Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]
Автор Джордж С. Гейбриъл

Theotokos The Untrodden Portal of GodПродължение от „Пропастта между папското и православното учение за Пресвета Богородица“

Осъществяването на божествената правда води до осъществяване и на спасението. Едно значение обаче влага в божествената правда православното християнство, и съвсем друго – западното християнство. И е много важно да се разберат нейните две значения и как те обозначават два противоположни възгледа за това как Иисус Христос е извършил спасението.

Източните отци на Църквата разбират божествената правда като разрушаване на дявола и на смъртта, и като възстановяване на целия човек – тяло и душа – в безсмъртие и общение с Бога, в Неговата нетварна светлина. За да навлезе обаче това спасение в света не е имало никаква необходимост от настъпването на каквато и да било промяна в Бога, от каквото и да било легалистично удовлетворяване на Бога – заради първородния грях. Божествената правда в делото на спасението не е юридическата компенсационна схема, която е формирала религиозния ум и духовния живот в западното християнство.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Йоан Майендорф

St Peter and PaulАвтентичното мисионерство

Мисионерството е присъщо на самата природа на Църквата и в Символа на вярата ние наричаме Църквата „апостолска“. Нещо, което предполага не само непрекъснатост на апостолската вяра, но и задължение да се проповядва християнската истина – заради спасението на всички.

Мисионерството обаче не е само „проповядване“, не е само разговори за Бога или разпространяване на „нашето учение“. Не е и някакво своеобразно християнско предприемачество.[1] То е свидетелство и е действие на любовта. Мисионерството включва в себе си любов към онези, към които то е отправено, и тази любов означава отдаването на самия себе си, а не просто на каквото и да е.

Православната мисия на Аляска е била успешна в миналото не само благодарение на финансовата поддръжка от Русия, а най-вече затова, защото св. Герман е останал на Алеутските острови до самата си смърт, а също и благодарение на неколцина истински мисионери – такива като св. Инокентий (Вениаминов), които са отдали целия си живот заради хората, на които са искали да проповядват Евангелието.

Отваряне на целия текст

Автор Георги Федотов

G FedotovКой в Париж не знае хълма на св. Женевиев. Сега, както и през 12 в., откакто Абелар е отворил тук своята школа на територията на гостоприемното абатство, възвишението не престава да е център на „латинския“ квартал. Тук в Средните векове шумят буйните компании студенти, силно утихнали в наши дни, гърмят битките на схоластиците; тук е биел и все още бие пулсът на научния живот на Франция. Великият Паскал е умрял на склона на латинския хълм и неговият прах сега почива близо до раката на св. Женевиев.

На самия връх на хълма се издигат два храма, добре известни на всеки турист. Единият от тях е посветен на култа към гениите, официалната религия на атеистичната република. Другият е останал християнски. Но и пищният класически Пантеон и скромната, разнообразна в стиловете си църква „Св. Стефан на планината“ (St. Etienne du Mont), са храмове на св. Женевиев: единият, настоящ, а другият – бивш. През 1754 г., когато е болен, Людовик XV дава обет отново да издигне древния парижки храм на светицата, чийто първи камъни са поставени по времето на Хлодвиг, погребан тук заедно с Клотилда. Революцията сварва великолепното здание близо до завършека му и, съблазнена от класическите му форми, го превзема за целите на новата религия на човекобожеството. Св. Женевиев е трябвало да отстъпи място на Мирабо, Марат, Волтер и другите благодетели на човечеството. Нейните останки са били изгорени на Гревския площад, на мястото за публични екзекуции. Сега само фреските на Пювис дьо Шаван напомнят за първоначалното предназначение на храма.

Отваряне на целия текст

Автор Мартин Илерт

Fr Stefan TsankovНезависимо от това, че идеите на действали в Германия православни богослови имат забележителна традиция, тя обаче е все още слабо осветлена. Поради това реших да посветя на трима такива богослови моя принос за сборника, издаван в чест на юбилея на митр. Августин. Правя това като евангелски богослов, защото идеите на прот. Стефан Цанков (1881-1965), Николай Арсениев (1888-1977) и Анастасиос Калис (р. 1934 г.) се разпространяват и извън границите на православната диаспора, навеждайки протестанти и римокатолици към задълбочено осмисляне на източните християнски традиции и подканвайки ги към диалог с тях. Към това следва да се прибави, че и тримата биха одобрили безрезервно лайтмотива на този сборник: „Икуменизмът не е ерес“.

Прот. Стефан Цанков

Едно от най-ранните самоописания на православното богословие за немската аудитория принадлежи на българския богослов прот. Стефан Станчев Цанков (1881-1965). В летния семестър на 1927 г. по покана на декана на Богословския факултет на Берлинския университет Адолф Дайсман (1866-1937)[1] той чете лекции на тема „Същността на православното християнство“. Изричната цел на о. Цанков е да премахне конфесионалните и културните предразсъдъци относно православието и да насърчи диалога между църквите. Обстоятелството, че о. Цанков е следвал богословие в православния факултет на Черновиц, град в Австро-Унгария, че неговата дисертация от областта на църковното право, засягаща българското църковно право, е защитена в Цюрих, както и неговият икуменически ангажимент правят по особен начин българския богослов подходящ за неговата задача – да представи православното богословие пред западна публика.

