Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]
Автор Георги Каприев

Georgi KaprievХуго Етериано, интелектуален последовател на Жилбер от Поре, е ценен от своите западни съвременници като най-добрия познавач на елинската и византийската философия и теология през втората половина на 12 век. Той е най-компетентният „информатор” на латинските теолози относно гръкоезичното богословие, особено на онези, които се отклоняват от традиционната тринитарна и христологична терминология.[1] Той се стреми да обогатява западната традиция с ученията на авторитетните гръкоезични мислители от ранните векове, противопоставяйки ги на „новите философи”, каквито са за него всички византийски автори от времената на Фотий Константинополски и Никита от Византион. Хуго е един от първите идеолози на формулираното покъсно западно понятие за „гръцка патристика”.

1. Зачеването на западното понятие за патристика

На Запад понятието „патристика”, както и „патрология” се установяват през 17 век. Първата Патрология е посмъртно публикуваната в 1653 г. книга на лутеранския богослов Йохан Герхард (Patrologia sive de primitivae Ecclesiae christianae vita et lucubrationibus). Когато двете понятия биват отъждествявани, заявява се, че патристиката стои редом с theologia biblica, scholastica, symbolica et speculativa и следователно е дисциплината, занимаваща се с теологията, респективно догматиката на църковните отци. Когато „патристика” и „патрология” биват различавани, тогава с втория термин се обозначават ученията на отците и учителите на Църквата, а чрез първия – историческата епоха на древната Църква от 2 век до началото на средновековната църковна история.[2] Така в западната култура патристиката бива определяна като един, и то първия главен период в историята на християнското богословско и философско мислене, следван от предсхоластиката, високата и късната схоластика, продължена от теологията на новото време, сама разчленявана на отделни периоди.[3] Патристиката включва следователно делото и произведенията на латински автори от Тертулиан до към Исидор от Севиля и Беда Достопочтени и гръцки авторитети от Юстин до Йоан Дамаскин.

Отваряне на целия текст

Автор Иван А. Есаулов

I A EsaulovОсновният труд на изтъкнатия представител на първата руска емиграция отец Георги Флоровски Пътищата на руското богословие е известен не само със своята монументалност, но и със своя консерватизъм. Неслучайно Н. Бердяев пише по онова време, че заглавието на книгата на Флоровски би трябвало да е Безпътицата на руското богословие, защото едва малцина от многото разглеждани в книгата автори получават положителна оценка от о. Георги.

Именно затова обаче има смисъл да се опитаме да поразсъждаваме върху твърде актуалните днес отношения между руското богословие и словесност, взимайки за пример, така да се каже, строго богословския подход на о. Георги към творчеството на Гогол.

О. Георги започва гоголевската част на своя труд с характеристиката на Гогол като писател едновременно „напредничав и изостанал”.[1] За него, макар че „от Гогол започват нови пътища и то не само в литературата”, самият той като че остава в отминалия век. По-нататък Флоровски настоява, че Гогол се отличава с душевна изостаналост и душевен архаизъм и твърди, че в този архаизъм е „едно от разковничетата на неговата трагична съдба”. За Флоровски, споровете на съвременниците на Гогол за нашите европейски и славянски корени му изглеждат едно продължаващото недоразумение. Някои смятат, че в своите разсъждения Флоровски се основава преди всичко на ранното творчество на В. Зенковски. По-вероятно обаче о. Георги се основава преди всичко на разсъждения на самия писател, интерпретирайки ги наистина твърде прибързано. О. Георги отбелязва, че, макар и Гогол „да се движи по-често сред славянофилите, той самият не е бил славянофил”. Даже „е по-правилно да бъде смятан за западняк”. Макар Флоровски да прави уговорката, че „той (Гогол) обичал не Запада на тогавашните руски западняци и не с такава любов”. „В ранните години Гогол преминава опита на немския романтизъм… Това не е било подражание и не е било само литературен маниеризъм. Гогол овладява самата творческа проблематика на романтизма, вживява се интимно в този романтичен опит”. Сетне Флоровски изцяло се присъединява към тези, които смятат, че Гогол гледа на света под знака на смъртта: от тази гледна точка „ужасът от могъществото на беса” остава в него „през целия живот, до предсмъртната му молитва”. И тук о. Георги цитира известните думи на Гогол: „Вържи отново сатаната с тайнствената сила на неизповедимия Кръст”. При това обаче интерпретира тези думи в романтичен смисъл. Флоровски разбира романтизма като „религиозно безизходно” движение: в романтизма, според него, „има само мними и лъжливи пътища” и затова „човек трябва от романтизма отново да се върне в Църквата”, като посочва, че „по това време Гогол не усещал реалността на Църквата по друг начин, освен естетически”. Тук той цитира писмото на Гогол до Шевирев: „Стигнах до Христос по-скоро по протестантски, отколкото по римокатолически път”.

Отваряне на целия текст

Автор Николай Бердяев

St Maria SkobtsovaМайка Мария беше една от най-забележителните и най-одарени руски жени. Тя е характерна за своята епоха и отразяваше най-характерните течения на тази епоха. Тя беше нова душа. Беше поет, революционер и религиозен деятел.

Тя принадлежеше на революционната епоха; беше социалист-революционер, но не принадлежеше на стария тип революционна интелигенция. И не прие революцията в болшевишката ѝ форма. Тя премина през руския културен ренесанс от началото на века, през руската поезия от епохата на символистите и беше близка с А. Блок. Беше ѝ свойствено безпокойството на тази епоха.

В душата на майка Мария обаче се отразяваха също така религиозните търсения и течения на епохата. Тя беше волна слушателка в Петербургската духовна академия. В емиграция беше сред немногото, които съчувстваха на руската религиозна философия. Активно участваше в работата на „Руското християнско студентско движение” [РСХД], но се оттегли от него когато там се откроиха особено десни течения.

Отваряне на целия текст

Автор Сергей Аверинцев

A F LosevАкцентите на дълбоката страст, на грижите…
Мемоарите; най-абстрактните неща
в най-живата, жизнена, пълнокръвна форма.
Историята като лично преживяване,
като резултат от лични страдания.
(Ницше, Ф. Полное собрание сочинении, 9, М. 1910, с. XXXI)

Следващите бележки са опит, който принадлежи на различна от философията или от историята на философията област. Ще пробваме да видим предмета си в друга перспектива – на културата на историята, като културен тип. Разбира се, този подход не може да подмени собствено философското. Историята на философията сама по себе си, по същество, е много различна от историята на философията като раздел от общата история на културата и отношенията между двете далеч не са така прости, както може да изглежда при повърхностен поглед. Те не могат една без друга, но в същото време помежду им непременно възникват дълбинно положени и често скрити напрежения.

Да припомним обаче думите на самия Лосев:

„При всички положения стилът и светогледът трябва да бъдат обединени – те задължително трябва да се отразяват помежду си”.[1]

Отваряне на целия текст

Автор Андрей Кострюков

Exarch StefanУволнението от поста екзарх на Българската църква на Софийския митр. Стефан (Шоков) заема особено място в историята на руско-българските църковни отношения. Този ярък, но нееднозначен йерарх е добре известен в православният свят и особено в България. Архипастирът е оставил спомен за себе си като за патриот и като църковен политик, направил много за своята страна. На живота и дейността на митрополита са посветени статии, публикации, форуми и монографии.[1] При все това предпоставките и обстоятелствата около неговото уволнение от поста екзарх и до сега не са намерили в изследванията необходимото отражение.

Митр. Стефан (Стоян Попгеоргиев Шоков) е роден на 7.9.1878 г. в семейството на беден свещеник. Завършва Киевска духовна академия като кандидат на богословието. В 1910 г. приема монашество. В годините на Първата световна война се намира в Женева, а сетне и във Фрайбургския римокатолически университет, където защитава докторска дисертация. В Европа бъдещият екзарх взема активно участие в икуменическите мероприятия.[2] По сведения на Съветското министерство на външните работи в Лондон митр. Стефан става член на масонска ложа.[3] В 1921 г. е ръкоположен за Макариополски епископ, 1922 г. става Софийски митрополит, а в 1926 год. – член на Синода. По-късно той разказва поверително на председателя на Съвета по делата РПЦ, Г. Г. Карпов, за близкото си познанство с народния комисар по външните работи на РСФР – СССР Г. В. Чичерин. Разказва даже, че по указание на Чичерин е посещавал Англия и Швейцария с определена важна мисия.[4]

Отваряне на целия текст

Автор Георги Е. Захаров

G E ZacharovПослание на еп. Герминий против арианите, които вече се подписаха под решенията на Ариминския събор, знаейки че са постъпили лошо[1]

Аз, епископ Герминий, вярвам и изповядвам, че един е истинният Бог Отец, вечен, всемогъщ, и Христос, единственият Негов Син и наш Господ Бог, от истинния Бог Отец истинен Божи Син, роден преди всичко, по божественост, любов, величие, сила, слава, живот, премъдрост, знание – подобен във всичко на Отца, като роден Съвършен от Съвършения. Приемаме въчовечаването от Дева Мария, което пророците са предсказвали като идващо и за което като за станало учат гласовете на евангелистите и апостолите, Неговото страдание и смърт, и Възкресение и Възнесение на небесата; вярваме, изповядваме и че в края на света Той ще слезе да съди живите и мъртвите и да въздаде на всекиго според делата му; и в Светия Дух, сиреч в Утешителя, Който ни е даден от Бог Отец чрез Сина.

Рескрипт на Герминий до Руфиан, Паладий и другите

До владиците, най-религиозни братя Руфиан, Паладий, Северин, Нике, Хелиодор, Ромул, Мукиан и Стеркорий – Герминий желае да са здрави в Господа.

Отваряне на целия текст

Автор Андрей Зайцев

V RozanovКогато днес видиш във „фейсбук” гневен пост против „попския гнет”, Църквата и чиновничеството и даже за това, че християнството е мъртво, си спомняш за Розанов. За всичко това той е писал още преди сто години. Загадъчният руски философ, когото едни са смятали за антихристиянин, други – за антисемит, едни за прозорливец, други – за празнословец, лишен от убеждения, умира близо до Троице-Сергиевата лавра, след изповед и причастие.

Василий Розанов е идеална илюстрация на античната представа за изменчивостта на човешкото щастие. Гладно детство и старост, неудачен първи брак и тайно венчание с жена, с която на философа се отдава да доживее до края на дните си, учителство в провинциални градове и писателство, постепенно донесло му богатство. Познанство с Константин Леонтиев и Лев Толстой, няколко години живот с бившата любовница на Достоевски, която така и не дава развод на младия мъж, ужасяваща бедност и болест в края на живота, тежка болест на съпругата, загуба на деца.

В началото на отминалото столетие може би не е имало друг философ, който да е заплатил толкова скъпа цена за правото на диалог с читателя относно най-интимните неща. Интимността, пола, семейството – ето ги любимите розанови слова, които са съставяли същността на неговата философия и на неговия живот. Неговото „антихристиянство” и борба с ролята на монашеството в историята на Църквата са били трагичният бунт на човек, който през целия си живот е страдал от хладината на света.

Отваряне на целия текст

Автор Нюйоркски митр. Андрей (Петков)

Metr AndreyВ Московската духовна академия

Московската духовна академия не е в гр. Москва. Тя е в Сергиевския посад, доста далече от Москва. Намира се в сградата на Великата Троицко-Сергиева Лавра, в която се намират св. мощи на преподобния отец Сергий Радонежский чудотворец. Московската духовна академия бе удостоена с привилегията да се нарича Императорска духовна академия. Както професорското тяло, така и вътрешният духовен живот в нея всякога се е славил със своето изключително духовно мистично религиозно направление и научен авторитет. Студентите живееха при пълен и много добре уреден пансион. Те бяха разпределени по четири или пет студенти в хубави обширни занимателни стаи, в които всеки студент си имаше отделна писалищна маса и етажерка за книгите си. В хазайствено-стопанско отношение пансионският ни живот беше в образцово състояние. В нашата занимателна стая ние бяхме пет души студенти. Живеехме сговорчиво, като братя. Всички бяха мили и добри младежи.

Няколко дни след започването на учебните занятия в Академията от България дойде един младеж – Димитър Витанов Дюлгеров.[1] Той дойде като стипендиант на Българския Светия синод. В духовната семинария той беше голям фаворит на ректора. За него ще кажа кое-що по-нататък.

Нашите професори се отличаваха с голяма всесветска и богословска научна известност. Ректорът на Академията, преосвещений Теодор Волоколамский, беше архиерей, отличаващ се със своя строг монашески аскетически живот.

При Академията имахме хубава църква, в която редовно се извършваха божествени църковни служби. Също така имахме много голяма и богата библиотека, образцово заведена болница.

Както казах, всички наши професори се ползваха с известност на големи учени… За тях би могло да се каже много нещо и то хубаво. Но аз по-нататък искам да кажа повече нещо за нашия професор по история на философията – отец Павел Флоренски.

Отваряне на целия текст

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме