Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]
Автор Калин Янакиев

Kalin JanakievНа Тайната вечеря – последната празнична пасхална вечеря, която е направил с учениците Си – Христос е обявил (прогласил) две неща и в непосредствена връзка с тях е установил (заповядал) други две неща. Тези четири неща са обаче непосредствено логично следващи едно от друго и нито едно от тях не може нито да се отделя от другите, нито да се фаворизира или неглижира в сравнение с тях.

Защото, наистина, на последната вечеря в Сионската гòрница, вземайки пасхалния хляб и въздигайки чашата „на благодарението”, Христос е обявил Своята Богочовешка Жертва, като е направил това, преди да я принесе (реално) на Голгота, та да могат учениците Му сетне, след като ѝ станат свидетели, да намерят път за проумяването на нейния смисъл.

Но, разбира се, на същата тази последна вечеря, обявявайки Жертвата Си, Христос със самото това е прогласил и Своя „завет”, Своето завещание, оставяно благодарение на нея както на учениците, така и „на мнозината”, които след тях по тяхното свидетелство ще се присъединят към общността им.

Отваряне на целия текст

Автор Георги Каприев

Georgi KaprievХуго Етериано, интелектуален последовател на Жилбер от Поре, е ценен от своите западни съвременници като най-добрия познавач на елинската и византийската философия и теология през втората половина на 12 век. Той е най-компетентният „информатор” на латинските теолози относно гръкоезичното богословие, особено на онези, които се отклоняват от традиционната тринитарна и христологична терминология.[1] Той се стреми да обогатява западната традиция с ученията на авторитетните гръкоезични мислители от ранните векове, противопоставяйки ги на „новите философи”, каквито са за него всички византийски автори от времената на Фотий Константинополски и Никита от Византион. Хуго е един от първите идеолози на формулираното покъсно западно понятие за „гръцка патристика”.

1. Зачеването на западното понятие за патристика

На Запад понятието „патристика”, както и „патрология” се установяват през 17 век. Първата Патрология е посмъртно публикуваната в 1653 г. книга на лутеранския богослов Йохан Герхард (Patrologia sive de primitivae Ecclesiae christianae vita et lucubrationibus). Когато двете понятия биват отъждествявани, заявява се, че патристиката стои редом с theologia biblica, scholastica, symbolica et speculativa и следователно е дисциплината, занимаваща се с теологията, респективно догматиката на църковните отци. Когато „патристика” и „патрология” биват различавани, тогава с втория термин се обозначават ученията на отците и учителите на Църквата, а чрез първия – историческата епоха на древната Църква от 2 век до началото на средновековната църковна история.[2] Така в западната култура патристиката бива определяна като един, и то първия главен период в историята на християнското богословско и философско мислене, следван от предсхоластиката, високата и късната схоластика, продължена от теологията на новото време, сама разчленявана на отделни периоди.[3] Патристиката включва следователно делото и произведенията на латински автори от Тертулиан до към Исидор от Севиля и Беда Достопочтени и гръцки авторитети от Юстин до Йоан Дамаскин.

Отваряне на целия текст

Автор Архим. Амвросий (Погодин)

Cover St Mark Eugenikos FlorentiaСключване на унията. По-нататъшни изисквания на Ватикана. Заминаване на гърците от Флоренция. Разказът на св. Марк Ефески за Флорентийския събор и за неговото участие в него

В края на предишната глава ние се спряхме на това, че обстоятелствата започват да се подреждат така, че е оставал последен шанс за спасяване престижа на Православната църква и на Византийската империя от заплахата на безславната уния. След откровеното заявление на папата, че изисква подчинение на себе си на цялата Източна православна църква и на самия император, при което това е изразено в достатъчно рязката и пряма формулировка на категоричното изискване, и след като са представени оскърбителните за Православната църква и за православното съзнание изисквания на Ватикана, дълбоко оскърбен, императорът заявява, че прекратява по-нататъшните преговори за уния и има намерението да се завърне в Константинопол.

Това обаче не е било обмислено решение, взето въз основа на минал опит, а само изблик на негодувание и на досада, каквото нееднократно се е случвало и преди – когато императорът заплашвал, че ще прекрати преговорите и ще се върне в Константинопол, след което обаче, едва ли не на следващия ден, преговорите са продължавали и гърците правели своите следващи отстъпки към латинянните, за сметка на православната вяра.

Същото се случва и сега: особено горещите привърженици на унията сред гръцките йерарси, а именно Исидор, Висарион и Доротей Митилински, поемат посредничеството между императора и папата и „уреждат проблема”, а цялата работа завършва с голямо угощение, което папата устройва за гръцките гости в своя дворец, докато по четирима делегати от всяка страна са заети в диспут по въпроса за привилегиите на Апостолския престол. Текстовете не са запазили за нас подробностите от тези диспути, но вероятно, съдейки по обстановката, в която са протичали, те не са и представлявали нещо значимо.

Отваряне на целия текст

Автор Тирански и на цяла Албания архиеп. Анастасий (Янулатос)

Anasthasios YannoulatosДумата islam[1] в предислямския период е била употребявана от хората в Мека като търговско понятие и е означавала „съгласие”, „договор”, честна дума за „сключване” на сделка. Мохамед със своята проповед дава ново съдържание и смисъл на тази древна дума, употребявайки я още от началото на своята дейност, за да означи екзистенциалното покорство (послушание) към призива на Аллах и да определи целта и ориентацията на своите последователи.

Приемащите тази форма на отношение с Бога се наричат muslim (от което произлиза думата мюсюлманин, мюсюлмани). Арабският израз „аз съм мюсюлманин” в своята дълбочина означава „аз съм отдаден на Господа”. Мохамед и първите му последователи наричат себе си muslim, декларирайки по този начин, че смятат за своя основна характеристика цялостното си посвещение на Бога и че посланието им е един нов, правилен начин на живот на народа, т. е. islām, „послушание-покорство” към Бога. С времето определението islām се лишава от началния си религиозен плам и ентусиазъм и става, особено извън арабския свят, име на религиозна система от идеи, закони, практики, име на една „религия”.[2] Днес за означаване на тази религия се употребяват също думите ислямизъм, мюсюлманство, мохамеданство. Последната дразни мюсюлманите, защото те не почитат Мохамед както християните Христос, нито го смятат за център на своето почитание, както например будистите – Буда. Те просто следват неговото учение. Въпреки това, както отбелязва един известен ислямолог, специфичната отлика на тази религия от останалите не е толкова вярата, че „няма друг Бог освен Бога”, колкото възвестяването, че „и неговият пророк е Мохамед”.[3] В настоящото изследване предпочитаме да прилагаме приетото определение ислям, което смислово покрива базовия религиозен опит, който се представя като „послушание”, абсолютно пригаждане към Божията воля.

Отваряне на целия текст

Автор Марио Коев

M KoevТретото хилядолетие начева като постхристиянска, постметафизическа, посттрадиционна епоха. Вездесъщието на префикса пост- подчертава радикалните промени, които бележат нашето време. Ние преживяхме един разрив, една фундаментална промяна в собственото ни доминантно себеразбиране.[1]

Ако се съгласим с това заключение, това в нашия случай ще означава, че ни е необходимо едно възможно по-широко богословско осмисляне на културните процеси в света днес. Пред нас възникват определени точки на напрежение на понятийно и на съдържателно равнище, проблеми на контекста и изобщо на мисленето за човека и света. Вездесъщието на префикса „пост-” само по себе си показва, че липсва ясно разбиране за света, в който живеем. Няма идея за културата днес, което е логично, ако го погледнем в оптиката на отпадането на големите разкази. Самото понятие време, използвано във философските, историческите и богословските изследвания, все още е прекалено „монолитно” и „единно”, за да може адекватно да опише процесите и техните съдържателни и смислови оптимуми, както и собствено рефлектирането върху тях, търсещо каквото и да било,[2] предполагано в двупосочността на една аксиоматично положена потенциална безкрайност на историята. Така времето се употребява по-скоро като допълнителна характеристика, служеща за езикова и логическа сглобка в концептуалното развитие на един или друг дискурс, а не като фундаментална проява на битието. От своя страна и развитието на науката и на технологиите, на медиите и изобщо на виртуалното пространство само по себе си изисква църковен и богословски отговор. Този отговор обаче не може да бъде „просто научен”, „просто теоретичен”. В крайна сметка не съществува богословие без вяра във въплътеното Слово Иисус Христос. В този смисъл, тъй като немалка част от християните днес сме in partibus infidelium,[3] все по-рядко успяваме да оставим ясна следа между онова, в което твърдим че вярваме, и начина си на живот. Всъщност тази следа днес е ясна именно доколкото ни показва точно обратното. Така, ако поставим едно разсъждение на Паул Тилих за мъжеството в малко по-широка перспектива, на първо място това означава, че „трябва да бъде разбран човекът, както и неговият свят, със своите структури и ценности. Само този, който ги познава, знае какво да утвърди и какво да отрече”.[4]

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Стефан Цанков

scankov smallВ съвременния живот се набива на очи съблазънта (σκάνδαλον) от постоянното и поразително несъответствие между учението и живота, думите и действията на християните – на всички нас, християните, в това число и висшите ни представители и ръководители. Това раздвоение е почти всеобщо и толкова дълбоко, че сякаш е получило не само реално господство, но и официално признание – почти всички сме до такава степен спокойни и невъзмутими пред тази духовна трагедия.

Като че ли сме се примирили с нея. Излиза, че тя е необходима. Даже няма защо да се смущаваме, възмущаваме и да се борим против нея. Нека да бъде така: „портите адови няма да надделеят”! И разколът между вярата и живота, раздорите и безсилието на християните и плачевното състояние на християнската общественост все повече ще се изострят и ще се задълбочават. Голямото значение на този ужасяващ факт на християнската „емпирия” се усилва още повече тъкмо в нашите изключителни времена, когато във всички области на живота делото показва и доказва теорията, идеята, програмата, и когато всички са здраво свързани в обща организация и единство. На всички нас ни се налага, пред лицето на младите поколения, и което е още по-лошо, пред лицето на отпадналите от християнството, или на вече превърналите се в негови противници, с горчивина да наблюдаваме поразяващото и опустошаващо действие на този скандален факт, на тази станала обичайна дисхармония между вярата и живота на християните.

Какво обаче казва Христос: „По плодовете им ще ги познаете”? Или апостол Яков: „Вярата без дела е мъртва”? До какви ли страшни заключения бихме стигнали в случай че приложим тази абсолютна мяра към нашата църковност, към нашата християнска общност.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Емануил Клапсис

Fr Emmanuel ClapsisСтраданието е един от неизбежните аспекти на човешкия живот в сегашния свят. Страданието, бедите и опитът от трагичното откриват уязвимата природа на човешкия живот, дават ни възможност да разберем нашите ограничения като човешки същества и степента на зависимост на нашия живот от другите хора и от Бога. Страданието има потенциала да води човешките същества или към отчаяние, мъка и затваряне в себе си, или към надмогването му чрез надежда и вяра, с доверие в Божието доброжелателство и в Неговите отношения на завет с Неговия народ.

Сред хората е особено силен инстинктът да се търси причината (или причините) за страданието. Но защо? Защо аз? Тези въпроси възникват от опита, който всеки човек има със страданието. Необходимостта да търсим причините за страданието е дълбоко всадена в нас. Понякога ние намираме отговора и донякъде променяме поведението си, предвид лошия си опит. Друг път обаче причините са отвъд нашите знания и контрол, и нашето търсене ни води до увеличаващо се чувство за безсилие и незаслужена вина, или до обвиняване на другите. И все пак, за нас е трудно да приемем, че може и никога да не разберем действителната причина за нашето страдание. И ние негодуваме срещу тази необяснима мистерия, особено когато се чувстваме беззащитни и вцепенени пред лицето на едно безсмислено страдание. По този начин, нашето търсене на смисъла и на обяснението ангажира целия ни рационален капацитет, който бива впрегнат да открие смислени причини за необяснимото.

Отваряне на целия текст

Автор Архим. Амвросий (Погодин)

St Mark EugenikosПо-нататъшно обсъждане на догмата за изхождането на Светия Дух. Решителни стъпки към сключването на унията. Трактатът на св. Марк Ефески (Силогистични глави) за това, че Светият Дух изхожда само от Отчата ипостас. Изповедание на вярата на св. Марк Ефески

На Велики понеделник, 30 март 1439 г., гърците са били повикани при патриарха, за да обсъдят въпроса възможно ли е до Пасха да се намери някакъв modus unionis или трябва да се завръщат в Константинопол, като се прекратят по-нататъшните преговори. Висарион Никейски и Исидор Киевски незабавно се изказват в полза на унията, докато друг от йерарсите, Монемвасийски митр. Доситей, възкликва, че предпочита да умре, но не и да се „латинизира”. Отговаря му Исидор: „И ние не по-малко от теб не желаем да се „латинизираме”, но източните отци в равна степен приписват изхождането на Светия Дух и от Сина; ето защо по този въпрос ние трябва да се съберем с Латинската църква”. По този повод трябва да се отбележи, че митрополит Исидор далеч не е бил богослов и изобщо не е бил прав когато е твърдял, че, според източните отци, Светият Дух изхожда в равна степен както от Отца, така и от Сина, и затова латинският догмат за Светия Дух отговаря изцяло на православното светоотеческо мислене. На Исидор горещо възразяват св. Марк Ефески и Антоний Ираклийски, които смятат, че уния с латиняните не може да бъде сключена. Св. Марк Ефески заявява, че латиняните са не само разколници, но и еретици. За това обаче нашата Църква е мълчала, тъй като те са били многобройни. Нима обаче не това е била причината Православната църква да се отделя от тях – това, че те са еретици? Затова ние просто не можем да се съединим с тях, ако те не се съгласят да премахнат добавката към Символа на вярата и ако не го изповядат така, както ние го изповядваме. На възражението на Висарион, че ако някои св. отци са учили така, както учат латиняните, то следователно трябва и тях да смятаме за еретици, св. Марк отговаря: Разбира се, че трябва. Само че те не са учили така и книгите, представени от латиняните предизвикват съмнения със своята автентичност.[1]

Отваряне на целия текст

Полезни връзки

 

Препоръчваме