Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]
Автор Славица Якелич

Porfirije of SerbiaНа 18 февруари Сръбската православна църква избра своя нов патриарх: петдесет и деветгодишния Порфирий (Перич). Новият архиепископ на Печ, митрополит на Белград и Сремски Карловци и Сръбски патриарх е богослов, служил една година като епископ на сръбската армия, представлявал сръбските религиозни общности в Съвета на агенцията за радиоразпръскване на страната си и прекарал последните шест години като митрополит на Загреб и Любляна.

Още преди неговия избор запознатите с православния християнски свят посочиха трудната работа, очакваща новия сръбски патриарх. Както Андрея Богдановски написа в този блог, патриархът ще трябва да се изправи пред исканията на Македонската и на Черногорската православни църкви за автокефален статут. Макар тези искания да не са нови – в случая с Македония те са на повече от половин столетие – тази дълга история не ги прави по-малко спешни. За да се справи с тях патриарх Порфирий, ще трябва да навигира институционалните и богословски спорове, заедно с дълбоките политически и териториални проблеми, които все още формират живота на този регион.

Работата на Порфирий става още по-сложна веднага щом насочим внимание към Косово и сръбският патриарх знае това твърде добре. Макар и често възприеман като модернист, на когото предстои да ръководи една консервативна църква, когато нещата опрат до Косово Порфирий вероятно ще следва курса на своите предшественици. След ръкополагането си той заяви: „За нас Косово е пъпна връв, свързваща ни със същността на нашата идентичност“; то е „наш завет“. Трябва да се подчертае, че това изявление на Порфирий беше направено преди втората част от обредите за въдворяването му, които тепърва предстоят в Печкия манастир в Косово.

Отваряне на целия текст

Автор Архим. Робърт Тафт

Fr Robert TaftВ днешно време във всички православни[1] традиции с изключение на арменската за преподаване на Евхаристията се използват различни видове позлатени метални лъжички.[2] Във византийския обряд тази употреба е ограничена до приобщаването на нисшето духовенство и лаоса [миряните] под двата вида, чрез интинкция[3] – осветеният хляб се потапя в осветеното вино и, така потопен, се подава на причастника с лъжичка.[4] Това обаче не е единственият, нито дори обичайният начин за употребяване на причастната лъжичка в невизантийския Изток.[5] Сред дохалкидонците [наричани също „нехалкидонци“ – тези, които не са възприели решенията на Четвъртия вселенски събор в Халкидон], сирийското православно духовенство [т. е. сирояковитското] се причастява с лъжичката от потира [с осветеното вино], а след това причастява миряните [със същата лъжичка] чрез интинкция.[6] Коптските и етиопските православни [т. е. нехалкидонци] използват лъжичката не за интинкция, а за причастяване от Потира [с осветеното вино] както на духовенството, така и на миряните.[7] Единствените, които запазват непокътната древната практика на причастяване на възрастните под двата вида отделно и [давайки осветения хляб] в ръка, са Коптската и Етиопската църкви, както и Източната Сирийска (Асирийската) църква на Изтока.

Не е изяснено точно кога и защо изначалната традиция за преподаване на св. Дарове отделно в ръцете на причастниците е изоставена в полза на преподаването им под двата вида заедно – чрез причастна лъжичка.[8] Тук ще оставя настрана въпроса защо[9] и ще се съсредоточа върху кога. Като цяло, този въпрос е относително слабо проучен, а преките литургически извори не помагат много. Рубриките на византийските литургически ръкописи като цяло мълчат за причастяването на лаоса, дори много от свидетелствата на византийската рубрикална традиция – така, както са кодифицирани в диатаксисите,[10] са съставени след преминаването към практиката на причастяването с лъжичка.[11]

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Сергей Булгаков

Fr Sergij BulgakovПреди всичко трябва да се откажем от разпространеното разбиране за мита, според което той е произведение на фантазията и измислицата. На онези, които споделят подобно разбиране, дори не им идва наум един такъв прост, но заедно с това и основен въпрос: какво е представлявал митът за самите митотворци, в чието съзнание той се е зародил, какво са мислели самите те за раждащия се в тях мит? Или може би някой ще каже, че те съзнателно са го измислили, за да излъжат останалите впоследствие? Та нали напълно сериозно се твърдеше, че жреците сами са измислили религията и следователно сами са я утвърдили въз основа на една съзнателна и безспорна лъжа. Само че в такъв случай щеше да им се наложи да лъжат преди всичко самите себе си, понеже точно те са вярвали в митовете и са придавали обективно значение на тяхното съдържание, а не са го смятали за рожба на някаква поетична фантазия. Само при такова предположение става ясна ролята на митотворчеството в историята на човечеството, където Dichtung на мита често обяснява проявяващата се с пълна сила Wahrheit[1] на историята.

