Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]
Автор Христос Янарас

1935 yannarasТерминът Запад обикновено носи различна конотация. Със сигурност обозначава повече от географски регион и дори много повече от конкретен културен феномен. Той обозначава уникално развитие и различие в богословието и духовността, в сравнение с Християнския изток. И най-съществената част на това различие обикновено виждаме в областта на еклисиологията.

Все пак, извън специфичните значения на термина Запад и дори като изключим чисто богословското му и конфесионално развитие, мисля, че днес сме принудени да търсим изначалното значение, влагано в него. Днес е много по-видимо, отколкото в миналото, че понятията Запад и западен човек са основно човешка позиция, отношение към света и към историята, която се разви в последните векове от либералния дух на Ренесанса и възхода на точните науки и технологиите. Неговите предпоставки обаче се коренят в предишни векове, в манталитета и социалните структури на Средновековния запад. Това означава, че преди да пристъпим към изследването, е необходимо на първо място да определим, макар и накратко, структурата на тази позиция, последиците и факторите, които я обуславят.

Отваряне на целия текст

Автор Пол Валиер

Paul Valliere Предложеният на вниманието ви доклад представлява преработен вариант на заключителната глава от моята последна книга: Съвременното руско богословие: Бухарев, Соловьов, Булгаков. Православното богословие в нов ключ.[1] Избраната тема на книгата – Богочовечеството – разглеждам като концептуализация на догмата за Въплъщението, с цел да се улесни и обоснове срещата на православието със съвременната цивилизация. Първият съвременен православен богослов, който ясно, макар и доста непохватно представя тази среща, е архим. Фьодор (Бухарев), чиито размишления се разглеждат подробно в тази книга. Разработването на понятието Богочовечество във философски термини бе, разбира се, постижение на Владимир Соловьов. Приносът на о. Сергей Булгаков е в това, че интегрира философското понятие на Соловьов в православното догматическо богословие и по този начин създаде догматика на Църквата и на света, т. е. догматическо богословие, утвърждаващо църковното служение в съвременния свят.

Смятам, че за Запада, където и днес руските православни мислители не са добре известни, историческите глави и коментарите в моята книга ще бъдат полезни. За познаващите тези мислители, тя ще е интересна, може би, предимно в богословската си част. В крайна сметка интересът ми към Бухарев, Соловьов, Булгаков и другите от Руската школа (както ги нарича о. Александър Шмеман) не е исторически, а предимно богословски. В Евангелието хората от тази школа са виждали съкровище, което трябва да бъде споделено със съвременния свят, а в Църквата – общност, призвана с любов да служи на света и това послание трябва да бъде чуто от всички съвременни християни. То ни дава сили да противостоим на изкушенията на богословския изолационизъм.

Отваряне на целия текст

Автор Кристоф Кюнкел

Christophe KunkelВ некролога си за Флоровски Александър Шмеман пише: „Той така и не изясни какво има предвид, когато твърди, че неопатристичният синтез следва да бъде крайна цел на православния богословски праксис”.[1] Самият Флоровски пише още през 1963 г., че православното богословие се намира в преходен период и все още търси собствен стил и метод. „Целта [!] може да се определи като неопатристичен синтез”.[2] Следователно той изхожда от обстоятелството, че православното богословие, в това число и неговото собствено, все още не е постигнало крайната си цел. А когато е удостоен с „почетен доктор” на Солунския университет през 1959 г., заявява, че идеята за неопатристичен синтез е „водещият мотив” на неговата „богословска работа”.[3] Тези изказвания действително показват, че понятието се разгръща фрагментарно, въпреки че от тях не следва, че не е възможно да бъде изяснена програмата на неопатристичния синтез. Както правилно забелязва Иван Ширидов, със своето главно съчинение Пути русского богословия от 1937 г. Флоровски не само прави общ преглед на историята, а и начертава „програма на съвременното руско богословие”,[4] като същевременно формулира своето разбиране за възможностите и целите на богословието изобщо. Задачата на тази глава е, предвид гореизложеното, да изясни по-пълно намерението на Флоровски. Понятието трябва да бъде подробно разгледано тук, не само защото този раздел обобщава казаното досега за методиката на православното богословие, а така също за да бъде обгледан теоретичният хоризонт на онова, което неговото богословие действително се стреми да бъде и съставлява неговия критерий за преценка на други богословски проекти. Изследването на това понятие е важно най-сетне и защото днес се възприема като програмно и от други богослови. Все още обаче липсва анализ на значението му в мисловния свят на Флоровски.[5]

Отваряне на целия текст

Автор Свещ. Хю Уайбрю

Hugh WybrewВ западните църкви са известни много начини за извършване на евхаристийните богослужения. За всяка от християнските традиции – католическа, англиканска, както и за цялото многообразие от протестантски общности е присъщ свой, особен характер на богослужение, а във всяка от тези църкви се наблюдава освен всичко друго и голямо разнообразие от стилове. Западният християнин обаче, познаващ Евхаристията във вида, в който тя се служи в неговата енория, не се впечатлява особено, когато попадне на служба, извършвана според друга традиция. Благодарение на движението за литургично обновление започна преразглеждане на формите на евхаристийно богослужение в католическата, в англиканската и в много от протестантските църкви, а това доведе до значително сближаване и на формата на службите, на техните методи и стилове. Различията в детайлите се запазиха, но всички църковни традиции бяха повлияни от реформата, която от своя страна е плод на задълбоченото изучаване на първите векове от църковната история и на раннохристиянското богослужение. Редно е обаче да отбележим, че реформите се приемат по различен начин – на едни места с ентусиазъм, а на други с ропот.

Отваряне на целия текст

Автор Кентърбърийски архиеп. Роуън Уилямс

rowan williamsНай-впечатляващият момент в полемиката на Лоски със западното богословие е, без съмнение, неговата критика на filioque,[1] но тя трябва бъде разглеждана в контекста на критичното му възприемане на цялостната насока на западното богословие, не само по отношение на неговата тринитарна мисъл, но и в неговата антропология и сотириология. Лоски никога не е смятал filioque за второстепенен или незначителен въпрос. Също така той не възприема тази добавка като преди всичко нарушаване на принципа на любовта от страна на Запада, както например смята Хомяков.[2] За Лоски filioque е истинско богословско заблуждение, ерес, която отравя, както и всички подобни заблуди, цялата богословска система. Основната мисъл в критиката на Лоски е изразена от Théodore de Régnon[3], който неведнъж го цитира при разглеждането на тази тема: „Латинската философия първо разглежда природата в себе си, а след това достига до нейните Носители; гръцката философия разглежда първо Носителите и след това прониква в Тях, за да намери природата. Латините разглеждат Лицето като модус на природата, гърците разглеждат природата като съдържание на Лицето”.[4] До определен етап и двата метода са еднакво приемливи,[5] до момента, когато логическото или епистимологично първенство не се смеси с онтологично превъзходство, а именно – дотогава, докато латините не издигнат природата над личността или гърците – личността над природата. Но латинският метод в голяма степен е изложен на риска от заблуждение,[6] а именно, че в догматичната схема „Троицата ще отиде на втори план”.[7] Това опасение се потвърждава от още един цитат от Régnon[8], че заинтересоваността на западното богословие от единството на Бога сякаш поглъща догмата за Троицата, за който остава само спомен. Затова и в типичния схоластичен учебник разделът „De Deo Trino” („За Троичния Бог”) е поставен след раздела „De Deo uno” („За Единия Бог”).[9] В действителност от времето на разделението (разкола) западното богословие става все по-подвластно на това изкушение – да отдава предимство на единството пред троичността, така че това престава да бъде въпрос за приемливо различие в акцентите, а на православие и ерес.

Отваряне на целия текст

Автор Христос Янарас
1_39.jpgКакво точно продължаваме да празнуваме на Рождество Христово в съвременните общества по „западен модел”?
 
Вероятно онова, за което говори и названието му: Раждането на Христос, независимо от това, какво си мисли всеки от нас за него. Може би е Бог, който е станал човек. Или само основател на още една религия. Или просто харизматичен моралист, забележителен философ, романтичен социален реформатор. Всички считаме за очевидна особената роля на Христос в човешката история и следваме навика да празнуваме раждането му.

На какво може да се опре съвременният човек относно първото предположение – че Христос е Бог, станал човек? С какви логически основания, плод на споделен опит, разполага той? Как е възможно Христос, една исторически локализирана човешка личност, която носи екзистенциалните ограничения на човешката природа, да бъде самото Първопричинно Начало на съществуващото, Богът – създател на вселената?

Отваряне на целия текст

Автор Свещ. Кристоф Левалоа

père Christophe_Levalois

Лекция, изнесена през октомври 2011 г. в Православния институт „Св. Сергий” в Париж

Днес ще говоря по темата за комуникацията, по-точно заглавието на изложението ми е „Комуникация, православие, богословие”. Подхващам думата комуникация в най-общ смисъл, иначе тя може да се разклонява в различни понятия, на които няма да се спирам. Комуникацията, с многобройните средства, които ѝ служат, е в сърцевината на днешното общество. Повече от средство, тя е съществен двигател на нашето време, който моделира не само визията ни за света, т. е. начина ни да възприемаме, да живеем и градим обществото, но и самата му техническа и човешка организация. Не можем да избегнем комуникацията в многобройните ѝ аспекти, затова е необходимо да внесем в нея богословско измерение. Всъщност и църквите, и вярващите се сблъскват всекидневно, пряко, конкретно с този въпрос. Както ще очертая, християнската традиция действително може да даде отговори и ориентири за изграждането на всяка комуникация днес.

Отваряне на целия текст

Автор Марио Коев

7.jpg„Но защо ми е небето, щом аз самият съм станал небе!“ – казва св. Йоан Златоуст и именно това е християнското настроение и разбиране, което в днешно време сме изгубили. За огромното мнозинство от нас, независимо дали вярващи или атеисти, светът е разделен: от едната страна е религиозното, църковното, от другата – реалният живот, ежедневието. Това разделяне на света на „свещено“ и „профанно“ всъщност е чуждо за християнството, но ние вече не го знаем. „Християнството – пише проф. прот. Александър Шмеман – в най-пълния смисъл е край на всяка религия. Иисус Христос дава ясно да се разбере това в евангелския разказ за самарянката при Якововия кладенец (Иоан 4:19-21, 23)... Самарянката попитала Христос за култа, а в отговора Си Той променил цялата перспектива на този въпрос. Всъщност никъде в Новия Завет християнството не е представено като култ или религия. Религията е нужна само там, където между Бога и човека е издигната преграда. Но Христос, Който е и Бог, и човек, е разрушил тази преграда. Той поставил началото не на нова религия, а на нов живот“.

От казаното, разбира се, не трябва да се прави произволният извод, че няма нужда от никакъв ритуал, от догматика и от канони и в крайна сметка – от Църква. Само трябва да започнем „от началото“, да се опитаме да си припомним първо същината на Рождеството, за да можем да разберем и същината на Кръста и Възкресението.

Отваряне на целия текст

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме