Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]
Автор Светослав Риболов

Svetoslav RibolovВъпреки че поставената тема звучи твърде общо, ще се опитам да поставя акцента по-скоро върху кратко представяне на няколко конкретни автори, заели се да пишат за исляма във византийска културна среда, и да очертая основната богословска проблематика в техните съчинения. Няма да влизам в подробности относно съдържанието и характерните особености на всяко съчинение, тъй като – разбира се от само себе си – няма как това да стане в рамките на няколко страници. Няма да се занимавам и с развитието и проблемите на диалога между православието и исляма, тъй като за такъв анализ, макар и в някаква степен да влиза в обекта на изследването, трябва да се обобщи целият наличен материал – не само от византийската, но и от поствизантийската епоха, и до днес – време, в което диалогът между тези две религии се отваря и развива все повече.[1]

Периодизацията на съчиненията, засягащи тази тема, може да се раздели на три етапа, съответно на специфичния характер на историческия път на Източната римска империя като държава и отношенията ѝ с околния свят – 8 до ср. на 9 век; вторият от ср. на 9 до ср. на 14 век и третият – от ср. на 14 век до унищожаването на византийската държава.[2] Тук бих включил и поствизантийската епоха, тъй като дори и под османска власт интелектуалци, които бихме определили като „византийски”, продължават да поддържат определено ниво на културен обмен със своите мюсюлмански партньори, което може да се разглежда като имащо достатъчно легален характер. От историята познаваме няколко случая на диалог между ислямски богослови и представители на Православната църква още в първите десетилетия след превземането от османците на Константинопол, повечето от които обаче имат неофициален характер. През управлението на Мехмет ІІ, който изпитва искрен респект към християните и византийската култура, се написват поне три текста, насочени към сериозен, задълбочен диалог с исляма. През месец юли 1453 г., веднага след падането на Константинопол, Георгиос, еп. Трапезундски, изпраща на Мехмет ІІ писмо, в което е поместен богословски трактат, търсещ не само общите положения в двете религии, но направо призоваващ към тяхното обединение в една Църква.[3] Малко по-късно философът Георгиос Амирутзис също написва подобен текст, който също призовава към единение или поне към взаимопризнаване на двете според него „братски учения”;[4] от същата епоха са и вероизповедните текстове, насочени към мюсюлманите, на новоизбрания патриарх Генадий Схоларий – близък сътрудник на новия владетел на Константинопол Мехмет ІІ.[5]

Отваряне на целия текст

Автор Джордж Демакопулос

G E DemacopoulosПолитиците могат и да бъдат родени за странни приятелства, но политическите съглашения, скалъпвани от мнозина американски християни, са по-лошо от странни – те са ирония и противоречие-в-себе-си.

Привържениците на лявото се ползват от християнското учение за да преследват социална справедливост, равенство между расите и половете и отговорно отношение към околната среда. С цел обаче да имат глас вътре в политическото ляво, християните се подреждат редом до защитници на неограничените права на аборт, на асистираното самоубийство и на онези, които (лековерно) търсят начини да премахнат религиозния дискурс от публичното пространство.

От друга страна, и привържениците на дясното използват християнското учение – за да оспорват аборта и да защитават традиционните ценности. За да увеличат обаче влиянието си в рамките на политическото дясно, те рутинно се редят до политици и организации, които възпрепятстват законодателството за чистия въздух и вода, които одобряват смъртното наказание и се съпротивляват срещу имиграцията и контрола на оръжията.

Когато християните безкритично се присъединяват към която и да било от тези две партийни принадлежности, те правят това повече поради политически убеждения, отколкото от здрава богословска рефлексия. Само поради невежество или от двуличие някой би могъл да допусне, че демократите или републиканците отразяват по искрен начин християнското учение.

И въпреки че православните християни в Съединените щати се поддават на тези лъжливи дихотомии също толкова, колкото и останалите, тяхната история може да им предложи път за изплъзване от идеологическите капани и вътрешните противоречия, които доминират в политическия дискурс.

Отваряне на целия текст

Автор Питър Лейтхарт

P J LeithartКогато миналия петък папа Франциск се срещна с Руския патриарх Кирил, това беше икуменически момент от най-висок порядък – първата в историята среща между епископа на Рим и руски патриарх. Срещата подчертава две от най-важните събития в двадесетото столетие: икуменичното отваряне на Римокатолическата църква и възхода на православието на Запад.

Донякъде православната „инвазия” на Запад е историческа случайност. Когато в 1453 г. Константинопол е бил завладян от Османската империя, мнозина християни от Византия бягат в Италия. Това, което за Византия е катастрофа се оказва предимство за Запада, тъй като напливът на гръко-говорещи бежанци, заедно с техните гръцки книги, катализира културното съживяване, което ние познаваме като Италиански ренесанс.

Подобно въздействие има и Съветската революция, – прокудила православните интелектуалци вън от Русия към Западна Европа и, накрая, към Америка. В началото и средата на 20 в. руската емигрантска общност в Париж обединява в себе си каймака на тогавашното православие: о. Георги Флоровски, Владимир Лоски, о. Йоан Майендорф, о. Сергий Булгаков, о. Александър Шмеман.

През изминалото столетие тези и други православни мислители имат огромно въздействие върху европейското и американското богословие. До степен, че днес всеки сериозен литургист – бил той римокатолик, протестант или петдесетник – заимства от съкровищницата на православието. Еклисиологичната и литургична визия на Втория ватикански събор беше формирана от римокатолици-реформатори, възпитани тъкмо в православната традиция. Тринитарното възраждане в западното богословие частично също беше вдъхновено от тринитаризма на православието, и в наши дни всеки иска да говори за обòжение.

Отваряне на целия текст

Автор Антоан Аржаковски

Antoine ArjakovskyПравославните църкви обявиха на 27 януари в Шамбези, че ще се съберат на Всеправославен събор, който ще се проведе между 16-27 юни 2016 г. в Православната академия на Крит. Съборът бе подготвян от православните църкви още от началото на 30-те години – за да разреши на първо място конфликта, разразил се след избора на Константинополската църква да приеме обновен литургичен календар спрямо юлианския календар от 4 век. Славяноезичните църкви така и не успяха да постигнат споразумение по този въпрос с гръкоезичните църкви до началото на Втората световна война. След 1945 г. православният свят общо взето се раздели на славяноезични църкви, които станаха част от комунистическия свят, и църкви с гръцка и арабска традиция, принадлежащи към свободния свят. През 1948 г. Константинополската църква участва в създаването на Световния съвет на църквите, докато Московската патриаршия организира съвещание, за да осъди икуменическото движение. Съборният процес получи ново начало едва през 1961 г. на Родос от Константинополския патриарх Атинагор. Той бе ревностен икуменист и дори искаше да даде положителен отговор на поканата, отправена към Източната църква от папа Йоан XXIII за участие във Втория ватикански събор. Атинагор обаче е бил наясно, че преди това трябва да уреди трийсетината спорни теми в православния свят, възникнали с течение на времето. Разривът през 1970 г. между Москва и Константинопол, свързан с автокефалията, която Руската православна църква даде на Православната църква в Северна Америка, блокира наново този процес. През 1976 г., след договореностите от Хелзинки, православните църкви решиха отново да започнат съборния процес, свеждайки списъка от разногласия до 10 теми. Ала нова криза изникна през 90-те години, след рухването на СССР, между Москва и Константинопол по повод на преминаването на някои традиционно славяноезични църкви под гръцка юрисдикция (като църквите на Естония, Украйна и бивша Чехословакия). Така междуправославната „съборност” заскърца отново спрямо възможността 300 млн. православни да постигнат помежду си единство.

Отваряне на целия текст

Автор Михаил Шиндаров

96На Митко Спасов,

който разбира от мълчание

Случва се Бог да говори толкова ясно, че не остава следа от съмнение дали говори Той. При това говори чрез обикновените неща, които срещаме: с думите и жестовете на събеседника ни, със случайно дочута музикална фраза, с целия свят околен свят. Понякога се питаме за несъмнените белези на Неговото присъствие и обърнатост към нас. Но Бог е дискретен и не ни налага присъствието Си – нито със силата на логическата принуда, нито със свръхестествените си дела. Ако Той постъпваше така, би ни принудил да Му вярваме и от Неговата персонална покана към нас не би останало нищо освен анонимна обективност. А в нея наистина няма нищо авторско и събитията стават сякаш от само себе си. Затова не съществува естествен или свръхестествен белег, свидетелство или доказателство, което да удостовери Божието присъствие независимо от Бога. Колкото и да гадаем по признаци, ние никога не можем да се уверим, както и да уверим някого, че Бог говори. Чудесата са свръхестествени, свидетелствата могат да изглеждат като преразкази, а доказателствата са тавтологични. Напразно ще търсим из нещата, с които Бог ни говори, Него Самия – разпознаваме думите и делата Му чрез Него, а не Него – чрез тях. И все пак, когато Бог говори, не остава следа от съмнение, че това е Той.

Отваряне на целия текст

Автор Мартин Хинтербергер

M HinterbergerВ периода от 9 до началото на 13 век различията между Източната и Западната християнска църква постепенно се развиват до една постоянна схизма: до разделяне на Църквата на православна във Византия и римокатолическа – на Запад. Папското първенство и добавянето на filioque в Символа на вярата са двата най-известни въпроса, довели до отдалечаването на двете църкви в институционален, културен и богословски план.

В това изложение няма да разглеждаме догматическите противоречия, които са довели до тази схизма. Моята тема са индивидуалните действия на хората между двата центъра – Византия и Запада, заедно с мотивите или потребностите, които са накарали някои византийци да се присъединят към църквата на Рим. Ще представя биографии на византийци, живели през 14 в. и движещи се между Византия и Запада и буквално, по начина, по който са пътували от Византия на Запад и обратно, но и метафорично – сменяйки понякога по няколко пъти своята вяра. И по-конкретно ще представя Теодор Палеолог, маркиз на Монферат, Варлаам Калабрийски, Димитриос Кидонис и Павел Тагарис. Ще видим как тези четирима мъже, свързани външно с това, че сменят вярата си, всъщност стигат до тази стъпка по съвсем различни причини.

Изследвайки биографиите им, ще установим, че два фактора играят определяща роля в развитието на тези хора: от една страна, византийските опити за възстановяване на църковното единство с Рим и от друга – опитите за възстановяване на политическата цялост на държавата. Тези два фактора имат нужда от кратко разяснение.

Отваряне на целия текст

Автор Сергей Худиев

S HudievВъпросът за злото и страданието се поставя и от вярващите – започвайки поне от псалмопевците и Йов, поставят го и атеистите. Известният атеистичен публицист Сам Харис започва именно с него своята диатриба срещу вярата в Бога. Харис дава биещия по нервите пример за малкото момиче, убито от маниак, и продължава: „Родители губят децата си; деца губят родителите си. Мъже и жени внезапно се разделят, за да не се видят никога повече. Приятели набързо се прощават, без да подозират, че вече няма да се срещнат. Нашият живот, докъдето ни виждат очите, е една грандиозна драма на загубата. Вярващите, които никога не се усъмняват в съществуването на Бога, трябва да представят доказателства за Неговото съществуване и особено за Неговото милосърдие, предвид непрестанната гибел на невинни хора, свидетели на което ставаме всеки ден”.

Какво можем да отговорим на Харис? Преди всичко, нека разделим въпроса на двете му съставни части – емоционалната и логическата. Да започнем с емоционалната.

Отваряне на целия текст

Автор Свещ. Дионисий Каменшчиков

Fr D_KamenshchikovВ историята на човечеството не съществува период, който да не се отличава със социални, културни или религиозни промени. Не прави изключение и нашето време. Днес, от една страна, се наблюдават същите тенденции на изменение на обществените процеси, както и в предходните векове, с тази разлика, че протичането им значително се е ускорило. От друга страна, ако тези тенденции бъдат внимателно анализирани, то може да се установи, че има социални процеси, които са характерни именно за нашето време и в другите епохи почти не се наблюдават. Това е преди всичко деградацията на семейството – деформацията на това божествено установление.[1] Бракът, като основа на всеки социум, в наши дни е подложен на колосален натиск: това е детайлно разработена юридическа система, способна да разруши всяко семейство при наличие на заповед за бракоразводен процес, узаконяване на еднополовите бракове, сурогатното майчинство и онези научни пробиви в биологията (в частност клонирането, инвитро-оплождането, манипулациите за смяна на пола и т. н.), които поставят човечеството и на първо място семейните отношения на прага на катастрофа. Затова, според нас, научното осмисляне на брачните отношения, и особено на тяхното духовно-нравствено съдържание, днес е приоритетна задача на богословието. Инертността на по-голямата част от хората към процесите на деградация на семейството се обяснява с неразбирането на важността на този божествено установен институт за духовно-нравствено здраве – както на отделната личност, така и на цялата държава. От собствен пастирски опит мога да свидетелствам, че почти никой встъпващ в брак не разбира неговите цели, не си дава сметка, защо го прави. Не е чудно, че в Русия всеки два от три сключени брака, дори благословените от Църквата в тайнството Венчание, се разпадат в първите години на съвместния живот. В най-добрия случай хората приемат брака като съюз за раждане и възпитаване на деца. Този възглед действително е бил присъщ за западното богословие. Но, в същото време, православното богословие гледа на брака много по-дълбоко и казва, че християнското семейство е домашна църква. Тази статия е посветена именно на сравнителния анализ на учението за брака в Римокатолическата и в Православната църква.

Отваряне на целия текст

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме