Автор Иван А. Есаулов

Основният труд на изтъкнатия представител на първата руска емиграция отец Георги Флоровски Пътищата на руското богословие е известен не само със своята монументалност, но и със своя консерватизъм. Неслучайно Н. Бердяев пише по онова време, че заглавието на книгата на Флоровски би трябвало да е Безпътицата на руското богословие, защото едва малцина от многото разглеждани в книгата автори получават положителна оценка от о. Георги.

Именно затова обаче има смисъл да се опитаме да поразсъждаваме върху твърде актуалните днес отношения между руското богословие и словесност, взимайки за пример, така да се каже, строго богословския подход на о. Георги към творчеството на Гогол.

О. Георги започва гоголевската част на своя труд с характеристиката на Гогол като писател едновременно „напредничав и изостанал”.[1] За него, макар че „от Гогол започват нови пътища и то не само в литературата”, самият той като че остава в отминалия век. По-нататък Флоровски настоява, че Гогол се отличава с душевна изостаналост и душевен архаизъм и твърди, че в този архаизъм е „едно от разковничетата на неговата трагична съдба”. За Флоровски, споровете на съвременниците на Гогол за нашите европейски и славянски корени му изглеждат едно продължаващото недоразумение. Някои смятат, че в своите разсъждения Флоровски се основава преди всичко на ранното творчество на В. Зенковски. По-вероятно обаче о. Георги се основава преди всичко на разсъждения на самия писател, интерпретирайки ги наистина твърде прибързано. О. Георги отбелязва, че, макар и Гогол „да се движи по-често сред славянофилите, той самият не е бил славянофил”. Даже „е по-правилно да бъде смятан за западняк”. Макар Флоровски да прави уговорката, че „той (Гогол) обичал не Запада на тогавашните руски западняци и не с такава любов”. „В ранните години Гогол преминава опита на немския романтизъм… Това не е било подражание и не е било само литературен маниеризъм. Гогол овладява самата творческа проблематика на романтизма, вживява се интимно в този романтичен опит”. Сетне Флоровски изцяло се присъединява към тези, които смятат, че Гогол гледа на света под знака на смъртта: от тази гледна точка „ужасът от могъществото на беса” остава в него „през целия живот, до предсмъртната му молитва”. И тук о. Георги цитира известните думи на Гогол: „Вържи отново сатаната с тайнствената сила на неизповедимия Кръст”. При това обаче интерпретира тези думи в романтичен смисъл. Флоровски разбира романтизма като „религиозно безизходно” движение: в романтизма, според него, „има само мними и лъжливи пътища” и затова „човек трябва от романтизма отново да се върне в Църквата”, като посочва, че „по това време Гогол не усещал реалността на Църквата по друг начин, освен естетически”. Тук той цитира писмото на Гогол до Шевирев: „Стигнах до Христос по-скоро по протестантски, отколкото по римокатолически път”.

Отваряне на целия текст

Автор Николай Бердяев

Майка Мария беше една от най-забележителните и най-одарени руски жени. Тя е характерна за своята епоха и отразяваше най-характерните течения на тази епоха. Тя беше нова душа. Беше поет, революционер и религиозен деятел.

Тя принадлежеше на революционната епоха; беше социалист-революционер, но не принадлежеше на стария тип революционна интелигенция. И не прие революцията в болшевишката ѝ форма. Тя премина през руския културен ренесанс от началото на века, през руската поезия от епохата на символистите и беше близка с А. Блок. Беше ѝ свойствено безпокойството на тази епоха.

В душата на майка Мария обаче се отразяваха също така религиозните търсения и течения на епохата. Тя беше волна слушателка в Петербургската духовна академия. В емиграция беше сред немногото, които съчувстваха на руската религиозна философия. Активно участваше в работата на „Руското християнско студентско движение” [РСХД], но се оттегли от него когато там се откроиха особено десни течения.

Отваряне на целия текст

Автор Сергей Аверинцев

Акцентите на дълбоката страст, на грижите…
Мемоарите; най-абстрактните неща
в най-живата, жизнена, пълнокръвна форма.
Историята като лично преживяване,
като резултат от лични страдания.
(Ницше, Ф. Полное собрание сочинении, 9, М. 1910, с. XXXI)

Следващите бележки са опит, който принадлежи на различна от философията или от историята на философията област. Ще пробваме да видим предмета си в друга перспектива – на културата на историята, като културен тип. Разбира се, този подход не може да подмени собствено философското. Историята на философията сама по себе си, по същество, е много различна от историята на философията като раздел от общата история на културата и отношенията между двете далеч не са така прости, както може да изглежда при повърхностен поглед. Те не могат една без друга, но в същото време помежду им непременно възникват дълбинно положени и често скрити напрежения.

Да припомним обаче думите на самия Лосев:

„При всички положения стилът и светогледът трябва да бъдат обединени – те задължително трябва да се отразяват помежду си”.[1]

Отваряне на целия текст

Автор Андрей Кострюков

Уволнението от поста екзарх на Българската църква на Софийския митр. Стефан (Шоков) заема особено място в историята на руско-българските църковни отношения. Този ярък, но нееднозначен йерарх е добре известен в православният свят и особено в България. Архипастирът е оставил спомен за себе си като за патриот и като църковен политик, направил много за своята страна. На живота и дейността на митрополита са посветени статии, публикации, форуми и монографии.[1] При все това предпоставките и обстоятелствата около неговото уволнение от поста екзарх и до сега не са намерили в изследванията необходимото отражение.

Митр. Стефан (Стоян Попгеоргиев Шоков) е роден на 7.9.1878 г. в семейството на беден свещеник. Завършва Киевска духовна академия като кандидат на богословието. В 1910 г. приема монашество. В годините на Първата световна война се намира в Женева, а сетне и във Фрайбургския римокатолически университет, където защитава докторска дисертация. В Европа бъдещият екзарх взема активно участие в икуменическите мероприятия.[2] По сведения на Съветското министерство на външните работи в Лондон митр. Стефан става член на масонска ложа.[3] В 1921 г. е ръкоположен за Макариополски епископ, 1922 г. става Софийски митрополит, а в 1926 год. – член на Синода. По-късно той разказва поверително на председателя на Съвета по делата РПЦ, Г. Г. Карпов, за близкото си познанство с народния комисар по външните работи на РСФР – СССР Г. В. Чичерин. Разказва даже, че по указание на Чичерин е посещавал Англия и Швейцария с определена важна мисия.[4]

Отваряне на целия текст