Отваряне на целия текст

Автор Сергей Чапнин

580265 900 1Публикуваме коментара във фейсбук на руския богослов и публицист Сергей Чапнин, относно конфликта в Екатеринбург заради строителството на църква в историческия център на града. След протести на жители от града и намеса на руския президент Владимир Путин строителството беше спряно, но въпросите, повдигнати от този случай, остават. Основателни ли са определенията „храмоборци“, отправяни към противниците на строежа, и защо това е поредната „битка“ на Руската православна църква със секуларното общество, в което тя се оказва губеща.

Ситуацията, в която се поставиха и обществото, и църквата, може да се нарече „жажда за историческа реконструкция“. Хайде всички заедно да си спомним как беше преди 50 или 100 или 200 години, и да го направим същото. С възстановяването на храмовете най-често се получава много лошо (механичното копиране като цяло е безнадеждна работа): мястото вече е заето от нещо друго, архитектите дори по чертежи не могат нищо да възстановят (в храма на Христос Спасителя най-удачната част на проекта е подземието с гаражите и автомивката). Строителите вече не могат да строят така красиво... На всички им е неудобно. Всичко е скъпо. Патосно обаче – въпреки всичко куполите блестят.

Но проблемът, от една страна, е в това, че няма желание за движение напред. Няма никаква визия за бъдещето. Има истински страх от него и съответно – бягство в миналото.

От друга страна, няма никакъв творчески порив. Няма свобода. И обществото, и църквата са зациклили в миналото и това ги прави комплексирани и безпомощни.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Йоан Романидис

3 Fr John RomanidesВъведение

Ключът към разбиране на процеса на превръщането на православното католично предание от незаконна в законна религия, а след това и в официална църква, се крие във факта, че Римската империя установява, че насреща си има не просто поредна форма на религия или философия, а една добре структурирана организация от лечебни заведения, лекуващи болестта на религията и стремежа на човечеството към евдемонично щастие, и създаващи с това нормални граждани, способни на безкористна любов и отдадени на радикално лечение на личните си и на обществените заболявания. Връзката, възникнала тогава между църквата и държавата, съответства на връзката между държавата и съвременната медицина.

Методът

Методът, залегнал в основата на това изложение, е прост. Авторите на Новия Завет и отците разкриват в историята своя опит от катарзиса и просветлението на сърцето, от прославата (обòжението), което отъждествяват с преживяното от пророците от всички векове, започвайки поне от Авраам. Това наподобява развитието на медицинската наука, чийто метод се предава от лекар на лекар, но в този случай Христос, Господ на славата и Вестител на Великия Божи съвет, е Лекарят, който лично лекува и усъвършенства Своите лекари – и в Стария, и в Новия Завет. Това историческо предание и това наследяване на лечението и усъвършенстването в Господа на славата преди и след Неговото въплъщение, е сърцето и ядрото на библейското и отеческо предание.

Ще представим нашето изложение така: 1) Болестта на религията; 2) Съборите като обединения на невробиологични лечебници; 3) Произход на съборите; 4) Изводи; 5) Допълнение.

Отваряне на целия текст

Автор Александър И. Кирлежев

A KyrlezhevВъпросът, който е изведен в заглавието, днес става все по-актуален. В случая имаме предвид пространството на християнската култура в широк смисъл. И актуалността на този въпрос се открива както в „европейски” мащаб,[1] така и в наш, руски. Всичко това е свързано с изменението на отношението към религията в обществото или, както казват понякога, с нейното завръщане в културата.

Така например, днес съотношението религия – наука, което дълго време е било по определение конфронтационно, се смята за такова единствено от неголяма група учени – атеисти или агностици по своите възгледи, или в рамките на прилаганата от тях научна процедура (т. нар. „методологически атеизъм”). Някои философи, даже със съветска школовка, без особени проблеми различават научно и извън-научно знание, отнасяйки последното към изкуството и към религията. А приемането, сравнително неотдавна, на образователния стандарт „Теология”[2] и откриването в редица руски университети на катедри по теология изглежда завършиха историческия цикъл когато богословието е било изцяло изтикано от културно-образователната сфера.

Отваряне на целия текст

Автор Алексей Р. Фокин

Aurelius Augustine1. Биографичен очерк

Животът на бл. Августин (Augustinus Aurelius, 354-430) може да се раздели в четири периода: от раждането до приемането на кръщение (354-387); от кръщение до приемане на свещенство (387-391), свещеническо (391-396) и епископско служение (396-430).

1.1. Първи период (354-387). Августин се ражда на 13.11.354 г. в гр. Тагаст в Нумидия, Западна Африка, в семейството на градски чиновник. Върху развитието на личността му огромно влияние оказва неговата майка Моника, дълбоко вярваща християнка, която от детство развива в сина си любов към името на Спасителя. В родния си град Августин получава начално образование, което завършва в съседния Мадавр. През 369 г. заминава за Картаген, за да продължи образованието си и да учи риторика. Столичните съблазни увличат младия Августин и той встъпва в конкубинат с една жена, от която през 372 г. се ражда синът им Адеодат. Първото му запознанство със Св. Писание в този период оставя в него неприятно впечатление – в сравнение с античните литературни образци то му сте струва просто, по детски наивно и грубо. Несъответствието на чувствения живот, който тогава той води, с вътрешните му духовни търсения скоро го довеждат до духовна криза. Четенето на цицероновата Хортензия, съдържаща пламенен призив към философията, засилва това чувство за неудовлетвореност и кризата се разрешава чрез обръщането на Августин към манихейството, привлякло вниманието му с привидната си рационалност, свободна критика на Стария Завет и също толкова свободна интерпретация на Новия. Манихейският период от живота на Августин продължава почти десетилетие (373-382).

Отваряне на целия текст

Редакционни

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме