Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]
Автор Андрю Сопко

Pushkin Gogol DostoevskyИсторическият контекст

От времето на обръщането им към християнството, започвайки от 9 в., славяните имат не само своя първи писмен език, но още и потенциала да създадат своя собствена християнска литература. По своя колорит предаденото им, – посредством творенията на отците и житията на светците, – византийско християнско литературно наследство е многостранно. В центъра му стои реалността на Бога, разкривана в Неговото личностно отношение със сътворения порядък и по-конкретно с човека. Фактът, че човекът често отхвърля своето легитимно взаимоотношение с Бога се превръща в открояваща се тема на тази литература. Независимо обаче от човешкото безразличие и отричане, Божието присъствие в света, – особено в личността на Иисус Христос, – придава на сътворения порядък по-висока степен на правдоподобност и практически неограничен потенциал. Светът е нещо, на което може да се има доверие, защото той е нещо „твърде добро”.[1] И ако един би страдал заради неговата вкорененост в Бога, поради същата тази причина в него друг би достигнал святост. Тези теми отново и отново се повтарят и в славянската литература през столетията и особено в нейните по-съвременни изражения.

Безброй пъти те са представяни, например, в огромна част от същинската руска литература. Започвайки от нейния средновековен период (1000-1700 г.), агиографията и хрониката отразяват християнските ценности и особено божественото предназначение на човешкото съществуване. В хрониките, например, акцентът е поставен върху ролята на божественото провидение в живота на отделните хора и държавите. Тъй като обаче с вековете жестокостта и несправедливостта се увеличават, по-оптимистичният тон от ранните времена е променен – особено през т. нар. „смутни времена” и катастрофите, на които започва да се гледа като на наказание за извършените грехове. Към 18 в. чрез озападнените богословски академии в литературата навлиза влиянието на барока. Още веднъж акцентирането върху преходността на този свят, върху бедите и обезверяването потиска по-ранния оптимистичен (и повече „православен”) подход до такава степен, че от това е повлиян даже такъв велик светец като Димитрий Ростовски (1651-1709). След това идва класицизмът, достигнал апогея си с Александър Пушкин (1799-1837). Докато обаче великото значение на Пушкин за развитието на руския литературен език трудно може да бъде отречено, вярата му в това, че литературното изкуство стои по-високо от всеки морал и етика още веднъж показва продължаващо отстъпление от православния етос. По подобен начин и песимизмът на Михаил Лермонтов (1814-1841) по отношение на безсмислието на неговия живот говори сам за себе си, въпреки че психологическият му подход се превръща в модел за по-късните православни руски писатели.

Отваряне на целия текст

Автор Едвин Христиан ван Дрил

Edwin Chr Van DrielВ своето Послание до галатяни ап. Павел се връща на един по-ранен конфликт сред паството в Антиохия. Нови за общността членове не се съгласявали с практиката юдеи и езичници да се хранят заедно, тъй като това влизало в противоречие с постановленията, които те били практикували в своята младост. Несъгласието прераснало в конфликт и с времето конфликтът бързо се разраснал. Останалите пастири в общността започнали да заемат различни страни. Замесен бил по-висок арбитраж. Накрая, противопоставящите се на практиките на хранене в общността убедили Петър, един от водачите на Църквата въобще, да премести службите другаде.[1]

Ако Антиохия се намираше в Америка през 21 в., ние бихме могли да предскажем как биха се развили нещата. Деноминационните конфликти могат да бъдат обуздавани дълго, но деноминационното единство е вкоренено върху някакво съгласие върху общи богословски и литургични виждания. Следователно, ако нещата не бъдат разрешени, в определен момент Антиохия ще роди още една, нова деноминация. Отначало разривът ще бъде, разбира се, болезнен. С годините обаче всички ще се съгласят, че това е било за добро. Хората са в разцвета си при институционална яснота. И дори ако се разделят, те все пак продължават за могат се оценяват взаимно като братя и сестри в Христос. В края на краищата това е свързано с духовното единство, а не с общия институционален живот.

Отваряне на целия текст

Автор Питър Лейтхарт

P J LeithartКогато миналия петък папа Франциск се срещна с Руския патриарх Кирил, това беше икуменически момент от най-висок порядък – първата в историята среща между епископа на Рим и руски патриарх. Срещата подчертава две от най-важните събития в двадесетото столетие: икуменичното отваряне на Римокатолическата църква и възхода на православието на Запад.

Донякъде православната „инвазия” на Запад е историческа случайност. Когато в 1453 г. Константинопол е бил завладян от Османската империя, мнозина християни от Византия бягат в Италия. Това, което за Византия е катастрофа се оказва предимство за Запада, тъй като напливът на гръко-говорещи бежанци, заедно с техните гръцки книги, катализира културното съживяване, което ние познаваме като Италиански ренесанс.

Подобно въздействие има и Съветската революция, – прокудила православните интелектуалци вън от Русия към Западна Европа и, накрая, към Америка. В началото и средата на 20 в. руската емигрантска общност в Париж обединява в себе си каймака на тогавашното православие: о. Георги Флоровски, Владимир Лоски, о. Йоан Майендорф, о. Сергий Булгаков, о. Александър Шмеман.

През изминалото столетие тези и други православни мислители имат огромно въздействие върху европейското и американското богословие. До степен, че днес всеки сериозен литургист – бил той римокатолик, протестант или петдесетник – заимства от съкровищницата на православието. Еклисиологичната и литургична визия на Втория ватикански събор беше формирана от римокатолици-реформатори, възпитани тъкмо в православната традиция. Тринитарното възраждане в западното богословие частично също беше вдъхновено от тринитаризма на православието, и в наши дни всеки иска да говори за обòжение.

Отваряне на целия текст

Автор Мартин Хинтербергер

M HinterbergerВ периода от 9 до началото на 13 век различията между Източната и Западната християнска църква постепенно се развиват до една постоянна схизма: до разделяне на Църквата на православна във Византия и римокатолическа – на Запад. Папското първенство и добавянето на filioque в Символа на вярата са двата най-известни въпроса, довели до отдалечаването на двете църкви в институционален, културен и богословски план.

В това изложение няма да разглеждаме догматическите противоречия, които са довели до тази схизма. Моята тема са индивидуалните действия на хората между двата центъра – Византия и Запада, заедно с мотивите или потребностите, които са накарали някои византийци да се присъединят към църквата на Рим. Ще представя биографии на византийци, живели през 14 в. и движещи се между Византия и Запада и буквално, по начина, по който са пътували от Византия на Запад и обратно, но и метафорично – сменяйки понякога по няколко пъти своята вяра. И по-конкретно ще представя Теодор Палеолог, маркиз на Монферат, Варлаам Калабрийски, Димитриос Кидонис и Павел Тагарис. Ще видим как тези четирима мъже, свързани външно с това, че сменят вярата си, всъщност стигат до тази стъпка по съвсем различни причини.

Изследвайки биографиите им, ще установим, че два фактора играят определяща роля в развитието на тези хора: от една страна, византийските опити за възстановяване на църковното единство с Рим и от друга – опитите за възстановяване на политическата цялост на държавата. Тези два фактора имат нужда от кратко разяснение.

Отваряне на целия текст

Автор Свещ. Роналд Робъртсън

Rev R_RobersonВ своята енциклика „Slavorum Apostoli” от 1985 г. папа Йоан Павел ІІ написа, че всички християни трябва да имат разбиране за широкото разнообразие от традиции в Църквата, особено що се отнася до двете големи течения в християнството – източното и западното:

За пълнотата на католичността, всеки народ и всяка култура трябва да изиграят собствената си роля в универсалния план за спасението. Всяка отделна традиция, всяка поместна църква трябва да останат отворени и внимателни към останалите църкви и традиции, … към вселенското и католично общение; затварянето в себе си подлага, заедно с това, и на риска от самообедняване (Slavorum Apostoli, 7, 27).

Колкото и да е тъжно обаче, историята сочи колко трудно е било за християните да виждат това разнообразие като обогатяване. И наистина твърде често, уви, изглежда очакването е, че трябва да съществува само един истински път да бъдеш християнин и че различията трябва да бъдат потискани в името на единството.

В резултат от тази история източният християнски свят днес е разделен в четири различни групи: Асирийската църква на Изтока, понякога наричана и „несторианска”,[1] семейството на Ориенталските православни църкви – определяни понякога още и като „монофизитски”,[2] православните църкви – също наричани и „източно” православни, и онези от източните църкви, които са част от католическата общност и са в общение с епископа на Рим.

Всяка от тези групи има и своите отличителни характеристики и традиции. Кои от тези характеристики и традиции обаче, – по смисъл на енцикликата на Йоан Павел ІІ, – трябва да бъдат приемани като примери за легитимно разнообразие, и кои от тях са толкова сериозни, до степен да са „разделящи Църквата”?

Отваряне на целия текст

Автор Айдън Никълс

Fr John_RomanidesРимокатолическото учение за изхождане на Светия Дух едновременно от Отца и от Сина, заедно с римското първенство, са най-очевидните пречки за възстановяване на единството между Латинската църква и Православната. Затова, от икуменическа гледна точка е важно да видим как изследва тези въпроси един от водещите гръцки богослови – отец Йоан Романидис.

Историческата обстановка

Корените на спора за Filioque в халкидонското християнство отиват далеч назад, към патристичната епоха. Макар разликите между латинската и гръцката богословски схеми в патристичния период да са били до голяма степен опростени от съвременното историческо богословие и дори напълно унищожени – поради недоглеждане както на разнообразието на теченията вътре в западната и в източната богословска мисъл, така и на църковната полемика – трудно може да бъде отречено и съществуването на някои важни контрасти между Латинския запад и Гръцкия изток. На първо място, като цяло гърците разглеждат Отец като най-висш принцип – ἀρχή – едновременно и на другите две лица на Светата Троица, и на цялото творение, докато латините в повечето случаи разглеждат като принцип на творението общата природа на трите лица, а Отца и Сина – заедно, като принцип на съществуването на Светия Дух. Трябва обаче да се отбележи, както и Бертран де Маржери посочва в книгата си Християнската Троица в историята,[1] че принцип е по-общ термин от ἀρχή и в него липсва конотацията към най-висшия или последен принцип, която е налична в ἀρχή.

Отваряне на целия текст

Автор Свещ. Роналд Робъртсън

Rev R_RobersonНачалото на международния православно-римокатолически диалог може да се открие в затоплянето на отношенията между двете църкви през 60-те години на 20 век. От римокатолическа перспектива, свикването на Втория Ватикански събор, значителна роля на който, зад кулисите, играят и православните наблюдатели, официално излезе с висока оценка за православието. Тази положителна оценка за православието може да бъде открита в съборните документи, включително и в благосклонната оценка за много от техните легитимни традиции, които се отличават от латинската практика, както и в категоричното признаване на легитимността на православните тайнства. От гледна пък точка на православните, Третата Всеправославна конференция (Родос, 1964 г.) насърчи поместните православни църкви да се заемат с подготвителни към един потенциално възможен диалог с Римокатолическата църква проучвания.

И двете страни осъзнаха, че преди да е възможен какъвто и да било плодотворен богословски диалог, между православните и римокатолиците трябва да е налице едно повишаване на сигурността и взаимното доверие. Което може да бъде постигнато чрез „диалога на великодушието”, белязан от исторически срещи и от символични жестове, които започнаха през януари 1964 г. със срещата, в Йерусалим, между папа Павел VІ и Константинополския патриарх Атинагор. В съвместна декларация, публикувана от тях едновременно в Рим и в Истанбул на 7 декември 1965 г., взаимните отлъчвания от 1054 г. бяха вдигнати и „изтрити от паметта” на Църквата. През 1967 г. папата и патриархът си размениха визити в Рим и в Истанбул.

Отваряне на целия текст

Автор Свещ. Робърт Тафт

Fr Robert_TaftЛитургистът Пол Брадшоу е мой стар приятел и колега, на когото съм щастлив да посветя това скромно изследване. Той е посветил цялото свое научно творчество на реконструкцията на тайнствата според Апостолското предание. В недалечното минало в собствената ми научна дейност се осъществи промяна в доскорошните ми изследвания върху метода[1] към общите социо-културни въпроси и конкретните изяви на народното участие в Литургията, а именно: как то е отразено в историческите източници: мястото на жените в храма, налаганите им сегрегация и ограничения,[2] народната псалмодия и литургичното пеене,[3] поведението (а понякога и злоупотребите) на миряните по време на Литургията,[4] как реагират на проповедта,[5] почитта към светците,[6] отстраняването им от литургичното действие с появата на олтарната преграда[7] и преустановяването на произнасянето на тайноизвършителните молитви на висок глас,[8] присъствието на византийския император на богослужението,[9] честотата на приемане на св. Тайни от монашеството и миряните и постепенното ѝ разреждане,[10] както и много други. Така отговарях на призива си отпреди няколко години, че в трудовете си трябва да ползваме методите на школата pietà popolare [народно благочестие] или на школата на аналите на християнската история в Европа и да изучаваме литургията не само отгоре надолу, т. е. по официалните и полуофициални текстове, но също и отдолу нагоре, „както това се отнася и засяга обикновените миряни”.[11]

В следващите страници ще продължа усилията си в тази насока, като изследвам две конкретни прояви на участието на миряните в Литургията на Православния изток в късната античност и в последващия византийски период.

Отваряне на целия текст

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме