Автор Ивайло Найденов

Преди години един наш митрополит, чиято памет отбелязахме преди няколко дни (шестнадесет години от кончината му), казваше шеговито с усмивка: „Играем си на Църква“.

Играта свърши! Комфортното ходене до храма в неделя, сладките приказки след това на кафе или друга напитка, дългите и парадни служби с назидателни проповеди, голяма част от тях проспани, целувките и прегръдките секнаха.

Друго е! В тази нова ситуация, ние, които сме земната Църква, имаме нужда да сме заедно помежду си и заедно с нашия Господ Иисус Христос. Тази заедност е имено Църквата и тя трябва да се изрази чрез личната молитва и вярата, трябва да преодолее отдалечеността в социалната изолация. Не става дума да мерим разстоянието, което трябва да спазваме на опашка и в търговски обект, а да се потопим в онази близост, която е между нас и Христос, която ни прави Христови.  

Отваряне на целия текст

Автор Свещ. Георги Чистяков

Понякога хората молят да изложим основните принципи на християнството във вид на тезиси, точки, питат какво ни учи Христос в Евангелието. И се оказва, че да се изложи в двадесет, тридесет или дори четиридесет точки онова, на което Той учи, е невъзможно, а за да навлезем в това – съществува друг, и то само един начин, един път, за който Господ ни подсеща многократно в Евангелието – да вървим след Него. Сигурно, ако преброим коя фраза се повтаря най-често в Новия Завет, това ще бъде пределно простата фраза: „върви след Мен“. И ние както можем, както умеем, започваме да следваме Христос. Но по този път срещаме изискването: не просто „тръгни след Мен“, а „вземи кръста си и тръгни след Мен“. Тези думи се повтарят в Евангелието пет пъти, с някои малки разлики (два пъти при Матей, два пъти при Лука и един път – при Марк), и ето, в този момент внимателният читател на Евангелието пита: „Защо тук се говори за кръста, когато Иисус казва това преди разпъването Му на кръста? Нелогично е“. Но не бива да забравяме, че Евангелието не е стенограма на онова, което Божият Син ни проповядва по време на Своето служение, думите Му са нещо, което Той ни говори днес, на всекиго от нас. И всяко евангелско четиво, което четем по време на Литургията или просто с молитва в сърцето – е явяване на Възкръсналия Спасител сред Своите ученици.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Александър Шмеман

„Който не приеме царството Божие като дете, той няма да влезе в него“ (Марк 10:15) – тези удивителни думи откриваме в Евангелието. Въобще за децата в Евангелието е написано много, за тях там се говори често. „Оставете децата и не им пречете да дойдат при Мене, защото на такива е царството небесно“ (Мат. 19:14) – какво означава това? Този свят, в който ние живеем, тази цивилизация, която определя всичките наши възгледи и мисли, и вкусове, почти не е способна вече да чува тези евангелски думи, да им повярва и, ще добавя още – да се зарадва поради тях. Защото този свят, тази цивилизация са преди всичко друго намусено сериозни и се гордеят с тази своя сериозност.

Неотдавна, поддали се на това общо настроение, някои християни на Запад дори започнаха да твърдят, че тъй като светът, както те казват, е достигнал своето пълнолетие, тъй като човекът е станал съвършено възрастен, старата детска религия вече не подхожда на този свят. Че трябва да бъде претълкувана и да му бъде преразказана по начин, който е подходящ за възрастни. А това означава – в мисълта на тези „възрастни“ християни – да бъде тя преработена на езика на съвременната наука. Религиозно настроените хора са започнали дори да се стесняват, по този начин, от своята детска вяра, да се опитват да я приспособяват към възрастния, научен светоглед на нашата цивилизация.

Отваряне на целия текст

Автор Дейвид Брадшоу

Днес философията е академична дисциплина, една сред многото други. В древния свят тя е нещо много по-обширно: любов към мъдростта (σοφία). Конкретната природа на тази мъдрост, както тогава, така и сега, е въпрос, по който философите влизат в остри противоречия. Дори и при това положение обаче, съществувало е и общото съгласие, че мъдростта не е просто предмет на познание, а начин на живот.

В разбирането на античния възглед за философията не можем да не отдадем заслуженото на Сократ. По всевъзможни начини той задава модела за философите след себе си: със своята непреклонна любознателност, с независимостта си от обществените условности, с ироничния си хумор, с равнодушието си към телесните удоволствия и към болката, със своята готовност да понася бедността, а в края на краищата – и смъртта, за да изпълни своята мисия. Независимо от разногласията между различните философски школи, Сократ е утвърдил очакването ни, че философът – това е някой, който подчинява удоволствията и светските успехи в преследване на истината.

Можем да разберем, следователно, защо ранните християни често са разглеждали езическата философия като предтеча на своята вяра. Класическият израз на този възглед е на св. Юстин Мъченик (ок. 100 – ок. 165 г.). В своя Диалог с Трифон св. Юстин описва как стремежите, които той е имал като обучаващ се във философията, са били осъществени в християнството.

Отваряне на целия текст