Автор Йером. Силуан (Никитин)

Проблемът за възпитаването на учени от средите на монашестващите за заемане на административни и ръководни постове в Църквата винаги е стоял остро за Финландската архиепископия. Църковното управление на Финландската православна църква през 20-те и 30-те години на 20 век си поставя задачата да откърми ново поколение свещенослужители, които изцяло да биха съответствали на изискванията на времето по въпросите на формирането на национална поместна православна църква. Един от най-ярките представители на това поколение от духовенството става бъдещият Карелски и на цяла Финландия архиепископ Павел (Олмари).

Личността на владика Павел (финският вариант на името е Паавали) е известна на мнозина. За Финландия той се явява един от най-авторитетните и любими православни йерарси – „символ на православието, икона на своето време”.[1] За първи път в историята на финския език терминът еsipaimen, т. е. „владика”, е бил употребен именно за владика Павел. Струва си също да се посочи, че в наши дни се разглежда въпросът за възможната негова канонизация от Финландската православна църква.

Отваряне на целия текст

Автор Иван А. Есаулов

Основният труд на изтъкнатия представител на първата руска емиграция отец Георги Флоровски Пътищата на руското богословие е известен не само със своята монументалност, но и със своя консерватизъм. Неслучайно Н. Бердяев пише по онова време, че заглавието на книгата на Флоровски би трябвало да е Безпътицата на руското богословие, защото едва малцина от многото разглеждани в книгата автори получават положителна оценка от о. Георги.

Именно затова обаче има смисъл да се опитаме да поразсъждаваме върху твърде актуалните днес отношения между руското богословие и словесност, взимайки за пример, така да се каже, строго богословския подход на о. Георги към творчеството на Гогол.

О. Георги започва гоголевската част на своя труд с характеристиката на Гогол като писател едновременно „напредничав и изостанал”.[1] За него, макар че „от Гогол започват нови пътища и то не само в литературата”, самият той като че остава в отминалия век. По-нататък Флоровски настоява, че Гогол се отличава с душевна изостаналост и душевен архаизъм и твърди, че в този архаизъм е „едно от разковничетата на неговата трагична съдба”. За Флоровски, споровете на съвременниците на Гогол за нашите европейски и славянски корени му изглеждат едно продължаващото недоразумение. Някои смятат, че в своите разсъждения Флоровски се основава преди всичко на ранното творчество на В. Зенковски. По-вероятно обаче о. Георги се основава преди всичко на разсъждения на самия писател, интерпретирайки ги наистина твърде прибързано. О. Георги отбелязва, че, макар и Гогол „да се движи по-често сред славянофилите, той самият не е бил славянофил”. Даже „е по-правилно да бъде смятан за западняк”. Макар Флоровски да прави уговорката, че „той (Гогол) обичал не Запада на тогавашните руски западняци и не с такава любов”. „В ранните години Гогол преминава опита на немския романтизъм… Това не е било подражание и не е било само литературен маниеризъм. Гогол овладява самата творческа проблематика на романтизма, вживява се интимно в този романтичен опит”. Сетне Флоровски изцяло се присъединява към тези, които смятат, че Гогол гледа на света под знака на смъртта: от тази гледна точка „ужасът от могъществото на беса” остава в него „през целия живот, до предсмъртната му молитва”. И тук о. Георги цитира известните думи на Гогол: „Вържи отново сатаната с тайнствената сила на неизповедимия Кръст”. При това обаче интерпретира тези думи в романтичен смисъл. Флоровски разбира романтизма като „религиозно безизходно” движение: в романтизма, според него, „има само мними и лъжливи пътища” и затова „човек трябва от романтизма отново да се върне в Църквата”, като посочва, че „по това време Гогол не усещал реалността на Църквата по друг начин, освен естетически”. Тук той цитира писмото на Гогол до Шевирев: „Стигнах до Христос по-скоро по протестантски, отколкото по римокатолически път”.

Отваряне на целия текст

Автор Георги Каприев

Хуго Етериано, интелектуален последовател на Жилбер от Поре, е ценен от своите западни съвременници като най-добрия познавач на елинската и византийската философия и теология през втората половина на 12 век. Той е най-компетентният „информатор” на латинските теолози относно гръкоезичното богословие, особено на онези, които се отклоняват от традиционната тринитарна и христологична терминология.[1] Той се стреми да обогатява западната традиция с ученията на авторитетните гръкоезични мислители от ранните векове, противопоставяйки ги на „новите философи”, каквито са за него всички византийски автори от времената на Фотий Константинополски и Никита от Византион. Хуго е един от първите идеолози на формулираното покъсно западно понятие за „гръцка патристика”.

1. Зачеването на западното понятие за патристика

На Запад понятието „патристика”, както и „патрология” се установяват през 17 век. Първата Патрология е посмъртно публикуваната в 1653 г. книга на лутеранския богослов Йохан Герхард (Patrologia sive de primitivae Ecclesiae christianae vita et lucubrationibus). Когато двете понятия биват отъждествявани, заявява се, че патристиката стои редом с theologia biblica, scholastica, symbolica et speculativa и следователно е дисциплината, занимаваща се с теологията, респективно догматиката на църковните отци. Когато „патристика” и „патрология” биват различавани, тогава с втория термин се обозначават ученията на отците и учителите на Църквата, а чрез първия – историческата епоха на древната Църква от 2 век до началото на средновековната църковна история.[2] Така в западната култура патристиката бива определяна като един, и то първия главен период в историята на християнското богословско и философско мислене, следван от предсхоластиката, високата и късната схоластика, продължена от теологията на новото време, сама разчленявана на отделни периоди.[3] Патристиката включва следователно делото и произведенията на латински автори от Тертулиан до към Исидор от Севиля и Беда Достопочтени и гръцки авторитети от Юстин до Йоан Дамаскин.

Отваряне на целия текст

Автор Николай Бердяев

Майка Мария беше една от най-забележителните и най-одарени руски жени. Тя е характерна за своята епоха и отразяваше най-характерните течения на тази епоха. Тя беше нова душа. Беше поет, революционер и религиозен деятел.

Тя принадлежеше на революционната епоха; беше социалист-революционер, но не принадлежеше на стария тип революционна интелигенция. И не прие революцията в болшевишката ѝ форма. Тя премина през руския културен ренесанс от началото на века, през руската поезия от епохата на символистите и беше близка с А. Блок. Беше ѝ свойствено безпокойството на тази епоха.

В душата на майка Мария обаче се отразяваха също така религиозните търсения и течения на епохата. Тя беше волна слушателка в Петербургската духовна академия. В емиграция беше сред немногото, които съчувстваха на руската религиозна философия. Активно участваше в работата на „Руското християнско студентско движение” [РСХД], но се оттегли от него когато там се откроиха особено десни течения.

Отваряне на целия текст