Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]
Автор Марио Коев

1 JobОтговори Иов и рече: о, да бяха вярно претеглени воплите ми, и заедно с тях да бяха турили на къпони страданието ми! То навярно би дошло по-тежко от морския пясък! Затова думите ми са жестоки!…

О, да благоволеше Бог да ме смаже, да простреше ръката Си и да ме поразеше! Това ще ми бъде все още утеха, и аз щях да се крепя в моята безмилостна болест, понеже не се отрекох от думите на Светаго! Колко ми е силата, та да се надявам на мене си?…

Към страдалеца трябва да има съжаление от приятеля му, стига само да не е престанал да се бои от Вседържителя…

Тъй и вие сега сте нищо: видяхте страшното и се уплашихте. Казах ли: дайте ми, или платете за мене от вашия излишък; избавете ме от ръката на неприятеля и ме изкупете от ръката на мъчителите?

(Книга на Иова 6:1-3, 9-11, 14, 21-23)

Видяхте страшното и се уплашихте. От кое страшно са се уплашили приятелите на Йов? Едва ли от думите му. Уплашили са се от сполетелите го бедствия и страдания и страхът им се изразява в техните правилни и по законнически благочестиви упреци-предупреждения към него. Елифаз Теманец, струва ми се, е убеден, че Бог наказва Йов за нещо, което е извършил или казал; за някакъв определен грях или грехове: Блажен е онзи човек, когото Бог вразумява, и затова не отхвърляй наказанието на Вседържителя (5:17). Казано от съвременна гледна точка, като че ли той се самосугестира, самоубеждава се в страха си, убеждавайки Йов да помни Божията благост. Този страх е съвсем естествен. Та нали всички се плашим от болките, болестите и страданията, сполетяващи когото и да било около нас. Проблемът далеч не е там, той по-скоро е в причините и в начина, по който проявяваме състраданието си.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Георги Флоровски

Fr G_FlorovskyПисмата, разменени между Вселенския патриарх Йеремия ІІ[1] и група лутерански богослови от Тюбинген през последната четвърт на 16 в., са икуменически документи от голяма важност и интерес. Това е първият систематичен обмен на богословски възгледи между Православния изток и новия Протестантски запад. Той е личен и неформален, но това да принизява неговото значение. В кореспонденцията вземат участие изтъкнати личности. Самият патриарх е човек със строги убеждения и голям опит, стабилен църковник и държавник. Той пише „лично, не съборно”, но има съвета и съдействието на най-добрите гръцки учени на своето време, включително на Йоанис и Теодосиос Зигомалас и, вероятно, на Гавриил Севирос – титуларният митрополит на Филаделфия. Отговорите му са внимателно подготвени и планирани. От лутеранска страна стои знатна компания университетски професори: Якоб Андрее, Лукас Осиандер, Йохан Бренц, Якоб Хеербранд и др. и особено Мартин Крузиус, който изглежда е действителният поддръжник на делото. Имаме обаче достатъчно причини да предполагаме, че от преговорите е заинтересуван много по-широк кръг лутерански богослови. При все това непосредственият резултат от този епистоларен контакт е определено отрицателен. Не е достигнато до никакво съгласие, а за обединение остава съвсем малка надежда. По-скоро напрежението между двете общности нараства. И у двете страни се наблюдава очевидно разочарование и дори някаква мъка и обида. Твърде съмнителното е дали преговорите като цяло биха продължили въобще, ако в тях не се беше намесил трети – неканен – партньор. Римокатолиците наблюдават тези необичайни дебати между Вселенската патриаршия и немските дисиденти със силно безпокойство и тревога. Те са крайно отвратени от това – в техните очи незаконно – „апелиране” на Запада към Изтока. Копие от първия патриаршески отговор, поради невнимание и липса на дискретност, попада в ръцете на полския свещеник Станислав Соколовиус, който го публикува със свои коментари под обидното заглавие: Censura Orientalis Ecclesiae: de praecipuis nostri saeculi haereticorum dogmatibus etc., Dillingae 1582 (срв. неговите Adnotationes, Krakow 1582). Книгата получава широко разпространение. Скоро е преиздадена в Кьолн и Париж (1584), направен е и превод на немски (Ingolstadt 1585). Намесват се и други римски полемисти, като В. Линданус – епископ на Рьоремонд: Concordia discors Protestantium etc., Köln 1583).