Като цяло трябва да признаем преди всичко, че на мита е свойствена цялата тази обективност или католичност, която е присъща на „откровението“ изобщо – в него всъщност се изразява съдържанието на откровението, или с други думи, откровението на трансцендентния, по-висш свят се осъществява непосредствено в мита, той е онази писменост, с която този свят се запечатва в иманентното съзнание, той е неговата проекция в образи.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Александър Шмеман

2 Fr Alexander SchmemannВ навечерието на Нова година във всички наши храмове се чете следният откъс от Евангелие според Лука:

„… И дойде [Иисус] в Назарет, дето бе възпитан, и по обичая Си влезе един съботен ден в синагогата, и стана да чете. Подадоха Му книгата на пророк Исаия; и Той, като разгъна книгата, намери мястото, дето бе писано: „Дух Господен е върху Мене; затова Ме помаза да благовестя на бедните, прати Ме да лекувам ония, които имат сърца съкрушени, да проповядвам на пленените освобождение, на слепите прогледване, да пусна на свобода измъчените, да проповядвам благоприятната Господня година“. И като сгъна книгата и я даде на слугата, седна; и очите на всички в синагогата бяха насочени в Него“ (Лука 4:16-20).[1]

И ето че отново ние – кои събрани заедно, кои сами – стоим пред прага на Новата година, пред дверите на тайнственото, винаги скрито от нас бъдеще. Какво да пожелаем ние, вярващите, за какво да се помолим, какво да поискаме? Та нали в тази новогодишна полунощ хората отдавна си пожелават „ново щастие“.[2] И макар и за минута забравят за своите горести, грижи, печали; макар и за минута отдават сърцата си на надеждата: ами ако то е възможно, ами ако то дойде при нас, ако влезе в нашия живот това ново щастие? Какъвто и обаче смисъл да бихме влагали ние в думите „ново щастие“, ние не трябва да забравяме и колко много скръб и зло има около нас, колко студено, тъмно и страшно е в нашия свят!

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Алексей Умински

Fr Al UminskyЦърквата като предприятие за духовно-битово обслужване

Един от важните проблеми, както богословски, така и социални, е разбирането за същността на Църквата. В богословието осмислянето на този проблем се нарича еклисиология и това осмисляне е насочено преди всичко към мистическия, тайнствения живот на Църквата, който поради това не е познат на страничния поглед на светското общество. Обществените представи възприемат Църквата преди всичко като мощен институт, най-вече идеологически, но също така и политически, и икономически (все по-често в светската преса Църквата се определя като бизнес корпорация). В наши дни на Църквата никак не е лесно да даде друго разбиране за себе си на обществото, което, от една страна, не се интересува от нейния мистически живот, а от друга, все пак иска да вижда Църквата преди всичко като носителка на милосърдие, любов, прошка, свидетелство за истината, поборница за социална справедливост. В този смисъл пред самата Църква стои задачата да разбере защо именно институционалните признаци на Църквата са станали за обществото решаващи в нейното определение.

Мое убеждение е, че днес е назряла необходимостта да установим по какъв начин самата Църква се възприема вътре в себе си, но не от богословите, а от тези, които се причисляват към православните и които според социологическите оценки са около седемдесет процента от населението.

Отваряне на целия текст

Автор Йером. Мелетий (Спасов)

Hierom Meletiy SpasovПрез юли 1843 г. в Копенхаген излиза сборникът с проповеди на пастора и магистър Адолф Петер Адлер. Подобно издание не би привлякло особен интерес, ако не беше предговорът. В него Адлер разкрива обстоятелствата около съставянето на книгата си: „През декември миналата година бях почти приключил един труд, който исках да нарека „Популярни доклади върху субективната логика“… Една вечер, както се занимавах с произхода на злото, като ударен от гръм осъзнах, че въпросът не е до мисленето, а до духа, и че съществува зъл дух. В същата нощ той се спусна в нашата спалня с голям тътен. Тогава Спасителят ми нареди да стана и да запиша следните думи: „Първите хора биха могли да имат вечен живот, защото, ако мисленето свърже Духа Божий с тялото – това е вечният живот…“. След това Иисус ми заповяда да изгоря своите неща и в бъдеще да се придържам към Библията. За проповедите и словата от номер 4 до края знам, че са написани под въздействието на Христовата благодат, а аз съм бил само инструмент“.

С тези думи Адлер отваря нова страница в биографията си – биография на посветен в божествени откровения, на Божий пратеник. Такава заявка от негова страна обаче извиква у официалното църковно началство известно безпокойство и на 26 август 1845 г. пасторът е отстранен от длъжност поради душевно разстройство. Това не сломява неговия писателски ентусиазъм и през юли 1846 г. той публикува наведнъж четири книги – „Изследвания и примери“, „Опит за кратко систематично изложение на християнството в неговата логика“, „Богословски изследвания“ и „Стихотворения“. В деня на тяхното издаване, книгите са закупени от Сьорен Киркегор,[1] който не просто ги добавя към вече придобитите от него Адлерови произведения, но им отделя сериозно внимание. Плод на тези интензивни занимания с харизматичния пастор е „Религиозното объркване на съвремието, осветлено от магистър Адлер като феномен – една мимическа монография от Петър Минор, издадена от С. Киркегор“ или просто „Книга за Адлер“. Труд, който Киркегор след няколкократни и сериозни преработки на текста, решава все пак да не издава; изключение прави една от главите – „За разликата между апостол и гений“. Този текст излиза през май 1849 г. като част от „Две етико-религиозни изложения“.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Емануил Клапсис

Fr E ClapsisНаселението на САЩ е дълбоко разделено и поляризирано в своите политически позиции и в политическия си избор. Разединението и поляризацията в САЩ в сферата на политическото са засегнали и християнските църкви и общности, макар някои от тях да са си избрали формално да не се занимават с предизвикателствата, които политиката отправя към личния и общностния живот на хората. Отношението между политиката и християнската вяра е изключително сложен въпрос, който заслужава голямо внимание, тъй като християнската вяра и политиката определят до голяма степен личния и общия живот на хората. Когато се залавяме с отношението между религията и политиката, за нас е наложително да бъдем предпазливи да не сведем или да изоставим едното в полза на другото или обратно. Още повече, поради сложната природа на отношението между религията и политиката, сме длъжни да се противопоставим на изкушението да гледаме на собствените си мисли по тази тема като на някакво окончателно предписание за това как религиозните общности и християнските църкви следва да установяват дълбинните причини за предизвикателствата на политическото и как да подбират въпросите, които заслужават сериозно участие от тяхна страна.

Отваряне на целия текст

Автор Диоклийски митр. Калистос (Уеър)

Clive S LewisБиографията на К. С. Луис Застигнат от радостта не оставя впечатлението, че отците на Църквата са оказали някакво влияние върху неговото интелектуално формиране или върху обръщането му към християнството, макар на два пъти в нея мимоходом да е споменат бл. Августин.[1]

Понякога Луис се позовава изобщо на патристическата традиция, като например в своето есе Християнската апологетика, където казва: „Трябва да защитаваме истинското християнство – вярата, проповядвана от апостолите, засвидетелствана от мъчениците, въплътена в символите и развита от отците“. На друго място той се позовава на Никейския символ като на документ, който „приемам напълно“.[2] Всъщност обаче в творбите си той рядко се позовава на отците, а когато ги цитира, това са най-често латинските отци и преди всичко Августин.[3]

В Отхвърления образ[4] той дискутира сравнително подробно (на пет страници) гръцката патристическа творба от 5 в. на Псевдо-Дионисий, но причината за това е кардиналната важност на Дионисиевия корпус за средновековния Латински запад. В Чудесата той на три пъти се позовава на патристически автори, но и трите позовавания са споменати на една страница и са цитирани въз основа на модерни западни автори.[5]

Отваряне на целия текст

Редакционни

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме