Автор Преп. Мария (Скобцова)

За съвременния човек, който изпитва вътрешна потребност да прилага в живота си строгите аскетически правила, е трудно да намери точните указания какви те трябва да бъдат. Древните книги са пълни с примери за висок аскетически подвиг. Чети Минеите и Добротолюбието са наситени с тях, но как съвременният човек да се приближи до тези примери, как да ги приложи в живота, това никой не знае. А пред нас стоят дълга редица от велики пустинници, мълчалници, постници, веригоносци, подвижници, които почти са се отказали от сън, непрестанни молитвеници и стълпници, които със своите подвизи изобличават човешката душа, заставят я да направи свой избор, да стъпи в този път. Как обаче да направи това? Къде да открие пустиня? Как да се зарие до шията в земята, да се качи на стълп, да легне в гроб, да изнури себе си с пост? И не само как да осъществи това практически, а и защо да избере мълчанието, вместо вериги, или вериги, вместо стълпа? И каква е ценността на този подвиг? А може би той представлява ценност сам по себе си и вън от себе си няма цел? Упражнение на волята ли е това – своеобразна висока духовна гимнастика, или представлява само отсичане на всичко желано, прието самò по себе си, явяващо се дълг на християнина? Можем да формулираме така: своеобразно призвание ли е аскетическият подвиг – цял жизнен път на човека, или то е своеобразен университет, подготвящ го за някакво друго призвание? Струва ми се, че аскетическите правила са правила за човешко поведение, които най-добре обезпечават едно максимално духовно, автентично и дълбоко отношение към Бога, към света, към самия себе си.

Отваряне на целия текст

Автор Йером. Сергий (Четвериков)

За нас, християните, днес е най-великият празник! Денят, в който нашият Господ Иисус Христос, „… без да чупи печатите, от гроба възкръсна!“.[1] Днес преградата между небето и земята е премахната! Ангели и човеци заедно ликуват! Църквата прославя тази нощ, възпявайки: „Наистина свещена и достойна за празненство е тази спасителна нощ, и светозарна, и на светоносния ден на Възкресението предвестница, защото в нея вечната Светлина от гроба за всички в плът възсия“.[2] И не само св. жени-мироносици, и не само св. апостоли, които „от радост още не вярваха и се чудеха“ (Лука 24:41), и не само цялата св. Църква, но и целият видим и невидим свят днес ликува. „Днес всяка твар се весели и се радва, защото възкръсна Христос!“.[3] „Небесата достойно да се веселят и земята да се радва, да празнува целият видим свят и невидимият, защото Христос възкръсна, веселие вечно“.[4] „Днес всичко се изпълни със светлина – и небето, и земята, и преизподнята; ето защо, нека всяка твар да празнува Христовото възкресение, в което се и утвърждаваме“.[5] Според народното поверие, самото слънце днес весело играе, в трепет, преливайки във всичките цветове на дъгата. Днес сърцата на вярващите са преизпълнени с необичайна, светла тишина, с чистота и радост, и взаимно братско благоволение.

Отваряне на целия текст

Автор Славица Якелич

На 18 февруари Сръбската православна църква избра своя нов патриарх: петдесет и деветгодишния Порфирий (Перич). Новият архиепископ на Печ, митрополит на Белград и Сремски Карловци и Сръбски патриарх е богослов, служил една година като епископ на сръбската армия, представлявал сръбските религиозни общности в Съвета на агенцията за радиоразпръскване на страната си и прекарал последните шест години като митрополит на Загреб и Любляна.

Още преди неговия избор запознатите с православния християнски свят посочиха трудната работа, очакваща новия сръбски патриарх. Както Андрея Богдановски написа в този блог, патриархът ще трябва да се изправи пред исканията на Македонската и на Черногорската православни църкви за автокефален статут. Макар тези искания да не са нови – в случая с Македония те са на повече от половин столетие – тази дълга история не ги прави по-малко спешни. За да се справи с тях патриарх Порфирий, ще трябва да навигира институционалните и богословски спорове, заедно с дълбоките политически и териториални проблеми, които все още формират живота на този регион.

Работата на Порфирий става още по-сложна веднага щом насочим внимание към Косово и сръбският патриарх знае това твърде добре. Макар и често възприеман като модернист, на когото предстои да ръководи една консервативна църква, когато нещата опрат до Косово Порфирий вероятно ще следва курса на своите предшественици. След ръкополагането си той заяви: „За нас Косово е пъпна връв, свързваща ни със същността на нашата идентичност“; то е „наш завет“. Трябва да се подчертае, че това изявление на Порфирий беше направено преди втората част от обредите за въдворяването му, които тепърва предстоят в Печкия манастир в Косово.

Отваряне на целия текст

Автор Архим. Робърт Тафт

В днешно време във всички православни[1] традиции с изключение на арменската за преподаване на Евхаристията се използват различни видове позлатени метални лъжички.[2] Във византийския обряд тази употреба е ограничена до приобщаването на нисшето духовенство и лаоса [миряните] под двата вида, чрез интинкция[3] – осветеният хляб се потапя в осветеното вино и, така потопен, се подава на причастника с лъжичка.[4] Това обаче не е единственият, нито дори обичайният начин за употребяване на причастната лъжичка в невизантийския Изток.[5] Сред дохалкидонците [наричани също „нехалкидонци“ – тези, които не са възприели решенията на Четвъртия вселенски събор в Халкидон], сирийското православно духовенство [т. е. сирояковитското] се причастява с лъжичката от потира [с осветеното вино], а след това причастява миряните [със същата лъжичка] чрез интинкция.[6] Коптските и етиопските православни [т. е. нехалкидонци] използват лъжичката не за интинкция, а за причастяване от Потира [с осветеното вино] както на духовенството, така и на миряните.[7] Единствените, които запазват непокътната древната практика на причастяване на възрастните под двата вида отделно и [давайки осветения хляб] в ръка, са Коптската и Етиопската църкви, както и Източната Сирийска (Асирийската) църква на Изтока.

Не е изяснено точно кога и защо изначалната традиция за преподаване на св. Дарове отделно в ръцете на причастниците е изоставена в полза на преподаването им под двата вида заедно – чрез причастна лъжичка.[8] Тук ще оставя настрана въпроса защо[9] и ще се съсредоточа върху кога. Като цяло, този въпрос е относително слабо проучен, а преките литургически извори не помагат много. Рубриките на византийските литургически ръкописи като цяло мълчат за причастяването на лаоса, дори много от свидетелствата на византийската рубрикална традиция – така, както са кодифицирани в диатаксисите,[10] са съставени след преминаването към практиката на причастяването с лъжичка.[11]

Отваряне на целия текст