Отваряне на целия текст

Автор Светослав Риболов

Svetoslav RibolovДиалогът между протестантските богослови и Вселенската патриаршия – като основен и най-авторитетен представител на православните християни през османската епоха – има спорадичен характер и се осъществява на няколко етапа, често без връзка между тях. Първия можем да видим в контактите между хуситското движение и Източната църква. Да привлекат към реформаторските си идеи и православните от Константинопол за първи път се опитват отците на събора в Базел (1431-1449 г.). Има сведения, че някои от тях са желали дори участието на самия Вселенски патриарх и на арменската църковна йерархия в техния форум.[1] Въпреки това е пресилено да се смята, че Ян Хус (1371-1415) е добре запознат с православието или че е бил проправославен, а по-скоро, доколкото се е намирал под влиянието на Джон Уиклиф (1330-1384), е бил в някаква степен запознат със съчиненията на източните отци.[2] От друга страна, тъй като по онова време чехите се намират – чисто географски и езиково – до православните поляци (намиращи се под юрисдикцията на Вселенската патриаршия), не е изключено взаимно влияние между двете общности, още повече че непосредствено след началото на движението на Реформацията тя определено има успех сред римокатолиците из полските земи.[3] В течение на тези събития пражкият епископ Рокизана предлага да се осъществи богословски контакт с Константинопол през 1450 г.[4] Вероятно в тази връзка през 1452 г. в града на Босфора пристига човек, назоваван от гърците Константинос Платрис, а по прозвище „англичанин” (Ἀγγλικός), за да представи кратка Liber fidei, от която източните останали в общи линии доволни. Това вероятно е бил Питър Пейн – съратник на хуситите в Чехия и последовател на идеите на Уиклиф. Историческите свидетелства разказват, че в Прага бил известен като Anglicus – Англичанина.[5] Основно действащо лице в диалога от страна на патриаршията е бил Генадиос Схолариос – бъдещият патриарх. В отговор на правилно изложената вяра на госта му е предоставен документ – Изложение на вярата (Ἔκθεσις πίστεως), – подписан от няколко епископи. Също така му е предложено всички, изповядващи истинната вяра в Чехия и Англия, да се присъединят към вселенския трон.[6] С това обаче сведенията за контакти между двете общности прекъсват за около сто години.

Отваряне на целия текст

Автор Марио Коев

M Koev„Нищо не знаете за нас, самодоволни богчета!” – казва дяволът на абат Донисан в романа на Жорж Бернанос Под слънцето на сатаната.[1] И всъщност е напълно прав. Ние не просто не знаем нищо за „тях”, но и наистина сме самодоволни богчета. Цялата ни съвременна цивилизация е основана върху този принцип. Нищо вярно – поне според мен – няма в схващанията, че тя била наследила някакви християнски ценности. Това наследяване е дотолкова опосредствано, че е практически неработещо и обезсмислено в днешния момент. За да бъда по-ясен, нека си припомним първо кои са основите на християнството, след което и да разсъдим какво е тяхното съдържание в съвремието. Както е известно, те са изказани синтезирано в Символа на вярата – и не съществуват каквито и да било различни от тях „християнски ценности”. А именно:

1. Вярвам в един Бог Отец, Вседържител, Творец на небето и земята, на всичко видимо и невидимо.

2. И в един Господ Иисус Христос, Сина Божий, Единородния, Който е роден от Отца преди всички векове: Светлина от Светлина, Бог истинен от Бог истинен, роден, несътворен, единосъщен с Отца, чрез Когото всичко е станало.

3. Който заради нас, човеците, и заради нашето спасение слезе от небесата и се въплъти от Духа Светаго и Дева Мария и стана човек. 

Отваряне на целия текст

Автор Варненски и Великопреславски митр. Йоан (Иванов)

Varnensky mitr_IoanЗамисляйки се върху темата на тазгодишната юбилейна Двадесета конференция на Международния обществен фонд на тема „Държава – Църква – Общество: исторически уроци и перспективи” – не можем да не обърнем внимание и на още един, на пръв поглед маловажен юбилей. В настоящата 2014 г. отброяваме точно две хилядолетия от смъртта на Октавиан Август – първия римски император, поставил основите на pax Romana и един от общо двамата поименно споменати в Новия Завет римски императори, през чието управление – по Божия спасителен промисъл – с Рождеството на нашия Господ Иисус Христос започва и самата евангелска история, за да се разгърне малко по-късно в история на Църквата. История, изпълнена със слава, възходи и ентусиазъм, но и с немалко грешки, падения и превратности, оставили повече или по-малко трайни отпечатъци върху снагата на Църквата във времето и до днес. И тъй като тази тема е практически необхватна, в своя доклад ще се опитам, от една страна, да отбележа най-важното, засягащо присъствието на Църквата в света – не само като историческа институция, но още и като свидетелка и носителка на Благата вест, изхождайки от опита на изминатите две хилядолетия и, от друга страна, да предложа още един поглед към опита на съвременните православни църкви днес – две хилядолетия след преброяването при кесаря Август (Лука 2:1 сл.).

В света, но не от света

Антиномията, зададена от Спасителя още в дните на Неговото земно служение, остава валидна през всички епохи и на всички места, където Църквата се е опитвала да въплъщава в живота спасителното учение на своя божествен Основател и вечен Глава – Господ Иисус Христос. Както и придържането към тънкия баланс между онова „идете и научете всички народи” (Мат. 28:19), и другото, предпазващо всички ни, „не обичайте света, нито което е в света… Защото всичко, що е в света,… не е от Отца, а от тоя свят” (1 Иоан. 2:15-16). Тежка, за да не кажем непосилна задача, с която Църквата не винаги се е справяла с успех. Честността изисква от нас да признаем, че неведнъж в миналото – в лицето на своите водачи – тя не е успявала да остава на висотата на своята богодадена и богозададена неотмирност и, жертвайки свободата си в Христа в името на съмнителни и бързопреходни „успехи”, е заплащала спокойствието си и привидното си тържество с високата цена на оскъдяването на вярата и на благочестието, със загуба на онзи усет за реалността на есхатона и на обещаното ни от Спасителя ново творение, който е карал първите християни непрестанно да имат на уста молитвата: „Дойди, Господи Иисусе!” (Откр. 22:17).

Отваряне на целия текст

Автор Марио Коев

1 JobНай-голямата вина на болката

е, че е организирала Хаоса

и го е принизила до Вселена

Емил Чоран[1]

Стана дума, че страданието в собствения му модус според мен не може и не бива да бъде предмет на етическото; че макар и да поражда нравствени проблеми, само по себе си е безсмислено и от него не могат и – най-вече – не бива да се изграждат каквито и да било спекулативни тези. Страданието винаги е лично и в този смисъл непосилно за другия. Различията между отделните човеци, начините, по които те понасят своите страдания, сме склонни автоматично да отъждествим със страданието, а това е грешка. Защото подобно отъждествяване задължително довежда до сравняване и, съответно, до един или друг тип морализаторски, дидактични обобщения. Например твърдостта на даден човек, с която понася определена лична трагедия, в един момент се превръща в пример за понасяне изобщо на този вид трагедии. И когато друг бива сполетян от същото (външно погледнато), но не се държи по начина, приет вече за своеобразен стандарт, то веднага бива определен като слаб и безволев, като слабохарактерен и невярващ. Това е своеобразно обезличаване на човека, подвеждане под някакъв пределно обобщен общ знаменател. Но, както пише о. Юзеф Тишнер:

Да преживяваш другия означава да преживяваш „епифанията на Лицето”. В този преживян опит важното е следното: съдържанието не се вмества във възприетото понятие. Другият представлява нещо повече от нашето мнение за него.[2]

Отваряне на целия текст

Автор Ивайло Маринов

Ivajlo MarinovВ света и природата действат неотменимо два характерни закона – законът на съединението и законът на ентропията. При което законът на ентропията представлява пак съединявания, но прогресивно от по-висш към по-нисш порядък. Така или иначе в природата почти не се наблюдават „неправилни” съединения. Неправилни или неточни съединения се наблюдават главно в света на хората, във връзка с тяхната воля (θέλημα) и тяхната вяра (πίστις).[1] Във Вселената няма неправилни решения – такива има в умовете на демони и хора. В природата няма грях – грехът е в демонския избор, цели и навици, подмолно въплъщавани в света на човека. Всеобщият закон на единението в природата и в човека е един от неотменните белези за Божието присъствие: нещо като отражение на Божествения характер.[2] Без Божия промисъл действат ентропията[3] и разслоението. А всяко единяване от по-нисше към по-висше състояние е продукт на Божествена намеса и вдъхновение.[4] Това може да се наблюдава и на квантово, и на физиологично ниво. Но все пак не квантите, а човекът и неговият геном са образ и подобие (selem-demut)[5] на Бога и по-точно – на Неговия Син: в Словото, чрез Духа. Така е във Вселената – по-нисшето е образ и има ипостас от по-висшето. Наблюдава се безкрайност и на макро, и на микро ниво: паралелни безкрайности, в които действат неумолими, устойчиви закони. Такива неотменими закони действат обаче и при, колкото и абстрактни да изглеждат понякога, човешките единения: „Каквото посее човек, това и ще пожъне” (Гал. 6:7). Не е виновен Бог за злото. Според Него – Който е написал природните закони – преживяването на обстоятелствата и предизвикателствата[6] в битието стои по следния начин: „А синовете на твоя народ казват: не е прав пътят Господен; когато тъкмо техният път не е прав… Аз ще ви съдя, доме Израилев, всекиго според пътищата му” (Иез. 33:17, 20). Поради грехопадението е нанесен ущърб не само на животинския свят, нито само на физико-климатичните процеси, но и на цялата зрима вселена, станала достъпна за демонични влияния: „Творението с нетърпение очаква апокалипсиса на синовете Божии, защото творението се покори на суетата не доброволно, а чрез подчинението, с надежда, че и самото то ще бъде освободено от робството на тлението при славното освобождение на чедата Божии” (Рим. 8:19-21).

Отваряне на целия текст

Автор Свещ. Фиоренцо Реати

Fiorenzo ReatiПравославната църква или православните църкви?

Гледайки към Изтока от позицията на Европейския запад, обикновеният човек знае, че съществуват римо-католици и гръко-православни (тези, които са традиционно свързани с древната Константинополска църква, която е наричана още и Византийска). Възможно е също така да знае, че съществуват и други източни църкви, обединени под общия термин православни: православни арменци, сирийци, копти. Тези последните са се отделили от Вселенската (неразделена още) църква на Четвъртия вселенски събор (451 г.) в Халкидон с отказа си да се съгласят с неговите христологични формулировки. Поради това тези църкви биват наричани още до-халкидонски, не-халкидонски или древноизточни, поради факта на древното им отделяне от Църквата. За Римокатолическата църква е спорен прилаганият към тях термин монофизити, защото учението им за едната природа на Христос е най-вече неортодоксално. За тях понятията природа и ипостас в Христос съвпадат. Тези източни църкви са запазили чертите на древното християнство, поддържат се една друга чрез общение в тайнствата, но същевременно се различават в своите литургични и канонични традиции, в религиозното изкуство и архитектура. Би било неточно да се наричат национални църкви – по-скоро в тях са намерили своето въплъщение различните култури на Древния Изток.

Отваряне на целия текст

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме