Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]
Автор Архим. Василий (Гондикакис)

Vasilios GondikakisНамираме се в Люксембург, в сърцето на Европа, която се бори за постигането на обединението на народите. Едновременно с това се намираме недалеч от бившия Съветски съюз, който се разпадна преди известно време, без да постигне целта, която преследваше – обединението на народите, които влизаха в него. Спонтанно се поставя въпросът: нима Света гора, като своеобразна хилядолетна република, съставена от монаси, които идват от различни места и страни, може да ни каже нещо за гореспоменатите събития – разпадането на Съветския съюз и подготвеното обединение на европейските народи?

Мога да ви кажа как е организирана тази хилядолетна монашеска република. Мога да ви кажа, че става въпрос за двадесет манастира с манастирски пристройки на тяхната територия, килии, скитове и исихастирии. Всеки манастир е самоуправляващо се тяло. В Карея – столицата на Света гора, се намира Свещеният Кинотис, който е съставен от двадесет представители на двадесет манастира. Свещеният Кинотис, като висша административна поместна власт, се занимава с проблеми от общо естество. Решенията му са задължителни за манастирите.

Всичко това е ясно и разбираемо. Но не в това се състои тайната на силата, която крепи Света гора повече от хиляда години. Всичко това са тварни и човешки форми на управление. Уникалното и особеното, което крепи живота на Света гора, е почитта към човека, което произтича от правата вяра и преживяване на събитието на Въплъщението на Бог Слово и възможността за обòжение на човека.

Отваряне на целия текст

Автор Константинополски патр. Вартоломей (Архондонис)

Bartholomew PatriarchПравославните християни не са чужди на географските дадености, околната среда и геополитиката. Нашите пейзажи – например тези от манастирите ни – са израз на нашия дух, съвместяващ духовното и материалното. Без да се стреми към политизация, православието не е чуждо на политиката, най-вече в локален мащаб. Без значение дали става дума за „връзките между човека и природата“ или за политически залози, свързани с икуменическото различие, географските дадености са източник за нас на една голяма загриженост.

Среда в упадък

От години днешното общество живее в среда на песимизъм, що се отнася до перспективите на западната цивилизация. Терористичната заплаха, финансовата криза, свръхзадлъжнялостта на държавите, укрепването на нови политически сили са сред явленията, подхранващи този климат.

Отваряне на целия текст

Автор Сергей Фудел

S FudelНа Църквата е поверена Божията светлина
св. Ириней Лионски

Животът на Църквата е продължение в историята на живота на Иисус Христос. В това е цялото обяснение на Църквата. Христос в Неговата Тайна вечеря, на Голгота и във Възкресението, Христос в Своята святост продължава – чрез Светия Дух – да живее в тялото на Църквата. Ние можем да говорим само за такава, т. е. за действително светата Църква, тъй като само такава Църква е любов и надежда за човечеството. Тя е светлина, която „в мрака свети, и мракът я не обзе“ (Иоан 1:5). И тя наистина съществува: следите от нозете на светците ние виждаме и в наши дни. В историята е имало достатъчно много тъмнина. Езически императори са се опитвали да изличат Църквата от лицето на земята. Всички еретици, от гностиците и до Толстой, са се опитвали да я изопачат. Далеч по-страшна за Църквата обаче винаги е била вътрешната тъмнина: не османските султани, които са рязали глави, нито хората, които явно и примитивно са изопачавали догматите на вярата и със самото това сами са се отделяли от Църквата, а тази сила на злото, която, без външно по какъвто и да било начин да се отделя от Църквата, без да я отрича, отвътре е развращавала тялото ѝ, отвоювайки си полето на порока вътре в църковната ограда. Тази вътрешна тъмнина е следствие от откъсването на вярата от любовта, на учението на вярата от живота, от създаването на една призрачна, словесна или „символическа“ вяра, която не върви по пътя на подвига на любовта, по пътя на изпълнението на заповедите.

Отваряне на целия текст

Автор Йером. Мелетий (Спасов)

Hierom Meletiy SpasovВ Критика на способността за съждение Имануел Кант дава следното определение за гений: „… геният е вродената дарба на духа (ingenium), чрез която природата дава на изкуството правилото“.[1] На следващите страници образът на гения се полага и развива в сферата на изящните изкуства и по-общо в рамките на естетическото: „… това, което се нарича гений, намираме, първо, че се касае за талант за изкуство, не за наука; … трето, геният се показва не толкова в осъществяването на поставената цел, … колкото по-скоро в изложението или в израза на естетическите идеи“.[2] Така се утвърждава трайната връзка между гениалността и естетиката, която продължава да бъде актуална за мнозинството и днес. Зад популярната словоупотреба на понятието „гениален“ често наднича и една по-широка представа от изложената от Кант. По този начин наред с „гениален художник“ се чува „гениален военен“ или „гениално решение“. Това разрастване на семантичното поле не води със себе си обаче никаква промяна по вертикала. Пробив на класическата парадигма „гений“ извършват двама мислители, които не биха си приписали достойнството на професионални философи – Йохан Георг Хаман и Сьорен Киркегор.

Отваряне на целия текст

Автор Свещ. Джон Макгъкин

Fr John McGuckinГоляма е радостта от възможността да почетем Ярослав Пеликан, един от водещите интерпретатори на християнската история и ненадминат автор, ако у един писател ценим умението да съчетава историческата коректност с богословската чувствителност – това трудно постижимо, но особено необходимо равновесие, рядко срещано сред основните книги в нашата област.

Равновесието или неговата липса ще бъде в центъра на голяма част от размислите в настоящото есе.[1] Подобно на френския композитор Ерик Сати,[2] давал указания за изпълнението на своите произведения чрез надписи върху партитурите като „във форма на круша“ или указания за динамиката като „леко като суфле“, и аз ще се постарая моето изказване да е добре подредено и балансирано. То ще бъде във форма на пространно изложение и, подобно на Галската война на Цезар, ще бъде в три части: 1) плачевното състояние на нещата днес; 2) как стигнахме дотук; 3) какво вие трябва да направите по въпроса. Ще сторя това не толкова au forme du poire,[3] а по-скоро по подобие на човечето от рекламата за автомобилни гуми на „Мишлен“ – едро в горната си част, но все по-тънко в долната. Имам ясна представа как се стигна дотам да бъдем пародирани като екзотична, мрачна и реакционна църква, ала имам само неясни надежди как да излезем от този капан и да заемем полагащото ни се място, като сами изграждаме и описваме нашата идентичност, а не възприемаме описанието на другите.

Отваряне на целия текст

Автор Виенски и Австрийски архиеп. Натанаил (Лвов)

Archbishop Natanail LvovЗа Църквата много говорят и пишат разни хора. Нападат я, говорят от нейно име, предявяват към нея изисквания. Много често обаче, при това, може да се забележи, че в разговорите и споровете за Църквата тя бива представяна различно от начина, по който сама мисли себе си.

Разбира се, в една кратка статия не е възможно да се даде изчерпателна представа за църковното учение за Църквата, само че на нас ни се иска, макар и само схематично, да напомним за тази страна от представата за Църквата, която, наричайки я „мистична“, най-често забравят, но която по същество е най-главната за християнина, който вярва в Църквата.

Когато определят Църквата като „общество от вярващи“, това е особено неточно, тъй като Църквата не е само общество. Сама себе си, чрез устата на апостолите и св. отци, Църквата най-често определя като „тяло Христово“, организъм, глава на който е Христос (Еф. 1:22; 5:23; Кол. 1:18).

Което не е просто метафора, образ, подобно на почти нищо неизразяващия образ, който представлява наименованието на „главата“ на ръководителя на една или на друга организация, на председателя на едно или друго общество.

Отваряне на целия текст

Автор Георги Федотов

G FedotovТова, което възнамерявам да изнеса, не е дори реч, а просто скромна историческа справка, в качеството си на историк – този път от историята на съвременността. Темата ми ще бъде отношението на западното християнство към социалния проблем в нашето съвремие. Вярно остава всичко онова, което беше казано по отношение на тази липса на подготовка, с която цялото християнско човечество посреща съвременната катастрофа. Разбира се, това е така: всички ние, всеки от нас, се изправяме срещу събитията подобно на неразумните девици, с празни светилници, от които се е изчерпала любовта. При все това обаче, в различни кръгове на християнското общество все пак са се полагали и днес се полагат усилия за спиране на тази надигаща се катастрофа. Тези усилия са, може би, твърде слаби в сравнение с грандиозната задача, която стои пред християнството, но, все пак, те се полагат, а за тях не знаем почти нищо. Ние, руснаците, изхвърлени от съдбата в Европа, бяхме задължени да знаем какво се върши около нас, но повечето от нас просто минават покрай него. При това дори с едно високомерие, а междувременно тук се върши делото Христово и за него бих искал да кажа няколко думи. По отношение на социалния проблем съвременното, следвоенното християнство, вече съвсем не е това, което е било до войната, и напрежението на социалния идеализъм на християнските църкви, което ние наблюдаваме днес, съвсем не е от този мащаб и тежест, каквото е било в предишното столетие. За деветнадесетото, както и за осемнадесетото и за седемнадесетото столетия може без преувеличение да се каже, че Църквата – както Западната, така и Източната, в областта на социалните отношения стои на почвата на съществуващия строй, в стремеж да го оправдае, особено в Протестантския запад, макар и с цената на жестока измяна по отношение на евангелската истина. От време на време оправданието на капитализма в Англия или в протестантска Германия в средата на 19 в. е възприемало форми, които са наистина възмутителни. В най-добрия случай е било налице просто едно пренебрегване на онази социална задача на християнската любов, с която е живяло средновековното християнство. Сега на Запад е почти невъзможно да се срещне принципно обосноваване и защита на капиталистическата система, които да са религиозно оправдани на почвата на християнската етика. В този смисъл налице е нещо, което безвъзвратно си е отишло в миналото. Ние, разбира се, знаем, че и в деветнадесетото столетие се появяват отделни идеалисти-християни, апостоли на социалната правда, но относителното тегло на тези течения в общите рамки на света не е било голямо. Възможно е да се напише историята на Европа през 19 в. без да се спомене за социалните движения в Римокатолическата и в протестантските църкви. За историята на съвременните социални кризи това би било невъзможно.

Отваряне на целия текст

Автор Архим. Василий (Гондикакис)

Vasilios GondikakisАдът на разделението

Адам не е възприел евхаристийно (с благодарност) цялото творение, любовта и Божията заповед. Не е послушал Бога. Движил се е индивидуалистично. Действал е насилено, а впоследствие – с фалшива храброст. Уплашил се от Бога, когато Го чул да върви из рая. Хвърлил вината на другиго, на Ева, на змията. Осъдил Другия. Осъдил Бога. Спечелил си ада.

Не е разбрал каква е природата и каква е мисията на човека. Разделил се е с другия. Разделил се е с Бога. Разделил се е с общуването, с божественото Причастие, със съборното общение, което е божествено. Навлязъл е в ада на разделението, на не-общението, в налудния стремеж да спаси своя „аз“ в ущърб на другия.

Тогава, както казва св. Симеон Нови Богослов, цялата природа е въстанала против първозданните човеци. Животните озверели. Станали зверове и се спуснали да разкъсат човеците. Те се отбранявали. И започнала познатата история – не на перихорезата в любовта, а на индивидуалната отбрана, на разделението. Всеки се усамотява в своето самолюбие – телесно и духовно. Оттам хвърля морални и материални шрапнели по тялото на другия.

Отваряне на целия текст

Редакционни

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме