Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]
Автор Свещ. Георги Чистяков

21294 4049457973208 1206887748 nПонякога хората молят да изложим основните принципи на християнството във вид на тезиси, точки, питат какво ни учи Христос в Евангелието. И се оказва, че да се изложи в двадесет, тридесет или дори четиридесет точки онова, на което Той учи, е невъзможно, а за да навлезем в това – съществува друг, и то само един начин, един път, за който Господ ни подсеща многократно в Евангелието – да вървим след Него. Сигурно, ако преброим коя фраза се повтаря най-често в Новия Завет, това ще бъде пределно простата фраза: „върви след Мен“. И ние както можем, както умеем, започваме да следваме Христос. Но по този път срещаме изискването: не просто „тръгни след Мен“, а „вземи кръста си и тръгни след Мен“. Тези думи се повтарят в Евангелието пет пъти, с някои малки разлики (два пъти при Матей, два пъти при Лука и един път – при Марк), и ето, в този момент внимателният читател на Евангелието пита: „Защо тук се говори за кръста, когато Иисус казва това преди разпъването Му на кръста? Нелогично е“. Но не бива да забравяме, че Евангелието не е стенограма на онова, което Божият Син ни проповядва по време на Своето служение, думите Му са нещо, което Той ни говори днес, на всекиго от нас. И всяко евангелско четиво, което четем по време на Литургията или просто с молитва в сърцето – е явяване на Възкръсналия Спасител сред Своите ученици.

Отваряне на целия текст

Автор Дейвид Брадшоу

D BradshowДнес философията е академична дисциплина, една сред многото други. В древния свят тя е нещо много по-обширно: любов към мъдростта (σοφία). Конкретната природа на тази мъдрост, както тогава, така и сега, е въпрос, по който философите влизат в остри противоречия. Дори и при това положение обаче, съществувало е и общото съгласие, че мъдростта не е просто предмет на познание, а начин на живот.

В разбирането на античния възглед за философията не можем да не отдадем заслуженото на Сократ. По всевъзможни начини той задава модела за философите след себе си: със своята непреклонна любознателност, с независимостта си от обществените условности, с ироничния си хумор, с равнодушието си към телесните удоволствия и към болката, със своята готовност да понася бедността, а в края на краищата – и смъртта, за да изпълни своята мисия. Независимо от разногласията между различните философски школи, Сократ е утвърдил очакването ни, че философът – това е някой, който подчинява удоволствията и светските успехи в преследване на истината.

Можем да разберем, следователно, защо ранните християни често са разглеждали езическата философия като предтеча на своята вяра. Класическият израз на този възглед е на св. Юстин Мъченик (ок. 100 – ок. 165 г.). В своя Диалог с Трифон св. Юстин описва как стремежите, които той е имал като обучаващ се във философията, са били осъществени в християнството.

Отваряне на целия текст

Автор Аристотелис Папаниколау

A PapanikolaouВ деня на Преображението на нашия Господ, празникът, който се отбелязва на 6 август, Иисус взема със Себе Си трима от учениците Си – Петър, Йоан и Яков (Мат. 17:1-9; Марк 9:2-8; Лука 9:28-36). Те са на „висока планина“ – място, което в Библията често е място на Откровението, – и на тази планина Иисус се преобразява. Св. Матей ни казва, че Той „се преобрази пред тях: и лицето Му светна като слънце, а дрехите Му станаха бели като светлина“. Св. Лука пък разказва, че „видът на лицето Му се измени и дрехата Му стана бяла, бляскава“, а св. Марк казва: „Дрехите Му станаха бляскави, твърде бели, като сняг, каквито белилник на земята не може избели“.

Накратко, този разказ ни учи за нещо, което Църквата е потвърждавала с векове: божествеността на Иисус Христос. Иисус е Богочовек – истински Бог и истински човек. Както Роуън Уилямс красноречиво се изразява, „човешкият живот на Иисус е пронизан от живота на Бога; той бива носен върху потока на Божия вечен живот и пренасян към нас върху този поток, носейки със себе си цялата пълнота на Твореца“ (Обиталището на светлината, 6).[1]

Отваряне на целия текст

Автор Джордж С. Гейбриъл

Theotokos The Untrodden Portal of GodПродължение от „Пропастта между папското и православното учение за Пресвета Богородица“

Осъществяването на божествената правда води до осъществяване и на спасението. Едно значение обаче влага в божествената правда православното християнство, и съвсем друго – западното християнство. И е много важно да се разберат нейните две значения и как те обозначават два противоположни възгледа за това как Иисус Христос е извършил спасението.

Източните отци на Църквата разбират божествената правда като разрушаване на дявола и на смъртта, и като възстановяване на целия човек – тяло и душа – в безсмъртие и общение с Бога, в Неговата нетварна светлина. За да навлезе обаче това спасение в света не е имало никаква необходимост от настъпването на каквато и да било промяна в Бога, от каквото и да било легалистично удовлетворяване на Бога – заради първородния грях. Божествената правда в делото на спасението не е юридическата компенсационна схема, която е формирала религиозния ум и духовния живот в западното християнство.

Отваряне на целия текст

Автор Джордж С. Гейбриъл

Theotokos The Untrodden Portal of GodПродължение от „Последната тайна“

В древността латинското почитане на св. Богородица започва като православно, но с прогресирането на ученията на Августин относно Бога, творението, първородния грях, наследената вина, предопределението и юридически разбраното изкупление то трябва да се адаптира, за да може да оцелее. Така, с течение на вековете, то напълно се откъсва от своите православни корени. Развито е едно различно богословие на изключването на Божията майка от някои от юридическите предписания на латинското богословие с цел да се запази по-общата юридическа система. Всичко това ще стане ясно в изложението, което следва.

За Запада, най-важната цел на Въплъщението, от която произлизат и всички други блага, е била да доведе до промяна в Бога, така щото да се сложи край на Неговото гневно предразположение към човека. Съгласно Августин Ипонски, всички хора са виновни за Адамовия първороден грях, както и за своите собствени грехове и, следователно, всички те са изцяло покварени и напълно лишени от благодатта чрез божествено постановено наказание. Христос е претърпял смърт, „за да премахне справедливия Божи гняв“,[1] така щото Божията благодат и благосклонност да могат отново да се изливат над човеците. С други думи, трябвало е Бог да бъде умилостивен, също като езическите богове. Августин казва, че Бог, в Своя гняв и мъст, справедливо е наложил смъртта като наказание за Адам и „за всички хора, които са били под този гняв поради [вината си за] първородния грях“.[2] Всяко човешко същество носи „вината, която придобива със своето раждане“.[3] Човекът се намира „в оковите на наследяваната вина“.[4] Всички хора „са справедливо подчинени на робството, в което ги държи дяволът“.[5] Казано с други думи, за Августин всички хора биват зачевани и раждани с наследената вина на първородния грях и, бидейки виновни, те са под Божията справедлива присъда на смъртта и в робско положение по отношение на дявола. Дяволът има права над човека, които са му били справедливо дадени от Бога.[6] Августиновото богословие оставя отпечатъка си върху западното християнство и до днес.

Отваряне на целия текст

Автор Георги Федотов

G FedotovКой в Париж не знае хълма на св. Женевиев. Сега, както и през 12 в., откакто Абелар е отворил тук своята школа на територията на гостоприемното абатство, възвишението не престава да е център на „латинския“ квартал. Тук в Средните векове шумят буйните компании студенти, силно утихнали в наши дни, гърмят битките на схоластиците; тук е биел и все още бие пулсът на научния живот на Франция. Великият Паскал е умрял на склона на латинския хълм и неговият прах сега почива близо до раката на св. Женевиев.

На самия връх на хълма се издигат два храма, добре известни на всеки турист. Единият от тях е посветен на култа към гениите, официалната религия на атеистичната република. Другият е останал християнски. Но и пищният класически Пантеон и скромната, разнообразна в стиловете си църква „Св. Стефан на планината“ (St. Etienne du Mont), са храмове на св. Женевиев: единият, настоящ, а другият – бивш. През 1754 г., когато е болен, Людовик XV дава обет отново да издигне древния парижки храм на светицата, чийто първи камъни са поставени по времето на Хлодвиг, погребан тук заедно с Клотилда. Революцията сварва великолепното здание близо до завършека му и, съблазнена от класическите му форми, го превзема за целите на новата религия на човекобожеството. Св. Женевиев е трябвало да отстъпи място на Мирабо, Марат, Волтер и другите благодетели на човечеството. Нейните останки са били изгорени на Гревския площад, на мястото за публични екзекуции. Сега само фреските на Пювис дьо Шаван напомнят за първоначалното предназначение на храма.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Йоан Майендорф

St Peter and PaulАвтентичното мисионерство

Мисионерството е присъщо на самата природа на Църквата и в Символа на вярата ние наричаме Църквата „апостолска“. Нещо, което предполага не само непрекъснатост на апостолската вяра, но и задължение да се проповядва християнската истина – заради спасението на всички.

Мисионерството обаче не е само „проповядване“, не е само разговори за Бога или разпространяване на „нашето учение“. Не е и някакво своеобразно християнско предприемачество.[1] То е свидетелство и е действие на любовта. Мисионерството включва в себе си любов към онези, към които то е отправено, и тази любов означава отдаването на самия себе си, а не просто на каквото и да е.

Православната мисия на Аляска е била успешна в миналото не само благодарение на финансовата поддръжка от Русия, а най-вече затова, защото св. Герман е останал на Алеутските острови до самата си смърт, а също и благодарение на неколцина истински мисионери – такива като св. Инокентий (Вениаминов), които са отдали целия си живот заради хората, на които са искали да проповядват Евангелието.

Отваряне на целия текст

Автор Мартин Илерт

Fr Stefan TsankovНезависимо от това, че идеите на действали в Германия православни богослови имат забележителна традиция, тя обаче е все още слабо осветлена. Поради това реших да посветя на трима такива богослови моя принос за сборника, издаван в чест на юбилея на митр. Августин. Правя това като евангелски богослов, защото идеите на прот. Стефан Цанков (1881-1965), Николай Арсениев (1888-1977) и Анастасиос Калис (р. 1934 г.) се разпространяват и извън границите на православната диаспора, навеждайки протестанти и римокатолици към задълбочено осмисляне на източните християнски традиции и подканвайки ги към диалог с тях. Към това следва да се прибави, че и тримата биха одобрили безрезервно лайтмотива на този сборник: „Икуменизмът не е ерес“.

Прот. Стефан Цанков

Едно от най-ранните самоописания на православното богословие за немската аудитория принадлежи на българския богослов прот. Стефан Станчев Цанков (1881-1965). В летния семестър на 1927 г. по покана на декана на Богословския факултет на Берлинския университет Адолф Дайсман (1866-1937)[1] той чете лекции на тема „Същността на православното християнство“. Изричната цел на о. Цанков е да премахне конфесионалните и културните предразсъдъци относно православието и да насърчи диалога между църквите. Обстоятелството, че о. Цанков е следвал богословие в православния факултет на Черновиц, град в Австро-Унгария, че неговата дисертация от областта на църковното право, засягаща българското църковно право, е защитена в Цюрих, както и неговият икуменически ангажимент правят по особен начин българския богослов подходящ за неговата задача – да представи православното богословие пред западна публика.

Отваряне на целия текст

Редакционни

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме