Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]
Автор Свещ. Дмитрий Кирянов

Fr Dmitrij_KirjanovВъпросът за това, какво е културата – при цялата си привидна очевидност – и досега продължава да бъде спорен и не решен окончателно. Дори в определението на понятието култура се наблюдават разногласия. Прилага се спрямо всичко, с помощта на което човек усъвършенства и развива различните способности на душата и тялото, старае се чрез своите знания и труд да опознае вселената, твори социалния и семейния си живот, а също и гражданския в цялата му съвкупност, по-хуманен, благодарение на подобряването на нравите и учрежденията; най-накрая изразява, споделя и съхранява през времето величието на духовния опит и вътрешните стремежи на човека, за да са от полза на целия човешки род. Както казва френският философ Емануел Муние, „… културата – това не е отрасъл, а основна функция на човешкия живот. За този, който се формира, развивайки се, всичко е култура… Културата, това е човекът. Тя е израстване и преодоляване“.[1]

Разпространено и е по-тясно разбиране за културата – само като за дейност по създаване произведения на изкуството. При все това и двата подхода към разбирането на термина култура не отразяват напълно истинския смисъл на това понятие – такъв, какъвто се е утвърдил в езика. Думата култура е неразривно свързана с културен – говорейки за културата, ние преди всичко имаме предвид културата на човека, неговия духовен свят. Латинската дума „cultura”, която означава „отглеждане“, „възпитание“, „образование“, „развитие“, произлиза от cultus – „почитане“, „поклонение“, „култ“. Това сочи религиозните корени на културата. Създавайки човека, Бог го поставя в рая, повелявайки му да обработва и опазва Неговото творение (Бит 2:15).

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Александър Мен

272851 390117317748096 615519605 oВ Стария Завет пророците не веднъж са предсказвали, че Вечно Съществуващият ще се яви на света и ще живее сред хората. Минавали столетия, хората очаквали обещаното, гадаели: как ще се случи това? Те, разбира се, искали да си представят Божието пришествие в Сила и Слава, с гръм и мълнии, с чудеса, поразяващи въображението – така, че всички да паднат ничком пред суровия Съдия. И всъщност, как по друг начин могат да се срещнат човешкият грях и нечистота с небесната Правда и Святост? Тази среща неизбежно би трябвало да предизвика онова, което наричаме гняв Божи.

Но Господ се явил умален, приел „образ на раб“. Той станал Човек, за да заговори с нас на човешки език. Бил Младенец в пелени. Избрал за Себе си горчивия жребий на изгнаника. Вместо царска корона – трънен венец, вместо сияеща Слава – Голгота; вместо жертви, които древните са принасяли на Бога, Той Сам станал Жертва за нас. Чрез кръвта Му ние придобихме път към спасението.

Отваряне на целия текст

Автор Марио Коев

1 JobДа кажеш, че нещо е като куче,

е друг начин да кажеш, че то не е куче[1]

… Това обаче, че разумът и моралът не са философия, все още не означава, че са нещо повече от философията или пък коренно различни от нея. Ако транспонираме цитираните думи на Честъртън и кажем, например, че „разумът и моралът са като философията, т. е. не са философия”, ще видим, че изричаме безсмислица, че подобно сравнение е чиста езикова манипулация, свидетелстваща за наличието на своеобразна лого-патия в буквалния смисъл на понятието: „страдащо” и „болно” слово, изказващо смисловия си разпад чрез самия този разпад и нищо повече. Впрочем, съвременният свят дава все повече основания да говорим за възникването и развитието на такава културна лого-патия днес, но това би ни отвело твърде далеч от нашата тема.

Колко пъти например сме употребявали и чували израза игра на котка и мишка? А колко пъти сме се замисляли върху правилността му? Ако се вгледаме внимателно, ще видим грешката, състояща се в промяната на един съюз. Играта не е на „котка и мишка”, играта е на „котка с мишка”. Във футболния мач не играят двадесет и двама футболисти и топка, а двадесет и двама футболисти с топка. Така изказваме нещата като равно-присъстващи, което по един действително патологичен начин автоматично отъждествяваме с равно-стойностни. Изхвърляме качеството в опит да придадем равно-качественост. Мислим приблизително така: „Не може да има игра на котка с мишка, ако няма котка и мишка. Не може да има футболен мач, ако няма двадесет и двама футболисти и топка”. Всичко това звучи на пръв поглед много убедително и изглежда напълно коректно с едно изключение – най-важното – липсата на йерархия. Топката не е равностойна, „равно-качествена” на футболистите, нито пък мишката (в този контекст) – на котката. Тъй като мисленето ни, за да бъде изобщо мислене, работи с абстракции, то в някакъв момент като че забравя или пропуска да удържи тези абстракции в техните собствени (семантични, логически и т. н.) полета и съответно да ги съ-отнесе с другите.

Отваряне на целия текст

Автор Свещ. Михаил Кардамакис

postmodernism1Показателно е твърдението, че в нашата епоха „не само Бог, но и човекът умря”.[1] Тази констатация, по отношение на своята втора част, е отговор на хулата на нашия век, отговор на триумфа на демоничното изкушение, че отхвърлянето на Бога и Неговото отсъствие би означавало освобождаване на човека и би позволило неговото всемогъщо присъствие в света.

Вместо освобождаване и непринудимост на човека, налице е робство, изолация, опустошение, безсилие, отчаяние, загуба. И всичко това е логично, защото загубата на Бога има за пряка последица загубата на човека. Отхвърлянето на Бога от страна на човека, за да осъществи, – бидейки привидно необвързан – хуманността и да живее нейните дела, стига дотам да нямаме човеци и да не живеем хуманността, защото сме престанали да вярваме в самия човек и в самите хуманни неща. Вярата в човека, в цялата негова дълбочина, не е хуманистичното дърдорене на повърхностния хуманизъм, а самата вяра в Бога, Който е тайната и величието на човека. Това е вярата в личността на Богочовека Христос, Който изпълва, спасява и извисява човека във вечността.[2]

Отваряне на целия текст

Автор Сергей Аверинцев

S-AverintsevВерен е Бог, чрез Когото сте призвани за общение

със Сина Му Иисуса Христа, Господа нашего

1 Кор. 1:9

… което сме видели и чули, ви възвестяваме,

за да имате и вие общение с нас;

а нашето общение е с Отца и Неговия Син Иисуса Христа

1 Иоан. 1:3

Не аз, не аз трябва да говоря за това, що значи да общуваш с Бога. Тук трябва да бъдат питани онези, чието знание идва от опита. Аз въобще не приличам на тези хора – подвижници, именно заради общението с Бога отдали всичко до край. За това отново и отново се говори в евангелските притчи. „Царството небесно прилича още на имане, скрито в нива, което човек намери и укри, и от радост за него отива, та продава всичко, що има, и купува тая нива. Царството небесно прилича още на търговец, който търси хубави бисери, и като намери един скъпоценен бисер, отиде, та продаде всичко, що имаше, и го купи” (Мат. 13:44-46). Скритото съкровище, скъпоценния бисер придобива онзи, който жертва земните си пристрастия и собствената си „самост“ (ненапразно при пострижението монахът се отказва от дотогавашното си име). Както казва великият аскетически учител от 7 в. св. Йоан Лествичник, това е безвъзвратно оставяне, дълбина на мълчанието. Подвижниците, отдаващи за общението си с Бога всичките сили на своето неразделено сърце, ни гледат не само от древните икони и фрески, не само от заспалата памет на вековете, както казва Вл. Соловьов. И днес реалността на подвижничеството е жива. В същата минута, в която аз обмислям тези редове, или когато ти, читателю, ги виждаш някой извършва безмълвния си подвиг. За себе си и за нас. Някой отвръща своя поглед от всичко и от собствената си воля, за да може непрестанно да гледа само към Бога. Някой навлиза в дълбините на мълчанието, – по св. Йоан Лествичник – за да слуша Божия глас, Божия зов. Тези хора знаят.

Отваряне на целия текст

Автор Свещ. Петър Петров

Fr Petar_PetrovПрез настоящата 2013 г. се навършиха шест десетилетия от възстановяването на патриаршеския статут на Българската православна църква – добър повод за църковна и богословска рефлексия върху достойнството както на поместната ни църква, така и по-общо погледнато – на всяка друга църква в голямото семейство, което познаваме като Вселенско православие. Достойнството е измерение на духовния живот, чиято същност е добре известна в Църквата, но не и на широката аудитория. Днес мнозина – и с право твърдят, – че нашата поместна църква е достойна за своето звание, но влагат в подобно заявление различен смисъл. За едни достойнството се изразява в нейната древност, за други, в ролята ѝ за опазването на Кирилометодиевото дело, за трети – преди всичко в административното ѝ устройство и във възстановения автокефален статут. Има ги най-сетне и четвъртите, които продължават да са на мнение, че достойнството на БПЦ се състои преди всичко в опазването на българския народ или нация. Ако пък се запитаме, на какво се дължи това разнообразие от толкова различни по същността си мнения, отговорът може да се даде с малко думи: на недостатъчно познаване на Преданието на Църквата и на съответстващия подход към тълкуването на нейния исторически път.

Отваряне на целия текст

Автор Йером. Рафаил (Нойка)

Jerom Rafail_NoicaКакво е словото? Свикнали сме да го разбираме като способ за установяване на контакт с другите с цел обмен на информация. Но виждаме, че Св. Писание ни казва нещо друго за словото: „В начало беше Словото, и Словото беше у Бога, и Бог беше Словото”, „и Словото стана плът...” (Иоан 1:1, 14). „Рече Бог: да бъде светлина. И биде светлина” (Бит. 1:3). И всичко онова, което Бог е нарекъл слово, е станало. И отново се връщам към словата на Спасителя: „Думите, що ви говоря, са дух и живот” (Иоан 6:63).

Какво е словото? Как да го разбираме? Бих искал, с Божията помощ, да свържа думата слово с понятието култура, с културата на Духа. Св. Писание ни показва, че Бог, като твори света, до сътворяването на човека, го твори с едно единствено слово: Да бъде! Когато идва времето да бъде сътворен човекът, Бог говори различно: „… Да сътворим човек по Наш образ, (и) по Наше подобие…” (Бит. 1:26). И разбираме, че човекът не е създание като всяко друго. Разбираме го не от гордост, а от словото, което Бог ни е дал.

Виждаме как – посредством словото – Бог продължава да вика, да държи връзка с човека. Бог – чрез словото – наставлява Адам. След падението беззаконието обгръща земята напълно до времето на Ной и гибелния потоп. Но настъпва момент, когато Бог отново се обръща към човека и му дава закон чрез пророка Моисей. Предназначението на този закон е било главно да завърне човека от беззаконието към закона – морален закон, който посочва какво Бог ще направи в края на времената или, по-точно, когато се „изпълни времето”. Това изпълнение не е само хронологично събитие, а преди всичко онтологическо – въплъщението на Същото Слово. Както казва св. ап. Павел в своето Послание до евреите: „Бог, след като в старо време много пъти и по много начини говори на отците чрез пророците, в последните тия дни говори ни чрез Сина, Когото постави за наследник на всичко, чрез Когото сътвори и вековете” (1:1-2). Иначе казано, това е самият Син Божи – Словото Божие: Словото Божие, Което сега се завръща, за да продължи делото Си чрез диалога с човека, да го продължи отново, след отчуждението, което е настъпило в Рая. Можем да разберем това слово като енергия, като съзидателна енергия.

Отваряне на целия текст

Автор Марио Коев

1 JobИ ето, към мене скришом долетя дума, и ухото ми долови нещо от нея.

Сред размишления за нощни видения, когато сън наляга човеците,

мене обхвана ужас и трепет и разтресе всичките ми кости.

Иов 4:12-14

Един от основните културни принципи на съвременността е идеята за homo faber, работещият човек, за човека, който върши нещо. Разбира се, той има изцяло позитивни измерения – добре и правилно е да си работещ и да създаваш блага, и в това на пръв поглед няма нищо лошо или пък укорително. Нещо повече – да работиш е нещото, което отличава човека от животните, доколкото животните не създават блага. С други думи, да работиш, това означава да бъдеш човек в собствения смисъл на тази дума. Ще се съглася отчасти с този възглед – но само отчасти, и ще се опитам да обясня защо.

Имаше един човек в земята Уц, по име Иов; тоя човек беше непорочен, богобоязлив и справедлив и отбягваше злото. И родиха му се седем сина и три дъщери. Имотът му беше: седем хиляди овци, три хиляди камили, петстотин рала волове, петстотин ослици и твърде много слуги; и тоя човек беше най-прочут между всички синове на Изток (Иов 1:1-3).

Отваряне на целия текст

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме