Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]
Автор Джеймс Стамулис

J Stamoulhs„Истинската разлика между богословието на източното и западното християнство се крие не в отделните догматически положения, а в коренната разлика на подходите към предмета като цяло”.[1] За да се разбере същността на Православната църква е необходимо да се види какъв е православният подход към богословието. Често самата мисъл за възможността да съществува друг подход към богословието поразява западния християнин със своята новост (и дори еретичност). Предпоставките, които определят подхода на западните църкви към богословието, рядко са предмет на обсъждане, в резултат от което е налице строга филтрация на всеки опит за богословски анализ на Св. Писание. Тези предпоставки са общи за западните църкви – както за Римокатолическата, така и за протестантските. Макар в различните конфесии те да се видоизменят, по своята ориентация те винаги остават западни. Точно това има предвид Алексей Хомяков, когато казва:

„В целия Запад съществува едно зададено „А”. Цялата разлика се състои там, че при римляните съществуването му се предшества от положителен знак „+”, докато при протестантите от отрицателен „-”, но „А-то” си остава непроменено”.[2] 

Отваряне на целия текст

Автор Марио Коев

1 JobВъведение

Терминът драматично богословие, разбира се, не съществува като дисциплина и сам по себе си изглежда се доближава по-скоро до понятието екзистенциално богословие, доколкото би трябвало да се занимава и да се интересува от съществуването на човека в неговото боготърсачество, както и, разбира се, в богоотстъпничеството му. Доколкото е „термин” обаче, той все пак би трябвало да бъде разграничен по някакъв свой особен белег от останалите дисциплинарни области – например догматическо, нравствено, пастирско богословие или пък апологетика, екзегетика, омилетика и прочие. От друга страна, екзистенциалното богословие също е пределно широко и неясно и лесно би ни подвело да реинтерпретираме православното богомислие в модалностите на модерния дискурс, което по никакъв начин не може да бъде негова цел. Тъй или инак модерното, взето най-малкото в своя външен, профанно-езиков изказ, няма какво собствено да даде (няма и какво да отнеме) на православното богословстване, освен ако не приемем, заедно с редица днешни адепти на „осъвременяването”, че то, православното богословие, е безнадеждно остаряло именно като такъв изказ. По принцип не мога да се съглася с подобни доводи, а и повечето от настояващите на тях практически и не познават езика на православното християнство, т. е. по-скоро са външни на предмета, който желаят да дефинират като че „по новому”.

Отваряне на целия текст

Автор Антоан Аржаковски

Antoine Arjakovsky„Блажен е оня човек, който не отива в събранието на нечестивци, в пътя на грешници не стои и в сборището на развратители не седи, а в закона на Господа е волята му, и върху Неговия закон той размишлява денем и нощем!” (Пс. 1:1-2).

Православната мисъл след Втората световна война е била съсредоточена върху изследване дълбините, сложността и целостта на човешката личност. Иисус Христос и възстановяването на човека на отец Думитру Станилоае (1942 г.), духовната биография Самопознанието на Николай Бердяев (1948 г.), очеркът Страдание на Бертран Вержели (1997 г.) – това са само няколко от значимите опити в тази посока.

Също така е очевидно, че богословието на Добротолюбието, персоналистичното богословие и херменевтичната феноменология направиха възможни новите срещи на културата както вътре в самия православен свят, така и между различните култури в съвременните общества. Мисля си, например, за срещата на западната духовност с източната в иконите на неголямата църква в Монжерон, зографисана от отец Григорий Круг, за откритието на постницшеанската мисъл на Атон в Писма до Ел Греко на Никос Казандзакис, за синтеза на образа на света със света на иконата, който се прокрадва във великия филм на Тарковски Андрей Рубльов, за победата на християнската надежда над тоталитарната култура в Един ден на Иван Денисович от Александър Солженицин.

Това съзнание е представено в настоящия доклад (който е част от цял лекционен курс) в три основни момента или периоди: 1) на конфронтациите – от 1944 до 1958 г., 2) на обновлението – 1958-1989 г. и 3) новият – от 1989 г. до наши дни.

Отваряне на целия текст

Автор Сурожки митр. Антоний (Блум)

Prodigal sonПроповед за втората подготвителна седмица за Великия пост – на Блудния син

Колко самотно и страшно, и студено е било на Вартимей слепеца, докато покрай него не е минал Христос и не го е призовал за живот. И колко страшно е било за човешкия взор на Закхей – любопитен, изпитателен, понякога даже жесток, да срещне Христос, каквото и да му е струвало това. Помните как митарят стоял до прага на храма, гледал пред очите си мястото, където живее Господ, свято място, където не бива да има никаква неправда, нищо нечисто, и пред лицето на собствената си съвест видял себе си – как стои и не смее да престъпи прага на храма, удрял се в гърдите и само възкликвал: Господи, бъди милостив към мене грешника!... Тези думи отразяват обаче не само съзнанието за собствената греховност, но и една надежда ‒ надежда, че над справедливостта, над правдата, над неумолимата правда, е състраданието, милосърдието, любовта и опрощението. Митарят вече знаел това, вероятно дори от опита на беззаконния си живот. Навярно много пъти бил виждал как човекът може да бъде погубен от закона – безсърдечния, студен човешки закон, и как изведнъж в хората се събужда жалостта. И тогава има надежда за спасение, тогава всичко наоколо се осветява, всичко изглежда възможно. И така, митарят стои, с надежда за невъзможното чудо, че той, който е постъпвал винаги лошо и в очите на хората, и пред лицето на собствената си съвест, и пред Божия съд, все пак ще бъде помилван, опростен, дори приласкан.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Александър Шмеман

o-justin-mitar-i-farisej-1965Една от главните, единствени по рода си особености на Евангелието, са онези кратки разкази-притчи, които Христос използва в своето учение, в общението си с народа. Поразителното в тези притчи е това, че те са изречени преди почти две хилядолетия, в съвършено различни от нашите условия, в друга цивилизация, на абсолютно друг език, а остават актуални и днес и удрят право в целта. А това означава – право в сърцата ни.

Има толкова остарели, забравени, потънали в небитието книги и думи създадени дори скоро, вчера, завчера. Те вече нищо не ни говорят, те са мъртви. А пък тези простички наглед, безхитростни разкази живеят пълнокръвен живот. Ние ги слушаме и като че ли нещо се случва с нас, като че някой е погледнал в самата дълбочина на нашия живот и е казал нещо, което се отнася само до нас, до самите нас.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Максим Козлов

103013 pПрот. Максим Козлов за причините за отказването на папа Бенедикт XVI от римския престол и опасностите от натиск върху новия глава на Римокатолическата църква.

Отказването на папа от римския престол е изключително събитие. Църковното законодателство на Римокатолическата църква дава право на римския епископ да се откаже от престола. Но за последен път това право е било използвано от папа Григорий XII през 1415 г. и по същество отказът не е бил доброволен, а принудително отказване в условията на разкол, когато папският престол е бил зает фактически от трима конкуренти. Задачата на римокатолиците тогава е била да запазят един-единствен папа. По-очевиден е паралелът през 11 в., когато през 1046 г. по подобни причини от престола доброволно се отказва папа Григорий VI.

За причините Бенедикт XVI да се откаже от престола можем само да гадаем. Причината в официалното изявление едва ли е единствената и, предполагам, дори не е най-основателната. Например, предшественикът на Бенедикт XVI Йоан Павел II в края на своето служение също беше много болен и значително по-немощен човек, а не се отказа от престола. Вероятно съществува цял комплекс причини – както вътрешноцърковни, така и външни, имайки предвид положението на Римокатолическата църква в контекста на съвременната западна цивилизация. По мое усещане причина за неговото оттегляне не са скандалите, които останаха в наследство на Бенедикт XVI от неговия предшественик.

Отваряне на целия текст

Автор Милтиадис Константину

article 12491Днешният евангелски разказ (Мат. 15:21-28) ни описва образа един суров и безсърдечен Иисус. Следван от учениците Си, Той отива в областта на Тир и Сидон, в Ханаан, днешен Южен Ливан, където живеели езичници, смятани от израилтяните за техни врагове. Една нещастна жена от областта Го моли за помощ: „Помилвай ме, Господи, сине на Давид, дъщеря ми е измъчвана от бяс!”. Той обаче се прави, че не я чува. Жената отново вика, но Той остава безразличен – дотолкова, че предизвиква реакцията на учениците Си: „Изгони я, – му казват, – защото върви след нас и вика”. А Иисус отново остава безразличен и като че „непричастен”: „Моята мисия се ограничава само до загубените израилтяни”, казва Той. Но жената настоява. Тича, настига Го, пада в краката Му и Го умолява: „Господи, помогни ми”. Но и суровостта на Иисус като че стига връхната си точка. Опитва се да я прогони с най-обидни думи: „Не е правилно да вземеш хляба от чедата и да го хвърлиш на кучетата”, ѝ казва Той.

Отваряне на целия текст

Автор Пергамски митр. Йоан (Зизиулас)

metropolitan john_zizioulas„Не мога да кажа, че Достоевски бе добър и щастлив човек… Беше лош, покварен, ревнив. През целия си живот бе жертва на страстта, която би го направила смешен и нещастен, ако беше по-малко умен и по-малко лош. В Швейцария пред очите ми той се държа толкова лошо със своя слуга, че човекът възнегодува и му каза: „Но и аз съм човек”. Спомням си колко ме впечатлиха тези думи… Казани към някой, който учеше на човеколюбие към цялото човечество”.

Тези думи принадлежат на Н. Страхов, човек, добре познавал Достоевски,[1] но в основата им стои недоразумение: Достоевски никога не е искал да учи човечеството на доброта и човечност. Достоевски никога не е бил моралист, даже обратно: бихме могли да кажем, че в цялото си творчество съзнателно и систематично той се бори с морала и то по много провокативен начин. Но нека не бързаме от това да правим извода, че той е проповедник на аморализма. Достоевски е притежавал страст към истината. Имал е силата на проникне в човешкото поведение и да ни открие по най-драматичния и най-убедителен начин, че това, което Моралът представя за „морално”, никога не е чистото добро, че човекът никога не може да премахне злото с помощта на Морала, след като абсолютно никой не може да е съвършено добър. Следователно, в цялото си творчество Достоевски не престава да проповядва, че за човешкото съществуване и поведение има значение не моралът, а свободата и че само онова, което е свободно, е наистина добро. Достоевски иска да каже на хората, че делението на добри и лоши почива на лъжа и че единственият начин да бъде победено злото, е човек да го понесе свободно върху себе си. Достоевски не е аморалист, защото не престава да описва злото като трагедия и разложение за човека. Той обаче е антиморалист, защото дълбоко вярва, че моралът никога не може да доведе до спасение на човека от злото.

В това свое слово ще се опитам – за малкото време, с което разполагам, – да анализирам този възглед, концентрирайки вниманието си върху два главни момента: 1) проблемът за доброто и злото, и 2) темата за свободата. Накрая ще се опитам да дам и богословска оценка на позицията на Достоевски върху проблема на морала.

Отваряне на целия текст

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме