Автор Сергей Аверинцев

Несвоевременен опит за християнски поглед

Нека читателят не очаква нещо като малка богословска дисертация, построена според предварително готов план, с цитати от отците на Църквата и от авторитетни духовни писатели на нужните места.

По-скоро това ще бъдат признания, нахвърляни почти безсистемно и съвсем лични. Дотолкова лични, че писането им съвсем не е леко.

Работата е там, че за мен – такъв, какъвто съм – въпросът за преживения и за преживявания опит в отношението към покойните ми родители, към жена ми, към децата ми е неотделим от един друг въпрос: Защо, собствено, вярвам в Бога?

В крайна сметка за мен този опит е най-сигурното доказателство за Божието битие.

Питайте истинския монах за неговото монашество, истинския отшелник – за отшелничеството му, и ще чуете възможно най-достоверните разкази за Бога, каквито въобще е възможно да съществуват. Бог не ме сподоби да бъда монах или отшелник. Но Той ме дари да бъда син, съпруг и баща и оттук аз знам това, което знам; това, което, веднъж научил, вече не мога да не зная.

Ето защо за мен всеки светоглед освен вярата е неубедителен.

Отваряне на целия текст

Автор Игумен Пьотр (Мешчеринов)

Защо сме принудени да търсим образци на духовен живот

Мисля, че една от най-характерните черти на нашето време е именно търсенето на това духовно наследство. Важно е да кажем, че това търсене е изцяло обърнато към миналото. Веднага се откроява нещо съществено: след като има толкова интензивно търсене, свързано с православната самоидентификация в миналото, значи текущият живот, настоящето не удовлетворява никого. То е някак пусто и трябва да бъде запълнено. Бих искал да подчертая това. Първо, тъкмо това е една от съществените черти на нашата епоха, а второ, то в голяма степен разкрива същността ни като християни.

Аз съм с вас през всички дни до свършека на света (Мат. 28:20) – така е казал Христос на Своите ученици − Христос, Който е Същият и вчера, и днес, и вовеки (Евр. 13:8). Встъпилият в Църквата Христова човек живее чрез богообщение в Христос тук и сега, и няма нужда да търси каквото и да било нито в миналото, нито в бъдещето. А след като наблюдаваме толкова интензивни търсения на образци на духовен живот в миналото, то трябва със съжаление да констатираме, че в ежедневното ни църковно настояще животът в изобилие (Иоан 10:10), който ни е обещал Господ, ние го нямаме и сме принудени да го търсим.

Така възниква следният въпрос: след като вече сме задали такава парадигма на търсене на решения за нашите проблеми в миналото, то спрямо кое нашата Църква следва да се ориентира в своята история? Къде да търсим образец – именно образец на църковно действане, а не просто копие на миналото, за да може търсенето да ни доведе до живот в Христос, а не до едни или други имитации?

Отваряне на целия текст

Автор Христос Янарас

След рухването на така наречените режими на „реалния” социализъм теоретиците на марксизма сигурно се чувстват дълбоко оправдани. Събитията потвърдиха изходните позиции на Марксовата теория, а именно, че икономическите фактори движат и формират историята.

Ако това теоретично начало някъде греши, то е в обобщителното му отношение към историята като към нещо цяло. Интерпретацията обаче би могла да претендира за валидност в условията на съвременната история, т. е. в контекста на съвременния западен цивилизационен модел с неговото глобално присъствие.

Очевидно е, че комунистическите режими в Източна Европа не се разрушиха вследствие на народна съпротива срещу историческия материализъм. Те се разпаднаха вследствие именно на жаждата на хората за все повече и по-системно прилаган исторически материализъм. Рухването им не беше триумф на някаква не-материалистическа идеология над последователния материализъм, а победа на една по-находчива и по-ефективна система за историко-материалистическо третиране на човешкия живот срещу друга по-несъвършена и по-неефективна. И двете системи се основаваха на една и съща идеология и база. Разликата се ограничаваше в управленската им надстройка.

Отваряне на целия текст

Автор Сергей Аверинцев

- Навремето един умен англичанин нарече съветските енциклопедии енциклопедии на лъжата в азбучен ред. Все пак някъде около края на 50-те – началото на 60-те години и в тази страна някои неща започнаха да се променят. Първият том на Краткая литературная энциклопедия, излязъл в края на 1961 г., срещна мислещия читател с все още слабо познатото по това време име на Сергей Аверинцев – име, превърнало се скоро за съветските свободомислещи интелектуалци в също толкова емблематично като имената на Бахтин, Лосев, Лотман, Мамардашвили. В случая със Сергей Сергеевич Аверинцев понятието „учен енциклопедист” наистина носи особена пълнота и точност. Десетки негови енциклопедични статии украсяват споменатия вече седемтомник на Литературная энциклопедия, знаменития двутомник „Мифы народов мира и трите тома на Християнство и са добре познати на специалистите. Най-странно обаче беше Вашето участие в петтомника Философская энциклопедия – така или иначе това издание се намираше под специален идеологически контрол, а в същото време се оказа (поне неговият последен, пети, том) едва ли не най-„ревизионистичното”. Какво се случи?

- Тук съвпаднаха някои обстоятелства. Преди всичко имаше хора с добра воля и решимост да направят нещо. Освен това тогава, през 60-те години, началството ужасно се страхуваше от „марксизма с човешко лице”, увлеченията на младия Маркс и т. н., но спрямо „религиозното мракобесие” никой не очакваше каквито и да било увлечения. От самото начало на Философската енциклопедия статиите на религиозни теми там бяха предварително поръчани, разбира се, на войнстващи атеисти. И ето, идва статията на някакъв важен атеистичен началник. А по това време в редакцията на енциклопедията беше започнал работа Юра Попов – един удивителен човек: едновременно порядъчен, смел и дълбоко, невъзмутимо спокоен. Изпрати ми текста за отзив и написах рецензия. Боже опази, тук нямаше никакъв спор de principiis – само с прискърбие отбелязах, че не са споменати еди-какви си факти, нищо не е казано за дадени неща. При това, както се казва днес, се стараех да имам предвид кои имена авторът със сигурност не знае и просто въобще не е чувал. Онзи, ясно е, изпаднал в ярост. Късал рецензията, хвърлял я по Юра Попов (даже с викове като „Долу поповщината!”), удрял с юмрук по масата и накрая заявил нещо от типа: „Развалям всички договори с вас, повече нищо няма да ви пиша, а вие тепърва ще съжалявате…!”. И след това започна един направо плутовски роман.[1] Юра ме помоли да напиша статията. Казвам му: „Юра, щом си толкова луд да ми поръчаш такова нещо, ще ме е срам, ако не съм толкова луд, че да не го напиша!”. Като начало обаче, защото разбираше, че моят подпис под текста е крайно нежелателен, той поръчал на Юрий Левада – съвсем секуларен, но порядъчен човек и далеч не войнстващ атеист – нещо социологическо, с няколко думи, за християнството по света. И Левада – изцяло посветен в нашия замисъл, написа своя фрагмент, който бе добавен след голямата ми статия. Тъй че моето име също го имаше, но в края на текста стоеше неговото и ако някой мързелив шеф или цензор бегло погледнеше написаното, щеше да види това. По това време Левада вече бе шокирал социолозите с либерализма си, но не беше известен като професионален атеист. Освен това Юра измисли и други хитрини. Всичко изглеждаше много забавно, само че когато томът излезе, се разрази огромен скандал.

Отваряне на целия текст