Автор Георги Федотов

На 23 март 1948 г. в дома си в Кламар, до Париж, почина Николай Александрович Бердяев, бележит руски религиозен философ. Руското общество не следеше достатъчно работата на неговата остра, неуморна мисъл. Най-силно то реагираше на политическите му изявления, които често бяха неочаквани и парадоксални. Сравнително малцина бяха тези, които имаха щастието да го познават и да го обичат като човек. Целият свят обаче познаваше Бердяев като религиозен философ. В Европа и в Америка него го ценят много повече, отколкото сред руската емиграция, и, разбира се, в самата Русия. Обяснението, вероятно, е в това, че със своята философска личност, със своята свобода и творчеството си Бердяев е духовно свързан повече със Запада, отколкото с Русия. В същото време обаче той е попил в себе си много от ценните елементи на руския светоглед (чрез Достоевски, Хомяков, Владимир Соловьов…), които за Запада се явяват ново откровение. Разбира се, Западът греши, когато смята Бердяев за типичен изразител на руското православие. Сам той се тревожеше от това старо недоразумение. Ние обаче сме престъпно несправедливи когато пренебрегваме големия руски мислител, писал не школски книги, не академични изследвания, а страници, изпълнени с жизнен (казано според модата – екзистенциален) смисъл, обърнати към всекиго.

Бердяев пишеше горещо, винаги в борба на няколко фронта, без да се страхува от преувеличения и противоречия. „Духовното слънце не е безстрастно“ – каза той в една от последните си книги. Сблъсквайки се с тези противоречия, някои са склонни дори да отричат единството на неговата мисъл. Подобен възглед обаче е съвършено погрешен. Противоречията се натрупват на повърхността – по-скоро в онова, от което се оттласква, отколкото в онова, което той твърди. В дълбочина той оставаше верен на своята основна житейска интуиция, която се бе формирала до цялостен светоглед още в неговите първи същински книги: Философия на свободата (1911 г.) и Смисълът на творчеството (1916 г.).[1]

Отваряне на целия текст

Автор Венцислав Каравълчев

В своя исторически път православното богословие преминава през различни върхови периоди, най-видните представители на които са оставили незаличима следа в съкровищницата на православното духовно наследство. Един от последните най-значими такива периоди е 12-15 в. – периодът на разпространението и разцвета на исихазма във Византия и на Балканите, преди всичко в земите на Второто българско царство. Някои специалисти биха могли да ме апострофират, че измествам с близо век по-рано началото на исихасткия период, но смятам, че за това има основания, които бих изложил в друго изследване. Тук само ще вметнем, че като духовна практика и опитност исихазмът може да бъде трасиран обратно през вековете до първите християнски пустиножители и подвижници и от там до примера, който Сам Господ Иисус Христос ни е дал по време на Своя пост в пустинята.[1] В теоретичен план различните аспекти на исихасткото учение са неразделна част от учението на всички големи подвижници и учители на Църквата, започвайки със самия св. ап. Павел[2] и стигайки до св. Григорий Синаит и най-вече св. Григорий Палама, който синтезира и ясно формулира това учение.[3] Неслучайно в богословието исихазмът става известен като „паламизъм“.[4]

Отваряне на целия текст

Автор Георги Каприев

На Дитрих Бошунг[1]

Не е безпроблемно темата „портрет“, централна за Дитрих Бошунг, да бъде пряко свързана с изследователската област „византийска философия“.[2] Наистина, в произведенията на византийските философи могат да бъдат установени различни портретиращи скици. Не са съвсем малко и самоописанията,[3] налични в съчинения на философи. В този контекст следва да бъдат споменати имената на мнозина автори от времето между Фотий Константинополски и Георги Схолар, сред които на почти всички философи, съставили историографски произведения. Никой от тези текстове не е автобиография в собствения смисъл на думата; само ограничено число от тях се приближава до това модерно понятие, и то съвсем приблизително. Хеберт Хунгер споменава, успоредно с автобиографичното представяне на езичника Ливаний и автобиографичните стихове на Григорий Назиански, четири други съчинения, всичките идващи от късното византийско време. Става дума за произведения на Никифор Влемид, имп. Михаил VIII, Георги от Кипър и Димитър Кидон, към които се добавя и едно самопредставяне на Теодор Метохит.[4] Нашият герой ще бъде Георги от Кипър.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Георги Флоровски

Михаил Гершензон,[1] който почина тази година в Москва, заема видно място сред историците на руското общество. В Московския университет той получава солидна подготовка в историческата методология от проф. Павел Виноградов (по-късно сър Пол). Историята на древна Гърция е първата област на подготовката му, а неговата първа публикация има за предмет аристотеловата Конституция на Атина като исторически извор. Външни обстоятелства възпрепятстват Гершензон да стане университетски преподавател и той се ангажира с журналистиката. Дори и след това обаче той остава преди всичко учен. Воден от интересите си, той променя областта на своите изследвания и започва да се занимава с историята на Русия през 19 в. Гершензон винаги работи с извори. Всяка нова негова работа предполага пълно преразглеждане на източниците и много непубликувани извори влизат за първи път в обръщение чрез него. Само това е достатъчно значим аргумент за нашето признание. Гершензон обаче никога не остава просто обикновен събирач на документи, нито в своите изследвания се ръководи от любопитството на антикваря. Той събира само това, което му е необходимо за синтеза в изследването му. Стреми се да бъде не просто повествовател или разказвач, а интерпретатор на живота, опитва се да открие ръководната формула за еволюцията на руското общество. Вдъхновен е от психологическата и философската интерпретация на човешката цивилизация.

Отваряне на целия текст