Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]
Автор Свещ. Робърт Тафт

Fr Robert TaftВъведение

Светогорското богослужение не е особено разработен дял в литургиката. От две хиляди и седемстотинте статии в сто тридесет и двете страници Атонска библиография в края на томовете, издадени от манастира Шеветон (Chevetogne) в Белгия, едва двадесет и седем се отнасят до богослужението, като повечето от тях не са повече от описание на действащите практики.[1] Все още липсват специализирани студии, които идват след много труд, лист по лист, с помощта на цял мравуняк, ако заимстваме метафората на Игор Шевченко.[2] И това съвсем не е изненадващо като се осмислят сериозните препятствия, които веднага се изправят пред всеки изследовател на византийската монашеска литургична практика.

Тези трудности не са нови. Още през 11 в. Никон Черногорец (ок. 1025 – 1088), монах в манастира на св. Богородица в Черната планина северно от Антиохия в Сирия – нещо като пионер в изучаването на сравнителната литургика – забелязва проблема.[3] В труда си ν τάξει διαθήκης, духовно завещание като предговор към Типикона му, той споделя сред историческите и библиографски извори: „Намерих и събрах различни типици – както студийски, така и йерусалимски – и ни един не се съгласяваше с другия; нито един студийски с друг студийски, нито един от йерусалимските с другите йерусалимски. Като бях изключително озадачен от това, запитах мъдрите и древните – и тези с познания и опит по темата, изпълнявали службата на еклисиарх, както и останалите от манастира на нашия свят отец Сава в Йерусалим, включително игумена… (Предговор, 9)”.[4] След като се информира за „реда в Църквата и псалмодията”, и различните традиции, устни и писмени, той ги адаптира към собствените си нужди в своя типик (Тактикон, 1).

Отваряне на целия текст

Автор Андрю Сопко

Pushkin Gogol DostoevskyИсторическият контекст

От времето на обръщането им към християнството, започвайки от 9 в., славяните имат не само своя първи писмен език, но още и потенциала да създадат своя собствена християнска литература. По своя колорит предаденото им, – посредством творенията на отците и житията на светците, – византийско християнско литературно наследство е многостранно. В центъра му стои реалността на Бога, разкривана в Неговото личностно отношение със сътворения порядък и по-конкретно с човека. Фактът, че човекът често отхвърля своето легитимно взаимоотношение с Бога се превръща в открояваща се тема на тази литература. Независимо обаче от човешкото безразличие и отричане, Божието присъствие в света, – особено в личността на Иисус Христос, – придава на сътворения порядък по-висока степен на правдоподобност и практически неограничен потенциал. Светът е нещо, на което може да се има доверие, защото той е нещо „твърде добро”.[1] И ако един би страдал заради неговата вкорененост в Бога, поради същата тази причина в него друг би достигнал святост. Тези теми отново и отново се повтарят и в славянската литература през столетията и особено в нейните по-съвременни изражения.

Безброй пъти те са представяни, например, в огромна част от същинската руска литература. Започвайки от нейния средновековен период (1000-1700 г.), агиографията и хрониката отразяват християнските ценности и особено божественото предназначение на човешкото съществуване. В хрониките, например, акцентът е поставен върху ролята на божественото провидение в живота на отделните хора и държавите. Тъй като обаче с вековете жестокостта и несправедливостта се увеличават, по-оптимистичният тон от ранните времена е променен – особено през т. нар. „смутни времена” и катастрофите, на които започва да се гледа като на наказание за извършените грехове. Към 18 в. чрез озападнените богословски академии в литературата навлиза влиянието на барока. Още веднъж акцентирането върху преходността на този свят, върху бедите и обезверяването потиска по-ранния оптимистичен (и повече „православен”) подход до такава степен, че от това е повлиян даже такъв велик светец като Димитрий Ростовски (1651-1709). След това идва класицизмът, достигнал апогея си с Александър Пушкин (1799-1837). Докато обаче великото значение на Пушкин за развитието на руския литературен език трудно може да бъде отречено, вярата му в това, че литературното изкуство стои по-високо от всеки морал и етика още веднъж показва продължаващо отстъпление от православния етос. По подобен начин и песимизмът на Михаил Лермонтов (1814-1841) по отношение на безсмислието на неговия живот говори сам за себе си, въпреки че психологическият му подход се превръща в модел за по-късните православни руски писатели.

Отваряне на целия текст

Автор Едвин Христиан ван Дрил

Edwin Chr Van DrielВ своето Послание до галатяни ап. Павел се връща на един по-ранен конфликт сред паството в Антиохия. Нови за общността членове не се съгласявали с практиката юдеи и езичници да се хранят заедно, тъй като това влизало в противоречие с постановленията, които те били практикували в своята младост. Несъгласието прераснало в конфликт и с времето конфликтът бързо се разраснал. Останалите пастири в общността започнали да заемат различни страни. Замесен бил по-висок арбитраж. Накрая, противопоставящите се на практиките на хранене в общността убедили Петър, един от водачите на Църквата въобще, да премести службите другаде.[1]

Ако Антиохия се намираше в Америка през 21 в., ние бихме могли да предскажем как биха се развили нещата. Деноминационните конфликти могат да бъдат обуздавани дълго, но деноминационното единство е вкоренено върху някакво съгласие върху общи богословски и литургични виждания. Следователно, ако нещата не бъдат разрешени, в определен момент Антиохия ще роди още една, нова деноминация. Отначало разривът ще бъде, разбира се, болезнен. С годините обаче всички ще се съгласят, че това е било за добро. Хората са в разцвета си при институционална яснота. И дори ако се разделят, те все пак продължават за могат се оценяват взаимно като братя и сестри в Христос. В края на краищата това е свързано с духовното единство, а не с общия институционален живот.

Отваряне на целия текст

Автор Питър Лейтхарт

P J LeithartКогато миналия петък папа Франциск се срещна с Руския патриарх Кирил, това беше икуменически момент от най-висок порядък – първата в историята среща между епископа на Рим и руски патриарх. Срещата подчертава две от най-важните събития в двадесетото столетие: икуменичното отваряне на Римокатолическата църква и възхода на православието на Запад.

Донякъде православната „инвазия” на Запад е историческа случайност. Когато в 1453 г. Константинопол е бил завладян от Османската империя, мнозина християни от Византия бягат в Италия. Това, което за Византия е катастрофа се оказва предимство за Запада, тъй като напливът на гръко-говорещи бежанци, заедно с техните гръцки книги, катализира културното съживяване, което ние познаваме като Италиански ренесанс.

Подобно въздействие има и Съветската революция, – прокудила православните интелектуалци вън от Русия към Западна Европа и, накрая, към Америка. В началото и средата на 20 в. руската емигрантска общност в Париж обединява в себе си каймака на тогавашното православие: о. Георги Флоровски, Владимир Лоски, о. Йоан Майендорф, о. Сергий Булгаков, о. Александър Шмеман.

През изминалото столетие тези и други православни мислители имат огромно въздействие върху европейското и американското богословие. До степен, че днес всеки сериозен литургист – бил той римокатолик, протестант или петдесетник – заимства от съкровищницата на православието. Еклисиологичната и литургична визия на Втория ватикански събор беше формирана от римокатолици-реформатори, възпитани тъкмо в православната традиция. Тринитарното възраждане в западното богословие частично също беше вдъхновено от тринитаризма на православието, и в наши дни всеки иска да говори за обòжение.

Отваряне на целия текст

Автор Мартин Хинтербергер

M HinterbergerВ периода от 9 до началото на 13 век различията между Източната и Западната християнска църква постепенно се развиват до една постоянна схизма: до разделяне на Църквата на православна във Византия и римокатолическа – на Запад. Папското първенство и добавянето на filioque в Символа на вярата са двата най-известни въпроса, довели до отдалечаването на двете църкви в институционален, културен и богословски план.

В това изложение няма да разглеждаме догматическите противоречия, които са довели до тази схизма. Моята тема са индивидуалните действия на хората между двата центъра – Византия и Запада, заедно с мотивите или потребностите, които са накарали някои византийци да се присъединят към църквата на Рим. Ще представя биографии на византийци, живели през 14 в. и движещи се между Византия и Запада и буквално, по начина, по който са пътували от Византия на Запад и обратно, но и метафорично – сменяйки понякога по няколко пъти своята вяра. И по-конкретно ще представя Теодор Палеолог, маркиз на Монферат, Варлаам Калабрийски, Димитриос Кидонис и Павел Тагарис. Ще видим как тези четирима мъже, свързани външно с това, че сменят вярата си, всъщност стигат до тази стъпка по съвсем различни причини.

Изследвайки биографиите им, ще установим, че два фактора играят определяща роля в развитието на тези хора: от една страна, византийските опити за възстановяване на църковното единство с Рим и от друга – опитите за възстановяване на политическата цялост на държавата. Тези два фактора имат нужда от кратко разяснение.

Отваряне на целия текст

Автор Свещ. Роналд Робъртсън

Rev R_RobersonНачалото на международния православно-римокатолически диалог може да се открие в затоплянето на отношенията между двете църкви през 60-те години на 20 век. От римокатолическа перспектива, свикването на Втория Ватикански събор, значителна роля на който, зад кулисите, играят и православните наблюдатели, официално излезе с висока оценка за православието. Тази положителна оценка за православието може да бъде открита в съборните документи, включително и в благосклонната оценка за много от техните легитимни традиции, които се отличават от латинската практика, както и в категоричното признаване на легитимността на православните тайнства. От гледна пък точка на православните, Третата Всеправославна конференция (Родос, 1964 г.) насърчи поместните православни църкви да се заемат с подготвителни към един потенциално възможен диалог с Римокатолическата църква проучвания.

И двете страни осъзнаха, че преди да е възможен какъвто и да било плодотворен богословски диалог, между православните и римокатолиците трябва да е налице едно повишаване на сигурността и взаимното доверие. Което може да бъде постигнато чрез „диалога на великодушието”, белязан от исторически срещи и от символични жестове, които започнаха през януари 1964 г. със срещата, в Йерусалим, между папа Павел VІ и Константинополския патриарх Атинагор. В съвместна декларация, публикувана от тях едновременно в Рим и в Истанбул на 7 декември 1965 г., взаимните отлъчвания от 1054 г. бяха вдигнати и „изтрити от паметта” на Църквата. През 1967 г. папата и патриархът си размениха визити в Рим и в Истанбул.

Отваряне на целия текст

Автор Свещ. Роналд Робъртсън

Rev R_RobersonВ своята енциклика „Slavorum Apostoli” от 1985 г. папа Йоан Павел ІІ написа, че всички християни трябва да имат разбиране за широкото разнообразие от традиции в Църквата, особено що се отнася до двете големи течения в християнството – източното и западното:

За пълнотата на католичността, всеки народ и всяка култура трябва да изиграят собствената си роля в универсалния план за спасението. Всяка отделна традиция, всяка поместна църква трябва да останат отворени и внимателни към останалите църкви и традиции, … към вселенското и католично общение; затварянето в себе си подлага, заедно с това, и на риска от самообедняване (Slavorum Apostoli, 7, 27).

Колкото и да е тъжно обаче, историята сочи колко трудно е било за християните да виждат това разнообразие като обогатяване. И наистина твърде често, уви, изглежда очакването е, че трябва да съществува само един истински път да бъдеш християнин и че различията трябва да бъдат потискани в името на единството.

В резултат от тази история източният християнски свят днес е разделен в четири различни групи: Асирийската църква на Изтока, понякога наричана и „несторианска”,[1] семейството на Ориенталските православни църкви – определяни понякога още и като „монофизитски”,[2] православните църкви – също наричани и „източно” православни, и онези от източните църкви, които са част от католическата общност и са в общение с епископа на Рим.

Всяка от тези групи има и своите отличителни характеристики и традиции. Кои от тези характеристики и традиции обаче, – по смисъл на енцикликата на Йоан Павел ІІ, – трябва да бъдат приемани като примери за легитимно разнообразие, и кои от тях са толкова сериозни, до степен да са „разделящи Църквата”?

Отваряне на целия текст

Автор Айдън Никълс

Fr John_RomanidesРимокатолическото учение за изхождане на Светия Дух едновременно от Отца и от Сина, заедно с римското първенство, са най-очевидните пречки за възстановяване на единството между Латинската църква и Православната. Затова, от икуменическа гледна точка е важно да видим как изследва тези въпроси един от водещите гръцки богослови – отец Йоан Романидис.

Историческата обстановка

Корените на спора за Filioque в халкидонското християнство отиват далеч назад, към патристичната епоха. Макар разликите между латинската и гръцката богословски схеми в патристичния период да са били до голяма степен опростени от съвременното историческо богословие и дори напълно унищожени – поради недоглеждане както на разнообразието на теченията вътре в западната и в източната богословска мисъл, така и на църковната полемика – трудно може да бъде отречено и съществуването на някои важни контрасти между Латинския запад и Гръцкия изток. На първо място, като цяло гърците разглеждат Отец като най-висш принцип – ἀρχή – едновременно и на другите две лица на Светата Троица, и на цялото творение, докато латините в повечето случаи разглеждат като принцип на творението общата природа на трите лица, а Отца и Сина – заедно, като принцип на съществуването на Светия Дух. Трябва обаче да се отбележи, както и Бертран де Маржери посочва в книгата си Християнската Троица в историята,[1] че принцип е по-общ термин от ἀρχή и в него липсва конотацията към най-висшия или последен принцип, която е налична в ἀρχή.

Отваряне на целия текст

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме