Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]
Автор Мартин Хинтербергер

M HinterbergerВ периода от 9 до началото на 13 век различията между Източната и Западната християнска църква постепенно се развиват до една постоянна схизма: до разделяне на Църквата на православна във Византия и римокатолическа – на Запад. Папското първенство и добавянето на filioque в Символа на вярата са двата най-известни въпроса, довели до отдалечаването на двете църкви в институционален, културен и богословски план.

В това изложение няма да разглеждаме догматическите противоречия, които са довели до тази схизма. Моята тема са индивидуалните действия на хората между двата центъра – Византия и Запада, заедно с мотивите или потребностите, които са накарали някои византийци да се присъединят към църквата на Рим. Ще представя биографии на византийци, живели през 14 в. и движещи се между Византия и Запада и буквално, по начина, по който са пътували от Византия на Запад и обратно, но и метафорично – сменяйки понякога по няколко пъти своята вяра. И по-конкретно ще представя Теодор Палеолог, маркиз на Монферат, Варлаам Калабрийски, Димитриос Кидонис и Павел Тагарис. Ще видим как тези четирима мъже, свързани външно с това, че сменят вярата си, всъщност стигат до тази стъпка по съвсем различни причини.

Изследвайки биографиите им, ще установим, че два фактора играят определяща роля в развитието на тези хора: от една страна, византийските опити за възстановяване на църковното единство с Рим и от друга – опитите за възстановяване на политическата цялост на държавата. Тези два фактора имат нужда от кратко разяснение.

Отваряне на целия текст

Автор Свещ. Дионисий Каменшчиков

Fr D_KamenshchikovВ историята на човечеството не съществува период, който да не се отличава със социални, културни или религиозни промени. Не прави изключение и нашето време. Днес, от една страна, се наблюдават същите тенденции на изменение на обществените процеси, както и в предходните векове, с тази разлика, че протичането им значително се е ускорило. От друга страна, ако тези тенденции бъдат внимателно анализирани, то може да се установи, че има социални процеси, които са характерни именно за нашето време и в другите епохи почти не се наблюдават. Това е преди всичко деградацията на семейството – деформацията на това божествено установление.[1] Бракът, като основа на всеки социум, в наши дни е подложен на колосален натиск: това е детайлно разработена юридическа система, способна да разруши всяко семейство при наличие на заповед за бракоразводен процес, узаконяване на еднополовите бракове, сурогатното майчинство и онези научни пробиви в биологията (в частност клонирането, инвитро-оплождането, манипулациите за смяна на пола и т. н.), които поставят човечеството и на първо място семейните отношения на прага на катастрофа. Затова, според нас, научното осмисляне на брачните отношения, и особено на тяхното духовно-нравствено съдържание, днес е приоритетна задача на богословието. Инертността на по-голямата част от хората към процесите на деградация на семейството се обяснява с неразбирането на важността на този божествено установен институт за духовно-нравствено здраве – както на отделната личност, така и на цялата държава. От собствен пастирски опит мога да свидетелствам, че почти никой встъпващ в брак не разбира неговите цели, не си дава сметка, защо го прави. Не е чудно, че в Русия всеки два от три сключени брака, дори благословените от Църквата в тайнството Венчание, се разпадат в първите години на съвместния живот. В най-добрия случай хората приемат брака като съюз за раждане и възпитаване на деца. Този възглед действително е бил присъщ за западното богословие. Но, в същото време, православното богословие гледа на брака много по-дълбоко и казва, че християнското семейство е домашна църква. Тази статия е посветена именно на сравнителния анализ на учението за брака в Римокатолическата и в Православната църква.

Отваряне на целия текст

Автор Свещ. Стоян Бербатов

Fr Stojan_BerbatovСъществуват две позиции относно ролята на Църквата в контекста на актуалната социална среда. Едната страна изказва становището, че Църквата е призвана да бъде коректив на социалните, културните и моралните норми, да задава духовните ориентири на общественото развитие и да има пацифистко присъствие в конфликтните моменти и ситуации. Ролята ѝ на творец на базисните ценностни параметри и координатор в обществените взаимоотношения е основополагащият елемент в тази религиозно-социална концепция. Другата позиция не отрича принципно отговорността на Църквата за развитието на обществените процеси, но приема, че светът е инфилтриран от злото и ако се приспособи към света, Църквата би могла да изгуби своята идентичност. С други думи, налице е един страх (или опасение) от секуларизацията. Грижата на Църквата за социалното благополучие, за преходните ценности, според това схващане не трябва да е приоритет, защото призванието ѝ тук на земята е преди всичко да избави човечеството от оковите на смъртта чрез благовестието за вечния живот в единението с Христос.

От богословска гледна точка и двете позиции са релевантни и в общи линии очертават възможното тълкуване на известната християнска максима: Църквата е в света, но не е от света. Животът на вярващия човек е тясно свързан не само със случващото се в религиозната среда – в голяма степен той е обусловен и се влияе и от социалните процеси. Освен това християнинът осъзнава, че неговото спасение по никакъв начин не може да се осъществи, без той да положи максимални усилия за спасението на своя ближен, т. е. на хората, с които общува тук и сега. Важно е обаче да се каже, че всеки опит за конформизъм, за свеждане на дейността на Църквата само до полезното за обществото, крие опасността от подмяна на природата и границите на Църквата, от функционирането ѝ единствено като социална институция. Това са част от предизвикателствата, на които Църквата трябва да отговори. За да се справи с тази задача, или по-точно за да излезе от сложната ситуация, тя трябва да заживее отново в антиномична среда, да се върне към естественото си състояние на динамично неспокойствие. Живият организъм на Тялото Христово – Църквата, е тук, за да побеждава злото, което от света идва, и да преобразява и спасява същия този свят, който е творение Божие. И именно в този сотириологичен план Църквата е призвана да намери правилния език, на който да отправи своето послание, да напипа лингвистичната струна на социо-културното време.

Отваряне на целия текст

Автор Лиляна Симеонова

cover-Annales BaronioПрез 1588 г. в Рим е публикувана първата от дванадесетте части на монументалния труд на Цезар Бароний, озаглавен Църковни анали от Рождество Христово до 1198 г. („Annales ecclesiastici a Christo nato ad annum 1198”). Последната, дванадесета част на труда на Бароний излиза в 1607 г. – годината на неговата смърт. Изданието е във фолио-формат. Един век по-късно, през 1707 г., в гр. Лука започва преиздаването на Църковните анали на Бароний, като сега те са преформатирани и излизат в 37 тома.

Първоначално трудът на Цезар Бароний бил замислен като отговор от страна на дейците на Контрареформацията на друг голям корпус – История на Христовата църква („Historia Ecclesiae Christi”). Той е дело на група немски богослови лутерани от Магдебург и е публикуван в периода от 1559 до 1574 г. в 13 тома, като всеки том е посветен на историята на Църквата в рамките на едно столетие, от нейното раждане до 1298 г. Многотомната История на Христовата църква, популярно наричана и Магдебургските столетия, дава реформистката интерпретация на църковната история. Римокатолическата църква пък не закъсняла да я дамгоса като opus pestilentissimum (буквално „най-вредителски труд”). От друга страна, по-късните римокатолически богослови и църковни историци издигат автора на Църковни анали Цезар Бароний на пиедестал, като го поставят редом с Евсевий Кесарийски – съвременник на Константин Велики и автор на първата история на Църквата: двамата са определяни като „бащите на църковната история”.

Въпреки че допуска редица неточности по отношение на Източноправославната църква, Бароний наистина е голям историк. Любопитното обаче е това, че в по-ранните си години той никак не обичал историята и предпочел да се посвети на правото; в един по-късен момент започнал да изнася популярни лекции върху църковната история по искане на своя наставник Филипо Нери. Едва в зряла възраст се заел сериозно с написването на история на Църквата – така, както тя трябвало да бъде интерпретирана от гледната точка на Рим.

Отваряне на целия текст

Автор Ивайло Маринов

Ivajlo MarinovИ истината ще ви направи свободни!

В Евангелието е обяснено, че не някаква абстрактна, медийна, пропагандна, научна или каквато и да било друга истина прави свободни приелите я, но Бог конкретно пояснява, говорейки „на повярвалите в Него”: „Ако пребъдете в словото Ми, наистина сте Мои ученици, и ще познаете истината, и истината ще ви направи свободни” (Иоан 8:31-32). Както и по-нататък: „… Всякой, който прави грях, роб е на греха. А робът не пребъдва вечно вкъщи; синът пребъдва вечно. И тъй, ако Синът ви освободи, ще бъдете наистина свободни” (8:34-36). Или: „… Духът на истината ще ви упъти на всяка истина” (16:13). Следователно, достъп до Истината и по-конкретно до Духа на Истината имат не всички и не по всякакъв начин, а повярвалите, пребъдващи в Словото ученици и синове, приели Духа и посветени в Неговото обучение. А нали „нищо не е по-приятно от светлината на Истината” (Nihil est veritatis luce dulcius)?

Тъй като човекът е съставен от душа и тяло, но също (за разлика от животните) и от дух, той има личностна необходимост от свобода, неприкосновеност и независимост, и от живот, лишен, или поне почти освободен от потиснатост, стрес, страх, тревоги и мизерия (особено духовна). Всъщност (в-същност) човекът е личност и като такъв има нужда от (и има за цел, вика за) разгръщане на духовните си заложби, на творческите си пориви, на вътрешните си – интелектуални и интуитивни – потенциали. И буквално крещи за истинско осмисляне на битието, в което изведнъж с раждането си е попаднал, и на принципите на Живота – в най-близка и по-далечна перспектива. И търси начини и за развиване на своята чувствителност и слово, придобито по подражание, на своите правилни усещания, на добрите си импулси, нуждае се от развитие в своето вграждане в ползотворно (т. е. творящо полза) битие сред другите хора, от разгръщане на своето вътрешно благородство и чисто родолюбие. И всичко това – в стремеж за правда, мир и радост в Светия Дух: Собственикът на Живота. Разбира се, при стриктно придържане към божествените критерии за нещата, които сега са или които биха могли да бъдат.

Отваряне на целия текст

Автор Архим. Кирил (Говорун)

Archim Kiril_GovorunЗащо идентичността на източното християнство бива определяна, като цяло, от православието? Това е малко като да попитаме: защо аз съм този, който съм? Въпросът изглежда риторичен, и все пак не е така лесен за отговор. Настоящата статия предлага някои указания за неговия отговор.

Английската дума „orthodox” идва от две гръцки думи: ὀρθός и δοκέω. Съчетани заедно, те означават „мисля правилно”. По този начин, православието има отношение към мисленето за или схващането на Бога. Също така, православието често извеждат и от думите ὀρθός и δόξα – „правилен” и „слава”. Често се казва, че православието имало отношение към правилния начин за прославяне на Бога – че то се занимавало повече с ритуала и с молитвата, отколкото с мисленето и разбирането. Подобна интерпретация на термина също е възможна. Всъщност, между двете тълкувания няма противоречие, тъй като ние, православните, обичаме да свързваме начина си на мислене с начина, по който се молим на Бога и по който Го прославяме. Признаването на тази връзка датира още от четвъртото столетие, когато Евагрий Понтийски – този велик систематизатор на духовния и монашеския живот – изковава прочутата фраза: „Ако си богослов, ти ще се молиш истинно; а ако се молиш истинно, то ти си богослов” (Трактат за молитвата). В по-ново време, и най-вече в североамерикански контекст думата православен е започнала да означава „консервативен” – такъв, който отстоява определени нравствени позиции. Тази представа е по-ограничена в сравнение с първоначалното значение на православие в източната християнска традиция.

Отваряне на целия текст

Автор Свещ. Роналд Робъртсън

Rev R_RobersonВ своята енциклика „Slavorum Apostoli” от 1985 г. папа Йоан Павел ІІ написа, че всички християни трябва да имат разбиране за широкото разнообразие от традиции в Църквата, особено що се отнася до двете големи течения в християнството – източното и западното:

За пълнотата на католичността, всеки народ и всяка култура трябва да изиграят собствената си роля в универсалния план за спасението. Всяка отделна традиция, всяка поместна църква трябва да останат отворени и внимателни към останалите църкви и традиции, … към вселенското и католично общение; затварянето в себе си подлага, заедно с това, и на риска от самообедняване (Slavorum Apostoli, 7, 27).

Колкото и да е тъжно обаче, историята сочи колко трудно е било за християните да виждат това разнообразие като обогатяване. И наистина твърде често, уви, изглежда очакването е, че трябва да съществува само един истински път да бъдеш християнин и че различията трябва да бъдат потискани в името на единството.

В резултат от тази история източният християнски свят днес е разделен в четири различни групи: Асирийската църква на Изтока, понякога наричана и „несторианска”,[1] семейството на Ориенталските православни църкви – определяни понякога още и като „монофизитски”,[2] православните църкви – също наричани и „източно” православни, и онези от източните църкви, които са част от католическата общност и са в общение с епископа на Рим.

Всяка от тези групи има и своите отличителни характеристики и традиции. Кои от тези характеристики и традиции обаче, – по смисъл на енцикликата на Йоан Павел ІІ, – трябва да бъдат приемани като примери за легитимно разнообразие, и кои от тях са толкова сериозни, до степен да са „разделящи Църквата”?

Отваряне на целия текст

Автор Константинополски патр. Вартоломей (Архондонис)

Bartholomew PatriarchБългарската академия на науките оказва голяма чест на наше смирение с удостояването ни с титлата доктор хонорис кауза, която приемаме с благодарност и най-добри чувства. Приемаме тази награда като жест на признание за редицата инициативи, организирани от Вселенската патриаршия, Великата Христова църква, в продължение на повече от четвърт век за опазването на околната среда. Особено сме щастливи от възможността да вземем участие в академичното честване на 1200-та годишнина от рождението на св. Методий като част от нашето мирно посещение на Българската патриаршия, която отбелязва 70-ата годишнина от вдигането на схизмата.

Въведение: Как стигнахме дотук

Днешната ни тема е „Влиянието на климатичните промени върху глобалната и регионалната политика”. През февруари тази година официално бяхме поканени от президента на Франция Франсоа Оланд да го придружим по време на неговото посещение във Филипините. Без съмнение помните, че хиляди хора – мъже и жени, майки и деца, възрастни и инвалиди – загинаха, след като тайфунът Йоланда връхлетя над остров Гиуан в 4:40 ч. на 8 ноември 2013 г. Броят на жертвите ни ужасява, но най-голямо и болезнено въздействие върху света имаха човешките лица, издаващи ужас и чувство на загуба. Според учените, в резултат на климатичните промени този вид тайфуни стават все по-често срещани и интензивни, а пораженията от тях се усещат най-силно от най-бедните хора и региони по света.

Отваряне на целия текст

Наши партньори

Християнство и култура

Полезни връзки

 

Препоръчваме