нарушаване на принципа на любовта от страна на Запада, както например смята Хомяков.[2] За Лоски filioque е истинско богословско заблуждение, ерес, която отравя, както и всички подобни заблуди, цялата богословска система. Основната мисъл в критиката на Лоски е изразена от Théodore de Régnon[3], който неведнъж го цитира при разглеждането на тази тема: „Латинската философия първо разглежда природата в себе си, а след това достига до нейните Носители; гръцката философия разглежда първо Носителите и след това прониква в Тях, за да намери природата. Латините разглеждат Лицето като модус на природата, гърците разглеждат природата като съдържание на Лицето”.[4] До определен етап и двата метода са еднакво приемливи,[5] до момента, когато логическото или епистимологично първенство не се смеси с онтологично превъзходство, а именно – дотогава, докато латините не издигнат природата над личността или гърците – личността над природата. Но латинският метод в голяма степен е изложен на риска от заблуждение,[6] а именно, че в догматичната схема „Троицата ще отиде на втори план”.[7] Това опасение се потвърждава от още един цитат от Régnon[8], че заинтересоваността на западното богословие от единството на Бога сякаш поглъща догмата за Троицата, за който остава само спомен. Затова и в типичния схоластичен учебник разделът „De Deo Trino” („За Троичния Бог”) е поставен след раздела „De Deo uno” („За Единия Бог”).[9] В действителност от времето на разделението (разкола) западното богословие става все по-подвластно на това изкушение – да отдава предимство на единството пред троичността, така че това престава да бъде въпрос за приемливо различие в акцентите, а на православие и ерес.

Отваряне на целия текст

Автор Свещ. Хю Уайбрю

Hugh WybrewВ западните църкви са известни много начини за извършване на евхаристийните богослужения. За всяка от християнските традиции – католическа, англиканска, както и за цялото многообразие от протестантски общности е присъщ свой, особен характер на богослужение, а във всяка от тези църкви се наблюдава освен всичко друго и голямо разнообразие от стилове. Западният християнин обаче, познаващ Евхаристията във вида, в който тя се служи в неговата енория, не се впечатлява особено, когато попадне на служба, извършвана според друга традиция. Благодарение на движението за литургично обновление започна преразглеждане на формите на евхаристийно богослужение в католическата, в англиканската и в много от протестантските църкви, а това доведе до значително сближаване и на формата на службите, на техните методи и стилове. Различията в детайлите се запазиха, но всички църковни традиции бяха повлияни от реформата, която от своя страна е плод на задълбоченото изучаване на първите векове от църковната история и на раннохристиянското богослужение. Редно е обаче да отбележим, че реформите се приемат по различен начин – на едни места с ентусиазъм, а на други с ропот.

Отваряне на целия текст

Автор Тео Хобсън
logo3.jpgЙоан Д. Зизиулас вероятно е най-известният глас на Православната църква във Великобритания с около 40-годишен опит в напредъка и обратите на икуменическия диалог, като измежду мнозината, които му се възхищават, можем да причислим и Кентърбърийския архиепископ Роуън Уйлямс. Интервюто, публикувано неотдавна в католическия британски вестник "Tablet", е върху темата на последната му книга „Общение и другост”.

Ако запитате някой британски богослов за името на жив православен мислител, той или тя най-вероятно ще назоват Йоан Д. Зизиулас и също така ще са чели издадената му през 1985 г. книга Битието като общение. Това отчасти е поради факта, че Зизиулас е прекарал по-голяма част от академичната си кариера в тази страна, но донякъде се дължи и на това, че мисълта му е в съгласие* с преобладаващите течения в англиканското и римокатолическото богословие. През 2006-та година той публикува нова книга, наречена Общение и другост, която Роуън Уйлямс определя като велика книга” и „изчерпателен модел за всяко християнско богословстване”.

Отваряне на целия текст

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме