Автор Иван Ж. Димитров

На 14 януари преди точно петдесет години ни напусна нашият учител Апостол Михайлов, богослов и филолог. След продължително боледуване от тежка болест той си отиде от нас може би не пълен с години, но пълен с трудове и добри дела, оставил светъл спомен преди всичко у своите хиляди ученици от Пловдивската и Софийската духовна семинария, но също така и в цялата ни църковна общност и в интелектуалните ни среди като добър преподавател, научен работник и опитен лексикограф.

Апостол п. Михайлов Апостолов е роден на 22 ноември 1910 г. в с. Константиново, разположено южно от Варненското езеро, на няколко километра от морския град. Родителите му са били преселници от радомирските села Дебели лаг и Извор. Баща му Михаил е бил свещеник в с. Константиново и в гр. Провадия, а после близо двадесет години е служил в Доростоло-Червенска епархия, в гр. Силистра, където Доростоло-Червенски митрополит Михаил го назначава за архиерейски наместник и отличава с титлата иконом – тогава рядко давана.

Отваряне на целия текст

Автор Диоклийски митр. Калистос (Уеър)

Биографията на К. С. Луис Застигнат от радостта не оставя впечатлението, че отците на Църквата са оказали някакво влияние върху неговото интелектуално формиране или върху обръщането му към християнството, макар на два пъти в нея мимоходом да е споменат бл. Августин.[1]

Понякога Луис се позовава изобщо на патристическата традиция, като например в своето есе Християнската апологетика, където казва: „Трябва да защитаваме истинското християнство – вярата, проповядвана от апостолите, засвидетелствана от мъчениците, въплътена в символите и развита от отците“. На друго място той се позовава на Никейския символ като на документ, който „приемам напълно“.[2] Всъщност обаче в творбите си той рядко се позовава на отците, а когато ги цитира, това са най-често латинските отци и преди всичко Августин.[3]

В Отхвърления образ[4] той дискутира сравнително подробно (на пет страници) гръцката патристическа творба от 5 в. на Псевдо-Дионисий, но причината за това е кардиналната важност на Дионисиевия корпус за средновековния Латински запад. В Чудесата той на три пъти се позовава на патристически автори, но и трите позовавания са споменати на една страница и са цитирани въз основа на модерни западни автори.[5]

Отваряне на целия текст

Автор Йером. Мелетий (Спасов)

През юли 1843 г. в Копенхаген излиза сборникът с проповеди на пастора и магистър Адолф Петер Адлер. Подобно издание не би привлякло особен интерес, ако не беше предговорът. В него Адлер разкрива обстоятелствата около съставянето на книгата си: „През декември миналата година бях почти приключил един труд, който исках да нарека „Популярни доклади върху субективната логика“… Една вечер, както се занимавах с произхода на злото, като ударен от гръм осъзнах, че въпросът не е до мисленето, а до духа, и че съществува зъл дух. В същата нощ той се спусна в нашата спалня с голям тътен. Тогава Спасителят ми нареди да стана и да запиша следните думи: „Първите хора биха могли да имат вечен живот, защото, ако мисленето свърже Духа Божий с тялото – това е вечният живот…“. След това Иисус ми заповяда да изгоря своите неща и в бъдеще да се придържам към Библията. За проповедите и словата от номер 4 до края знам, че са написани под въздействието на Христовата благодат, а аз съм бил само инструмент“.

С тези думи Адлер отваря нова страница в биографията си – биография на посветен в божествени откровения, на Божий пратеник. Такава заявка от негова страна обаче извиква у официалното църковно началство известно безпокойство и на 26 август 1845 г. пасторът е отстранен от длъжност поради душевно разстройство. Това не сломява неговия писателски ентусиазъм и през юли 1846 г. той публикува наведнъж четири книги – „Изследвания и примери“, „Опит за кратко систематично изложение на християнството в неговата логика“, „Богословски изследвания“ и „Стихотворения“. В деня на тяхното издаване, книгите са закупени от Сьорен Киркегор,[1] който не просто ги добавя към вече придобитите от него Адлерови произведения, но им отделя сериозно внимание. Плод на тези интензивни занимания с харизматичния пастор е „Религиозното объркване на съвремието, осветлено от магистър Адлер като феномен – една мимическа монография от Петър Минор, издадена от С. Киркегор“ или просто „Книга за Адлер“. Труд, който Киркегор след няколкократни и сериозни преработки на текста, решава все пак да не издава; изключение прави една от главите – „За разликата между апостол и гений“. Този текст излиза през май 1849 г. като част от „Две етико-религиозни изложения“.

Отваряне на целия текст

Автор Йером. Мелетий (Спасов)

В Критика на способността за съждение Имануел Кант дава следното определение за гений: „… геният е вродената дарба на духа (ingenium), чрез която природата дава на изкуството правилото“.[1] На следващите страници образът на гения се полага и развива в сферата на изящните изкуства и по-общо в рамките на естетическото: „… това, което се нарича гений, намираме, първо, че се касае за талант за изкуство, не за наука; … трето, геният се показва не толкова в осъществяването на поставената цел, … колкото по-скоро в изложението или в израза на естетическите идеи“.[2] Така се утвърждава трайната връзка между гениалността и естетиката, която продължава да бъде актуална за мнозинството и днес. Зад популярната словоупотреба на понятието „гениален“ често наднича и една по-широка представа от изложената от Кант. По този начин наред с „гениален художник“ се чува „гениален военен“ или „гениално решение“. Това разрастване на семантичното поле не води със себе си обаче никаква промяна по вертикала. Пробив на класическата парадигма „гений“ извършват двама мислители, които не биха си приписали достойнството на професионални философи – Йохан Георг Хаман и Сьорен Киркегор.

Отваряне на целия текст